Текст книги "Огън от дълбините"
Автор книги: Върнър Виндж
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 42 страниц)
Част втора
Седемнадесет
Пролетта дойде влажна и студена, при това много по-късно от очакваното. Валеше без прекъсване вече осми ден. Джоана се молеше за каквато и да е промяна, би се зарадвала дори на зимния мрак.
Момичето газеше задъхано в калта, която покриваше мъха по поляните. Беше пладне и мъждивата светлина щеше да трае още около три часа. Белязаното чело твърдеше, че ако ги нямало облаците, по това време на годината вече греело ярко слънце. Тя обаче вече се чудеше дали някога пак ще види слънчева светлина.
Момичето стигна до своята хижа. То спря за минута пред нейните извити стени и зарея поглед към замъка. Да, наистина приличаше на средновековната Нийора. Но легендите за Епохата на принцесите не бяха съхранили представата за неумолимата сила на един такъв свят.
Джоана блъсна тясната врата и влезе в хижата. Една глутница се беше разположила около огъня. Когато момичето влезе, тя се скупчи около него и му помогна да си съблече наметката. Джоана вече не се плашеше от муцуните с остри като игли зъби. Този тук беше един от нейните прислужници. Вече възприемаше устните, прикриващи страшните челюсти, като сръчни ръце. Те внимателно свалиха от гърба й промазаната наметка и я провесиха край огъня.
Джоана изхлузи ботушите и панталоните си и пое пухкавата кърпа, която й подаде глутницата.
– Вечеря. Сега – обърна се тя към прислужника.
– Добре.
Джоана се разположи върху една възглавница близо до огнището. Всъщност глутниците бяха по-примитивни и от средновековните жители на Нийора. Светът на Остриетата дори не беше западнала колония. Неговите обитатели нямаха легенди, от които да научават мъдростта на своите предци. Медицинските услуги бяха по-скоро привилегия на избрани, отколкото обичайна практика. Преди появата на Дърворезбаря лекарите на Остриетата просто пускали кръв на своите пациенти-жертви. Тя вече се увери, че според стандарта на местните жители са я настанили в луксозни покои. Гладкото полирано дърво не се срещаше често. Рисунките върху стените и колоните бяха резултат на дългогодишен мъчителен труд.
Джоана подпря брадичка на колената и се загледа в огъня. Почти не обръщаше внимание на глутницата, която се суетеше около огнището и наглеждаше котлето над огъня. Този тук говореше малко самнорск и не беше включен в екипа, който изучаваше нейния компютър. Преди доста време Белязаното чело помоли за разрешение да се пренесе при нея. Пък и какъв по-добър начин да ускори изучаването на нейния език? Джоана потръпна при този спомен. Тогава тя вече знаеше, че кучето с одрани хълбоци е просто останка от глутницата, убила баща й, която после на свой ред е загинала. И въпреки това всеки път щом зърнеше „Перегрин“ имаше чувството, че насреща й, дебел и ухилен, седи убиецът на нейните родители. На всичко отгоре той постоянно се опитваше да се прикрие зад другите трима по-дребни членове на новата глутница. Джоана неволно се усмихна, сещайки се какъв бой тръсна на Белязаната глава, когато той поиска да живее при нея. Тогава наистина беше попрекалила, но пък си струваше. После нито един от тези „приятели“ не посмя повече да й направи подобно предложение.
Обикновено вечер я оставяха сама. Понякога нощем й се струваше, че нейните родители стоят отвън пред вратата и чакат тя да ги забележи. Въпреки че беше видяла с очите си как умират, нещо дълбоко вътре в нея отказваше да приеме този факт.
Уханието на храната върху огъня я накара да излезе от унеса. Тя позна, че тази вечер ще има месо с боб и някаква подправка, която много приличаше на лук. Виж ти, каква изненада – изглеждаше много вкусно. Но каквото и друго да й предложеха, тя пак щеше да го приеме с удоволствие. Джоана не беше опитвала прясна храна от шейсет дни. Осолено месо и сушени зеленчуци бяха единственото зимно меню. Ако Джефри беше тук, досега да е изпаднал в ярост от това еднообразие. Изминаха месеци, откакто шпионите на север бяха докладвали, че братчето й е загинало по време на атаката… Джоана дори взе да привиква с тази мисъл. Понякога да си съвсем сам правеше нещата… по-прости.
Глутницата постави пред нея чиния с боб и месо. Отстрани сложи нещо, подобно на нож. Е, добре тогава. Джоана взе извитата дръжка, пригодена за челюстите на кучетата, и заби острието в късовете месо.
Почти беше приключила с вечерята, когато дочу внимателно драскане по вратата. Прислужникът избърбори нещо. Посетителят му отговори и после премина на съвсем приличен самнорск (гласът зловещо приличаше на нейния):
– Здравейте там вътре! Аз съм Книжовника. Бих искал малък разговор, може ли?
Една от частите на нейния прислужник я погледна въпросително; останалите бяха впили очи във вратата. Книжовника беше онзи, когото тя кръсти Надутия клоун. Глутницата му също участваше в засадата заедно с Белязаното чело, но беше толкова глупава, че момичето изобщо не изпитваше страх от него.
– Може – отговори то и се упъти към вратата.
Прислужникът-телохранител сграбчи в челюстите си арбалетите и всичките му пет части се промъкнаха по стълбата към тавана. Долу нямаше място за повече от една глутница.
Влагата и студът нахлуха в стаята заедно с посетителя. Джоана се върна обратно до огъня, докато гостенинът сваляше мокрите си наметки. После отърси козина като куче – доста шумно и весело удоволствие, само да не си наблизо в този момент. Най-сетне Книжовника се примъкна до огъня. Под наметките беше облечен в обичайните раирани куртки с отвори на гърба и хълбоците. Личеше, че специално е подплатил дрехите в раменете, та да изглежда по-як, отколкото беше в действителност. Един от членовете му навря нос в чинията й, докато останалите въртяха глави във всички посоки. Но избягваха да я поглеждат в очите.
Джоана сведе поглед към глутницата. Тя все още се притесняваше да говори на всички членове едновременно. Обикновено се съсредоточаваше в онзи, чийто поглед успееше да улови.
– И така, за какво искаше да говорим?
Една от главите най-после я погледна право в очите и нервно облиза устни.
– Тъй, ами как да кажа… Исках да видя дали се чувствате удобно… Имам предвид…
Последва неразбираемо крякане. Нейният прислужник отвърна отгоре – най-вероятно обясняваше на госта в какво настроение е тя. Книжовника се изправи. Четири от главите му се втренчиха в Джоана. Другите две части затичаха напред-назад, сякаш обмисляха нещо изключително важно.
– Виж какво, ти си единственото човешко създание, което съм виждал, но аз по природа съм много любознателен. Разбирам, че не се чувстваш никак добре тук… – Надутият клоун нямаше равен на себе си, когато трябваше да се констатира нещо очевидно. – … И напълно те разбирам. Трябва да знаеш, че правим всичко, което е по силите ни, за да ти помогнем. Ние не сме онези лоши хора, които убиха родителите и брат ти.
Джоана опря ръка в ниския таван и се наведе напред. „И вие сте същите разбойници; но в момента ви търпя, защото имаме общи врагове.“
– Това ми е известно и затова ви помагам. Още да си играете с детските програми на компютъра, ако не бях аз. Нали доброволно ви показах уроците по четене. Ако имате достатъчно ум, момчета, до лятото вече ще сте получили барут.
Компютърът беше нейната безценна играчка, с която не се делеше от години. Освен обичайните програми и игри, в паметта му имаше кодирана и цялата история за развитието на науките и технологиите. Добиването на барут беше едно от най-простите неща в нея. Щом времето се оправеше, щяха да предприемат няколко проучвателни експедиции. Дърворезбарите вече познаваха сярата, но нямаха достатъчно количество от нея в града. Щеше да е по-трудно да направят топове, но ако и това станеше…
– … И тогава вашите врагове ще бъдат унищожени. Хората ви получиха всичко, което поискаха от мен. От какво се оплаквате тогава?
– Да се оплакваме ли? – Главите на Надутия клоун започнаха да се вдигат и свеждат една след друга – доста разпространен жест. Но Джоана още не беше разбрала какво точно означаваше; най-вероятно изразяваше смущение. – От нищо не се оплаквам. Вярно, ти ни помагаш, но… – Трима от членовете му запристъпваха нервно от крак на крак. – Просто аз мога да виждам повече неща от останалите, нещо като Дърворезбаря в добрите стари времена. Аз съм – намерих вашата дума за това какво съм аз – „любител“. Нали разбираш, някой, който изучава науките с еднакъв интерес и има разнообразни умения. Едва на трийсет години съм, но вече изчетох почти всичко написано по света… – Главите се сведоха надолу, сигурно от срамежливост. – Дори се каня да напиша своя книга, която ще разказва истината за твоето приключение.
Джоана неволно се усмихна широко. Тя беше свикнала да мисли за Остриетата като за варвари, на които бяха недостъпни човешкия образ и дух. Но затвореше ли очи, лесно можеше да си представи Книжовника като жител на Страум. Някои от приятелите на нейните родители бяха също толкова глупави и наивно самоуверени като този тук. Имаше стотици мъже и жени, преливащи от грандомански планове, които никога нямаше да доведат до резултат. Докато живееше на Страум те й се струваха просто досадни авантюристи, които се стремеше да избягва. Сега обаче глупостта на Книжовника я караше да се чувства почти като у дома си.
– Значи си дошъл, за да ме изучиш и да напишеш книга за мен, така ли?
Последва ново кимане с глави.
– Ами, да. Освен това бих искал да обсъдя с теб някои мои идеи. Как да ти кажа, винаги съм се славел като умел изобретател. Разбирам, че това сега няма кой знае какво значение. Изглежда всичко, което е могло да бъде открито, вече е описано в твоя Компютър. Там видях някои от най-добрите си идеи. – Той въздъхна или поне звукът, който издаде, напомняше въздишка. Когато отново проговори, вече имитираше един от гласовете в раздела за научни открития. – И така, напоследък размишлявам как могат да бъдат усъвършенствани някои от тези изобретения.
Наистина главата му преливаше от идеи: как може в лодките да впрегнат птици, за да ги превърнат в летящи кораби или пък посредством гигантски лещи слънчевите лъчи да бъдат насочени срещу врага и да го изпепелят…
Джоана не се удържа и се изкиска при представата за огромни птици, които теглят към луната лещи с диаметър един километър. Но Книжовника изглежда прие смеха й като израз на одобрение.
– Нали? Хрумването ми е гениално, признай! Ето и последната ми идея, която не бих могъл да измисля, ако го нямаше Компютърът. Нали тези „радиостанции“ пренасят звука много бързо и на голямо разстояние. Защо тогава не комбинираме техните възможности с начина, по който мислят Остриетата. Една глутница продължава да разсъждава като едно цяло, дори когато частите й са отдалечени на… хм, километри една от друга.
Ето в това вече имаше някакъв смисъл! Но щом като за получаването на барут, чиято формула притежаваха, им трябваха месеци, колко ли десетилетия трябва да минат, преди глутниците да се сдобият с радио?! Книжовника бълваше като фонтан все недоизкусурени идеи. Тя го остави да бърбори на воля близо час. Това бяха все небивалици, но се оказаха по-понятни и близки до нея от всичко, което трябваше да понесе през последната година.
Най-сетне потокът от думи секна. Книжовника правеше все по-дълги паузи и все по-често искаше мнението й. Най-накрая рече:
– Е, надявам се, че всичко това поне ти е било забавно, а?
– Да, наистина, всичко беше забележително.
– Знаех си, че ще ти хареса! Ти много приличаш на моя народ, убеден съм в това. И най-важното – невинаги си ядосана.
– Това пък как да го разбирам?! – Джоана отблъсна меката муцуна, опряна на коленете й и се изправи на крака. Кучето приседна на задните си хълбоци, за да може да я гледа в очите.
– Ами, нали разбираш… Ти си насъбрала много омраза, при това съвсем основателно. Но през цялото време изглеждаш ядосана на нас, а ние само се опитваме да ти помогнем. След изморителната работа през деня се прибираш тук сама и не искаш да общуваш с никого… Сега обаче разбирам, че вината за това е и наша. Подозирам, че ти липсва нашата компания, но си твърде горда, за да го признаеш. Ето, нали виждаш, аз лесно мога да разгадая твоя характер. Приятелят ми – този, когото наричаш Белязаното чело – в действителност е много мило създание. Казвам ти това съвсем честно и знам, че като мой истински приятел, ти ще ми повярваш. Той копнее да те посети и да… Ъх!
Джоана внимателно заобиколи огнището, принуждавайки двете негови части да отскочат назад. Сега всички глави на Книжовника бяха обърнати към нея, надигаха се една над друга върху дългите вратове, а очите им бяха широко ококорени.
– Аз не съм като вас. Нямам нужда от вашата компания, нито от глупавите ти приумици! – И тя метна записките в огъня.
Книжовника се хвърли към огнището, опитвайки се отчаяно да спаси пламтящите листове. Накрая успя да извади повечето от тях и ги притисна изплашено към гърдите си. Джоана обаче не го остави на мира и продължи да настъпва, ритайки го яростно по краката. Книжовника се оттегляше панически назад, пълзейки по корем.
– Глупави, мръсни касапи. Аз не съм като вас. – Тя удари с ръка една от гредите на тавана. – Хората не обичат да живеят като животни. Ние никога не сме приемали убийците сред нас. И кажи на твоя приятел Белязано чело, че ако само посмее да припари тук, за да си побъбрим, ще му смачкам главата. Не! Ще му смачкам всичките глави!
Книжовника се беше прилепил към стената и вече нямаше накъде да мърда. Главите му се мятаха бясно във всички посоки и викаха нещо. Някои от думите бяха на самнорск, но казани толкова високо, че нищо не се разбираше. Най-сетне една от муцуните напипа дръжката на вратата, отвори я широко и всичките му шест части се втурнаха в мрака навън. Наметките останаха да висят край огнището.
Джоана коленичи и провря глава през вратата. Отвън се беше спуснала влажна мъгла. Лицето й стана толкова мокро и студено, че тя не усети рукналите сълзи. От Книжовника се виждаха само шест размити силуета в зеленикавия здрач. Той тичаше слепешката надолу по хълма, а някоя от частите му все се прекатурваше в бързината. След миг от него вече нямаше и следа. Останаха само сенките на най-близките колиби и жълтата светлина от огнището, която се процеждаше през вратата.
Веднага след атаката срещу кораба Джоана беше скована от ужас. Даваше си сметка, че е заобиколена от убийци, които не се спират пред нищо. После на лодката, когато пукна главата на Белязаното чело, се почувства доста по-добре! Като видя как цялата глутница се гърчи около нея, тя изведнъж разбра, че е равностоен противник и може да им се противопостави. Значи нямаше нужда да се уповава единствено на тяхната милост.
Тази вечер разбра още нещо: беше способна да ги нарани, дори без да ги докосва. Е, поне някои от тях. Дори само омразата й бе достатъчна, за да извади от равновесие Надутия клоун.
Джоана се върна в топлата и опушена стая и хлопна вратата след себе си. След всичко, което се случи, би трябвало да ликува.
Осемнадесет
Джакерамафан не каза на никого какво го сполетя при Двукракото. Но така или иначе пазачът на Вендейшъс стана свидетел на случилото се. Макар и да не говореше добре самнорск, той сигурно схвана какво се разиграваше пред него. Рано или късно останалите също щяха да научат.
Книжовника прекара дълги часове, надвесен над останките от своя ръкопис, опитвайки се да възстанови чертежите по памет. Трябваше да мине време, преди да се реши отново да отиде в лабораторията с Компютъра. Знаеше, че околните го мислят за нахалник, но въпреки това трябваше да мобилизира целия си кураж преди да отиде при Джоана. Той беше уверен, че неговите идеи са гениални, но досега все се натъкваше на хора без въображение, които се опитваха да го убедят в противното.
Книжовника имаше всички основания да се мисли за късметлия. Неговата глутница бе получена чрез разцепването на една по-голяма на две малки части. Това се случи в Рангатир, в източната част на Републиката. Баща му беше богат търговец и Джакерамафан наследи някои от неговите черти, но му липсваше най-важната – търпението, необходимо за затъпяващо еднообразните действия на търговеца. Неговата глутница-близнак можеше да се нарече по-скоро ограничена и не проявяваше склонност към учение. По онова време семейното предприятие се разрастваше и първите години брат му не се лакомеше за неговия дял от богатството. Още отначало Книжовника показа, че е избрал пътя на учения. Изчете всичко – естествена история, биографии на велики личности, способи за култивиране и усъвършенстване на глутниците. Накрая се оказа, че притежава най-голямата библиотека в Рангатир – повече от сто книги.
Най-накрая брат му откупи и неговия дял от семейното предприятие, а Джакерамафан замина за столицата. Оказа се, че това е било за добро. Тогава Книжовника вече наброяваше шестчленна глутница и искаше да види, колкото се може повече от заобикалящия го свят. Освен това в столичната библиотека имаше пет хиляди тома, в които лежаха събрани опитът и историята на цял свят! Записките на Джакерамафан върху прочетеното се разраснаха до размерите на малка библиотека. Но въпреки това университетските учени все нямаха време да го изслушат. Книжовника осъзна, че в свят, движен от дела, а не от идеи, най-напред трябва да привлече вниманието върху себе си. Едва тогава неговите гениални прозрения щяха да получат полагащото им се внимание. Ето защо, без някой да го е вербувал за подобна дейност, той реши да шпионира. Парламентаристите щяха да му целуват лапите от благодарност, когато им поднесеше на тепсия най-подробна информация за мистерията на Тайния остров.
Идеята да стане шпионин на частна практика му хрумна преди година и оттогава той неотклонно работеше по нея. Онова, което се случи през това време – летящата къща, Джоана и нейния Компютър – надхвърляше дори най-смелите му мечти.
Но когато Джоана с лека ръка хвърли целогодишния му труд в огъня, той покрусен се размисли. Дали пък не вбеси извънземната гостенка, защото се опита да защити Перегрин? Или причината се криеше в неговите идеи – явно не бяха толкова добри, особено сравнени с човешките открития.
Тази мисъл доста го потисна. Въпреки това той успя криво-ляво да възстанови чертежите и дори нахвърли някои нови идеи.
Перегрин обаче внезапно прекъсна неговите занимания и го убеди да слязат в града.
Двамата се скитаха из пазара вече час, когато Книжовника бе озарен от внезапно хрумване. Той рязко разтърси глави и свърна между сергиите по една от страничните улички. Перегрин тръгна след него.
– Навалицата ли те измори? – попита той.
– Току-що ми хрумна нещо – отговори Книжовника. Уличката стъпаловидно се изкачваше нагоре по склона, а после на няколко места пресичаше главната.
Джакерамафан намали ход и най-после увеличи разстоянието между частите си, та да не се препъва в собствените си крака. Накрая той се обърна към Перегрин.
– Не се ли питаш защо фленсериерите още не са нападнали града? Ние двамата с теб нанесохме на владетеля от Тайния остров удар, какъвто няма в цялата им история досега. В нашите ръце е ключът към тяхното пълно изтребление – Джоана и компютърът.
Перегрин се поколеба.
– Хм, предполагам, че армията им още не е готова за обсада. Ако имаха възможност, те отдавна да са нападнали дърворезбарите.
– Сигурно биха го направили, ако наистина си струва. А тъкмо сега им се отваря сгоден случай. – Той сериозно погледна Перегрин. – Не е това обаче. Мисля, че има друга причина… Те владеят летящата къща, но не знаят как да я използват. Затова Джоана им трябва жива. Желаят нейното оцеляване също толкова силно, колкото и да избият всички нас.
Перегрин издаде рязък звук.
– Ако Стийл не беше толкова жаден за кръв и убийства, сега можеше да се ползва от помощта на извънземните.
– Така си е. Фленсериерите сигурно също вече си дават сметка за това. Залагам си главата, че те винаги са имали шпиони в този град, но сега са повече от когато и да било. Видя ли глутниците от Източната метрополия?
Източната метрополия наистина приличаше на развъдник за фленсериери. Още преди появата на Движението там живееше суров народ, който редовно унищожаваше слабите и недъгави кутрета, лишени от необходимите качества за бъдещи силни глутници.
– Само една от тях – тази, дето говореше със занаятчията.
– Точно така. Кой знае още колко дегизирани глутници са придошли насам. Живота си залагам, че се канят да отвлекат Джоана. Ако знаеха какво замисляме заедно с нея, досега сигурно да са я убили. Нима не разбираш – трябва час по-скоро да предупредим кралицата и Вендейшъс! Налага се те да мобилизират хората си и да следят за шпиони.
Перегрин стоеше закован на място, явно потресен от предложението на Книжовника. Най-накрая успя да промълви:
– Мисля, че има нещо, което трябва да знаеш… Но то е тайна, която не бива да издаваш за нищо на света.
– Кълна се, че ще бъда гроб, Перегрин! Аз не съм от онези, дето дрънкат нагоре-надолу!
– И така, ти се натъкна на нещо, което не би трябвало да се разгласява. Нали ти е известно, че Вендейшъс отговаря за охраната на кралицата?
– Разбира се. – Това бе едно от задълженията на лорд шамбелана. – Като се знае колко чужденци щъкат из града, бих казал, че той добре си върши работата.
– А още по-точно – справя се блестящо със своите задължения. Трябва да знаеш, че Вендейшъс има агенти в най-висшите кръгове на Тайния остров. Неговият човек е втори по влияние след лорд Стийл.
Книжовника усети как очите му ще изхвръкнат от орбитите.
– Нали си даваш сметка какво означава това. Чрез Вендейшъс кралицата е известена за всичко, което се обсъжда на тайния съвет. Ако внимателно подаваме лъжлива информация, бихме могли да разиграваме доста умело фленсериерите. Освен Джоана това е второто ни голямо предимство пред тях.
– Аз… – Аз нямах дори представа за това. – В такъв случай излиза, че недоглеждането на пазачите ни е само за заблуда, така ли?
– Не е точно така. Тукашните стражи би трябвало да изглеждат умни и истински професионалисти, но в същото време да проявяват умерена разсеяност. Така Движението няма да бърза с войната, а ще разчита на своите шпиони. – Той се усмихна. – Обзалагам се, че Вендейшъс ще се стъписа пред твоята критика.
Книжовника криво се усмихна. Той беше едновременно поласкан и стреснат. Значи Вендейшъс с чиста съвест можеше да бъде наречен най-великият шпионин на всички времена. И въпреки това Джакерамафан четеше лорд шамбелана като разтворена книга.
През останалия път до замъка Книжовника не пророни нито дума, но мислите му се надпреварваха като луди. Излиза, че Перегрин е имал право – тайната, която му довери, беше съдбоносна. Разговорите дори между стари приятели понякога можеха да бъдат спестени. Точно така! Той ще предложи услугите си на Вендейшъс. Това можеше да го остави в сянка, но именно там би могъл да допринесе най-много за делото. Тогава сигурно и Джоана най-сетне щеше да забележи колко й е необходим той.
Отново надолу в дълбините на нощта. Дори да не гледаше през илюминаторите, Равна лесно можеше да си представи какво се вижда през тях. Рилай остана далеч извън галактическата шир, а „Единак II“ навлизаше все по-навътре в нея. Застоят се приближаваше с всяка изминала минута.
Но поне се спасиха. Въпреки че „Единак II“ беше сериозно повреден, те се отдалечаваха от Рилай почти с петдесет светлинни години на час и се потапяха все по-дълбоко в Отвъдното. Сега подготовката на скоковете в пространството траеше все по-дълго, а тяхната скорост се смаляваше все повече. Независимо от това обаче напредваха задоволително. Вече бяха в центъра на Средно ниво. Слава на провидението, досега не бяха забелязали някакви признаци, че ги преследват. Каквото и да бе довело Заразата в Рилай, то със сигурност нямаше връзка с „Единак II“ и неговата спасителна мисия.
Надежда. Равна чувстваше как тя укрепва все повече в нея. Според данните от медицинската система на кораба Фам Нувен щеше да оцелее. Уредите регистрираха мозъчна дейност. Ужасните рани по гърба му бяха причинени от имплантираните от Древния устройства – органична механика, свързвала Фам с локалната мрежа на Рилай, а чрез нея – със Силата, която го ръководеше. След изчезването на Силата механизмите в тялото на нейния емисар започнаха да се разлагат. Но в такъв случай поне личността на Фам би трябвало да оцелее. Моля се да е оцеляла. Данните сочеха, че трябват още три дни, докато заздравее гърбът и едва тогава можеха да започнат опитите да възкресят Фам.
А през това време… Равна научи много за апокалипсиса, който едва не ги погълна. Всеки двайсет часа Синя раковина и Зелено стебло отклоняваха кораба на светлинни години от първоначалния маршрут, за да се включат в някоя от главните артерии на Мрежата и да научат последните новини. Това бе обичайната практика при всяко пътуване, продължаващо повече от два-три дни. Така търговците и пътешествениците не изоставаха от събитията, които биха могли да им повлияят по някакъв начин или да наложат промяна на крайната точка от маршрута им.
Според Новините (а това значи според повечето от изказаните мнения) разрушаването на Рилай беше окончателно. О, Грондър! О, Ейгравън и Сарале! Мъртви ли сте или пък злото вече ви е завладяло?
Големи участъци от Мрежата бяха временно изолирани. Може би щяха да минат години, преди някои от най-мощните връзки да заработят отново. Освен това за първи път през това хилядолетие бе унищожена една от Силите. Съществуваха десетки хиляди версии относно мотивите за тази атака и също толкова догадки какво ще се случи по-нататък. Равна предвидливо осигури кораба с филтър за лавината от информация и сега се опитваше да отсее най-важното от хилядите мнения и предположения. Тези, които идваха от самите Страумлински владения, съдържаха най-голяма доза истина. Отклонението поробител не на шега беше решило да установи нова епоха, белязана от сливането на трансцендентни създания с расите от Отвъдното. След като Рилай не съществуваше, а една от Силите бе убита, значи вече нищо не стоеше по пътя му към триумфа.
Някои от потребителите смятаха, че унищожаването на Рилай е била отдавнашна цел, предавана по наследство на онова, което погълна Страумлинските владения. Вероятно последната атака е само краят на една война, продължила няколко епохи и увенчана със смъртта на наследници на отдавна забравени раси. Ако наистина беше така, то робството в Страум можеше рано или късно да отмине и истинската човешка раса отново да се възроди.
Други пък смятаха, че причина за атаката е завладяването на архивите в Рилай. Едва двама-трима предполагаха, че целта на Заразата е да възстанови някакво творение или пък да не позволи на обитателите на Рилай първи да стигнат до него. Тези версии идваха от закоравелите теоретици – цивилизации, претоварени с информация, която постъпваше от дискусионните групи.
От страна на Заразата също постъпваше информация. Нейните официални и строго цензурирани съобщения обаче бяха приемани първоначално само от отчаяните авантюристи. При това никой нямаше намерение да плаща, за да подпомага и поощрява нейното разрастване. Въпреки това някои от посланията й все пак се просмукваха напред по Мрежата – потребителите им се опитваха да споделят обзелия ги ужас или пък да предизвикат любопитство. Разпространяваше се също и видеозапис, подготвен от Заразата – близо четиристотин секунди излъчване в реално време. Тази невероятно скъпа пратка можеше да се окаже и най-доходоносното нещо в историята на Мрежата. Синя раковина държа кораба прикачен към линията цели два дни, за да я получи цялата.
По всичко личеше, че слугите на Отклонението са човешки същества. Почти половината от новините, идващи откъм Владенията, бяха чрез видеоматериали, макар и не толкова дълги като първия. От тях се изказваха говорители, които бяха хора. Равна отново и отново пускаше първото послание. Тя дори успя да разпознае говорителя – Овен Нилсъндот някога беше шампион по бягане във Владенията. Сега вече нямаше никаква титла, а най-вероятно му бе отнето и името. Нилсъндот се обръщаше към аудиторията от някакъв офис, който можеше да бъде и градина. Когато Равна погледнеше отстрани на изображението, тя можеше да надзърне зад рамото му. Градът, който се откриваше там, приличаше на страумлинската столица. Преди години двете със сестра й мечтаеха да попаднат там – в него бе сърцето на човешката колония от Трансцендентното. Централният площад представляваше копие на Полето на принцесите в Нийора. В рекламите, приканващи нови заселници, се твърдеше, че фонтанът в средата му никога няма да пресъхне, докъдето и да стигнат в развитието си страумляните. Това щеше да е доказателство за тяхната преданост към първите заселници от човешката раса.
Сега фонтанът го нямаше, а погледът на Нилсъндот беше безжизнен.
– Този пред вас говори от името на Силата, която спасява – започна някогашният герой. – Искам всички вие да видите какво съм способна да направя за треторазредните цивилизации. Погледнете докъде се простира моята помощ… – и екранът показваше небето. То беше огряно от залязващото слънце, а върху неговия фон се открояваха силуетите на редици от агравитационни структури, простиращи се на мегаметри разстояние. Това беше най-мащабното използване на агравитационен материал, за каквото Равна някога беше чувала. Дори Доковете бледнееха пред него – новия строеж. Нямаше спор, нито един от световете на Средно ниво не можеше да си позволи внос на този материал в подобни несметни количества. – Това, което виждате над мен – продължи гласът, – са само строителните площадки за бъдещите конструкции, чието изграждане на Страум ще започна съвсем скоро. Когато всичко завърши, пет звездни системи ще се обединят в едно. Техните планети и цялата звездна маса около тях ще осигуряват технологии и животоподдържащи системи в мащаб, какъвто досега е непознат, както на това ниво, така и в самото Трансцендентно. – Екранът отново показа Нилсъндот – човекът, превърнал се в уста на боговете. – Някои ще се възпротивят на моето предложение да ми се посветят изцяло. Но това е без значение за моята по-далечна стратегия. Никой не е способен да устои срещу симбиозата между моята Сила и ръцете на расите от Отвъдното. Целта на моето обръщение е да премахна вашия страх. Както виждате, със Страумлинските владения стана истинско чудо. Никога повече расите от Отвъдното няма да бъдат пренебрегвани от обитателите на Трансцендентното. Тези, които ме последват – а рано или късно всички вие ще ме последвате – ще станат част от една Сила. Ще имате възможност да ползвате благата от всички нива на Трансцендентното – от Дъното чак до Върха. Тогава производството ви ще надхвърли ограничените възможности на вашите собствени технологии. Така ще можете да премажете всичко, което дръзне да ми се опълчи. Вие ще донесете новия ред и стабилност.
