Текст книги "Огън от дълбините"

Автор книги: Върнър Виндж

сообщить о нарушении

Текущая страница: 33 (всего у книги 42 страниц)

Дори Пилигрима се оказа увлечен от унищожителната вълна. Глутницата му изтрополи покрай Читирате и заобиколи мелето. Той обаче не се смеси с останалите, а само хапеше някоя задница от време на време. На моменти от бъркотията се извисяваше нечий глас, който обаче тутакси потъваше в общата врява.

Внезапно от освирепялата тълпа се разнесе звукът на координирана и разумна мисъл. Той беше толкова мощен, че оглуши Читирате, макар да се намираше на двайсетина метра от мястото на битката. Тълпата сякаш се групира около нещо и повечето от членовете й се отърсиха от яростта. Онова, което доскоро приличаше на звяр, съставен от двайсетина тела, отново се превърна в объркано и окървавено множество от отделни, несвързани помежду си части.

Пилигрима продължаваше да подтичва наоколо, опитвайки се да съхрани разума си и да запомни каква е неговата главна цел. Най-едрият му член – обсипаният с белези Рана – непрекъснато се хвърляше насред тълпата, а после отново се връщаше обратно. При кратките си набези се опитваше да разтърве ония, които още се биеха.

Пациентите постепенно образуваха кръг около мястото на схватката. Някои от досегашните двойки и тройки вече бяха самотни части. Други пък изглеждаха по-многобройни. Земята в кръга беше подгизнала от кръв. Долу лежаха поне пет трупа. В центъра се виждаха чифт инвалидни колела, навирени нелепо към клоните на дърветата.

Пилигрима изобщо не обърна внимание на грозната картина. Четирима от него наобиколиха кървавата локва по средата.

Читирате се усмихна на себе си. Унищожаването на буболечката. Ах, каква трагедия!

В нито един миг от произшествието Джоана не изгуби напълно съзнание. Пронизителната болка и задушаващата тежест на струпаните върху нея десетина тела обаче не й позволяваха да мисли. Постепенно хватката им отслабна и дишането й се поуспокои. Някъде над оглушителната врява около нея долавяше нормален разговор на Остриета. Момичето вдигна очи и забеляза, че частите на Пилигрима са я наобиколили. Белязаното чело беше точно над нея, а муцуната му висеше на сантиметри от лицето й. Той се протегна и я близна по челото и бузите. Джоана се усмихна и се опита да каже нещо.

Вендейшъс беше наредил нещата така, че точно в този момент да е на съвещание с кралицата и Скрупило. „Главнокомандващият артилерията“ се беше увлякъл в дълги тактически разяснения и използваше Компютъра, за да илюстрира своя план за преминаване през Възвишението на Маргръм.

Изведнъж откъм реката се разнесоха яростни писъци и ревове. Скрупило вдигна недоволен поглед.

– Какво става, мътните го взели…

Врявата продължи да се усилва. Явно беше нещо повече от обикновено спречкване между войници. Кралицата и Вендейшъс си размениха тревожни погледи и извиха вратове, за да погледнат през дърветата.

– Бият се в болницата! – възкликна кралицата.

Вендейшъс изпусна дъсчицата си за писане и се втурна нататък. По пътя даде нареждане на охраната да обгради плътно кралицата. Докато препускаше из лагера забеляза, че войниците, които бяха свободни от наряд, вече се насочват към болницата. Всичко изглеждаше като програмирано от Компютъра… С изключение на този ужасен шум.

Последните няколкостотин метра преди болницата го настигна Скрупило и двамата запрепускаха заедно напред. Артилеристът първи влетя сред кошарите и се запрепъва в собствените си крака от внезапно обзелия го ужас. Вендейшъс го следваше по петите към опразнения кръг. Беше се подготвил да изиграе колко много е потресен, но в същото време да демонстрира решителност и експедитивност.

Перегрин Уиккукракрана стоеше край количката с храна, недалеч от него стърчеше и Читирате. Пилигрима се беше надвесил над двукракото, което лежеше насред останки като след истинска касапница. В името на глутницата на всички клетници, какво се беше случило?! Наоколо имаше твърде много кръв, която не би могла да изтече само от тялото на двукракото.

– Всички с изключение на лекарите да се отдръпнат назад! – изрева Вендейшъс към войниците, струпани покрай оградата. После се приближи, като се държеше встрани от най-шумните пациенти. По телата личаха съвсем пресни рани, а върху светлите стебла на някои от околните дървета имаше петна засъхнала кръв. Нещо в неговия план явно се беше провалило.

Скрупило успя първи да се добере до местопроизшествието и спря само на няколко метра от Пилигрима. Повечето от неговите части се взираха към мястото, заобиколено от Уиккукракрана.

– Това е Джоана! Джоана!

За миг Вендейшъс помисли, че този глупак се кани да се прехвърли през оградата на кошарката.

– Според мен тя е добре, Скрупило – чу се гласът на Уиккукракрана. – Тъкмо хранеше една от двойките, когато тя полудя и се нахвърли срещу нея.

Един от лекарите надигна глава от окървавените трупове. Имаше три мъртви тела и ужасно много кръв.

– Чудя се какво ли е направила, за да го предизвика.

– Нищо, повярвай ми! Но когато падна на земята, всички болни се втурнаха насам подир ей това нещо тук – и той посочи с нос към неидентифицираното тяло.

Вендейшъс се обърна към Читирате, но в същия момент забеляза, че кралицата се приближава към него.

– Ти какво ще ни разкажеш, войниче? – попита Вендейшъс строго.

„Гледай да не се издъниш, Читирате!“

– С-с-с-тана точно както го описа Пилигрима, милорд. Никога не съм виждал нещо подобно.

Явно случката наистина го беше разтърсила.

Вендейшъс се приближи още малко към Пилигрима.

– Ще ми позволиш ли да разгледам по-отблизо, Пилигриме?

Уиккукракрана се поколеба. Той внимателно душеше момичето, изследвайки тялото му за рани, които се нуждаят от първа помощ. После Джоана лекичко му кимна и той се отдръпна.

Вендейшъс пристъпи напред – олицетворение на деловата загриженост. Вътрешно обаче се разкъсваше от ярост. Той също не беше чувал за нещо подобно. Но дори и цялата болница да се надигне в нейна защита, тя пак би трябвало да е вече мъртва. Двойката Кратци само за секунда можеше да й разкъса гърлото. Досега планът му изглеждаше непоклатим, дори подчинените му глупаци да се издънеха в нещо. И в този случай провалът нямаше да му навлече неприятни последици, но той вече се досещаше какво не е било наред. Човешкото същество поддържаше връзка с пациентите вече дни наред, в това число и с Кратци. Нито един от лекарите на Остриетата не би могъл да ги доближи и докосне, както го правеше двукракото. Дори някои напълно нормални глутници усещаха върху себе си ефект от това поведение. За останките пък трябва да е било направо поразително преживяване. Някъде дълбоко в подсъзнанието си те бяха приели извънземното като част от самите себе си.

Вендейшъс заобиколи двукракото от три страни, но нито за миг не забравяше, че в него са вперени очите на петдесетина глутници. Много малко от изтеклата кръв беше от двукракото. Раните по врата и ръцете й бяха дълги, но плитки – почти случайни одрасквания. Явно в последния момент Кратци беше изгубил самообладание, приемайки човешкото същество като част от своята глутница. Но дори тогава едно точно замахване с ноктите би прерязало гърлото на момичето.

Вендейшъс набързо прецени какви са възможностите да я остави на лечение под охраната на своите хора. Това свърши добра работа в случая с Книжовника, но сега би било много рисковано. Пилигрима продължаваше да души лицето на Джоана. Той щеше да стане ужасно подозрителен, ако в състоянието й „възникнат внезапни усложнения“. Не. Явно понякога и най-добрите планове се провалят. Приеми това като полезен опит за бъдещите операции. Той се усмихна на момичето и заговори на самнорск:

– Ти си в безопасност. – „Поне засега, за съжаление.“

Главата на човешкото същество се извърна към него, но очите му бяха насочени към Читирате.

Скрупило нервно се разхождаше покрай оградата. Стигна толкова близо до Читирате и Пилигрима, че двамата отскочиха назад.

– Няма да оставя това да се размине току-така! – високо извика артилеристът. – Нашата най-важна личност да бъде нападната посред бял ден! Това намирисва на вражеска атака!

Уиккукракрана го изгледа ужасено.

– Но как така?!

– Не зная! – извиси се до отчаян писък гласът на Скрупило. – Но тя се нуждае, както от незабавни медицински грижи, така и от охрана. Вендейшъс трябва да измисли безопасно място, където да я скрием.

Глутницата на Пилигрима беше потресена от чутото и по всичко личеше, че е на път да загуби самоконтрол. Той наклони глава към Вендейшъс и заговори с необичайна за него почтителност.

– А ти какво мислиш по въпроса, Вендейшъс?

Вендейшъс обаче не откъсна очи от двукракото. Много странно! Колко умело малките и незначителни човечета можеха да прикриват истинските си чувства и онова, което най-много ги интересува. Отначало Джоана наблюдаваше Читирате. Сега обаче беше впила поглед във Вендейшъс и нейните малки хитри очички, разположени толкова близо едно до друго, се присвиха, превръщайки се в тесни цепки. Миналата година Вендейшъс си постави за цел да изучи смисъла на различните изражения при хората като наблюдава Джоана и събраната в Компютъра информация. Момичето явно подозираше нещо. Освен това очевидно схващаше какво говори Скрупило. Тя изви гръб и повдигна немощно едната си ръка. За късмет на Вендейшъс онова, което трябваше да е пронизителен вик, излезе от устата й като слаб шепот, останал нечут от останалите:

– Не… Не и като Книжовника…

Вендейшъс вярваше в успеха на всеки грижливо подготвен план. На него обаче му беше известно, че и най-съвършеният замисъл може да бъде променен при по-различно стечение на обстоятелствата. Той се усмихна на Джоана с демонстративно съчувствие. Вече разбра, че ще е твърде рисковано да я убие, както постъпи с последната част от Книжовника. Добре поне, че кралицата още се маеше в другия край на лазарета, забавена от немощната си и куцукаща част. Вендейшъс кимна към Перегрин и събра глутницата си накуп.

– Страхувам се, че Скрупило има пълно право. Все още не мога да преценя откъде ни дебне опасност, но не бива да допускаме това да се повтори пак. Ще отнесем Джоана в моето леговище. Предайте това на кралицата.

После отхвърли наметките от гърбовете си и започна внимателно да загръща с тях човешкото същество, подготвяйки го за неговото последно пътуване. Само ужасените очи на Джоана показаха нейната съпротива.

Джоана ту идваше в съзнание, ту отново потъваше в небитието. Беше ужасена, че не й достига сила да изкрещи с пълен глас. Дори да напрегнеше всички сили, от устата й пак излизаше едва различим шепот. Крайниците не й се подчиняваха и колкото и да се опитваше да помръдне, те само леко потръпваха. Това обаче също оставаше незабелязано заради здраво затегнатите от Вендейшъс завивки. „Получила съм сътресение или нещо подобно“, мина й абсурдната мисъл. Тя се надигна в единственото ъгълче от нейния мозък, което все още имаше способността да разсъждава логично. Всичко й се виждаше вече толкова далечно…

Джоана се пробуди в дървената си къща в Града на дърворезбарите. Ама че ужасен кошмар! Беше сънувала, че се е парализирала цялата и не може да направи дори най-малко движение, нито пък да мисли. После се сети, че Вендейшъс е предател. Опита се да седне в постелята, но тялото й отказа да се подчини. „Все още съм омотана в тези проклети завивки!“ Полежа безмълвно известно време, все още неспособна да отдели сън от действителност.

– Кралице! – опита се да извика, но от устата й се изтръгна само мъчителен стон. Някой внимателно пристъпваше около огнището. Помещението беше съвсем слабо осветено и тя се уплаши. Разбра, че не лежи върху своето легло. Отпадналостта не й позволяваше дори да се изненада и тя апатично се опита да се ориентира по тъмните стени наоколо. Странно, таванът беше ужасно нисък. Навсякъде миришеше на сурово месо. Едната част от лицето много я болеше и тя усети вкуса на кръв по устните си. Най-накрая осъзна, че всъщност не е в къщичката заедно с кралицата, а този кошмарен сън е истина…

В мрака край нея изведнъж изплуваха силуетите на три кучешки глави. Едната се доближи само на няколко сантиметра и тя различи черните и бели шарки по нейната муцуна. Вендейшъс!

– Хубаво е, че най-после дойде в съзнание – каза той.

– Къде се намирам – гласът й беше слаб и тя сливаше думите. Ужасът отново я скова.

– В изоставена селска колиба откъм източния край на лагера. Аз я конфискувах за квартира на силите по сигурността.

Говореше самнорск тихо и без никакъв акцент, с един от синтетичните гласове от Компютъра. В една от муцуните си носеше кинжал. Острието проблесна сред околния здрач.

Джоана се замята в здравата прегръдка на пелерините, които я задушаваха. Устата й се отвори широко, сякаш крещеше неистово, но оттам излизаше само шепот. Нещо не беше наред – все едно се опитва да извика насън, а не може да издаде нито звук.

Една от частите на Вендейшъс се качи на горния етаж. Слънчевата светлина освети муцуната й, докато провираше глава ту през един, ту през друг от тесните процепи, оставени между гредите.

– Много се радвам, че не се опитваш да се преструваш. Разбирам, че по някакъв начин си се досетила за моята втора… специалност. Така де, за хобито ми. Но дори да успееш да изкрещиш с пълно гърло, пак няма кой да ти помогне. Разполагаме със съвсем малко време, за да поговорим. Сигурен съм, че кралицата скоро ще дойде да те навести… Аз пък ще те убия точно преди тя да влезе тук. Много съжалявам – твоите вътрешни наранявания са се оказали смъртоносни.

Джоана не беше сигурна дали е разбрала добре всичко, което той каза. При всяко по-рязко помръдване с глава погледът й се замъгляваше. Губеха й се някои подробности от случката в полевата болница. Нещо обаче я беше убедило, че Вендейшъс е предател. Но как… Болката отново накъса и обърка спомените й.

– Ти си убил Книжовника, нали? Защо?!

Сега гласът й беше по-силен от преди, но тя се задави от кръвта, която нахлу в гърлото й.

Тих, съвсем човешки смях се разнесе около нея.

– Той разбра истината за мен. Каква ирония – този празноглавец да е единственият, който успя да ме разкрие… Но може би сега повече те интересува какво ще правя с теб? – Трите муцуни стесниха кръга около нея и острието на едната от тях погали с плоската си страна бузата на Джоана. – Бедно двукрако създание, не съм убеден, че изобщо можеш да проумееш това. Вярно, донякъде съм подтикван от жажда за власт. Много внимателно изчетох информацията от Компютъра по въпроса за човешката мотивация и всичките там „фройдистки“ дрънканици. Ние, Остриетата, обаче сме много по-сложни от вас. Аз почти целият съм съставен от мъжки части. Това известно ли ти е? Много е опасно, когато една глутница има членове само от единия пол. Тогава тя е на една крачка от лудостта. И въпреки това аз настоях да бъда точно такъв. Уморих се да съм само средно талантлив откривател и да живея в сянката на кралицата. Почти всички сме нейни рожби по кръв и дух и тя доминира, макар и в различна степен, над нас. Беше особено доволна, когато реших да се занимавам с охраната и разузнаването, така да знаеш. Така и не успя да направи глутница с подходящо комбинирани за тази работа части. При това си въобрази, че ако с изключение на една всички мои останали части са мъжкари, тогава бих бил нечестен и коварен в рамките на допустимото.

Пазачът от глутницата отново провря глава през всички процепи подред. Пак се разнесе човешко хихикане.

– Подготвям този план от много дълго време насам. Имам да уреждам сметки не само с кралицата. Най-силните черти на нейната душа вече са размножени по целия арктически бряг. Фленсер има почти един век преднина. Стийл е още нов, но той получи наготово създадената от Фленсер империя. Постарах се да стана изключително необходим за всички тях. Знаеш, че съм шеф на охраната в кралския двор… А също така и най-ценният шпионин на Стийл. Ако си изиграя правилно козовете, накрая ще притежавам Компютъра, а всички останали ще са мъртви.

Плоската страна на кинжала отново погали бузата й.

– Как мислиш, би ли могла да ми помогнеш? – Погледът му сякаш прониза сърцето й. – Доста се съмнявам в това. Ако истинският ми план беше успял, ти вече да си мъртва. – Из стаята се разнесе въздишка. – А сега се налага сам да си върша черната работа. Но може пък и да е за добро. Компютърът е претъпкан от информация, но там не е казано нищо за мъченията. Твоята раса е толкова крехка и уязвима, толкова е лесно да бъдете убити. Умирате още преди съзнанието ви да се е разпиляло на части. Сега вече знам, че сте способни да изпитате болка и страх, а това е добър начин да ви се влияе, без да се налага да бъдете убивани.

Трите части около нея се нагласиха още по-удобно, сякаш някой човек се готвеше за дълъг разговор.

– Съществуват обаче няколко въпроса, на които ти сигурно би могла да ми отговориш. Досега нямаше как да ти ги задам. Стийл се държи ужасно самоуверено, при това не само защото държи изкъсо нас двамата с кралицата. Явно глутницата му притежава и някакво друго скрито предимство. Възможно ли е и той да има Компютър?

Вендейшъс направи пауза. Джоана не отвърна нищо, скована от ужас, но решена да не издава нито звук. Пред нея стоеше чудовището, убило Книжовника!

Муцуната с кинжала се провря между пелерината и тялото й. Болка прониза едната й ръка. Момичето изпищя.

– Аха! Компютърът казва, че човек изпитва голяма болка, ако бъде наранен на това място. Може и да не ми отговаряш на този въпрос, Джоана. Знаеш ли каква мисля, че е тайната на Стийл? Подозирам, че някой от твоето семейство е останал жив. Най-вероятно е малкото ти братче, ако съдя по онова, което ни разказа за клането.

Джефри? Жив? За миг тя съвсем забрави за болката и страха.

– Но как?…

Вендейшъс сви рамене по маниера на Остриетата.

– Просто не си го видяла мъртъв, нали? Можеш да бъдеш сигурна, че Стийл е държал да притежава жив човешки екземпляр. А след като прочетох какво пише за летаргичния сън в Компютъра, доста се съмнявам, че е успял да съживи някое от другите деца. Въпреки това той явно притежава нещо, което го кара да бъде страшно уверен в силите си. На него му е необходима информацията от Компютъра, но досега не е поискал да го открадна и да му го дам.

Джоана затвори очи, абстрахирайки се от присъствието на своя мъчител. Джефри беше жив! В главата й се завъртяха картини от миналото – Джефри лудува и се смее, неговите детски сълзи, куражът му на борда на кораба беглец. Досега мислеше, че всичко това е вече безвъзвратно изгубено. В един миг миналото й се стори много по-реално от последните няколко минути, изпълнени с безпощадна жестокост. Но как ли би могъл Джефри да помогне на фленсериерите? Нямаше съмнение, че другият компютър е изгорял. В такъв случай имаше нещо друго, което убягваше на Вендейшъс.

Вендейшъс я стисна за брадичката и разтърси главата й.

– Отвори си очите! По погледа ти разбирам какво мислиш и искам да видя… Хм, не съм сигурен дали ми вярваш или не. Както и да е. Ако разполагаме с достатъчно време, аз все някога ще разбера какво точно би могъл да направи той за Стийл. Сега имаме други, много по-спешни въпроси за решаване. Безспорно, Компютърът е ключът към всички тях. За по-малко от половин година ние тримата с кралицата и Пилигрима научихме много неща за теб и твоята цивилизация. Ще си позволя да кажа, че сега познаваме хората дори по-добре от теб самата. Когато войната свърши, победител ще е оная глутница, която все още владее Компютъра. Имам намерение това да съм аз. Често се питам дали има и други пароли и програми в Компютъра. Ако успея да го кодирам, това ще послужи като гаранция за моята безопасност…

Паролата на Бавачката!

Главите, които следяха отблизо очите й, се ухилиха насреща.

– А-а-а, значи съм прав. Излиза, че все пак има и някаква полза от днешния провал. Иначе никога нямаше да науча… – Гласът му премина в неразбираем хаос от звуци. Две от частите на Вендейшъс се хвърлиха, за да се присъединят към онази, която наблюдаваше през прозорците. Гласът продължаваше да нарежда край ухото й:

– Пилигрима идва. Още е далече, но се е запътил право насам. Не знам какво да направя. Във всеки случай ще е по-безопасно, ако си мъртва. Една дълбока рана на правилното място… – Острието се плъзна още по-надолу по тялото й. Джоана се изви, опитвайки се безуспешно да го избегне. После кинжалът рязко се измъкна, а острието му остави алена следа върху кожата й. – Нека видим какво има да казва Пилигрима. Няма смисъл да те убивам, докато не настои да те види.

Той натъпка един парцал в устата й и я завърза по-здраво.

Последва дълбока тишина, нарушавана единствено от пукането на съчки под няколко чифта лапи пред хижата. После тя чу как глутниците чуруликат нещо на висок глас отвъд дървените стени. Джоана се зачуди дали някога би се научила да ги разпознава по техните гласове. Сега обаче тя напрягаше слух да разпознае звуците на малкото познати думи от езика на Остриетата.

„Джоана

нещо неразбираемо пита

писък в безопасност.“

Вендейшъс изкряка в отговор.

„Привет, Перегрин Уиккукракрана

Джоана вибриращ звук

няма видими наранявания

за нещастие не сме сигурни цвъртене.“

Предателят продължи да нашепва в ухото й:

– Сега той пита дали се нуждаеш от лекарска помощ, но ако продължи да настоява… Приятният ни разговор ще завърши без време.

Но думите на Пилигрима съдържаха само съчувствие и тревога за нейното състояние.

– Проклетниците стоят точно отпред – разнесе се вбесеният шепот на Вендейшъс.

Последва кратко мълчание, а после се разнесе гласът на Жокера от Компютъра, който Перегрин използваше, когато говореше самнорск:

– Само да не направиш някоя глупост, старче Вендейшъс!

Вендейшъс издаде възклицание на учтива изненада, но в същото време неговите части около Джоана се изопнаха, сякаш се готвеха за скок. Върхът на кинжала навлезе сантиметър по-дълбоко между ребрата й. Болката я прониза. Тя усещаше движението на острието в плътта си, чувстваше дъха на Вендейшъс върху окървавената си кожа.

Гласът на Перегрин продължаваше да нарежда – уверено и компетентно:

– Не си мисли, че не знаем какво си намислил. Онази глутница на твоя подчинен, стражът от болницата, се разпадна на части, но преди това си призна пред кралицата и малкото, което знаеше. Да не мислиш, че твоите лъжи биха минали пред нея? Ако Джоана умре, ти ще бъдеш нарязан на малки парченца! – И той продължи да нарежда заплашително с гласа от Компютъра: – Познавам кралицата достатъчно добре. Тя изглежда много блага и милостива глутница. Но как мислиш, откъде Фленсер е наследил своята ужасяваща съзидателна сила? Само посмей да убиеш Джоана и ще усетиш на собствения си гръб колко нейният гений превъзхожда този на Фленсер.

Кинжалът се отдръпна. Още един от глутницата на Вендейшъс се метна към тесните прозорци, а двамата край Джоана поотпуснаха хватката си. Острието лекичко шляпна кожата й. Дали се беше разколебал? Мигар кралицата наистина беше толкова ужасяваща? Четиримата край прозорците въртяха глави във всички посоки. Без съмнение Вендейшъс броеше стражите около хижата и трескаво кроеше планове. Когато най-сетне отвърна, говореше самнорск:

– Заплахата би била още по-въздействаща, ако не беше предадена от втора ръка.

Пилигрима се засмя.

– Така е. Но ние си давахме сметка какво ще се случи, ако кралицата приближи насам. Ти си достатъчно предпазлив и би убил Джоана в мига, в който видиш нашата повелителка да се задава. После щеше да ни затрупаш с лъжливи обяснения, още преди да си разбрал, че сме те разкрили. Но когато видя, че насам с нехайна походка идва бедният пилигрим, от когото нищо не зависи… Много, добре знам, че ме мислиш за глупак, който не се различава много от Книжовника Джакерамафан. – Пилигрима се запъна, произнасяйки името на приятеля си, и за миг изгуби насмешливата си интонация. – Но това вече няма никакво значение. Предупреден си за истинското положение на нещата. Ако все още се колебаеш, прати някой от твоята охрана отвъд храстите. Можеш и сам да се убедиш каква засада ти е подготвила кралицата. Смъртта на Джоана ще доведе незабавно и до твоя край. И като стана дума, надявам се този разговор все пак да има някакъв смисъл.

– Да, тя е жива.

Вендейшъс махна парцала от устата на Джоана. Тя се задави и започна шумно да кашля. По страните й течаха сълзи.

– Пилигриме, о, Пилигриме! – от устата й отново изскочи само безсилен шепот. Момичето мъчително си пое въздух, концентрирайки малкото си останали сили, за да издаде поне някакъв звук. Пред очите й играеха ярки петна.

– Ей, Пилигриме!

– Джоана! Той нарани ли те?

– Малко… Аз…

– Това е достатъчно. Както и сам разбра, тя е още жива, Пилигриме, но това лесно може да се поправи.

Вендейшъс не запуши устата й отново. Тя го виждаше как чеше глави, докато нервно се разхожда по горния етаж. Чу го да мърмори нещо за „притискане на противника в задънена улица“.

Перегрин отвърна гневно:

– Говори на самнорск, Вендейшъс. Искам Джоана да разбира за какво приказваме. Ти владееш този език почти толкова добре като вътрешния говор на твоята глутница.

– Все ми е едно.

Гласът на предателя беше разсеян, а неговите части продължаваха да крачат нервно насам-натам.

– Кралицата трябва да разбира добре, че в момента се намираме в задънена улица. Имате право, ако не бяхте подходили внимателно, щях да убия Джоана. Но дори сега кралицата не би могла да ме пипне, без да си получи заслуженото за това. Вие дори не подозирате за капана, който Стийл ви е подготвил край Възвишението на Маргръм? Аз съм единственият, който знае как да го избегне.

– Чудо голямо. И без това никога не съм държал да минем точно през Възвишението на Маргръм.

– Да, но твоето мнение няма никакво значение, Пилигриме. Ти си мелез и във вените ти не тече чиста кръв. Кралицата ще проумее колко опасна е сегашната ситуация. Войските на Стийл са навсякъде около нас. Досега ви лъжех, че не подозират докъде сте стигнали. Освен това пращах на лорда всяко секретно откритие от моите изследвания върху данните от Компютъра.

– Брат ми е жив, Пилигриме – намеси се Джоана.

– О, значи си нещо като решаващия играч в предателството, така ли? Лъгал си ни, а в същото време си докладвал всичко на Стийл! И при това мислиш, че си неуязвим и ние няма да посмеем да те убием?

Последва смях и частите на Вендейшъс престанаха да крачат напред-назад. Той отново си възвърна самообладанието.

– Нещо повече дори – вие се нуждаете от подкрепата на всички мои части. Доста преувеличих, когато говорех за шпионите на Фленсер във войската ни, но това не означава, че такива изобщо не съществуват. Освен това Стийл сигурно е внедрил и свои агенти, за които аз нищо не знам. Арестувате ли ме, новината ще стигне незабавно до ушите на Фленсер. Тогава повечето от онова, което знам за тях, ще стане безполезно. А вие ще трябва да се справите с една внезапна атака и значително превъзхождаща ви по брой войска. Предполагам, вече сам разбираш, че кралицата има нужда от мен.

– А откъде да сме сигурни, че това не е поредната лъжа?

– Е, това си е ваш проблем! Помисли само, не заслужавам ли благодарност поне за това, че ви предупредих за надвисналата опасност? Но ти едва ли би могъл да проумееш това с твоя мозък на мелез. Затова трябва да говоря лично с кралицата. И то на място, което е едновременно безопасно и добре прикрито. Отнеси й това съобщение! Тя няма да може да предотврати стореното, но ако ме послуша, ще спаси поне собствената си кожа.

Отвън настана тишина, нарушавана единствено от писъците на животинките под дърветата. Най-накрая съвсем изненадващо Перегрин се разсмя.

– Мозък на мелез, а? Е, поне за едно нещо си прав, Вендейшъс! Наистина съм бил навсякъде по света и спомените ми се простират половин век назад. От всички злодеи, предатели и гении, които съм видял, ти си същински образец за наглост и безочие!

Вендейшъс издаде някакъв звук от езика на Остриетата, който нямаше точен превод на самнорск, но беше нещо подобно на самодоволен кикот.

– Поласкан съм!

– Добре тогава, ще предам думите ти на кралицата. И още нещо – кралицата заповяда Джоана да дойде с мен.

– Кралицата заповяда?! Това ми намирисва по-скоро на твоята склонност към драматизъм, присъща на съществата със смесена кръв!

– Може и така да е. Но ако взема Джоана, това ще докаже, че засега нямаш намерение да ни създаваш неприятности. Приеми го като моя лична награда за това, че предложих услугите си като парламентьор.

Вендейшъс извърна всичките си глави към Джоана, наблюдавайки я мълчаливо. После хвърли прощален поглед през прозорците.

– Добре тогава, можеш да я вземеш.

Двама от него скочиха обратно долу при Джоана, докато двойката край нея я буташе към вратата на хижата.

– Мътните да го вземат тоя Пилигрим! Жива ти все още можеш да застанеш между мен и кралицата. – Кинжалът му просветна пред очите й. – Не смей да я настройваш срещу мен! Аз все още имам намерение да изляза читав от тази каша, при това ще запазя старото си влияние.

Той отвори вратата и дневната светлина заслепи момичето. То хвърли бърз поглед наоколо. Над нея бяха надвиснали клоните на дърветата. Вендейшъс я избута като пашкул през прага и тя се отърколи на земята. Той заповяда на хората си да не напускат своите позиции. Двамата с Перегрин си размениха още няколко любезности и се договориха кога Пилигрима да се върне отново.

Един по един Вендейшъс се намъкна обратно в хижата. Перегрин се приближи и сграбчи ремъците, с които беше овързана. Едно от кутретата му подаде нос от джоба на куртката и подуши лицето й.

– Добре ли си?

– Не съвсем. В главата ми още кънти и ми е трудно да дишам.

Една от частите му разхлаби ремъците около гърдите й, докато другите я теглеха по-надалеч от хижата. Мрачните горски сенки изглеждаха спокойни… Само тук-там все още бдяха стражите на Вендейшъс. Колко ли от тях участваха в заговора? Допреди няколко часа те олицетворяваха за Джоана сигурност и спокойствие. Сега момичето потръпваше, щом погледът й срещнеше някой от тях. Тя се отпусна в пашкула си и съзнанието й отново се замъгли. Последното, което си спомняше, бяха клоните над нея и следите от дим по небето. Някакви същества, които приличаха на страумлинските катерици, се гонеха по дърветата и сякаш се караха помежду си.

„Странно, само преди година Пилигрима и Книжовника пак ме влачеха нанякъде, а аз бях дори по-тежко ранена от сега. Всичко около мен всяваше ужас, а най-вече те двамата.“ А ето че сега се зарадва на Перегрин както не се бе радвала на никое друго живо същество. Дори Белязаното чело, което крачеше близо до нея, вече й вдъхваше чувство за сигурност.

Ужасът й постепенно отмина. Остана само гневът – също толкова силен като преди година, но този път много по-обоснован. Тя добре си даваше сметка какво се беше случило преди малко – участниците в схватката не бяха непознати един за друг и не ставаше дума за случайно убийство. След всички предателства на Вендейшъс, след всички тези убийства и опитът тя да бъде премахната… Но сега най-сетне можеше да бъде свободна! Пилигрима и кралицата сигурно бяха пропуснали тази подробност!