Текст книги "Огън от дълбините"
Автор книги: Върнър Виндж
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 42 страниц)
Докато гледаше видеозаписа за трети или четвърти път, Равна се опита да не обръща внимание на думите, а да се съсредоточи върху изражението на Нилсъндот. Искаше да го сравни с речите, които бяха записани в нейния персонален компютър. Наистина имаше разлика, не беше просто плод на нейното въображение. Създанието, което наблюдаваше, отдавна бе мъртво духом. Заразата обаче явно не се интересуваше, че този факт е толкова очевиден. Вероятно разликата можеше да бъде усетена единствено от принадлежащите към човешката раса. А те представляваха незначителна част от нейната аудитория.
В края на посланието екранът отново се изпълни от познатото тъмно лице и виолетови очи на Нилсъндот.
– Някои сигурно се питат как е възможно такова чудо и защо сте били принудени да преживеете милиарди години анархия, преди някоя от Силите да ви помогне. Отговорите на тези въпроси са… твърде сложни. Както всички по-значими еволюции и тази има своя висок праг. От една страна подобно развитие изглеждаше невъзможно и безсмислено. От друга – неизбежно. Симбиозата на Спасението зависи от непосредствената и ненарушавана от нищо връзка между мен и онези, на които помагам. Същества като това, което в момента предава моите думи, би трябвало да ми служат така безпределно вярно, сякаш са мои уста и ръце. Техните очи и уши би трябвало да ми осигуряват информация от много светлинни години разстояние. Именно тези условия подготвях досега. Още повече, че цялата система трябваше да е напълно завършена преди да започне да действа. Но сега, когато тази симбиоза е вече факт, ние ще се развиваме значително по-бързо. Почти всяка раса би могла да бъде преустроена така, че да стане възможно нейното Спасение.
Почти всяка раса би могла да бъде преустроена. Думите бяха произнесени от познато лице, при това на родния език на Равна… Но техният смисъл й бе ужасяващо чужд.
Мрежата се задръсти от анализи на новото явление. Беше сформирана дори съвсем нова дискусионна група – „Опасност от Зараза“, която беше следствие и обединяваше темите от „Бедствия и катастрофи“, „Хомо сапиенс“ и „Взаимодействащи си двоични системи“. През последните дни значителна част от съобщенията в информационния трафик идваха от нея. Хиляди байтове бяха посветени на анализирането на горкия Овен Нилсъндот. Сега той беше много по-известен, от когато и да било в миналото. Ако се съди обаче по гнева и противоречията, които предизвика, рейтингът му никак не беше висок.
Код: 0
Получател: „Единак II“
Език: От аквилерон на трисквелайн
Подател: Университета Курварк (твърди, че е учебното заведение на цял регион в Средното ниво)
Тема: видеозаписите на Заразата
Резюме: Това е измама
Разпространение чрез:
Дискусионна група „По следите на войната“
Дискусионна група „Къде са те сега“
Дискусионна група „Опасност от Зараза“
Дата: 7.06 дни от падането на Рилай
Съдържание на посланието:
Очевидно е, че този „Спасител“ е измамник. Ние проучихме въпроса много внимателно. Макар и да не е назовал името си, говорителят е високопоставен чиновник от бившия страумлински режим. Ако приемем, че „Спасителят“ управлява телепатично хората и те действат като роботи, тогава защо е запазил устройството на досегашните структури? Отговорът би трябвало да е ясен дори за някой идиот: „Спасителят“ просто няма възможности да управлява телепатично по-големи групи съзнателни същества. Очевидно е, че Страумлинските владения са му били необходими, за да завладее ключови позиции в силовите структури на тази цивилизация. Това, разбира се, касае най-вече оцелелите от тази раса. Нашето заключение: симбиозата „Спасител“ е просто още една месианска религия, още една смахната империя, която се опитва да оневини злодеянията си и да заблуди онези, които няма възможност да покори със сила. Не позволявайте да ви измамят!
Код: 0
Получател: „Единак II“
Език: От оптима през аквилерон на трисквелайн
Подател: Общество за рационални проучвания (най-вероятно единствената оцеляла система от Средно ниво, отдалечена на 5700 светлинни години от Сяндра Кей)
Тема: Опасност от видеозаписите на Заразата, университета Курварк 1
Ключови фрази: (най-вероятно неприлична дума) и загуба на ценното ни време
Разпространение чрез:
Дискусионна група „Обществото на рационалистите в Мрежата“
Дискусионна група „Мениджмънт“
Дискусионна група „Опасност от Зараза“
Дата: 7.91 дни от падането на Рилай
Съдържание на посланието:
Питаме се кой всъщност е глупакът в този случай? (Най-вероятно неприлична дума), (най-вероятно неприлична дума) идиоти, които не си дават сметка за всички надвиснали над нас заплахи, не би трябвало да оскърбяват ушите ни с техните (категорично неприлична дума) дрънканици. Значи вие мислите, че симбиозата „Спасител“ е измама, скалъпена от хората в Страумлинските владения?! А коя според вас е причината за падането на Рилай? Ако вашите глави са способни да разсъждават, колкото и вашите задници (най-вероятно неприлична дума), тогава трябва да ви уведомим, че една от Силите беше свързана с Рилай. Сега тя е мъртва. Вие обаче сигурно си мислите, че просто се е самоубила, а?! Вижте какво, дървени глави (най-вероятно обидна дума). Нито една от Силите не е била побеждавана от Отвъдното. Заразата е нещо ново и много интересно. Мислим, че е крайно време тия (обидна дума) мижитурки от рода на университета Курварк да бъдат препратени при групите, които вдигат само безсмислена врява, а ние останалите да се заемем с по-сериозен разговор.
Десетки хиляди послания, стотици гледни точки. Неслучайно някои я наричаха Мрежата на милионите лъжи. Равна всеки ден обсъждаше прочетеното със Синя раковина и Зелено стебло. Така се опитваше и сама да се ориентира в потока от информация, да реши на кое съобщение да повярва.
Ездачите познаваха добре човешкия род, но дори те не бяха напълно сигурни, че Овен Нилсъндот е вече мъртъв духом. Зелено стебло беше достатъчно опитна, за да се досети, че нито един отговор не би удовлетворил Равна. Тя известно време трополеше с колела напред-назад пред екрана, върху който излизаха съобщенията от Мрежата, после протегна едно клонче и докосна човешкото същество до себе си.
– Може пък господин Фам да ни разясни всичко, когато оздравее напълно.
Синя раковина също разшава листа, опитвайки се да бъде безпристрастен:
– Ако в тия съобщения има поне капка истина, тогава излиза, че Заразата не се интересува какво знаят за нея хората и онези, които са близо до тяхната цивилизация. Това донякъде има смисъл, но… – говорният му апарат известно време бръмча разсеяно. – … Аз не вярвам на всички тези съобщения. Цели четиристотин секунди ни бяха необходими, докато източим видеозаписа! Той е толкова съвършен, че дава абсолютно достоверно изображение на много, при това коренно различни раси. Ще рече, че в него е побрана огромно количество информация, при това без никакво компресиране… Сигурно показаното в записа е доста поукрасено, за да подмами всички нас, бедните обитатели на Отвъдното, да се върнем по родните си места.
Тази хипотеза беше изказана неведнъж и в получените по Мрежата съобщения. Но засега в посланията на Заразата още нямаше ни най-малко доказателство в нейна подкрепа, нито пък реакциите по Мрежата даваха основание за съмнение. Тази бавнодействаща отрова можеше да действа само на Върха на Отвъдното, но не и където се намираха в момента. А това водеше до едно простичко обяснение, до което биха стигнали дори в Нийора или на Старата земя: видеозаписът е кодирано съобщение до пръснатите из безкрая агенти на Заразата, които вече бяха готови да действат.
Вендейшъс беше известна личност сред дърворезбарите, но представата за него бе съвсем погрешна. Той беше около стогодишен и неговото създаване представляваше смесица между две от стратегиите на Дърворезбаря. В първите си декади Вендейшъс управляваше дърводелските работилници на града. През това време той направи някои съществени подобрения в устройството на водните колела, които ги задвижваха. В този период обаче Вендейшъс имаше и своите романтични забежки – предимно към политиката и ораторското майсторство. С всяка смяна на някоя от частите му той все повече се ориентираше към обществените изяви. През последните трийсет години се беше наложил като един от най-авторитетните членове в Съвета на кралицата, а от десет изпълняваше длъжността на лорд шамбелан. И на двете места защитаваше правата на гилдиите и призоваваше към почтени търговски отношения. Носеха се слухове, че когато кралицата се оттегли от управлението или пък умре, тогава Вендейшъс ще застане начело на Съвета. Мнозина си даваха сметка, че това би бил най-добрият изход от бедственото положение, но натруфените речи на Вендейшъс вече се бяха превърнали в истинско мъчение за съветниците.
Такива в общи линии бяха настроенията около Вендейшъс. Освен това всеки, който има дори най-малка представа от системата за сигурност, би се досетил, че лорд шамбеланът дърпа конците и на мрежата от шпиони. Несъмнено той имаше внедрени информатори в дърводелските работилници и доковете. Но сега Книжовника вече знаеше, че дори това беше прикритие. Кой можеше да го допусне – дърворезбарите имаха агенти сред най-приближените на Фленсер, знаеха за неговите планове, страховете му, слабите му страни! Това им позволяваше лесно да манипулират всички врагове. Вендейшъс се оказа невероятна личност! Книжовника умееше да разпознава и цени гениите.
И въпреки това… информацията, с която разполагаха, все още не им гарантираше победа. Не всички действия на фленсериерите се ръководеха директно от най-високо ниво. Някои операции биваха замисляни и изпълнявани от по-нискостоящите, което не ги правеше по-неефективни… Само една правилно насочена стрела беше достатъчна, за да убие завинаги Джоана Олсъндот.
Ето защо беше дошло време Джакерамафан да блесне със своите качества. Той поиска разрешение да бъде преместен в по-строго охраняваните помещения на замъка, които се намираха на третия етаж. Не беше проблем да получи разрешение, защото новите му покои бяха доста по-малки, неудобни и с грубо измазани стени. Но тази стая напълно отговаряше на замисъла на Книжовника. През следващите няколко дни той слухтеше из коридорите и фоайетата. В основните стени бяха прокарани проходи, широки около трийсетина сантиметра и високи не повече от четиридесет. Книжовника можеше да попадне почти навсякъде, без да бъде забелязан от околните.
Докато надзърташе от ъглите и бойниците на крепостната стена, две от неговите части непрекъснато водеха записки. След десет дни вече беше натрупал достатъчно материал, за да впечатли дори Вендейшъс.
Официалната резиденция на Вендейшъс беше заобиколена от помещения за неговите помощници и стражите. Затова там не беше най-подходящото място за отправяне на едно толкова секретно предложение.
Вендейшъс обаче понякога оставаше сам. Върху старата стена на замъка откъм гората имаше малка куличка. Късно на единайсетия ден от началото на разследванията си Книжовника се курдиса на кулата и зачака. Мина час и вятърът постепенно утихна. Откъм пристанището взе да нахлува гъста мъгла. Тя плъзна по земята като морска пяна и бавно погълна старата стена. Наоколо се спусна плътна тишина. Книжовника мрачно душеше около площадката, където стоеше на пост; вече наистина се усещаше грохнал и разнебитен. Мазилката се ронеше под лапите му и той очакваше всеки момент някой от камъните да се затъркаля надолу. Проклятие. Дали пък Вендейшъс не беше решил да промени всекидневния си график.
Книжовника изчака още половин час. Накрая търпението му беше възнаградено. Той усети стърженето на стомана по спираловидната стълба. Не се дочуваше обичайния шум при мислене, но вероятно мъглата го поглъщаше. Минаха още няколко минути. Накрая капакът върху отвора на стълбата се надигна и оттам се показа една глава.
Дори мъглата не успя да заглуши вбесения съсък на Вендейшъс от тази неприятна изненада.
– Бъдете спокоен, сър! Това съм аз, верният Джакерамафан!
Главата се показа още малко.
– Какво прави на такова място един верен гражданин като теб тогава?
– Тук съм, за да се срещна с вас – усмихна се облекчено Книжовника. – Във вашия таен кабинет. Приближете се насам, сър, тази мъгла осигурява достатъчно място и за двама ни.
Една след друга частите на Вендейшъс се прехвърлиха през отвора. Някои едва успяха да се промъкнат – дългите остриета на камите и многобройните им накити стържеха по каменната стена и се закачваха в рамката на вратата. Пък и Вендейшъс не беше сред най-вталените глутници. Началникът на сигурността се строи в най-отдалечената част на кулата. Позата му издаваше, че е нащрек. Не беше останала и следа от обичайната му помпозност при публичните им срещи. Книжовника се ухили под мустак. Сега поне можеше да е сигурен, че е приковал вниманието на своя събеседник.
– Е, казвай? – подкани Вендейшъс с глух глас.
– Сър, предоставям на ваше разположение цялото си време и своите умения. Смятам самото ми присъствие тук доказва, че бих могъл да съм от полза за сигурността на дърворезбарите. Кой друг, ако не един безспорен професионалист, е способен да открие, че използвате това място за свой таен кабинет.
Вендейшъс се поотпусна малко и се усмихна криво.
– Всъщност кой друг наистина… Избрах кулата точно защото тая част от старата стена не се вижда от замъка. Оттук мога лесно да поддържам връзка със стражите по хълмовете, пък и се чувствам свободен от бюрократичните си задължения.
Джакерамафан кимна.
– Напълно ви разбирам, сър. Но вие грешите в едно отношение – и той посочи покрай шефа на сигурността. – Сега заради мъглата не личи ясно, но откъм страната на пристанището в замъка има едно място, от което кулата се вижда добре.
– Така ли? Че кой може да види толкова надалеч… А-ха, сигурно ви е помогнал уредът за наблюдение, който донесохте от Републиката!
– Точно така. – Книжовника посегна към джоба си и извади оттам своя телескоп. – Разпознах ви дори от това разстояние.
Уредът за наблюдение можеше да донесе известност на Книжовника. Кралицата и Скрупило бяха като омагьосани от неговите възможности. За съжаление почтеността принуди Джакерамафан да признае, че е купил уреда от един изобретател в Рангатир. Независимо от това именно той беше прозрял колко ценен е предметът и именно той го използва при спасяването на Джоана. Когато обаче в двора разбраха, че Книжовника не умее много добре да си служи с уреда, приеха един от неговите телескопи, връчен като дар на кралицата… и го дадоха на майстора стъклар да го проучи основно. Въпреки това никой не можеше да отрече, че Книжовника си остава най-добрият в света потребител на телескопи.
– Не искам да си помислите, че съм ви следил нарочно, милорд. Това беше просто малка част от моето разследване. През последните десет дни прекарах часове наред върху крепостната стена.
Вендейшъс изкриви устни.
– Наистина?!
– Дори ще си позволя да отбележа, че останах почти незабелязан, пък и много внимавах да не ме видят, че използвам уреда за наблюдение. И така… – Той измъкна записките от другия си джоб. – През цялото време си водих най-подробни записки. Вече знам кой къде и кога отива почти по всяко време на деня. Представете си какво влияние би имала моята техника през лятото, когато навън е светло по-дълго време! – Той сложи тетрадката на пода и я побутна към Вендейшъс. Една от частите на събеседника му пристъпи напред и я изтегли към себе си. Не личеше обаче да е особено въодушевен от тези разкрития.
– Моля да ме разберете правилно, сър. Зная, че уведомявате кралицата какво става в най-висшите кръгове от Съвета на Фленсер. Без вашите източници ние бихме били безпомощни срещу кроежите на онези лордове, но…
– Кой ви каза подобно нещо?!
Книжовника се задави. Дръж се и не отстъпвай! После се усмихна вяло.
– Не се наложи някой да ми го казва. Аз съм професионалист също като вас и зная да пазя тайна. Но помислете само – в замъка сигурно има и други с моите способности, а е твърде възможно някои от тях да са предатели. Вероятно не сте чували за тях от своите високопоставени информатори. Представете си само какво могат да ни причинят хора като тях. Ето защо се нуждаете от моята помощ. Благодарение на моята стратегия вие ще сте уведомен за всяка крачка на подчинените си. Освен това за мен ще е чест да обуча няколко групи, които непрекъснато да следят хората в замъка. Следенето може да обхване целия град – ще наблюдаваме от градските кули.
Шефът на сигурността се промъкна предпазливо покрай парапета, като небрежно докосваше камъните и ронещата се мазилка.
– Идеята ви има своите привлекателни страни. Но ако не възразявате, вече сме идентифицирали всички агенти на Фленсер и добре ги захранваме… с лъжи. Много е любопитно да науча, че лъжите идват дори от най-високопоставени наши източници. – Той отсечено се изсмя и погледна замислено през парапета. – Но вие имате право. Ако сме пропуснали дори един от тях, който има достъп до Двукракото и Компютъра… Това би било истинска катастрофа. – Той обърна още няколко от главите си към Книжовника. – Можем да се договорим: ще ви изпратя трима-четирима от моите хора, за да ги обучите по вашия метод.
Книжовника не можа да се удържи и подскочи от радост с вперени във Вендейшъс възторжени очи.
– Няма да съжалявате за решението си, сър!
Вендейшъс сви рамене.
– Сигурно сте прав. И така, на колко души сте казали за своето разследване? Ще се наложи да ги съберем, за да се закълнат, че ще пазят тайна.
Книжовника се дръпна обидено.
– Милорд! Вече ви казах, че съм професионалист! Запазил съм всичко в пълна тайна. Единствено на вас се доверих.
Вендейшъс се усмихна широко и стана почти любезен.
– Чудесно, значи можем да започваме тогава.
Вероятно гласът на Вендейшъс събуди подозрението му – фалшива нотка или пък нещо в неговата интонация – но Книжовника изведнъж застана нащрек и се огледа. В сенките на гората той забеляза неясните очертания на силуети, които се приближаваха към парапета. Беше твърде късно, когато долови и шума от мислите на нападателите. Изсвистя стрела и пареща болка проряза гърлото на Фан. Той извика, но успя да се овладее и се втурна към Вендейшъс.
– Помощ!
Това обаче беше напразно усилие. Книжовника вече знаеше, още преди другият да отстъпи и да измъкне ножовете си. Вендейшъс не помръдна, когато убиецът се нахвърли върху Книжовника и раздели частите му една от друга. Разумът на жертвата помръкна сред ужасния шум и режещата болка. Предупреди Перегрин! Кажи на Джоана! Сечта продължи сякаш цяла вечност, а после…
Част от него лежеше потънала в лепкава червена каша. Друга се луташе напълно ослепена. Джакерама се опита да събере мислите на оцелелите си части. Една беше мъртва – Фан лежеше сред нарастваща локва кръв, която димеше в студения въздух. Болка и студ… потъване, задушаване… Кажи на Джоана.
Убиецът и неговият господар отстъпиха назад от жертвата. Вендейшъс. Шефът на сигурността. Високопоставеният предател. Кажи на Джоана. Нападателите стояха и наблюдаваха как кръвта му изтича. Бяха твърде превзети, за да смесят мислите си с неговите. Изчакваха, докато съвсем загуби съзнание, а после щяха да довършат започнатото.
Беше толкова тихо. Наоколо се разнасяха само откъслечните мисли на убийците; виковете и стоновете на ранения. Никой нямаше да разбере…
Сякаш всичко свърши. Джа се взираше тъпо в непознатите глутници срещу себе си. Едната от тях се приближи. Оцелелият забеляза стоманените нокти върху нейните лапи и остриетата между зъбите. Не! Джа отскочи, подхлъзна се в съсирената кръв и залитна. Глутниците се хвърлиха напред, но Джа вече стоеше на парапета, после се наклони назад и започна да пропада все по-надолу и по-надолу…
… Накрая се строполи върху скалите. Джа побърза да отскочи от стената. По гърба му премина болка, после дойде вцепенението. Къде се намирам? Къде съм попаднал? Навсякъде наоколо имаше гъста мъгла, а високо над него се дочуваха неясни гласове. В мъничкия му мозък се мярна споменът за остриета и ножове, после всичко се смеси… Кажи на Джоана! Той си спомни… нещо… отпреди. Една скрита пътека през храстите. Ако тръгнеше по нея, рано или късно щеше да стигне до Джоана.
Мъчително се повлече по пътеката. Нещо не беше наред със задните му крака; не ги усещаше изобщо. Кажи на Джоана.
Деветнадесет
Джоана се закашля – състоянието й се влошаваше все повече. От три дни я болеше гърло и носът й течеше. Не знаеше дали да се разтревожи сериозно или е още рано за безпокойство. Болестите бяха нещо ежедневно в средновековната епоха. Да, но и много хора са измирали от тях! Тя издуха носа си и се опита да се съсредоточи върху онова, което говореше кралицата.
– Скрупило вече успя да направи барут. Той действа точно така, както беше описано в Компютъра. За нещастие едва не изгуби един от членовете си, докато се опитваше да го изпробва в дървено оръдие. Ако не успеем да направим истинско оръдие, тогава…
Само преди седмица кралицата нямаше да може да влезе тук. Работните им срещи ставаха само в замъка. Но след като Джоана се разболя – сигурно беше само обикновена настинка – никак не й се искаше да излиза навън. Освен това споменът от посещението на Книжовника я караше малко… да се срамува. Някои от тези глутници бяха почтени личности, затова момичето реши да се държи любезно с кралицата, пък и с Надутия клоун, ако се реши пак да намине. Поне докато създания като Белязаното чело стояха настрана от нея…
Джоана се примъкна още по-близо до огъня и махна с ръка срещу съмненията на кралицата. Понякога тази глутница й приличаше на нейната баба.
– Да приемем, че ще успеем да направим топове. До лятото има още много време. Кажи на Скрупило да изучи данните от компютъра по-внимателно и да престане да пробва само най-бързия начин за постигане на целта. Въпросът е как ще използваме полученото, за да спасим моя кораб.
Някой задраска по вратата. Няколко от главите на кралицата се надигнаха, наострили уши.
– Това е много странно – каза тя.
– Защо? – разсеяно попита Джоана. После придърпа пухкавата завивка и я уви около раменете си. Две от частите на кралицата тръгнаха заедно с нея към изхода.
Момичето отвори вратата и погледна в мъглата навън. Внезапно кралицата започна да говори високо на родния си език. Посетителят отстъпи назад. Нещо не беше наред, но в момента Джоана не можеше да осъзнае какво точно. Тя за първи път виждаше някое от тези същества, което се състои от една-единствена част. Тази мисъл постепенно се оформи в съзнанието й, докато повечето от членовете на кралицата се пръснаха около нея и наизскачаха навън. После прислужникът на Джоана започна да пищи откъм тавана. Този звук проряза като с нож слуха на момичето.
Самотното Острие тромаво повлече задница и се опита да се измъкне, но кралицата вече го беше обкръжила. Тя извика нещо и писъците от тавана секнаха. После се дочу глухо трополене на лапи по дървените стълби и прислужникът изхвърча навън с насочени за стрелба арбалети. Тя дочу звън на оръжие откъм подножието на хълма – сигурно стражите също се бяха втурнали насам.
Джоана побягна към кралицата, готова да добави и своите юмруци в отбраната. За нейна изненада обаче видя, че глутницата души непознатия и внимателно ближе врата му. После кралицата захапа куртката на Острието.
– Моля те, Джоана, помогни ми да го вкараме вътре.
Момичето обгърна хълбоците на новодошлия. Козината беше слепнала от влагата… и съсирената кръв.
Успяха някак да внесат ранения през вратата и го положиха на възглавниците край огъня. Съществото дишаше на пресекулки. Начинът, по който си поемаше въздух, показваше, че изпитва непоносима болка. То вдигна очи към нея – те бяха така широко отворени, че откриваха бялото, заобикалящо ириса. За миг момичето си помисли, че се бои от нея. Но когато отстъпи назад, непознатият започна да издава по-високи звуци и протегна врат в нейната посока. Тя коленичи до възглавницата и му позволи да облегне муцуна на ръката й.
– К-к-какво е това? – Джоана погледна към задните крака на ранения, които се подаваха извън подплатената в раменете куртка. Хълбоците на Острието лежаха под неестествен ъгъл, а единият крак висеше неподвижен близо до огъня.
– Не позна ли – това е част от Джакерамафан – отвърна й кралицата. После подпъхна муцуна под висящия крак и внимателно го положи върху възглавниците.
Последва оживен разговор между стражниците и прислужника на Джоана. През вратата се виждаха неколцина части на пазачите, които носеха фенери. Те опираха предните си лапи върху раменете на останалите от глутницата, така че светлината да пада от по-високо. Нито един обаче не се опита да влезе – нямаше място за тях.
Джоана втренчено загледа самотното Острие. Това да е Книжовника?! После позна куртката. Съществото отвърна на погледа й, но продължаваше да хрипти от болка.
– Не може ли да повикаме лекар?
Кралицата я беше заобиколила от всички страни.
– Аз съм лекар, Джоана. – Тя кимна с глава към компютъра. – Или поне това, което се смята за лечител в нашия свят.
Джоана избърса кръвта от врата на ранения, но тя продължаваше да се процежда от раните.
– Ще можем ли да го спасим?
– Този сигурно ще успеем да запазим, но… – Част от кралицата отиде до вратата и поговори с глутниците отвън. – Търсят и останалите от Джакерамафан. Боя се обаче, че повечето от тях са избити, Джоана. Ако има оцелели… Е, понякога и от останките може да се възстанови цялото…
– Той каза ли нещо досега? – Гласът долетя отвън и говореше правилен самнорск. Белязаното чело. Огромната му и грозна зурла надничаше през вратата.
– Не – отвърна кралицата. – А и мислите му са страшно объркани.
– Нека да послушам малко – продължи Белязаното чело.
– Стой далеч оттук, ти, ти… – гласът на Джоана се извиси до писък. Съществото в ръцете й се сгърчи.
– Джоана, той е приятел на Книжовника, остави го да помогне.
Когато глутницата на Белязаното чело се промъкна предпазливо в стаята, кралицата се качи на тавана, за да му направи място. Джоана измъкна ръката си изпод тялото на ранения и се отдръпна към вратата. Отвън имаше събрани много повече глутници, отколкото изобщо допускаше, че се навъртат наоколо. Те стояха толкова близо една до друга, колкото не й се беше случвало да ги види никога досега. Фенерите им сияеха в мъглата с мека, почти флуоресцентна светлина. Погледът й отново се насочи към огнището.
– Да знаеш, че те наблюдавам!
Частите на Белязаното чело се скупчиха около възглавниците. Най-едрият положи глава близо до ранения. Самотното Острие продължаваше да диша хрипливо. Белязаното чело изгъргори нещо към него. Отговорът беше същинско чуруликате, което дори прозвуча красиво. Кралицата добави нещо отгоре. Двамата с Белязаното чело обмениха няколко реплики.
– Е, и? – нетърпеливо се намеси Джоана.
– Джа – тази част тук – не е „говорителят“ на глутницата – долетя гласът на кралицата.
– Дори по-лошо – продължи Белязаното чело. – Засега не успявам да доловя дори мислите му. Не мога да схвана нито един от образите в главата му. Дори не мога да определя кой е убил Книжовника.
Джоана отново се върна към огъня и доближи възглавниците. Белязания се дръпна назад, но не се отдалечи много от ранения. Тя коленичи между двамата и погали дългия окървавен врат.
– Дали Джа – тя се опита да произнесе името, колкото се може по-правилно – ще оживее?
Белязания протегна три от муцуните си към тялото и внимателно подуши и опипа раните. Джа се сгърчи и изхърка. Не реагира само когато приятелят му стигна задните крака.
– Не мога да кажа. Повечето от кръвта не е негова. Сигурно е от останалите части. Но гръбнакът му е счупен. Дори да оживее, ще може да движи само предните си крака.
Джоана замълча, опитвайки се да преосмисли всичко от гледната точка на Остриетата. Това обаче никак не й хареса. Може и да беше съвсем глупаво, но за нея „Джа“ още си беше целия Книжовник. Според Белязания обаче пред нея лежеше само една част, просто орган от все още живо тяло. При това много повреден орган. Джоана извърна очи към Белязания и се втренчи в най-едрата му част – убиецът.
– И какво смятате да правите с тази… развалина?
Три от главите се обърнаха към нея и тя видя как козината по вратовете им настръхна. Неестественият му глас долетя извънредно висок и забързан.
– Книжовника беше добър приятел. Можем да измайсторим количка на две колела за задницата. Това ще му помогне да се придвижва поне на къси разстояния. Най-трудно ще е обаче да намерим нова глутница за него. Знаеш, че издирваме и останалите парчета – кой знае, може пък и да съберем отново някои. Ако ли пък не… Аз имам само четири части, затова ще се опитам да го приема в себе си. – Докато говореше, една от главите му все поглеждаше ранения. – Не зная обаче дали това ще даде резултат. Книжовника в никакъв случай не беше недооформена личност и категорично нямаше склонност към живота на пилигримите. А сега изобщо не мога да осъществя контакт с него.
Джоана се отпусна назад. Е, Белязания все пак не носеше отговорност за всички нещастия по света.
– Дърворезбарите имат много добри специалисти по селекциониране и кръстосване. Може да му се намери подходящ еш. Но ти разбираш… Много е трудно за възрастен екземпляр да се смеси с нова глутница, особено ако не е и говорител. Единичните членове, какъвто е Джа, често умират по свое собствено желание; просто престават да се хранят… Или пък избират някакъв друг начин да го направят. Някой път слез на пристанището и разгледай работниците там. Ще забележиш, че някои от тях са доста многобройни, но умът им е като на идиоти. Те дори не са способни да се движат в група и бягат в различни посоки, но това е най-малкият проблем. Ето такава е орисията на глутниците, които не са имали късмет.
Гласът на Белязания преливаше ту към един, ту към друг от неговите членове, после съвсем заглъхна. Всичките му глави се насочиха към Джа. Раненият беше затворил очи. Дали спеше? Дишането му продължаваше да се чува, но приличаше по-скоро на гъргорене.
Джоана огледа стаята и вдигна очи към отвора на тавана. Кралицата беше показала само една от главите си през дупката и отвърна на погледа на момичето. В друга ситуация това би изглеждало дори комично.
– Ако не стане някакво чудо, Книжовника ще умре още днес. Закрепим ли го за още няколко дни, тогава е твърде вероятно да открием неговия убиец.
– Как ще стане това, след като не можете дори да разговаряте с него?
– Така е, но той все още може да ни го покаже. Наредих на Вендейшъс да затвори всички обитатели на двореца по стаите им. Когато Джа се поуспокои, ще накараме всяка от глутниците да мине покрай него. Оцелялата част със сигурност си спомня какво се е случило с Книжовника и ЖЕЛАЕ ние също да знаем за това. Ако някой от убийците е сред хората ни, той ще ни каже.
