Текст книги "Огън от дълбините"

Автор книги: Върнър Виндж

сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 42 страниц)

А те се намираха само на половин светлинна година от тях.

– А така! – разнесе се откъм Синя раковина. – Значи полети около границите! Че как са могли да не забележат приближаването им! – И той се завъртя объркано около себе си.

Секретарят на Грондър не обърна внимание на този въпрос.

– Наблюдаваме най-малко три хиляди кораба. Унищожаването на предавателите е…

– Равна, ездачите с теб ли са – това пак беше гласът на Грондър, но много по-отривист и загрижен. Значи вече е самият той.

– Д-д-д-да.

– Локалната мрежа се срива. Животоподдържащите системи спират една след друга. Доковете всеки момент ще престанат да действат. Можехме да удържим на външната атака, ако не се рушахме и отвътре… Рилай умира… – Гласът му се изостри и все по-често се дочуваше прищракване. – Но „Вриними“ ще оцелее, а договорът си е договор! Кажи на ездачите, че ние ще им платим… по някакъв начин, някой ден. Ние изискваме… умоляваме те да проведат спасителната операция, за която подписахме договор. Равна?

– Да, те ви чуват.

– Тогава тръгвайте!

След тези думи гласът му се изгуби съвсем.

– „Единак II“ ще бъде тук след двеста секунди – обади се Синя раковина.

Тялото на Фам Нувен лежеше спокойно на пясъка и дишането му бе станало равномерно. Докато ездачите се търкаляха нервно напред-назад, Равна се огледа наоколо и внезапно осъзна, че смъртта и разрушението витаят във въздуха, макар всичко да изглеждаше мирно и спокойно като преди. Последните слънчеви лъчи прощално проблясваха по гребените на вълните.

После тревогата постепенно взе да се усеща наоколо. Започна да се чува излъчването на тревожни съобщения. Някои от огньовете по брега внезапно помръкнаха и групи от тъмни силуети се втурнаха между дърветата към по-крайните офиси. Сега всички кораби се устремиха нагоре, по-далече от хангарите, издигайки се все по-нависоко над морето. Накрая силуетите им съвсем се изгубиха сред угасващите слънчеви лъчи.

Това бяха и последните спокойни мигове на Равна.

Върху небето започна да нараства непрогледно черно петно. В началото беше толкова малко, че можеше да остане незабелязано. Равна почувства заплахата подсъзнателно, още преди да я е видяла с очите си. Едва по-късно можа да осмисли какво различаваше това петно от естествения мрак на нощта.

– Ето още едно! – извика Синя раковина. Беше още по-близо на хоризонта над Доковете – тъмна празнина, чиито краища се разпростираха все по-нашироко. Сякаш мрак поглъщаше мрака. – Какво е това?!

Равна не обичаше военната литература, но бе прочела достатъчно приключенски истории, за да се досети. Знаеше за бомбите от антиматерия и снарядите с кинетична енергия. Отдалече ефектът от действието на оръжията приличаше на ярки светли петна, често дори напомняше избухването на фойерверки. Употребени достатъчно близо обаче, те щяха да нажежат до бяло планетата и да я изпарят като водна капка, само че бавно, много бавно. Докато четеше юношеските романи, Равна си бе представяла съвсем различна картина. Без подготовката от тези четива тя би помислила, че има проблеми с очите и не вижда ясно. За нищо на света нямаше да повярва, че пред нея се води война.

Само Силите знаеха какво виждат в този момент ездачите.

– Вашите главни предаватели като че ли се… изпаряват – докладва Синя раковина.

– Но те са на светлинни години оттук! Няма начин да видим…

Върху небето се появи още едно неправилно петно. То висеше сякаш извън времето и пространството. Тялото на Фам Нувен се разтърси от нов спазъм, този път много по-слаб. Тя не се опита да го успокои, но внезапно от устата му рукна кръв. Гърбът на ризата му беше пропит с нещо лепкаво, което вонеше на гнило.

– „Единак II“ ще бъде тук след сто секунди. Има още много време, много, много време… – Синя раковина постоянно се суетеше наоколо, сипейки успокоителни забележки, което само показваше колко изнервен е всъщност. – Да, милейди, предавателите се намират на светлинни години разстояние. Още дълго време отделената при тяхното избухване светлина ще огрява небето за онези, които останат тук… Ако изобщо има оцелели. Но само част от силата на взривовете отива за произвеждането на тази светлина. Останалата свръхенергия е толкова унищожителна, че обикновената материя не може да й устои… Зрителните нерви биват поразени от притока на енергия и тогава цялата нервна система се превръща в приемател. – Той пак се засуети наоколо. – Но ти не се притеснявай. Ние сме здрави и бързи. Ще успеем да се промъкнем през пролуките преди да е станало късно.

Имаше нещо абсурдно в това едно същество, лишено от кратковременна памет, да се опитва да я заслепи с големите си познания. Тя се надяваше, че скродерът му е пригоден да понесе подобна суета.

Внезапно гласът на Зелено стебло изжужа необичайно високо.

– Вижте това!

Линията на прибоя постепенно се отдръпваше навътре, откривайки дълбочини, които дори най-силният отлив не можеше да оголи.

– Морето изчезва! – изкрещя Зелено стебло.

Водата се отдръпна на още сто, после на двеста метра. Осветеният в зелено хоризонт бавно се топеше!

– Корабът е на петдесет секунди. Най-добре е да го посрещнем. Идвай, Равна!

Равна вече беше изгубила ума и дума. Грондър каза, че Доковете се рушат! Небето над тях гъмжеше от хиляди същества, които отчаяно се опитваха да се спасят. Стотици метри по продължението на брега пясъкът като лавина се спускаше към морските дълбини. Тя си спомни нещо, казано от Древния и разбра, че онези, които излитаха нагоре, допускат фатална грешка. Тази мисъл изтика назад ужаса й.

– Не, само се изкачете на по-високо в дюните!

Тишината на нощта се раздираше от множество шумове. От недрата на морето идваше кънтеж като от огромна камбана. Лекият вечерен бриз се превърна във вихър, който огъваше дърветата и носеше из въздуха клони и пясък. Равна стоеше на колене, притискайки към земята отпуснатите ръце на Фам. Вече не усещаше нито дъха му, нито неговия пулс. В оцъклените му очи беше изчезнала и последната светлинка. Подаръкът на Древния! Проклети да са всички Сили! Тя подхвана Фам Нувен под мишниците и подпъхна гръб под тялото му. Преви се на две, почти изгубила дъх. Изпод ризата му усети празнини на местата, където би трябвало да има мускулеста плът. Нещо мокро и вонящо потече от двете й страни. Тя с мъка се изправи, полуносейки, полутеглейки тялото. Зад нея Синя раковина крещеше:

– … ще ни отнеме часове да стигнем където и да било!

И той се издигна над земята, насочвайки агравитатора си срещу вятъра. За миг ездачът и неговият скродер се завъртяха като пияни из въздуха. После се стовариха на земята и се затъркаляха безсилно натам, накъдето ги носеше вихърът – към стенещата дупка, която доскоро беше море. Зелено стебло бързо се изпречи на пътя към бездната и спря пропадането на спътника си. Синя раковина се изправи и двамата се дотъркаляха обратно при Равна. Тя дочу слабите им гласове във виелицата:

– … агравитаторът… се разрушава!

Всичко в Доковете се рушеше с гръм и трясък. С пълзене и търкаляне те се отдалечиха, колкото се може по-настрани от засмукващия водовъртеж на морето.

– Намерете подходящо място, където да кацне „Единак II“!

От дърветата не бе останало нищо, виждаха се само дюни. Релефът се променяше пред очите и под краката им. Подвижни пясъци покриваха всичко. Равна усещаше движението им дори през подметките на обувките си. Тримата се опитваха да избегнат зейналите дупки, които ги обграждаха отвсякъде. Нощта вече не беше тъмна. Не се знаеше обаче дали това са аварийните светлини или пък е последица от рушенето на агравитаторите. Всичко наоколо искреше, обляно от синкаво сияние, което ограждаше като ореол черните дупки. През тях на хиляди километри надолу можеха да зърнат покритото с облаци лице на планетата. Пространството между тях и повърхността обаче не беше пусто. В него се носеха тонове почва и вода, примесени със стотици загинали бегълци. Сега Организацията „Вриними“ си плащаше задето построи Доковете на агравитаторни платформи, вместо в орбитата на планетата.

Тримата успяха да напреднат малко. Фам Нувен се оказа твърде тежък товар за Равна. Тялото му отначало я повличаше ту на една, ту на друга страна, но после започна да олеква при всяка крачка. Това я ужаси – нима и високите места вече бяха засегнати от разрушението и сега тя започваше свободно да пада, без да го усети?

По-голяма част от агравитаторните платформи бяха напълно разрушени, но имаше някои, които продължаваха да работят, макар и с много засечки. Цели групи дървета и късове земя биваха изтръгвани от местата им и политаха във въздуха. Вихърът продължаваше да ги блъска от всички страни, но сега като че ли не бе толкова свиреп, а и шумът сякаш поутихна. Изкуствено поддържаната атмосфера около доковете скоро щеше съвсем да се изпари. Спасителният костюм на Равна щеше още известно време да поддържа необходимото налягане, но и той нямаше да я спаси. Малко по-късно и тя щеше да се присъедини към танца на мъртъвците в пространството наоколо. В замъгленото й съзнание се мярна учудване как Заразата бе успяла да ги надхитри. Сигурно и тя, също като Древния, щеше да умре, без да го осъзнае до последния си миг.

Пред очите й затрепкаха светлини като от факли. Там някъде бяха корабите. Някои се опитваха да навлязат в орбита, други директно преминаваха на ултрасветлинна скорост. Само няколко стояха още върху гърчещата се земя. Синя раковина и Зелено стебло вървяха напред и сочеха пътя. Двамата използваха много сръчно предните си оси. Равна никога не бе подозирала, че това изобщо е възможно. Ездачите с тикане и побутване й помогнаха да изпълзи по стръмнините, които не би могла да преодолее сама с тялото на Фам на гърба си.

Най-после се озоваха на върха на хълма, но не останаха дълго там. Доскоро на това място имаше гъста горичка, а сега дърветата бяха проскубани като козината на краставо куче. Равна усети как земята се тресе под краката й. Какво ли още имаше да става?! Ездачите обикаляха наоколо. Ако спасението не дойдеше скоро и те щяха да последват останалите. Равна положи тялото на Фам върху земята. Пред очите й се откри ужасяваща гледка. Доковете скърцаха под напора на разрушението. Всеки миг от тях се откъсваше някое ново парче, което политаше в междузвездното пространство и скоро се изгубваше от поглед. Навсякъде около тях зееха черни празнини. На хоризонта се отдели още една част от Доковете и бавно се преобърна в пространството. Стотици километри конструкции и пръст се стовариха върху спасяващите се кораби.

Клонките на Синя раковина и Зелено стебло я пернаха отляво и от дясно. Тя прехвърли част от тежестта на Фам върху скродерите им. Ако четиримата свържеха системите си за поддържане на изкуствена атмосфера, можеха да си осигурят още няколко минути живот.

– Ето го „Единак II“. Ще го насоча за кацане.

Дюзите ги заслепиха с ярката си светлина. Никак не беше здравословно да са толкова близо до кораб, който каца. Само преди час тази маневра щеше да е чисто самоубийство, но вече нямаше значение дали огнената струя ще наруши равновесието на Доковете или ще повреди някой от корабите в тях.

И все пак, къде да приземят това чудо? Навсякъде зееха дупки и се търкаляха скали. Равна закри очи от ослепяващо ярката светлина. После всичко потъна в дим. Тя дочу тъничкия гласец на Синя раковина да прониква през общата им атмосферна обвивка:

– Хайде да вървим!

Постара се да се придържа плътно до ездачите и четиримата се изтърколиха надолу от спасителния си остров. „Единак II“ висеше точно над една от дупките. Дюзата му не се виждаше, но пламъците, които излизаха от нея, осветяваха ярко зейналата празнина и превръщаха кораба в рязко открояващ се силует на фона на околния мрак. Двигателите за ултрасветлинна скорост приличаха на извити бели дъги от двете му страни – огромно водно конче с блестящи криле, което оставаше недостъпно за тях. Можеха да се доберат до ръба на дупката. А после какво? Страничните двигатели не позволяваха да се доближат на по-малко от сто метра до кораба. Само някой изключително ловък (и луд) човек би се опитал да се покатери по крилата.

Но и ездачите бяха достатъчно отчаяни, за да се решат на рисковани постъпки. Точно когато горещината стана непоносима, огънят от дюзата внезапно взе да примигва и постепенно отслабна. Корабът започна да пропада в дупката. Това обаче изобщо не разколеба ездачите.

– По-бързо! – извика Синя раковина.

Равна най-накрая схвана какво са замислили двамата. Много по-пъргаво и бързо, отколкото можеше да се очаква от тромавите колички и трудноподвижните стебла, спътниците й се изтърколиха до ръба на пропастта. Равна усети как почвата поддава под краката й и после всички полетяха в мрака.

Конструкцията на Доковете се простираше на стотици метри надолу, на места стигаше дори километър. Сега те падаха свободно през отворилите се празнини, мрачни и зловещи дупки, които вещаеха смърт. Падането продължаваше равномерно и не след дълго Равна се освободи от обзелата я дива паника. В края на краищата това бе просто свободно падане, което изглеждаше много по-спокойно от рушенето на Доковете. Тя успяваше лесно да се държи за ездачите и дори изкуствено поддържаният пласт въздух около тях в един момент й се стори по-плътен.

Около тях като в странен сън бавно се носеха останки от агравитационните платформи и онова, което доскоро бяха Доковете. Всичко падаше с еднакво умерена скорост надолу. Заобикалящият ги вакуум позволяваше да се носят като перушинки. Ако продължаваха все така, само след пет минути щяха да навлязат в атмосферата на планетата. Скоростта им на падане беше само три-четири километра в секунда. Дали ще изгорят при съприкосновението си с нея? Най-вероятно. Щяха да припламнат само за миг над плътната покривка от облаци.

Развалините около тях тънеха в мрак и се очертаваха като неясни силуети на фона на космическия простор. Но онова, което виждаха да се носи точно над главите им, притежаваше ясна и правилно очертана форма. Беше „Единак II“! Корабът пропадаше заедно с тях. В интервали от няколко секунди припламваха само помощните двигатели, които уравновесяваха движението му. С всеки изминат метър той заплашително се доближаваше. Ако имаше люк на носа, можеха и да успеят да го стигнат. Над главите им вече проблясваха сигналните светлини. Оставаха само десет метра разстояние, после пет… Имаше люк, при това отворен! През него Равна успя да мерне съвсем обикновена преходна камера…

Каквото и да бе онова, което ги удари, трябва да е било наистина голямо. С крайчеца на окото си Равна мерна как някакво тъмно парче материя се доближава иззад тях. То бавно се завъртя и леко ги докосна, но и това бе достатъчно. Тялото на Фам Нувен се изтръгна от прегръдката й. То се изгуби в околния мрак, после изведнъж отново се появи, когато светлината от прожектора на кораба случайно мина през него. В същото време Равна усети недостиг на въздух. Бяха й останали само три торбички резервен кислород, който бързо се изчерпваше. Тя почувства как съзнанието й се замъглява и пред очите й падна пелена. А беше толкова близо.

Ездачите се разделиха един от друг. Тя се вкопчи в скродерите и тримата в редица се понесоха към кораба. Скродера на Синя раковина я блъсна в гърдите, когато той реши да ускори приближаването си към отвора. Ударът я завъртя и тя на свой ред тласна Зелено стебло нагоре. Пред очите й всичко се сля в едно. Къде е сега паниката, която можеше да я мобилизира? „Дръж се, дръж се, дръж се“, пропя в нея тънко гласче и това бе последният проблясък на съзнание. После усети удар и тласък. Ездачите я бутаха и дърпаха с всички сили. Или пък корабът притискаше всички отгоре? Приличаха на марионетки, окачени на общ конец.

Някъде в дъното на тъмния тунел, в който пропадаха, Равна видя как единият от ездачите подхвана падащото тяло на Фам Нувен.

Равна не помнеше кога точно е изгубила съзнание, но изведнъж усети, че диша свободно. Внезапно я обзеха пристъпи на гадене. Намираше се в преходната камера на кораба, която беше зърнала през отворения люк. От всички страни я заобикаляха здрави зеленикави стени. Фам Нувен лежеше в другия край, привързан в камерата за първа помощ. Лицето му беше синкаво.

Тя тромаво се отблъсна от пода и се опита да се приближи към него. В помещението цареше бъркотия. То по нищо не приличаше на подредбата в пътническите и състезателни кораби, където бе пътувала досега. Пък и всичко беше съобразено с физическите особености на ездачите. Навсякъде по стените имаше места за прикрепване. Зелено стебло беше прилепила скродера си към едно от тях.

Равна усети, че продължават да се движат надолу.

– Още ли пропадаме?

– Да. Ако се опитаме да спрем или да се издигнем, ще се разбием.

Да, щяха да бъдат смазани сред развалините, които продължаваха да падат около тях.

– Синя раковина се опитва да ни измъкне оттук.

Те се носеха с останалите парчета от Доковете, но корабът си проправяше път измежду останките, за да избегне сблъсъка с планетата. По корпуса от време на време се чуваха удари и трополене. Понякога скоростта на падане намаляваше и те се понасяха в друга посока. Синя раковина правеше всичко възможно да избегне по-големите парчета, но това невинаги му се отдаваше. Остро стържене премина по лявата страна на корпуса и завърши със силен удар. Помещението бавно се завъртя около Равна.

– Опала! Току-що загубихме един от двигателите за ултрасветлинна скорост – дочу се гласът на Синя раковина. – Други два също са повредени. Моля да се завържете с предпазните колани, милейди.

След стотина секунди навлязоха в атмосферата. Звукът от триенето приличаше на едва доловимо бучене откъм външната страна на корпуса, но въпреки това зловещо предвещаваше вероятната гибел на кораб като „Единак II“. Той сигурно вече нямаше да успее да преодолее притеглянето и шансовете да се отдели от планетата бяха колкото на куче, което се опитва да скочи до луната. Бученето стана по-силно. Синя раковина потапяше кораба все по-надълбоко, опитвайки се да се изплъзне от останките, които ги заобикаляха. Още два от двигателите излязоха от строя. После ги понесе вихърът от срутването на централната част на Доковете. Корабът с последни сили се устреми към спасението.

Равна вдигна очи над листата на Синя раковина и се загледа към илюминаторите. Току-що бяха преминали терминатора на планетата и се опитваха да се измъкнат от притеглянето й. Продължаваха да падат свободно, но сега се движеха по траектория, където нямаше опасност да се сблъскат с особено големи предмети.

Познанията на Равна за космическите полети се свеждаха до фактите, известни на всеки обикновен пътник и почитател на приключенската литература. Но дори тя осъзна, че Синя раковина беше извършил чудо, за да ги спаси. Когато се опита да му благодари, ездачът се затъркаля напред-назад около местата за прикрепяне, мърморейки нещо тихо на себе си. Дали беше смутен или проявяваше присъщата на ездачите разсеяност? Затова пък заговори Зелено стебло и по гласа се усещаше как нейната гордост се опитва да надделее природната й срамежливост.

– Както знаете, ние се прехранваме с междузвездна търговия. Ако сме достатъчно предпазливи, животът ни може да бъде сравнително спокоен и ведър, но това означава да се ограничим само с кратки маршрути. Синя раковина натрупа много опит по време на пътуванията ни, а освен това е програмирал в скродера си всички опасни ситуации, които могат да ни се изпречат на пътя. Той наистина е ас в пилотирането.

В ежедневието ездачите бяха нерешителни и бавно съобразяваха. Но в критични ситуации бързо вземаха решения и бяха готови на премерен риск. Равна се зачуди доколко заслугата за това беше на техните скродери.

– Сърдя се – намеси се Синя раковина. – Аз просто отложих скока в пространството. Повредих няколко от двигателите за ултрасветлинна скорост. Ами ако откажат да се ремонтират? Тогава какво ще правим? Всичко около тази планета е в развалини. На хиляди километри около нея се носят гигантски късове боклук. Е, вярно че не са толкова нагъсто като край Доковете, но въпреки това са опасни, защото се движат с огромна скорост. При това всеки миг тук ще нахлуят и създанията на Отклонението. Те ще погълнат всички оцелели.

– Ах! – Листенцата на Зелено стебло застинаха в комичен безпорядък. Известно време тя мърмореше нещо на себе си. – Прав си, бях забравила. Мислех, че вече сме в открития космос, но…

Откритият космос сега приличаше на тунел в някое стрелбище. Равна отново погледна към екраните над командното табло. Бяха попаднали откъм осветената страна на планетата. Намираха се приблизително на петстотин километра над главния й океан. В простора над хоризонта не се виждаха никакви пламъци и светкавици.

– Не забелязвам никакви следи от битка – каза с надежда Равна.

– Съжалявам – Синя раковина превключи екраните на по-важна за него информация. Повечето от данните бяха съществени за навигацията на кораба, но не говореха нищо на Равна. Погледът й случайно попадна на медицинската кабина. Фам Нувен отново дишаше. Системата на кораба явно беше способна да го върне към живот. После Равна забеляза нещо върху страничните екрани, което бе пропускала досега. Там атаката се виждаше с ужасяващи подробности. Локалната мрежа беше разкъсана на стотици пищящи части. От повърхността на планетата долитаха единствено автоматични гласове и те призоваваха за бърза медицинска помощ. Грондър също се намираше някъде там. Равна бе почти сигурна, че нито един от колегите й в отдел „Маркетинг“ не е успял да се спаси. Атаката срещу планетата бе дори по-унищожителна от тази в Доковете. Наоколо се забелязваха само няколко оцелели кораба и късове от повърхността. Но дори тези бегълци ги очакваше сигурна гибел. Без помощ, която освен това трябваше значително да надхвърля възможностите на Средно ниво, те щяха да загинат до няколко минути. Можеха да оцелеят най-много няколко часа, ако излезеха извън орбита. Цялото ръководство на Организация „Вриними“ беше погубено още преди да осъзнае какво точно става.

„Вървете! – каза Грондър. – Вървете!“

Около орбитата на планетата се водеше битка. Равна видя летящите нагъсто един до друг отбранителни кораби на „Вриними“. Дори без контрол от земята някои от тях все още устояваха срещу атаките на флотата на Отклонението. Светлините от тяхната битка щяха да стигнат повърхността много след падането на защитниците. Тогава врагът вече щеше да е там. Колко ли време още остава? Може би минути.

– О-хо! Я погледнете натам. Отклонението разполага най-малко с четири хиляди кораба. Те вече преминават през редиците на защитата.

– Но и в орбита почти никой не е останал – намеси се Зелено стебло. – Надявам се, че не всички са мъртви.

– Така е, видях няколко кораба да се отдалечават с надежда за спасение. – Синя раковина пак се затъркаля нервно из кабината. – Напразно! Не се знае и ние докъде ще стигнем… Я погледнете данните от поправката! – Върху един от екраните се показа увеличена цветна диаграма, която беше напълно неразбираема за Равна. – Два от двигателите още не работят и изобщо не могат да бъдат поправени. Три вече са почти готови. Но ако не заработят на пълни обороти, ще бъдем закотвени тук за вечни времена. Това не може да бъде! – Гласът му рязко секна. Зелено стебло приближи плътно до него и двамата зашаваха листа един срещу друг.

След няколко минути Синя раковина отново заговори на самнорск и гласът му вече беше по-спокоен.

– Още един от двигателите е поправен. Дано, дано, дано…

На екрана се появи отново гледка от космическото пространство, което ги заобикаляше. „Единак II“ пресичаше Южния полюс и навлизаше в тъмната страна на планетата. От Организация „Вриними“ остана само един огромен труп. Скоро около него щяха да се съберат и лешоядите.

– Вече два са в изправност! – Синя раковина притихна напрегнато. – Три, три от двигателите работят! Петнайсет секунди са нужни за набиране на ускорение и ще направим скок в пространството!

Секундите им се сториха безкрайно дълги. Най-после скокът приключи. Сега всички екрани показваха заобикалящото ги космическо пространство. Планетата на Доковете и нейното слънце се бяха изгубили някъде зад тях. Наоколо се виждаше само мрак и безброй звезди.

За три часа се отдалечиха от Рилай на сто и петдесет светлинни години. Сега „Единак II“ навлизаше в основния трафик на другите системи. Освен архивите и туристическите кораби, Рилай притежаваше огромна междузвездна флота. Десетки хиляди кораби летяха на светлинни години разстояние един от друг. Но в този край на галактическата шир звездите бяха нарядко. Вероятно ги деляха стотици летателни часове от най-близкия оцелял.

За Равна обаче това бе само началото на нова битка. Тя погледна към Синя раковина, който стоеше до командното табло. Ездачът целият трепереше, а листенцата му шумоляха като никога досега.

– Погледнете насам, лейди Бергсъндот. Хай пойнт е прекрасна цивилизация, освен това някои от нейните членове са двукраки. Там е безопасно, пък са и съвсем наблизо. Вие бихте могли лесно да се приспособите. – Той внезапно млъкна. Нима можеше да тълкува израза на лицето й?! – Но… ако това не е приемливо за вас, ще ви откараме на друго място. Само ни дайте време да сключим договор за превозването на някой товар и можем да ви заведем чак до Сяндра Кей. Какво мислите по въпроса?

– Вие вече имате подписан договор с Организация „Вриними“, Синя раковина. Ние тримата (и каквото е останало от Фам Нувен) отиваме в Дъното на Отвъдното.

– Поклащам невярващо глава! Наистина, ние подписахме предварителен договор, но Организация „Вриними“ вече не съществува. Вече никой не може да се възползва от нашето споразумение. Затова смятам, че сме свободни от този ангажимент.

– „Вриними“ не е загинала. Вие чухте калира Грондър. Организацията имаше – има – клонове из цялото Отвъдно. Задължението е още в сила.

– Формално да, но ние и двамата знаем, че тези клонове нямат възможност да изплатят уговорената сума.

Равна не можа да измисли никакъв аргумент срещу това.

– Поели сте задължение… – започна тя, но вече без предишната увереност. Заплахите никога не й се бяха отдавали.

– Милейди, наистина ли говорите от името на Организацията или ви ръководи вашата човешка природа?

– Аз… – Равна така и не успя да проумее напълно етическия кодекс на Организацията. По тази причина беше решила да се върне на Сяндра Кей след приключване на стажа. По същата причина и от „Вриними“ бяха много предпазливи в отношенията с хората. – Няма значение от чие име говоря. Има подписан договор. Вие бяхте дори щастливи, че са ви оказали такава чест, когато всичко изглеждаше безопасно. Е, сега над вас е надвиснала смъртна опасност, но и това е част от сделката. – Равна погледна към Зелено стебло. Досега тя стоеше мълчаливо и нито веднъж дори не изшумоля с листа към своя спътник. Листенцата и клонките й стояха прилежно притиснати към стеблото. Може пък… – Вижте, има и други причини освен подписания договор. Отклонението е много по-могъщо, отколкото мислехме досега. Днес то уби една от Силите. Освен това вече се разпростира и в Средно ниво… Ездачите имат дълга история, Синя раковина, много по-богата от тази на повечето раси в целия Всемир. Много е вероятно Отклонението да е толкова силно, че да сложи край дори на нея.

Зелено стебло се изтърколи към нея и попита направо:

– Ти наистина ли мислиш, че в онзи кораб на Дъното може да открием нещо, което да навреди на Най-силната сред Силите?

Равна не отговори веднага.

– Да. И Древния каза същото преди да умре.

Синя раковина още по-плътно сви клонките си. Зъзнеше. Дали страдаше?

– Милейди, ние сме търговци. Живели сме дълго и сме пътували до далечни светове… Оцеляхме, защото се занимавахме само с нашата си работа. Каквото и да си въобразяват романтиците, търговците не обичат приключенията. Това, за което говорите… е невъзможно. Някакви най-обикновени обитатели на Отвъдното да се опълчат срещу Сила!

„И въпреки всичко, това е риск, под който ти си се подписал.“ Но Равна не каза това гласно. Зелено стебло го направи вместо нея обаче. Листенцата й бързо зашумяха, а Синя раковина отвърна с още по-нервно махане на клонките. Зелено стебло замълча за миг, после се освободи от предпазните колани и направи нещо много странно с осите на скродера. Колелата й изведнъж се озоваха във въздуха и тя плавно полетя по дъговидна траектория. Когато почти се обърна със стеблото надолу, нейните връхчета се вплетоха в тези на Синя раковина. Стояха така около пет минути, сякаш си скубят косите. После Синя раковина бавно се освободи, отпусна клони и потупа бавно своята спътница. Най-накрая каза:

– Хубаво тогава… Ще се впуснем в това приключение. Но запомни добре, то ще бъде първото и последното!