Текст книги "Огън от дълбините"

Двадесет и четири

Животът коренно се промени за Джоана след смъртта на Книжовника Джакерамафан. Повечето от промените бяха за добро и никога нямаше да се случат, ако го нямаше убийството. А това извънредно натъжаваше Джоана.

Момичето позволи кралицата да живее при нея в хижата на мястото на прислужника. По всичко личеше, че владетелката е искала това още от самото начало, но не се е осмелила да го каже гласно, страхувайки се от гнева на човешкото същество. Сега и компютърът стоеше постоянно при тях. Около хижата имаше винаги по четири глутници от телохранителите на Вендейшъс. Дори стана дума наблизо да се построят специални помещения за стражите.

Джоана виждаше другите Остриета по време на редовните им срещи в замъка или пък когато идваха да молят за помощ около работата с компютъра. Скрупило, Вендейшъс и Белязаното чело – или „Пилигрима“, както го наричаха – съвсем свободно говореха самнорск. Владееха го толкова добре, че тя вече можеше да различи техните характери зад нечовешката им външност. Скрупило – превзет и страшно умен. Вендейшъс – по-надут дори от Книжовника в най-лошите му дни, но лишен от неговата игривост и въображение. Пилигрима Уиккукракрана. По тялото й пробягваше мраз всеки път, щом видеше неговата най-едра и белязана от стари рани част. Той винаги гледаше да стои по-настрани и постоянно беше свит на кълбо, за да изглежда, колкото се може по-малко застрашителен. Сигурно си даваше сметка как й действа видът му, затова се стараеше да не я засегне дори неволно. Смъртта на Книжовника само незначително промени отношенията им. Джоана се насилваше да го търпи, при това с голямо усилие на волята. Случилото се доказваше, че в замъка на Дърворезбаря имаше предател. Единствено Вендейшъс поддържаше версията, че убиецът е дошъл отвън. Ето защо тя винаги държеше Пилигрима под око.

През нощта кралицата отпращаше останалите глутници. После се свиваше на кравай около камината и започваше да разпитва за информация от компютъра, която нямаше нищо общо с борбата срещу фленсериерите. Неусетно кралицата стана втория най-близък приятел на Джоана сред Остриетата (Книжовника беше първият, макар да го разбра едва след неговата смърт.) Владетелката се оказа изключително умна и необикновена личност. Джоана понякога бе готова да признае, че това е най-умното същество, което е срещала през живота си, макар че трябваше да мине много време, преди да стигне до това заключение. За Джоана постепенно ставаше ясно, че кралицата е всичко онова, което Книжовника мечтаеше да постигне.

Архитектурата на Остриетата се колебаеше между крайностите – гротескно уголемени пропорции или пък прекалено тесни за човешки ръст пространства. Съвещателната зала на Съвета на кралицата беше най-просторна в замъка, но въпреки това й липсваше уют. В оформеното като сфера помещение имаше място за триста души, които да се разположат удобно, без да се притесняват един друг. Балконите, опасващи стените в няколко реда, можеха да поберат още стотина. Джоана често идваше тук; на това място се вършеше повечето работа по изучаването на компютъра. Двете с кралицата бяха постоянни членове на изследователската група. Останалите идваха, когато имаха нужда от конкретна информация. Но днешният ден се различаваше от останалите. Никой не спомена за компютъра. Това бе първото участие на Джоана в Съвета на кралицата. Той се състоеше от дванадесет глутници и всички те присъстваха на срещата. От всеки балкон се подаваше по някоя от тях, а три стояха най-долу. Джоана вече добре познаваше Остриетата и си даде сметка, че въпреки огромното празно пространство, според тях помещението е ужасно претъпкано. Наоколо се носеше шум от мислите на петнайсет глутници. Въпреки тапицерията по стените и възглавниците на пода тя често усещаше болезнено вибриране в главата и костите на ръцете си щом се опреше върху парапета.

Момичето и кралицата стояха на най-големия балкон. Когато пристигнаха, Вендейшъс вече беше долу в залата и разполагаше листата с диаграмите. Всички глутници станаха на крака да приветстват своята повелителка. Лорд шамбеланът вдигна глава и каза нещо на кралицата. Тя му отвърна на самнорск.

– Знам, че това ще ни забави, но пък ще е от полза – и се изсмя съвсем по човешки.

Уиккукракрана стоеше на съседния балкон също като членовете на съвета. Много странно. Джоана още не можеше да си обясни причината, но по всичко личеше, че Белязаното чело е сред любимците на кралицата.

– Пилигриме, би ли превеждал казаното на Джоана?

Той надигна няколко от главите си.

– Имаш ли нещо против, Джоана?

Момичето се поколеба за миг, после кимна сговорчиво. Предложението наистина беше разумно. След кралицата Пилигрима говореше най-добре самнорск.

Кралицата се настани удобно, взе компютъра от Джоана и го отвори. Момичето погледна изображенията върху екрана. Кралицата си водеше бележки! Нейното стъписване обаче остана незабелязано, защото кралицата отново заговори – този път на бълбукащия език на Остриетата. След миг Пилигрима започна да превежда.

– Моля всички да седнат. Клекнете долу. И без това тук е претъпкано.

Джоана едва удържа усмивката си. Уиккукракрана беше дяволски добър преводач. Той отлично имитираше човешкия глас на кралицата. Преводът му успя да предаде с шеговита ирония дори нейния властен тон.

След известна суетня и тропот над перилата на балконите останаха да стърчат само по една-две глави. Сега тапицерията щеше да поглъща шума от мислите на глутниците.

– Вендейшъс, можеш да продължиш.

Вендейшъс се надигна от пода и се огледа на всички страни. После започна да говори.

– Благодаря – не се забави и преводът, който сега наподобяваше интонацията на шефа по сигурността. – Кралицата ме накара да свикам тази среща, защото на Север нещата бързо се променят. Осведомителите ни донесоха, че Стийл укрепва района около кораба на Джоана.

Последва неразбираемо бърборене, което прекъсна неговите думи. Скрупило?

– Това не е важно. Ние имаме оръдия и динамит.

Вендейшъс продължи:

– Да, ние знаем за тези планове от известно време. Но сега се оказва, че срокът за приключване е изтеглен напред. При това строежът ще има много по-дебели стени, отколкото предполагахме в началото. А когато укреплението бъде готово, Стийл се кани да разглоби кораба на части и да го пренесе в лабораториите си.

Тези думи подействаха на Джоана като ритник в стомаха. Досега имаха поне някакъв шанс. Ако хвърлеха всички сили в битката, можеха да си възвърнат кораба. Тя щеше да довърши мисията на своите родители, а в най-добрия случай дори да се спаси.

Пилигрима се намеси в дискусията, а после преведе собствените си думи:

– Какъв е новият краен срок?

– Те са убедени, че външните стени ще са готови до десет декади.

Кралицата надвеси две от муцуните си над клавиатурата и написа нещо. В същото време една от главите й се надигна над парапета и погледна надолу към шефа на сигурността.

– И преди съм забелязвала, че Стийл има склонност към неоснователен оптимизъм. Вие можете ли да дадете обективна оценка на плановете му?

– Да. Крепостната стена ще бъде завършена между осем и единадесет декади.

Кралицата:

– Според моите изчисления са най-малко петнадесет. Това може ли да бъде реакция на нашите планове?

Долу Вендейшъс се събра в плътна група.

– Такова беше първото ни подозрение, Ваше величество. Но… както ви е известно, ние разполагаме с няколко специални източници за информация… за които не е редно да говорим дори тук.

– Що за самохвалство! Понякога се чудя дали изобщо му е известно нещо. Никога не съм го видял да си мръдне собствените задници, за да проучи някой въпрос.

Ъ?! На Джоана й трябваха няколко секунди, преди да осъзнае, че това беше коментар на Пилигрима върху казаното. Тя погледна през парапета. Виждаха се три от главите му, а две от тях гледаха право в нея. Изражението им приличаше на глупава усмивка. Нито един от останалите присъстващи не реагира на неговата забележка. Очевидно той можеше да насочи превода си директно към Джоана. Тя го загледа вторачено и след миг той се върна към сухия и безпристрастен превод.

– Стийл знае, че се каним да нападнем, но няма и понятие за тайните ни оръжия. Промяната в неговите планове сигурно се дължи само на вродената му подозрителност. За нещастие това не е в наша полза.

Трима-четирима от членовете на съвета заговориха в един глас.

– Много шумно недоволство – обобщи Пилигрима. – Всички повтарят „Аз знаех още от самото начало, че този план няма да доведе до никъде!“ и „Защо изобщо се съгласихме да нападаме фленсериерите?“.

Кралицата надигна пронизителен съсък. Взаимните обвинения постепенно заглъхнаха.

– Някои от вас май забравиха прословутата си смелост! Взехме решение да нападнем Тайния остров, защото той представлява смъртна заплаха за нас. Преценихме, че с помощта на оръдията на Джоана ще можем по-лесно да го разрушим. Онова, което би довело със сигурност до нашето унищожение, е, ако Стийл разбере как се управлява звездния кораб.

Една от частите на кралицата, която досега лежеше свита на пода, стана и се отърка о коляното на момичето. Преводът на Пилигрима зашептя в ухото й:

– Освен това можем да те върнем у дома и така да имаме връзка със звездите… Но тя не може да си позволи да каже това на глас пред тези „прагматични“ типове. Ако още не си се досетила, това е и една от причините да присъстваш тук. Трябва да им се напомни, че някъде сред звездите има много повече светове, отколкото те някога са си представяли.

Той млъкна, а после продължи да превежда думите на кралицата.

– Предприемането на тази кампания изобщо не е грешка. Ако не го бяхме сторили, щеше да е също толкова опасно. И така… имаме ли шанс навреме да съберем под знамената нашата армия? – Тя насочи нос към отсрещния балкон. – Скрупило, моля те, бъди колкото се може по-кратък.

– Проблемът е, че Скрупило никога не може да се изразява кратко… Опала! Извинявам се! – беше поредният коментар на Пилигрима.

Скрупило надигна още една двойка глави над парапета.

– Вече обсъждахме това с Вендейшъс, Ваше величество. За мобилизирането на нашата армия и потеглянето към острова ще ни трябват десет декади. Проблемът е кога ще бъдат готови оръдията, а ще трябва време да обучим войниците да боравят с тях. Всъщност това е моя отговорност.

Кралицата каза нещо много рязко.

– Да, Ваше величество, ние вече имаме барут. Той притежава всички качества, които са описани в Компютъра. Барутните тръби обаче се оказаха много по-трудни за производство. Съвсем доскоро металът се пукаше щом започне да изстива. Но вече мисля, че реших и този проблем. Поне засега разполагаме с две напълно годни барутни тръби. Надявах се да мога да ги изпробвам още няколко декади…

Кралицата го прекъсна рязко:

– … Но това е нещо, което не бихме могли да си позволим. – Всички нейни части се изправиха на крака и тя огледа заседателната зала. – Настоявам резултатите от всички изпитания да ми се представят веднага. Ако преценя, че са задоволителни, ще заповядам производството да започне незабавно.

А ако ли пък не…

Минаха два дни…

Най-странното бе, че Скрупило очакваше Джоана да инспектира работата му, преди да изпробва оръдията. Неговата глутница обикаляше развълнувано около новото съоръжение и обясняваше нещо на развален самнорск. Джоана го следваше по петите, намръщена съсредоточено. На изпитателния полигон имаше доста сеирджии, но всички бяха скрити зад предпазна ограда. Кралицата и нейните съветници също наблюдаваха от безопасно разстояние. Е, творението на Остриетата поне изглеждаше като истинско оръдие.

През цялото време Скрупило разпалено обясняваше как използвал слама в леярските форми, за да избегне напукването на метала.

– Най-напред трябва да започнеш с по-малки количества барут – каза Джоана.

Гласът на Скрупило изведнъж се снижи и стана заговорнически.

– Между нас да си остане, това вече го пробвах. Мина много добре. Сега е време за по-сериозен опит.

„Хм, значи не си бил съвсем бос в този род науки.“ Тя се усмихна на частта, която бе най-близо до нея. В козината й нямаше нито един бял косъм. С чудатостите си Скрупило й напомняше изследователите от Главната лаборатория.

През това време той отстъпи назад и изрече с висок глас:

– Значи вече можем да започваме, нали?

Две от главите му нервно следяха за реакцията на съветниците иззад прикритието.

– Ами, хм… На мен всичко ми изглежда както трябва. Но бъди внимателен.

– Добре, добре.

Глутницата на Скрупило се засуети около оръдието като бърбореше през цялото време. Две от частите му домъкнаха бъчвичка с черен прах и той започна да го тика в оръдието. След това запуши отвора със свитък копринена хартия. После натъпка всичко старателно и най-сетне пъхна гюлето. През това време няколко от неговите части насочваха отвора към хълмовете извън крепостната стена.

Опитът щеше да се проведе в двора откъм гората, който се намираше между старата и новата стена. Оттук Джоана виждаше върховете на околните хълмове, похлупени от ниски облаци. На стотина метра от тях се издигаше старата стена. Точно на това място бе убит Книжовника. Дори оръдието да не се пръснеше от заряда, никой не можеше да предвиди докъде ще стигне гюлето. Джоана бе готова да се обзаложи, че даже няма да одраска крепостната стена.

Скрупило най-сетне успя да подпали фитила. Всички негови части с изключение на белоглавия се втурнаха зад прикритието на оградата. За миг Джоана помисли, че това е пристъп на малодушие, но не след дълго разбра истинската му цел. Дори човек, който работи с експлозиви, би се опитал да предпази тялото си. Оставаше незащитена само ръката, която държи огънчето. Скрупило рискуваше да се осакати, но не и да бъде изцяло разкъсан от взрива.

Белоглавата част на Скрупило потърси с поглед неговите останали членове зад плътната преграда. Не изглеждаше разтревожена, а по-скоро се ослушваше съсредоточено. На това разстояние тя вече не бе част от съзнанието на Скрупило, но въпреки това оставаше по-умна от което и да е обикновено куче. По всичко личеше, че в момента получава някакви нареждания от глутницата на Скрупило.

После белоглавият се запъти към оръдието. Последния метър измина пълзешком, използвайки за прикритие купчината пръст, която трябваше да омекоти отката на оръдието. До последно придържаше ликовия фитил, така че пламъкът бавно да навлезе в отвора на оръдието. Джоана неволно сниши глава зад Преградата…

Експлозията произведе остър и неочакван гърмеж. Джоана усети тялото на кралицата да трепери до нея. От всички страни на шатрата се надигнаха викове на болка. Горкият Скрупило! Момичето усети, че от очите й бликват сълзи. Трябваше да гледам; вината за случилото се е и моя. Тя бавно се изправи на крака и се насили да погледне към мястото, където преди минута стоеше оръдието. Но то още беше там! От двата му отвора се виеше гъст дим, но тялото стоеше непокътнато. За огромна нейна почуда белоглавият беше невредим и неуверено душеше около двуколката на оръдието. Само козината му бе покрита със сажди. Останалите части на Скрупило също се втурнаха нататък. Пет от тях запрепускаха около оръдието, прескачайки радостно една през друга.

Дълго време присъствалите на експеримента не можеха да дойдат на себе си. За всеобща почуда топчето остана цяло-целеничко, а стрелецът – невредим. Имаше само незначителни странични ефекти… Джоана отправи поглед към насрещните хълмове. В горния край на старата стена зееше еднометрова дупка. Вендейшъс доста трябваше да се потруди, за да скрие и това от вражески погледи!

След възцарилата се за кратко мъртвешка тишина се надигна най-ужасният шум, който Джоана някога бе чувала. Освен обичайното кудкудякане и гъргорене се разнасяха звуци, които бяха на границата на поносимостта. В единия край на шатрата две Остриета, които момичето не бе виждало досега, се смесиха едно с друго! Обзети от неудържима радост, те образуваха глутница от девет-десет части.

„Сега вече ще си върнем кораба!“ Джоана посегна да прегърне кралицата, но видя, че тя не ликува заедно с останалите. Лежеше с плътно събрани глави и трепереше неудържимо.

– Ваше величество! – момичето погали врата на един от по-едрите й членове. Той отскочи назад, а тялото му се сгърчи от спазъм.

Дали беше получила удар? Или пък имаше сърдечен пристъп? За миг й се мярна мисълта за наемни убийци. Но как се бяха добрали до кралицата?! Ставаше нещо ужасно, а никой друг не си даваше сметка за това. Джоана скочи на крака.

– Пилигрим! – извика пронизително.

След няколко минути телата на кралицата вече бяха изнесени извън шатрата. Мястото все още приличаше на истинска лудница, но Джоана не обръщаше внимание на нищо около себе си. Тя помогна да качат приятелката й на каручката, но после не я допуснаха да остане с владетелката. Дори Пилигрима, който с такава охота й превеждаше предишния ден, сега я изблъска безцеремонно.

– Всичко ще се оправи! – каза остро и се втурна пред колата, за да хване юздите на незнайните същества, впрегнати в нея. Каручката рязко потегли, охранявана от глутниците на стражата. Джоана изведнъж осъзна, колко далечен и непознат си оставаше светът на Остриетата. Случилото се бе нещо извънредно сериозно. Една важна личност може би издъхваше, а всички се суетяха като слепи нагоре-надолу. Глутниците трескаво се скупчваха на групи и се държаха на разстояние една от друга.

Джоана се отърси от вцепенението и хукна навън след каручката на кралицата. Опитваше се да стъпва само по струпаната около калния път слама и почти успя да настигне екипажа. Наоколо бе мокро и студено; светът сякаш бе нарисуван само в оловносиви оттенъци.

А всички толкова настояваха за този експеримент. Дали пък и това не бе някоя от клопките на Фленсер?

Джоана се препъна и падна на колене в калта. Каручката зави зад ъгъла и се изгуби от поглед. Момичето с мъка се изправи и отново запристъпва по калната улица, но този път по-бавно. Не беше способна да помогне с каквото и да било и се чувстваше безсилна пред злокобната съдба. Щом се сприятели с Книжовника, той бе убит… А сега и кралицата.

Джоана с накуцване извървя павираната улица от градското тържище до замъка. Не виждаше каручката с кралицата, но чуваше трополенето на колела по гладките камъни на настилката. От двете й страни притичваха глутници от стражите на Вендейшъс. Те спираха встрани, само когато трябваше да направят път на някого. Никой не пожела да отвърне на въпросите й. Най-вероятно не говореха самнорск.

По едно време Джоана съвсем изгуби пътя. Още долавяше шума от колела, но каручката беше свила внезапно и трудно можеше да я проследи. После я чу някъде зад себе си. Отиваше към хижата на Джоана! Момичето се върна назад и след миг вече се катереше по хълма към двуетажната къщурка. Едва долази до върха, без да усеща колко подгизнали и кални бяха дрехите й. Видя колата на няколко метра от входната врата. Около хълма вече стояха стражи, но лъковете не бяха с опънати тетиви.

Слънчевите лъчи пробиха плътната завеса от облаци и заиграха по сламения покрив и дървените стени на хижата. Къщата светна като позлатена на фона на тъмнеещото небе. Това съчетание между светлина и мрак винаги омагьосваше Джоана. Дано тя се оправи, дано успее да преодолее и това!

Стражите я пропуснаха да мине. Уиккукракрана се навърташе около входа, а три от частите му я гледаха през цялото време, докато приближаваше. Последната, Белязаното чело, беше проточил врат през вратата, наблюдавайки какво става вътре.

– Тя сама пожела да я докараме тук – каза той.

– А какво стана? – заекна Джоана.

Пилигрима като че ли сви рамене.

– Гърмежът на оръдието беше доста шокиращ. Но и всяко по-необичайно събитие би могло да го предизвика.

Имаше нещо странно в начина, по който той въртеше глави насам-натам. Джоана се вкамени, когато разбра, че той всъщност радостно се усмихва!

– Искам да я видя!

Белязаното чело отскочи настрани, когато момичето се втурна към вратата.

Вътрешността на хижата се осветяваше единствено от лъчите, които се процеждаха през вратата и тесните прозорци на втория етаж. Трябваше да минат няколко секунди, докато очите на Джоана свикнат с полумрака. Вътре миришеше на нещо… мокро. Кралицата лежеше върху плъстеника, който обикновено използваше за легло. Момичето прекоси стаята и коленичи до глутницата. Съществото пред нея нервно се сгърчи, когато го докосна. Насред ложето имаше локва кръв и нещо, което приличаше на изкормени вътрешности. Джоана усети пристъп на гадене.

– Ваше величество… – прошепна тя.

Една от частите на кралицата протегна муцуна и я облегна върху ръката й.

– Добре дошла, Джоана. Толкова е странно да има някой до мен в такъв момент…

– Ти кървиш… Какво е станало?

Разнесе се гальовен, почти човешки смях.

– Наистина имам рана, но тя е за добро… Ето виж тук…

Слепецът държеше нещо малко и мокро между зъбите си. Една от останалите части внимателно го ближеше. Каквото и да беше това, то шаваше и беше живо! Джоана внезапно си спомни колко необичайно подути и тромави бяха две от частите на кралицата напоследък.

– Ти имаш бебе?!

– Да, а след ден-два ще родя още едно.

Джоана почти се повали върху дървения под и похлупи лицето си с ръце. После неудържимо се разрида.

– Защо не ми каза досега?

Кралицата не й отговори веднага. Тя внимателно облиза телцето на малкото си, а после го побутна към корема на онази част, която явно бе майката. Новороденото се сгуши близо до нея и завря нос в козината й. Не издаваше никакви звуци, които Джоана би могла да чуе. Най-сетне кралицата се обърна към момичето:

– Не бях сигурна дали ще ме разбереш. Това бе много трудно за мен.

– Да си родиш деца ли? – Ръцете на Джоана вече лепнеха от кръвта по завивките.

– Не, не раждането на деца ми е трудно. Откакто се помня съм родила над сто. Но тези двете са последни в моя живот. Не съм сигурна, че изобщо можеш да разбереш това. На вас, хората, дори не ви е даден шанс да удължите някак живота си. Вашите деца никога не приличат напълно на родителите си.

Идва краят на моята шестстотингодишна душа. Ето, виждаш ли, само тези две кутрета ще останат от мен. Това се случва за първи път от шест века насам. За тях аз не съм едновременно и майка, и баща. Скоро ще възникне нова глутница.

Джоана обърна поглед към слепеца и лигавещия се младок. Шестстотин години, прекарани в кръвосмешение. Колко още можеше да издържи кралицата, преди съвсем да заприлича на идиот с течащи лиги? Не била едновременно и майката, и бащата…

– Но тогава кой е бащата? – изтърси Джоана.

– А ти кой мислиш, че е? – гласът долетя откъм вратата. Една от частите на Перегрин надничаше оттам, но момичето виждаше само окото й. – Когато кралицата вземе решение, то винаги е крайно. Досега тя сама поддържаше душата си и не се беше смесвала с никоя друга глутница. Но оттук нататък в нея ще тече кръв – а може би е по-точно да се каже „гени“, както ги нарича Компютърът – от цял свят. Кралицата се смеси с пилигрим, в чиято душа има части от всички кътчета на тая земя.