Текст книги "Огън от дълбините"

Петнадесет

Ездачите се плацикаха във вълните на плажа.

– Мислиш ли, че животът му е в опасност? – попита този с тънкото зелено стебло.

– Чий живот? – отвърна на въпроса с въпрос онзи със синкавата черупка.

– На Джефри Олсъндот, човешкото дете.

Синя раковина изпъшка мъченически и започна да се консултира със скродера си. Бяха дошли на брега, за да се освободят поне за кратко от всекидневните грижи, но Зелено стебло не го оставяше на мира. Той прегледа набързо вероятностите за възникване на рискова ситуация около Джефри.

– Разбира се, че е в опасност, бъбривке. Това става ясно дори само от последното му послание!

– О! – В гласа на Зелено стебло пролича объркване. – Съжалявам, че отново ти напомних за нашите грижи.

Така си беше. Това припомняне само го разтревожи, но той не можеше да направи нищо, за да промени положението. Тя замълча, а само след миг Синя раковина дочу радостното й тананикане край брега. Вълните ги обливаха безспир с благодатна прохлада. Синя раковина се потопи целия във водата, поглъщайки живителната енергия, която кипеше в недрата й. Брегът се простираше невиждано красив. Никъде по света не бе попадал на такава хубост. Дори най-силните думи бледнееха пред съвършенството на Отвъдното. Когато пяната се отдръпнеше от телата им, отгоре се откриваше индиговият небесен купол над Доковете. Понякога върху неговото кадифе проблясваха междузвездни кораби.

Синя раковина се опита да освободи съзнанието си от грижите. Всеки час, прекаран в спокойно съзерцание, му помагаше да затвърди по още някой от своите спомени… Но сега от усилията му не излезе нищо – вече не можеше да прогони тревогите, които му припомни Зелено стебло. След малко отново заговори:

– Понякога ми се иска да бях от Малките ездачи.

Тогава щеше да прекара целия си живот на едно място, а скродерът му би бил със съвсем ограничена памет.

– Разбирам те, но ние вече сме избрали своя път – отвърна Зелено стебло. – А този избор е свързан с много жертви. Понякога трябва да помним дори неща, които са се случили само веднъж-два пъти. Но затова пък имаме шанс пред нас да се открият възможности за невероятни приключения. Каквото и да се случи, аз се радвам, че приехме да се нагърбим със спасителната експедиция, Синя раковина.

Изглежда този ден и двамата нямаха подходящо настроение за почивка край брега. Синя раковина коригира височината на скродера си и се изравни със Зелено стебло. После се задълбочи в механичната си памет, преглеждайки отново данните, с които разполага. Имаше твърде подробна информация за всякакъв род катастрофи. Създателят на първия скродер явно е смятал войните, отклоненията и болестите по растенията за особено съществена част от историята на света. Такива вълнуващи събития бяха способни да заличат цели цивилизации от лицето на земята.

Но Синя раковина си даваше сметка, че пречупени през безкрайността на Вселената, тези бедствия се превръщаха в незначителна подробност от историята на цивилизациите. Извънредни отклонения с унищожителен размах се наблюдаваха само веднъж на хилядолетие. Това, че двамата със Зелено стебло станаха свидетели на едно от тях, си беше просто лош късмет. През последните десет седмици няколко цивилизации на Върха отпаднаха от Мрежата. Те бяха погълнати от симбиозата, която всички вече наричаха Страумлинската зараза. Търговията на Върха бе парализирана. Откакто получиха финансова помощ да продължат работа, двамата със Зелено стебло изпълниха няколко поръчки, но всичките бяха в Средното ниво.

„Вриними“ се нае да организира секретна мисия до Дъното на Отвъдното. Тъй като двамата със Зелено стебло волю-неволю вече се замесиха в тази история, участието им в експедицията беше напълно естествено. В момента „Единак II“ стоеше в един от хангарите, за да го оборудват със самонасочващи се антени и приспособления, пригодени за работа на Дъното. Внезапно цената на кораба им скочи десет хиляди пъти. Дори не стана нужда да се пазарят… А това бе най-обезпокояващо от всичко досега.

Всяко усъвършенстване на оборудването беше от жизненоважно значение. Предстоеше да приближат самия край на Застоя. В най-добрия случай това би било ужасно изпитание и за тях, и за кораба. Последните проучвания обаче показваха раздвижване около границите на Зоните. Само една малка грешка или неточност щеше да ги отпрати от другата страна, където скоростта на светлината беше установена величина. Ако това станеше, единствената им надежда оставаха допълнителните двигатели, които сега монтираха на техния кораб.

Синя раковина бе готов да поеме този риск. Преди да срещне Зелено стебло той на няколко пъти стигна Дъното и дори един-два пъти заседна в неговите плитчини. И все пак…

– И аз като теб обичам приключенията – започна Синя раковина, но в гласа му се прокрадна раздразнение. – Обаче да ходим чак до Дъното, за да спасяваме някакви, които са имали неблагоразумието да се натикат в тая дивотия… Ако ни платят достатъчно, тогава – да. И все пак… Представи си само, че корабът на страумляните наистина се окаже толкова важен, колкото смята Равна. Да си призная, това ми се вижда доста невероятно – много време мина, а нищо не подсказва, че Отклонението е непълно. Но Равна накрая успя да убеди Организацията в своите аргументи. Та казвам, представи си, че там долу има нещо, което застрашава Страумлинската зараза…

Ако Заразата усетеше някак кроежите им, щеше да изпрати флотилия от десетки хиляди бойни кораби, които да търсят онова, за което бяха тръгнали и те. На Дъното „Единак II“ щеше да е малко по-сигурен от обикновените кораби, но това пак нямаше да спаси живота им.

Откъм Зелено стебло не дойде никакъв отговор. Чуваше се само доволното й тананикане. Дали пък не изгуби отново нишката на разговора? После гласът й долетя изпод водата и заедно с него отново го връхлетяха грижите.

– Разбирам, че това може да е краят, Синя раковина. Но продължавам да мисля, че трябва да рискуваме. Ако всичко свърши благополучно, постигнатото от нас ще има огромна стойност. Ако експедицията ни има дори минимален шанс да спре Заразата, тогава наистина е съдбоносна. Би могла да спаси хиляди цивилизации, а заедно с тях и милиони брегове с ездачи…

– Хм, в момента следваш инстинктите на стеблото си, а не разума на скродера.

– Сигурно си прав. – Двамата бяха свидетели на развитието на Заразата още от нейното възникване. Ужасът и съчувствието им към засегнатите нарастваха с всеки изминат ден. – Въпреки това си мисля, че дори да останем тук още цяла година, докато напълно осъзнаем и почувстваме събитията, нашето решение няма да се промени и пак бихме приели да извършим спасителната експедиция.

Синя раковина нервно се затъркаля напред-назад. Пясъкът нахлуваше заедно с водата през перестите му листа. Тя беше права, в името на всички Сили, тя беше права. Но той още не можеше да го признае гласно. Предстоящата експедиция го изпълваше със страх.

– Помисли още веднъж, приятелю. Ако нашата мисия наистина е съдбоносна за всички обитатели на Отвъдното, няма как те да не ни помогнат. Нали ти е известно, че в момента Организацията води преговори с емисаря на Древната. Ако те завършат в наша полза, тогава сигурно ще получим ескорт, който е осигурен от трансцендентна Сила!

Тази идея почти разсмя Синя раковина. Двамина беззащитни ездачи, тръгнали да рискуват живота си в Дъното на Отвъдното, които обаче са охранявани от Трансцендентното!

– Надявам се да си права – едва успя да промълви той.

Двамата ездачи не бяха единствените, които таяха надежда за помощ от Трансцендентното. Недалеч от мястото, където се плискаха във водата, Равна Бергсъндот нервно крачеше из кабинета си. Що за ирония на съдбата – дори почтените хора да извличат изгода от масовите бедствия! След провала на Арбитражната арткорпорация прехвърлянето на Равна в Отдела по маркетинг на Организацията окончателно се реши. Откакто Заразата започна да се разпространява и пазарите на Върха изпаднаха в колапс, интересът на Организацията към Страумлинското отклонение нарасна значително. „Специалните“ познания относно човешката природа внезапно станаха изключително ценни и доскорошната стажантка се превърна в незаменим съветник. Въпреки че Страумлинското отклонение представляваше вече само малка част от новообразуваната Зараза, оскъдните данни, които Заразата благоволи сама да даде за себе си, бяха изключително на самнорск. Грондър и неговите шефове продължаваха да настояват за компетентното мнение и анализите на Равна.

Е, тя не се съмняваше, че от нея има полза. Бяха успели да прихванат сигналите на кораба беглец, чрез които той определи и своите координати. След деветдесет дни получиха и първото съобщение от единственото оцеляло човешко същество – Джефри Олсъндот. Оттогава размениха не повече от четиридесетина послания, но и от тях научиха достатъчно за Остриетата, господин Стийл и злодеите Дърворезбари. Равна осъзнаваше с болезнена яснота, че ако не се притекат на помощ и този човешки живот скоро ще угасне. Колкото и да е невероятно, неговата загуба би била по-фатална от всички непоправими поражения, причинени от Отклонението досега. Смъртта на Джефри Олсъндот щеше да е по-съдбоносна дори от рухването на Страумлинските владения. Слава на Силите, че Грондър се нае да подкрепи спасителната мисия. Тя им даваше още един шанс да научат нещо важно за Страумлинското отклонение. Освен това очевидно глутниците на Остриетата привлякоха вниманието на шефа й. Груповото съзнание беше нещо непознато за Отвъдното.

Грондър успя да запази в пълна тайна подготовката на спасителната мисия. Но най-голямата му заслуга бе, че убеди шефовете си да парафират разрешението за експедицията.

Равна отправи поглед към брега. Когато вълните се отдръпваха от пясъка, тя виждаше листенцата на ездачите да стърчат сред пяната. Как им завиждаше само! Всеки път, щом напрежението и неприятностите им се стореха непосилни, те просто ги заличаваха от паметта си с един замах.

Ездачите бяха едни от най-многочислените обитатели на Отвъдното. Расата им се състоеше от множество разновидности, но в едно нещо научните анализи напълно съвпадаха с легендите за тях – преди много, много време всички те бяха произлезли от един-единствен вид. В далечното минало, когато Мрежата още не е съществувала, те са били водорасли в плитчините на морските брегове. По-късно в хода на еволюцията развили собствен интелект, почти напълно лишен от кратковременна памет. Докато се плискаха в крайбрежните вълни, през тях преминаваха мисли и емоции, които не оставяха никаква следа в съзнанието им. Единствено многократното повторение и то в продължителен период от време можеше да съхрани в паметта им спомена за нещо минало. Въпреки това дори малкото интелект и несъвършената памет, които притежаваха, бяха жизненоважни за тяхното оцеляване. Помагаха им да открият най-благоприятното място, където да хвърлят семената си. Правилният избор щеше да осигури храна и защита за много поколения напред.

После някаква неизвестна раса се натъкнала на тези безгрижни мечтатели и решила „да им помогне“. Някой гений ги беше качил на подвижни платформи, наречени скродери. С помощта на колелата те вече се движеха спокойно покрай брега. Освен това придобиха способността да движат и да си служат с клонките и листата си. Посредством вградената в скродерите механична кратковременна памет можеха да се учат по-бързо, така че новопридобитата мобилност да не ги убие.

Равна откъсна поглед от приятелите си. Нещо се носеше в небето над дърветата – пристигаше емисарят на Древната. Може би трябваше да извади от водата Зелено стебло и Синя раковина – те също имаха отношение към разговора, който се канеше да проведе с него. Не, по-добре да се поплискат още малко край брега. Ако не успееше да получи специалното оборудване от Силата, ги чакаха тежки времена…

Освен това Равна предпочиташе да проведе този разговор без свидетели. Тя кръстоса ръце на гърдите си и втренчи поглед в небето. До този момент Организацията бе направила всички възможни стъпки, за да проведе личен разговор с Древната, но тя продължаваше да общува единствено чрез своя емисар… А той беше настоял за среща на четири очи с нея.

Емисарят се приземи на няколко метра и я поздрави с дълбок поклон. Кривата му усмивка обаче развали този любезен жест.

– Фам Нувен на вашите услуги.

Равна леко се поклони в отговор и го поведе към кабинета си. Ако е изпитвала притеснение, че срещата на четири очи ще я развълнува и смути, то е била съвсем права.

– Благодаря, че се съгласихте за тази среща, сър. Организацията „Вриними“ желае да отправи една изключително важна молба към вашия главнокомандващ (а дали не бе по-правилно да каже „собственик“, „господар“, „повелител“?)

Фам Нувен се разположи на предложеното му място и лениво отпусна крайници. Двамата не се бяха срещали след онази нощ във „В компанията на странниците“. Грондър обаче й каза, че Древната още го държи на Рилай, за да се рови из архива и да търси информация, касаеща човечеството и неговия произход. Сега вече беше ясно защо Силата склони да ограничи достъпа си до Мрежата. Нейният емисар можеше да продължи проучването чрез локалните връзки. Освен това Древната използваше неговия интелект, за да пресее огромните купища информация и да извлече само онова, от което имаше нужда.

Равна наблюдаваше своя гост с крайчеца на окото, преструвайки се, че задълбочено изучава данните в компютъра си. Нахалната усмивка на Фам никак не беше променена. Тя се зачуди дали някога ще събере кураж да го попита… колко човешка емоция бе вложил в тяхното любовно приключение. Изпитваше ли изобщо нещо към нея? Проклятие, поне беше ли изкарал приятно онази нощ!

От гледна точка на Трансцендентното той сигурно е сравнително ограничена база данни, но за нея си оставаше човешко същество.

– Ами, виждате ли… Организацията продължи да наблюдава кораба беглец от Страум, дори след като вашият главнокомандващ изгуби интерес към него.

Фам Нувен любезно повдигна вежди.

– Така ли?

– Преди десет дни обичайният сигнал за определяне координатите на кораба беше прекъснат от ново съобщение, очевидно изпратено от оцелял член на екипажа.

– Моите поздравления. Успели сте да запазите това в тайна дори от мен самия.

Равна не обърна внимание на това явно предизвикателство.

– Постарахме се да го запазим в тайна от всички, сър. Причините за това са ви известни.

Тя извика върху екрана на компютъра си разменените през последните дни съобщения и го обърна към Фам. Бяха преведени на трисквелайн, за да може и той да ги разбере. Естествено, при превода бяха коригирани правописните и стилови грешки на оригиналните послания. Тонът им обаче оставаше непроменен. Равна имаше за задача да контактува с бегълците от името на Организацията. Беше все едно да разговаряш в тъмна стая с някого, когото никога преди не си виждал. Въпреки това тя можеше да си го представи лесно. Тънко пискливо гласче, което викаше за помощ иззад неправилно поставените главни букви и изобилието от удивителни знаци. Тя не разполагаше с видеозапис на детето, но чрез архива на човешката раса от Сяндра Кей се добра до снимки на неговите родители. Изглеждаха като типични страумляни, но имаха кафявите очи на клановете Линден. Малкият Джефри трябваше да е слабичък и с кафява кожа.

Погледът на Фам Нувен пробяга по съдържанието на съобщенията и се закова на последните няколко реда.

Организацията (17): На каква възраст си, Джефри?

Обект (18): На осем. Искам да кажа, че съм осемгодишен. Вече съм достатъчно голям, но въпреки това се нуждая от помощ.

Организацията (18): Ние ще ти помогнем. Ще дойдем, колкото се може по-скоро, Джефри.

Обект (19): Съжалявам, че вчера не можах да се свържа с вас: Лошите пак бяха на хълма. Не беше безопасно да идваме при кораба.

Организацията (19): Толкова ли са близо до вас лошите?

Обект (20): Да, да. Виждам ги от острова. Сега на кораба сме заедно с Амди. Когато пристигнахме навсякъде около него имаше убити войници. Дърворезбарите често нападат по тези места. Майка е мъртва. Татко е мъртъв. Джоана е мъртва. Господин Стийл ще ме пази, колкото може. Той казва, че трябва да съм смел.

Докато Фам четеше, усмивката му се стопи.

– Горкото дете – каза меко накрая той. После сви рамене и шляпна с длан по масата пред себе си. – Е, радвам се, че „Вриними“ изпраща спасителна мисия. Много щедро от ваша страна.

– Не е точно така, сър. Погледнете отново темите от номер 6 до номер 14 – момчето се оплаква от системите на кораба.

– Наистина, говори за неща, които сякаш са стари като света – клавиатура, видеоекран, липса на гласоопознавателна система. Изключително недружелюбна обстановка. Изглежда корабокрушението е извадило от строя почти всичко, а?

Преди срещата Равна се бе заклела пред себе си да запази хладнокръвие, независимо от обстоятелствата.

– Не вярвам да е точно така, ако се има предвид къде е правен корабът. – Фам само се усмихна, затова Равна продължи с обясненията. – Процесорите работят като тези от Върха или произведените в Трансцендентното. Единствено неблагоприятната околна среда, в която се намират в момента, е причина да загубят обичайната си чувствителност.

Фам Нувен откърти дълбока въздишка.

– Всичко досега съвпада с версията на ездачите, нали? И ние продължаваме да храним илюзии, че тая щайга съдържа някаква велика тайна, която е в състояние да види сметката на Заразата.

– Точно така!… Виж, по едно време Древната беше много заинтригувана от подобна възможност. Защо сега изведнъж изгуби всякакъв интерес? Има ли причина, която да дава основание за съмнения, че корабът е ключ към спасението от Заразата?

Такава бе версията на Грондър за внезапно спадналия интерес на Древната. През целия си живот Равна Бергсъндот само слушаше легенди за Силите. Сега й се отдаваше шанс да поговори лично с една от тях. Чувството, което изпита при тази мисъл, беше невероятно.

След минута мълчание Фам отвърна:

– Това е малко вероятно, но не е изключено да си права.

Равна бавно изпусна дъха си, който задържа, докато чакаше отговор.

– Добре. При това положение нашата молба е напълно основателна. Нека допуснем, че заседналият кораб съдържа нещо, което е много необходимо на Отклонението; нещо, от което се чувства застрашено. В такъв случай то знае за съществуването на кораба и най-вероятно следи ултрасветлинния трафик в тази част на Дъното. Тогава излиза, че нашата експедиция ще отведе Отклонението точно в целта и ще бъде чисто самоубийство за екипажа на спасителния кораб. И най-важното – ще направи Заразата непобедима.

– Е, и?

Равна с трясък затвори компютъра. Хладнокръвието й сякаш се изпари във въздуха.

– Е, затова Организацията „Вриними“ моли Древната за помощ при подготовката на спасителната експедиция, така че да се намали опасността при атака от страна на Заразата.

Фам Нувен само поклати глава.

– Равна, не забравяй, че говориш за експедиция до дъното на отвъдното! Няма Сила, която да те отведе за ръчичка дотам и да те пази през цялото време. Дори корабът-емисар на Древната ще трябва да разчита единствено на собствените си сили, ако попадне в онзи район.

– Не се прави на по-голяма мижитурка, отколкото си в действителност, Фам Нувен! Знаеш, че там долу дори Отклонението ще прилича на обикновено препятствие! Ние молим за екипировка, която е изработена в Трансцендентното и е предназначена за онези дълбини! При това проверена и в необходимото количество.

– Мижитурка, а! – Чертите на Фам Нувен изведнъж се изопнаха, но усмивката още не бе изчезнала напълно от лицето му. – Това ли е обичайният начин, по който се обръщаш към някоя от Силите?

„Само преди една година по-скоро бих умряла, отколкото да се обърна директно към която и да е от силите.“ Тя се облегна назад и на свой ред му отправи предизвикателна усмивка.

– Зная, че си свързан с една от Силите, но ми позволи да ти разкрия една малка тайна, господинчо. Мога да отгатна кога връзката работи и кога си изключен от употреба.

Отново това негово любезно любопитство:

– Така ли? И как точно познаваш?

– Фам Нувен – когато е самият той – е остроумен, егоистичен и изискан като слон в стъкларски магазин. – Тя отново си припомни нощта, която прекараха заедно. – Докато се държиш арогантно и пускаш остроумни забележки наляво и надясно, значи няма за какво да се тревожа.

– Хм, заключенията ти не биха издържали една по-сериозна критика. Ако Силата ме управляваше пряко, за него не би било трудно да влезе в ролята на мижитурка, какъвто е… – той вирна глава – … мъжът на твоите мечти.

Равна прехапа език.

– Може и така да е, но аз разчитам и на сведенията от шефа си. Той ми разясни как да тълкувам натоварването на предавателите. – Тя хвърли поглед към компютъра. – Сега Древната черпи по-малко от десет килобайта на секунда от целия Рилай… Което означава, приятелю, че в момента ти не предаваш директно. Оттук следва, че глупашкото ти поведение се дължи единствено на теб самия, Фам Нувен.

Червенокосият тихо се засмя. Дали това беше признание, че го е притиснала до стената?

– Разкри ме. Аз съм изключен, откакто Организацията убеди Силата да намали потреблението си. Но все пак държа да знаеш, че тия десет килобайта са натоварени с онова, което двамата с теб си бъбрим в момента. – Той млъкна и демонстративно се заслуша в нещо, после махна с ръка. – Освен това Древната каза, че е „той“.

Равна неволно се засмя. Имаше нещо абсурдно в тази демонстрация, пък и не вярваше, че една Сила може да си позволи такава плоска шега.

– Добре тогава, радвам се, че той е сред нас. Чуй ме, Фам, за възможностите на Трансцендентното нашата молба не представлява никакъв проблем. Но ако ни помогнеш, това би могло да спаси цели цивилизации от унищожение. Дайте ни няколко хиляди кораба. Ако са с дистанционно управление, тогава още по-добре.

– Древния би могъл да изпрати такава флотилия, но корабите му едва ли ще свършат по-добра работа от направените на Средно ниво. За да изиграеш Зоните – той направи пауза, сякаш изненадан от собствените си думи – се иска много хитрост и ловкост.

– Значи трябва да избираме между количество и качество. Добре, съгласни сме на всичко, което Древния…

– Не.

– Фам! Става дума само за няколко дни работа на Силата. Тя вече хвърли много повече средства и усилия да изучи природата на Заразата.

Сигурно и тяхната единствена дива нощ бе й струвала не по-малко скъпо. Но Равна си наложи да не казва това на глас.

– Точно така. А пък „Вриними“ изхарчи почти всички получени средства.

– За да се разплати с клиентите си, които вие ощетихте! Фам, не можеш ли поне да ни кажеш защо?

Наглата усмивка почти изчезна от лицето на емисаря. Той отново прегледа набързо данните в компютъра. Не, Фам Нувен със сигурност не бе обсебен от Силата и по-голямата част от него си оставаше човешко същество. Тя разбра това по изражението му, когато четеше посланията на Джефри Олсъндот. Зад арогантността се криеше почтено и чувствително създание.

– Ще направя каквото е по силите ми. Но помни, Равна, дори да съм част от Древния, моята памет и способностите ми да обяснявам са ограничени като човешките.

– Точно така. Отклонението вече поглъща Върха на Отвъдното. Докато тази твоя Сила се стиска като някоя пинтия, сигурно ще изчезнат още петдесет цивилизации. Дори след няколко хиляди години все още ще личат последиците от това бедствие – отровени звездни системи, изкуствени раси и кръвожадни идеи, които само чакат някой да ги приведе в изпълнение. Но – колкото и да ми е неприятно да го кажа – какво чак толкова е станало?! Древния се занимава с проблема вече близо сто дни. Това е много дълго време, особено за някой древен като него. Той съществува вече десет години и съзнанието му е устремено някъде далеч напред към… промените, които ще го направят независим, от какъвто и да било род комуникации. Защо му трябва да се занимава с нашите дребни несгоди?! – Изреченото дотук бе една от стандартните теми, разработвани в училище, но Равна не можа да се овладее. Сега всичко е съвсем истинско! – Но въпреки това историята гъмжи от примери, когато Силите са помагали на раси от Отвъдното, а понякога дори на отделни личности!

Преди срещата тя основно проучи расата, която беше създала Древния. Хората от нея се оказаха непоправими празнодумци. Съобщенията им по Мрежата съдържаха предимно клюки и празни брътвежи, което личеше дори след съвестния превод, осигурен от Рилай. Изглежда нямаха никакви заслуги към Древния и той не се чувстваше длъжен на човешкия род. Оставаше да разчита на собствения си чар – последния й коз при преговорите.

– Виж какво, опитай се да погледнеш нещата от друга страна. Дори обикновените хора нямат нужда от дълги обяснения, когато се налага да помогнат на пострадало животно.

Усмивката на Фам лека-полека започна да се връща.

– Голям майстор на сравненията и примерите се извъди! Все пак имай едно наум, че нито едно сравнение не е напълно точно, защото колкото по-сложна е дадена система, толкова по-комплицирана е и нейната мотивация за едно или друго действие. Но… Е, добре, нека поразсъждаваме върху едно друго сравнение. Древния е почтено момче и притежава хубав дом в най-представителния квартал на града. Един ден се събужда и вижда, че има нов съсед – мърльо, от чийто имот постоянно бълва отровна мътилка. На мястото на Древния и ти би се загрижила какво става, нали? Най-вероятно първо ще огледаш дали е засегнат твоя имот. После ще поговориш с натрапника и ще поразпиташ откъде идва, за да добиеш представа какво може да се очаква от него. Организацията „Вриними“ стана свидетел на част от тези проучвания.