Текст книги "Огън от дълбините"

Две

Ако Перегрин Уиккукракръм се бе озовал на това място само час по-рано или по-късно, животът му щеше да се развие по съвсем различен начин.

Тримата пътници се бяха устремили на запад, надолу от Ледените зъбери към замъка на Фленсер на Тайния остров. В живота на Перегрин имаше моменти, когато не можеше да понася присъствието на околните, но през последното десетилетие беше станал значително по-общителен. Сега даже му харесваше да пътува в компания. По време на последния преход през Великата пустиня имаше петима спътника. Донякъде и заради безопасността – гибелта дебнеше отвсякъде по продължение на хилядите мили между два оазиса. Пък и оазисите служеха само за временно убежище. Но дори да се пренебрегнеха мерките за сигурност, той все пак имаше полза от своите придружители – успя да научи много неща от разговорите с тях.

Въпреки това сегашните спътници не му бяха съвсем по сърце. Нито един не беше истински пилигрим, пък и изглеждаха доста съмнителни. Книжовника Джакерамафан беше весел и забавен идиот, претъпкан с безразборно назубрена информация. Освен това имаше огромна вероятност да се окаже и съгледвач. Всичко това не му пречеше особено, но другият от групата му създаваше грижи. Тайратект беше новообразувана, при това интеграцията й още не бе завършена напълно. Дори още нямаше свое собствено име. Представяше се за учителка, но някъде в нейната (или пък неговата? Още не беше ясно кой от двата пола ще доминира) природа дремеше убиец. По всичко личеше, че това създание е фанатичен последовател на Фленсер. То се държеше надменно, резервирано и непреклонно отстояваше своето по всички въпроси. Нямаше съмнение, че бяга от чистките, които последваха неуспешния опит на Фленсер да превземе властта на изток.

Беше се натъкнал на тези двамата край Източната порта на Ледените зъбери откъм страната на Републиката. Те искаха да посетят замъка на Тайния остров. Какво пък, това отклонение беше само шестдесет мили от неговата основна цел – земите на Дърворезбарите. Налагаше се да минат през планините. Освен това той от години се канеше да посети владенията на Фленсер. Може пък някой от тези двамата да го вкара там. По-голямата част от света беше настроена срещу фленсериерите. Перегрин Уиккукракръм още се колебаеше какво е отношението му към това зло. Но когато бяха нарушени твърде много закони, тогава май и от клането има полза.

Този следобед най-сетне видяха крайбрежните острови. Перегрин беше идвал по тукашните места само преди петдесет години, но въпреки това отново се оказа неподготвен за красотата на тези земи. Северозападното крайбрежие беше несравнимо по-топло и от най-мекия арктически климат. През дългите дни и белите нощи в разгара на лятото долините, затрупани през останалото време от ледовете, се покриваха със зеленина. Богът творец сигурно специално се беше поспрял, за да извае тая природа… Сега от леда и снега бяха останали само мръсни ивици с размити очертания. По околните хълмове личаха единствено сиви петна. През лятото от тях щяха да се родят множество ручейчета.

От дясната си страна Перегрин мерна просторен мочурлив участък, подгизнал от придошлата вода. Хладният допир на влагата, който усети по ходилата си, докато минаваше оттам, му достави несравнимо удоволствие. Заради него си струваше да изтърпи дори мушичките, които се рояха наоколо.

Тайратект тръгна по стъпките му, но избягваше най-дълбоките и опасни места. Бъбреше непрекъснато, докато пред тях не се разгъна долината, осеяна с ниви, която преливаше постепенно в островчетата покрай брега. Там някъде беше и замъкът на Фленсер, където я очакваше мрачна среща.

Книжовника Джакерамафан също се навърташе наоколо, препускайки безсмислено напред-назад. Непрекъснато пускаше шеги, някои от които успяха да разсмеят дори намусената Тайратект. После се покатери на една височинка и взе да докладва какво вижда оттам. Той първи зърна брега. Това го отрезви донякъде – шутовщините му и без това бяха опасни, та да продължава с тях и в земите на жестокия тиранин.

– Ей, не чуваш ли нещо да бучи? – извика по едно време Тайратект.

Наистина усещаше някакъв тътен, но той беше извън неговия слухов регистър. В един миг учудването му се смени със страх. Преди век беше преживял чудовищно земетресение. Неговият звук беше подобен на сегашния, но тогава земята се гърчеше под краката му. Дали пък този път нямаше да се размине без земни свлачища и поройни води? Той приклекна и взе да оглежда земята наоколо.

– Това идва от небето! – посочи Джакерамафан.

Някакво ослепително ярко петно, подобно меч, изтъкан от светлина, висеше точно над главите им. Уиккукракръм не можеше да си припомни нито легенда, камо ли пък свое собствено преживяване, което да наподобява ставащото. Той се надигна, вперил очи в бавно движещото се светло петно. В името на Боговете! Та то трябва да е на няколко мили височина и въпреки това го чуваха! Отклони поглед от ослепителната точка, но пред очите му продължаваха да играят петна.

– Става дори по-ярко и по-шумно – отбеляза Джакерамафан. – Мисля, че се спуска ей там, над хълмовете край брега.

Перегрин събра всичките си сили и побягна на запад, крещейки през рамо на останалите. Приближи се на безопасно разстояние и продължи да наблюдава. Не вдигна очи изведнъж – онова нещо бе още твърде ярко и правеше слънчевото пладне да изглежда мрачно и навъсено.

Пробяга още половин миля. Звездата продължаваше да виси във въздуха. Не беше виждал никоя друга да пада толкова бавно. Най-големите от тях предизвикваха ужасни взривове. Той отново си даде сметка, че в нито едно народно предание не се говореше за подобно знамение. Неговото неудържимо любопитство на роден авантюрист посърна при такъв недостиг на информация. Той се огледа наоколо. От Тайратект нямаше и следа. Джакерамафан стоеше свит на кълба зад купчина камъни.

Светлината беше толкова силна, че усети парещите езици на огъня върху местата, където дрехите не покриваха тялото му. Грохотът, идващ от небето, вече му причиняваше болка. Перегрин се преметна през ръба на една долчинка и се затъркаля до пълно замайване, докато накрая не спря в някаква каменна преграда. Сега вече беше защитен и единствено слънчевите лъчи го осветяваха. Другият край на долчинката беше облян в ослепителна светлина, под която изпъкваха силуети с резки очертания, а зад тях се възправяше нещо невиждано. Грохотът беше плътен и тътнещ, но въпреки това режеше слуха му. Перегрин се запрепъва слепешката през височинките и не спря, докато не се видя обкръжен отвсякъде с гора. Това щеше да го спаси от жегата, но звукът продължаваше, при това ставаше все по-висок и остър!

Най-сетне милостиво заглъхна за миг-два. Когато Пилигрима най-сетне се реши да подаде глава, звездният тътен съвсем се беше изгубил. Но неговото ехо в тъпанчетата беше ужасяващо. Зашеметен запреплита крака напред. Наоколо сякаш валеше дъжд, но някои от капките приличаха на падащи пламъци. Тук-там из гората припламнаха огньове. Той се прикри зад гъстите клони на дърветата, докато от небето спряха да падат нажежени камъни. Пожарът не се разпространи – все пак лятото тук беше влажно и дъждовно.

Перегрин лежеше притихнат в очакване на още падащи звезди и космически грохот. Нищо. Вятърът в клоните постепенно утихна. Вече можеше да чуе птиците и чегъртането на дървоядите. Изпълзя до края на гората и надзърна през пролуките между стволовете на дърветата. Ако ги нямаше обгорените парчета земя, всичко щеше да изглежда като преди. Но зрителното му поле все още беше твърде ограничено – виждаше само стръмните склонове на долината и няколко хълма. Ха! Джакерамафан беше на няколкостотин метра от него. Повечето от частите му се теглеха към прикритието на дупки и заслони, но няколко стояха неподвижно, втренчени към мястото, където беше паднала звездата. Перегрин присви очи. През повечето време Книжовника се държеше като същински палячо. Но понякога това поведение приличаше на маскировка. Ако наистина беше глупак, то бе от онези, които от време на време са осенявани от гениални прозрения. Неведнъж Уик го беше издебвал да работи по двойки с някакъв странен инструмент… Също като сега: онзи държеше дълга тръба, насочена право към окото му.

Уиккукракръм изпълзя от леса, движейки се в плътна група, като се опитваше да вдига по-малко шум. Внимателно се изкачи по скалите, примъквайки се предпазливо от едно прикритие към друго, докато стигна най-високата точка в долината и спря на около метър и половина от Джакерамафан. Можеше да чуе мислите му. Приближеше ли още малко, Книжовника също щеше да го чуе, въпреки усилието да приглуши своите вътрешни гласове.

– Шшшт! – просъска Уиккукракръм.

Шушукането и мърморенето сепнато престанаха. Джакерамафан натика мистериозното наблюдателно устройство в дисагите си и се събра в плътна група, стараейки се да мисли съвсем тихичко. За миг двамата се наблюдаваха изпитателно. После Книжовника взе да прави глупави жестове с ръце, сочейки ухото върху рамото си. С други думи: слушай.

– Можеш ли да говориш по този начин? – Гласът му беше на високи честоти, на които някои не биха могли да общуват. Разговорът на високи честоти можеше да бъде много объркващ, при това вършеше работа само при близко общуване и бързо заглъхваше на по-далечно разстояние. Сега обаче нямаше опасност да ги чуе някой. Перегрин кимна.

– Високочестотният говор не ме затруднява.

Номерът беше да се използват достатъчно чисти тонове, за да не се получи погрешно тълкуване.

– Погледни отвъд билото, приятелю пилигриме. Появило се е нещо ново под слънцето.

Перегрин се приближи още малко. „В името на боговете!“ – промърмори на себе си, но тихо. Нещото изглеждаше като огромна кирпичена хижа, покачена върху кокили. И въпреки това беше паднала звезда. Земята под нея светеше с мътно червено сияние. Наоколо се издигаха облаци пара.

Той кимна на Джакерамафан.

– Къде е Тайратект?

Книжовника сви рамене.

– Обзалагам се, че си е плюла на петите и сега бяга в обратна посока. Опитвам се да я мерна някъде из полето. Виждаш ли обаче другите – войниците от замъка на Фленсер?

– Не! – Перегрин погледна на запад от мястото на приземяването. Ето ги. Бяха на около миля, облечени в камуфлажни куртки, и се придвижваха предпазливо от едно прикритие към друго. Забеляза трима. Бяха здравеняци – всеки от тях се състоеше от по шест части. – Как са могли да дойдат толкова бързо дотук? – Той хвърли поглед към слънцето. – Не е минал и половин час, откакто започна всичко.

– Станало е случайно. – Джакерамафан се върна на хребета и се огледа. – Обзалагам се, че вече са били на този бряг, когато звездата започна да пада. Наоколо са все земи на Фленсер. Сигурно навсякъде има негови патрули. – Той приклекна, така че онези отдолу можеха да видят само два чифта очи. – Това е бойна единица за атакуване от засада.

– Не им се радваш особено. Та те са твои приятели, не помниш ли? Онези, заради които си дошъл чак дотук.

Книжовника килна саркастично главите си настрана.

– Да, бе, да. Само не ми го натяквай. Бас ловя – още от самото начало ти е ясно, че не съм от най-запалените последователи на Фленсер.

– Така си и мислех.

– Е, играта свърши. Каквото и да се окаже случилото се този следобед, то е много по-важно за… хм, моите приятели от онова, което бих могъл да науча на Тайния остров.

– Ами Тайратект?

– Хм, хм. Боя се, че нашата многоуважаема спътничка е дори нещо повече от истински фленсериер. Обзалагам се, че е поне лорд от свитата на Фленсер. Предполагам, че мнозина като нея тези дни се промъкват през планините, бягайки от преследвачите си от Република Дългите езера. Пази си гърба, приятел. Ако тя ни надуши, нейните войници със сигурност ще ни приберат.

Перегрин се свря по-надълбоко в цепнатините и пролуките, които още излъчваха топлина. Оттук имаше прекрасен изглед към долината. Ако Тайратект вече не беше заела позиции, той щеше да я забележи много преди тя да го зърне.

– Перегрин…

– Какво?

– Ти си пилигрим, пътувал си навсякъде по земята, още откакто свят светува… Или поне се постара да повярваме, че е наистина така. Колко назад във времето се простират твоите спомени?

Този въпрос хвана Уиккукракръм натясно и той се видя принуден да каже истината.

– Както вече си се досетил – няколкостотин години. Отвъд този период обаче съществуват легенди, породени от събития, които най-вероятно са се случили някога някъде. Но всички подробности в тях са разбъркани и смесени в безпорядък.

– Е, добре, аз не съм пътувал много, пък съм и твърде нов. За сметка на това доста книги съм прочел и знам, че подобно нещо не се е случвало никога досега. Онова долу е изкуствено. При това дойде от височина, която дори не бих могъл да определя. Нали си чел Арамстрикеса или астролога Белелеле? Имаш ли представа какво може да е това?

Имената не бяха познати на Уиккукракръм. Но той все пак беше пилигрим. Беше обходил толкова отдалечени земи, че там не се говореше нито един от познатите нему езици. В Южните морета срещна хора, които мислеха, че отвъд техните острови не съществува друг свят и се разбягаха при вида на лодките му. Нещо повече, едната от неговите части е била сред тези островитяни и е наблюдавала как той слиза на брега. Той проточи глава на открито и отново се взря в падналата звезда. Тя идваше от място, намиращо се по-далеч дори от най-отдалечената точка, до която беше стигал… Зачуди се откъде ли започваше нейното поклонение.