Текст книги "Огън от дълбините"

Автор книги: Върнър Виндж

сообщить о нарушении

Текущая страница: 29 (всего у книги 42 страниц)

И Равна внимателно се оттласна към вратата на кабината.

Кабината на ездачите се намираше точно зад главното помещение на кораба, където беше и командният пулт. След провала в Мирна почивка двамата изобщо не бяха излизали от там. Докато се носеше към тяхната врата, Равна очакваше всеки момент да се натъкне на някоя клопка, скрита от Фам в сенките на коридора. Беше уверена, че е направил всичко възможно, за да се „защити“. За голяма нейна изненада обаче тя не забеляза нищо необичайно. Какво ли би си помислил той за моето посещение при ездачите?

Щом стигна вратата на ездачите, Равна даде знак за своето присъствие. След миг Синя раковина се появи пред нея. По скродера му вече не се забелязваха шарените декоративни линии, а в помещението зад него цареше истинска бъркотия. Той я покани вътре с нервно потрепване на клонките.

– Милейди!

– Синя раковина – кимна в отговор тя. Колкото отчаяно се проклинаше, че се е доверила на ездачите, толкова и се обвиняваше, че ги е изоставила в тежки за тях времена. – Как е Зелено стебло?

За нейна почуда връхчетата на Синя раковина изпляскаха в усмивка.

– Можете ли да си представите – днес е първият й ден с новия скродер! Ще ви я покажа, ако желаете.

Равна си проправи път през разхвърляните по целия под части и инструменти. Помещението вече досущ приличаше на корабната работилница, където Фам изработи енергийния си защитен костюм. Само ако можеше да надзърне тук, сигурно би излязъл от кожата си от бяс.

– Работих без отдих над скродера, откакто… Фам ни заключи тук.

Зелено стебло беше в съседното помещение. Сега стеблото й се извисяваше над сребърно гърне. То нямаше колела и по нищо не приличаше на традиционния скродер. Синя раковина се затъркаля по тавана и протегна клонки към своята приятелка. После зашумоля, а след миг тя му отговори.

– Възможностите на този несъвършен скродер са много ограничени – той не се движи, а и няма резервни енергийни източници. Заимствах модела от Малките ездачи. Това е доста просто приспособление, чийто дизайн е откритие на дирокимите. С него може да се седи само на едно място и да се гледа в една-единствена посока. Но което е по-важно, той й осигурява така необходимата кратковременна памет и й позволява да фокусира вниманието си… Сега двамата сме отново заедно. – Синя раковина пак се защура около своята другарка. Някои от ластарите му я милваха нежно, а други сочеха уреда, който беше направил. – Самата тя не беше сериозно ранена. Понякога дори се чудя как стана така. Каквото и да разправя Фам, допускам, че в последния момент той просто не е могъл да я убие.

Синя раковина продължи да бърбори нервно и без прекъсване, сякаш се боеше от онова, което Равна би могла да каже.

– Първите няколко дни бях страшно притеснен, но медицинската апаратура на кораба наистина се оказа много добра. Благодарение на нея Зелено стебло прекара достатъчно време в условия на силен прибой и не й се налагаше да мисли много. Откакто й направих този прост скродер, тя постоянно си упражнява паметта и повтаря онова, което аз или медицинската апаратура сме й казали. С новото съоръжение може да възприеме новите спомени почти за петстотин секунди. Това време напълно отговаря на нейната естествена мисловна способност и позволява новата информация да се съхрани в дълговременната й памет.

Равна се приближи още повече. По клонките на Зелено стебло имаше доста рани и повехнали листа. Вероятно това бяха последици от лечението. Нейната растителна част проследи приближаването на Равна. Пострадалата очевидно си даваше сметка за нейното присъствие, но позата й беше приятелска и добронамерена.

– Сега тя може ли да говори трисквелайн, Синя раковина? Вгради ли й вече гласов адаптор?

– Какво? – Последва усилено шумолене. Той или беше забравил за какво става дума, или се нервира – Равна не можеше да определи кое точно. – А, да, да… Минутка само… Досега нямахме нужда от това. Никой не искаше да говори с нас. – И той започна да бърника нещо по скродера.

След малко в помещението се разнесе глас:

– Здравей, Равна. Аз… те познах.

Листата на Зелено стебло не преставаха да шумолят, докато говореше.

– И аз те познах. Ние… Аз съм много щастлива, че си отново с нас.

Гласът от адаптора беше слаб, а дали не и тъжен?

– Още ми е доста трудно да се изразявам. Много искам да говоря, но не съм сигурна дали в думите ми има някакъв смисъл.

Синя раковина се измъкна извън полезрението на Зелено стебло. Размахваше припряно един дълъг ластар и усилено правеше знаци на Равна: „Кажи «да»!“.

– Да, Зелено стебло, разбирам всичко, което ми казваш.

Равна се закле пред себе си вече никога да не се гневи на Зелено стебло, че има къса памет и лесно се разсейва.

– Добре тогава. – Клонките на Зелено стебло щръкнаха право нагоре и тя не каза нищо повече.

– Ето, виждаш ли – обади се Синя раковина. – Аз съм неизказано щастлив! Дори в този момент Зелено стебло съхранява разговора в дълговременната си памет. Засега това става бавно, но аз ще усъвършенствам нейния скродер. Убеден съм, че забавените й реакции са по-скоро резултат от преживяния шок.

Зад двамата ездачи имаше редица екрани, чието изображение сега беше адаптирано към техния начин на възприемане.

– Следите Новините, така ли? – попита Равна.

– Да, всъщност да.

– Чувствам се толкова безпомощна.

„Чувствам се толкова глупаво, че ви казвам това.“

Но Синя раковина изглеждаше благодарен, че смениха темата и има възможност за миг да се откъсне от мрачните мисли.

– Да, няма спор, сега сме много известни. Цели три флотилии ни преследват, милейди. Ха-ха.

– Но май не напредват много бързо.

Свиване на клонките.

– Сър Фам се оказа много вещ капитан. Боя се обаче, че нещата ще се променят, когато се спуснем по-дълбоко. Прецизната апаратура на кораба ще работи все по-трудно долу. Онова, което вие наричате „ръчно управление“, става все по-важно за придвижването. „Единак II“ е съобразен с особеностите на нашата раса, милейди. Каквото и да си мисли сър Фам, ние можем да се оправяме на Дъното по-добре от всеки друг. А сега онези постепенно ще ни настигнат. Или поне тези от тях, които добре познават възможностите на своите кораби.

– Предполагам, че Фам си дава сметка за това.

– Професионализмът му го изисква. За съжаление той е хванат в капана на собствените си страхове. В такъв случай какво можем да сторим ние? Вероятно нашето време ще дойде, когато му се наложи да избира между това или да умре през следващите няколко часа, или да ни се довери.

– Но тогава ще е твърде късно. Даже и да не ви се доверява, дори да мисли най-лошото за расата на ездачите, пак трябва да намери някакъв изход. – За миг я осени прозрение, че не е необходимо да променяш мисленето на хората, нито дори да се опитваш да ги разубеждаваш в онова, което те мразят. – Фам иска да стигне Дъното, за да открие там Противодействие на злото. Той е убеден, че вие сте част от Заразата и преследвате същото, но с друга цел. Да се върнем на въпроса обаче…

А главният въпрос беше дали могат да си сътрудничат, отлагайки враждата за по-нататък, когато изясняването на противоречията помежду им ще стане неизбежно. Но още преди да отвори уста, Синя раковина вече крещеше гневно срещу нея:

– Аз не съм част от Заразата! Зелено стебло също не е нейно оръдие! Расата на ездачите не е творение на това зло!

Той решително се търколи към другарката си, закръжи около нея, после продължи по тавана, докато клонките му не се провесиха пред лицето на Равна.

– Много съжалявам. Това е само хипотеза…

– Глупости! – Звукът от гласовия му апарат се извиси до пронизителен писък, сякаш всеки момент щеше да секне завинаги. – Ние просто имахме нещастието да се натъкнем на малцината злодеи от нашия вид. Но тях ги има във всяка раса. Навсякъде се намира по някой, който е способен на убийство в името на успешна сделка. Те насилиха Зелено стебло и подмениха данните в гласовия й апарат. А сега Фам Нувен е готов да избие милиарди от нас само заради своите фантазии!

Той вече махаше безразборно на всички страни. Тя никога не беше виждала толкова бурна реакция у ездачите – можеше да се закълне, че дори листата му промениха цвета си.

Постепенно движенията му се поуспокоиха, но той продължаваше упорито да мълчи. После Равна долови някакъв друг пронизителен звук, чиято сила постепенно нарастваше. Можеше да идва само от някой от говорните апарати на ездачите. Този неистов вой правеше всички гневни изблици на Синя раковина да изглеждат като приятелски брътвеж. Звукът излизаше от говорния апарат на Зелено стебло.

Викът стана толкова пронизителен, че причиняваше физическа болка. После премина в накъсан трисквелайн:

– Истина е! О, в името на търговията, Синя раковина, това е истина…

От говорния апарат на Зелено стебло отново се разнесе монотонно виене. Клонките й се затресоха неудържимо, като от време на време се насочваха към Синя раковина. Това сигурно бе нейният начин да гледа с широко отворени от ужас очи. Равна имаше чувството, че наблюдава човешко същество, обзето от истеричен припадък.

Синя раковина вече беше до нея и се опитваше да поправи новия скродер. Клонките на Зелено стебло го отблъснаха и гласът й продължи да нарежда:

– Аз бях поразена от ужас, Синя раковина. Аз бях поразена от ужас, ужасът ме скова. И това не преставаше… – Тя замълча. Синя раковина се вцепени. – Спомням си ясно всичко чак до последните няколко минути. Всичко, което казва Фам, е вярно, любов моя. Ти си верен на нашите принципи, аз съм свидетел на твоята лоялност вече цели двеста години… Но сега тя само те прави уязвим. И теб ще заразят само за миг, както направиха с мен. – Тя продължи да говори все по-бързо и все по-смислено, сякаш вътре в нея се отприщваше бент. Преживените ужаси бяха оставили дълбока диря в паметта й и тя едва сега се отърсваше от ужасния шок. – Аз стоях точно зад теб, помниш ли, Синя раковина? Ти беше толкова погълнат от пазарлъка с кокалените крака, че не забелязваше какво става наоколо. Тогава видях ездачите да се приближават към нас. Зарадвах им се – това беше приятелска среща толкова далеч от дома… После той докосна скродера ми и аз… – Зелено стебло се поколеба. Клонките й отново се затресоха и тя заповтаря като в унес:

– … Поразена от ужас, ужасен страх…

След миг отново си възвърна способността да разсъждава.

– Почувствах се така, сякаш изведнъж бяха присадили в скродера ми чисто нова памет. Съвсем други спомени, различен начин на мислене. Но те датираха отпреди хиляди години. При това не бяха мои. И всичко стана само за миг, за един-единствен миг! Дори не загубих съзнание. Можех да разсъждавам съвсем нормално и помнех всичко, което бях преживяла дотогава.

– А какво стана, когато се опита да се съпротивляваш? – тихо попита Равна.

– Да се съпротивлявам ли?! Скъпа лейди Равна, та аз изобщо не се съпротивлявах. Цялата бях на тяхно разположение. Всъщност не те ме ръководеха, защото също бяха обладани от някаква по-висша сила. Ние се превърнахме в оръдия, които й служат безропотно. Сякаш отдавна бяхме мъртви, но присъствахме на собственото си погребение. Бях способна да убия вас, сър Фам и дори Синя раковина. Знаете, че даже се опитах да го направя и много исках да успея. Вие, хората, говорите за насилие, но нямате представа какво наистина означава насилието… – Последва дълга пауза. – Всъщност не съм съвсем права. На Върха на Отвъдното, в сърцето на Заразата… Сигурно всички, които живеят там, се чувстват по същия начин като мен.

Треперенето не отслабна, но сега движенията на клонките й вече не бяха така безразборни. Връхчетата говореха нещо на нейния роден език и лекичко докосваха Синя раковина.

– … Цялата ни раса, любов моя, също както казва сър Фам.

Синя раковина се спаружи целият и Равна усети в стомаха си същата режеща болка като при новината за рухването на Сяндра Кей. Това беше нейният свят, нейното семейство, целият й живот. Но ударът, който получи Синя раковина, се оказа дори по-лош.

Равна се доближи толкова, че да прокара ръка през клонките на Зелено стебло.

– Фам твърди, че големите скродери са причина за това бедствие.

Капанът беше заложен в тях още преди милиарди години.

– Да, главната причина са скродерите. Този „велик дар“, който ние ездачите толкова много тачим… Те са създадени с единствената цел да бъдем контролирани. Страхувам се обаче, че и ние самите сме доведени до това ниво на развитие със същата цел. За един кратък миг, само с едно докосване до моя скродер аз бях преобразена изцяло. Изведнъж всичко, на което държах дотогава, изгуби смисъл. Ние сме милиарди разумни бомби, пръснати навсякъде из космическото пространство, което останалите мислят за сигурно и безопасно място. Ще бъдем задействани едновременно. Ние сме тайното оръжие на Заразата, особено в Дъното на Отвъдното.

Синя раковина се сгърчи и гласът му излезе писклив и накъсан:

– Значи всичко, което твърди Фам, е истина?

– Не, Синя раковина, не всичко. – Равна си припомни последния безрезултатен сблъсък с Фам. – Той разполага с фактите, но ги тълкува погрешно. Докато вашите скродери не бъдат заразени, вие си оставате нашите приятели, на които се доверих да ме закарат до Дъното.

Синя раковина се отдръпна от нея и махна сърдито. Вместо него отговори Зелено стебло.

– Докато скродерът ни не е заразен… Но нали ти казах колко лесно може да стане това. Беше необходимо само едно докосване, за да се превърна в част от Заразата.

– Така е. Питам се обаче дали е възможно да стане без директен контакт. Възможно ли е да бъдеш заразен, докато четеш новините в Мрежата?

Равна зададе този въпрос със саркастична интонация, но Зелено стебло го прие съвсем сериозно.

– Не могат да ни влияят посредством Новините, не и чрез обикновените съобщения. Но ако някое специално съобщение се трансмитира направо в скродера, тогава всичко е възможно.

– В такъв случай тук сме в безопасност. Ти – защото вече не си прикачена към някой от големите скродери, а Синя раковина, защото…

– Защото още не са ме докосвали. Но откъде би могла да знаеш това със сигурност? – Той все още беше ядосан, но срамът постепенно надделяваше над неговия гняв. Вече не му оставаше нищо друго, освен да насочи възмущението си към нещо, което бе твърде далеч от тях.

– Не, любов моя, ти не си бил докоснат, иначе щях да разбера.

– И така да е, не разбирам обаче защо Равна ти се доверява?

„Всичко това може да е лъжа, помисли си Равна… Но въпреки всичко аз вярвам на Зелено стебло и съм убедена, че ние сме единствените в цялото отвъдно, които са способни да спрат заразата.“ Само ако Фам можеше да ги види отнякъде! Тази мисъл я върна към реалността.

– Казваш, че ще започнем постепенно да губим преднината си, така ли?

Синя раковина помаха утвърдително.

– Когато се спуснем още малко надолу. Сигурно остават само още няколко седмици, докато ни заловят.

А тогава вече няма да има никакво значение кой е заразен и кой – не.

– Мисля, че трябва да си поговорим с Фам Нувен.

Все пак той все още беше Божия останка.

Равна дори не можеше да си представи как би завършил конфликтът с Фам. Една от възможностите бе той напълно да загуби самообладание и да ги избие, когато се появят при командния пулт. По-вероятно обаче й се струваше постъпката им да предизвика гневно избухване, спор и заплахи, а накрая те отново щяха да се върнат по килиите си.

Не щеш ли… Насреща им сякаш отново се изправи старият Фам, приятелят отпреди събитията в Мирна почивка. Той им позволи да влязат в командната кабина и не каза нищо, когато Равна се настани внимателно между него и ездачите. Слушаше съсредоточено и без да ги прекъсва, докато Равна му предаваше онова, което й каза Зелено стебло.

– Тези двамата са чисти, Фам. А без тяхната помощ никога няма да стигнем Дъното.

Той кимна с глава и се загледа към илюминаторите. През някои се виждаше заобикалящият ги космически мрак. Повечето от тях обаче показваха корабите на преследвачите. Студеното му изражение се изгуби за миг и сега отново я гледаше влюбеният Фам. Но той беше ужасно обезверен.

– Нима ти вярваш на всичко това, Рав? Но как е възможно?! – Веднага след тези думи обаче той сякаш отново нахлузи маската на безразличието. – Така или иначе, то вече няма значение. Истина е, че ако не обединим усилията си, никога няма да стигнем света на Остриетата. Приемам предложението ти, Синя раковина. Въпрос на лична безопасност е да работим заедно.

„Докато все още мога да се справям с вас.“

Равна сякаш чуваше неизречените думи, прикрити зад привидната му любезност. Свалянето на картите беше отложено за неопределено време.

Тридесет и три

Мнението на Фам и Синя раковина съвпадаше напълно по един въпрос – че остават по-малко от осем седмици до пристигането им в света на Остриетата. Стига границите на Зоните да останеха стабилни, разбира се. И ако през това време техните преследвачи не успееха да ги заловят.

Трябваше да издържат по-малко от два месеца, при условие, че зад гърба им имаше цели шест месеца пътешествия из космоса. Но сега дните минаваха съвсем различно. Всеки от тях им предлагаше някакво предизвикателство. Коварството понякога беше прикрито зад любезни обноски, друг път неприязънта избухваше в шумен скандал и заплахи за незабавна смърт. Точно така стана, когато Фам лиши Синя раковина от всички инструменти и резервни части.

От дълго време Фам се беше пренесъл да живее при командния пулт; в редките случаи, когато се отделяше от него, той засекретяваше достъпа със собствен идентификационен код. Беше блокирал – или поне така си мислеше – всички възможни пътища на екипажа до управлението на кораба. Двамата със Синя раковина работеха почти постоянно заедно, но нищо вече не беше като преди. Сега и най-елементарната операция ставаше изключително бавно. Ездачът обясняваше добросъвестно особеностите в управлението на кораба, но му беше забранено лично да се докосва до командното табло. Точно това предизвикваше спорове, които някой път можеха да завършат фатално за един от двамата. На Фам често се налагаше да решава коя от двете злини, които го дебнеха, е по-малка. Преследвачите им от ден на ден все повече се приближаваха: две флоти от убийци и корабите на оцелелите от Сяндра Кей. Явно някои съдове на Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей все още притежаваха добра боеспособност и жадуваха да отмъстят на Съюза за отбрана. Равна се опита да убеди Фам, че ще е в тяхна полза ако се свържат с флотата на управлението и ги убедят да нападнат корабите на Заразата. Той само любезно я изслуша.

– Още е рано, пък може изобщо да не се наложи да го правим – каза той и й обърна гръб.

Отговорът му звучеше донякъде успокоително. Подобна битка би се превърнала в самоубийство за тях. Освен това Равна не желаеше последните оцелели от народа й да жертват живота си заради нея.

„Единак II“ все още имаше шанс да стигне до света на Остриетата преди своите преследвачи, но времето му сякаш изтичаше през пръстите! Имаше дни, в които Равна избираше някое скрито кътче и се отдаваше на сълзите и отчаянието. Единственото, което все още я крепеше, бяха Джефри и Зелено стебло. И двамата имаха нужда от нея, а тя можеше да им е от полза поне още няколко седмици.

Зелено стебло бавно се възстановяваше. Мислите й все още блуждаеха някъде далеч. Тя приличаше на човек, който е преживял тежък мозъчен удар или пък има протеза. Но въпреки това сякаш се възстановяваше от преживяния по време на първия им разговор стрес. Присаденият нов скродер зарастваше добре и се превръщаше в неделима част от Зелено стебло. Болната все по-често демонстрираше отлична памет и се изразяваше разумно и разбираемо. Сега като че ли тя помагаше на Равна и забелязваше неща, които убягваха на нейната приятелка.

– Сър Фам не е единственият, който се бои от ездачите. Синя раковина също се страхува и това го кара да се разкъсва вътрешно. Той не смее да признае дори пред мен, но дълбоко в себе си е убеден, че не само скродерите, но и самите ние сме заразени още от мига на нашето създаване. В същото време отчаяно се опитва да убеди Фам, а по този начин да докаже и на самия себе си, че това е невъзможно.

Зелено стебло замълча и само едно от клончетата й продължаваше да потупва Равна по рамото. В кабината наоколо продължаваше да се разнася изкуствено създаденият шум от морски вълни, но корабът вече не можеше да произвежда необходимата за медицинската апаратура вода.

– Въздишка. Вече ще трябва да си представяме прибоя единствено чрез силата на въображението, скъпа Равна. Но някъде по света винаги ще има морски вълни, независимо от това, което се случи със Сяндра Кей. И без значение какво ще стане с нас.

* * *

В присъствието на своята любима Синя раковина беше нежен и внимателен, но останеха ли двамата с Равна насаме, яростта му вземаше връх.

– Не, не! Поне засега не оспорвам навигаторските качества на сър Фам. Но щяхме да сме стигнали още по-напред, ако аз управлявах кораба. Сега обаче става въпрос за друго нещо, милейди. Вие и сама знаете, че тук долу не можем да разчитаме на корабните системи. А Фам допълнително усложнява положението. Той е въвел свои собствени кодове за сигурност. В момента всички корабни системи са осеяни с клопки и капани.

– Ти знаеш добре от какво се бои той. Тези мерки му помагат да се чувства малко по-сигурен…

– Не в това е проблемът, милейди. От цялата си душа желая той отново да има доверие в мен, но това сега е малка грижа. Неговите действия обаче представляват смъртна опасност за всички нас. Екипировката ни за работа на Дъното не е благонадеждна, а той я затруднява още повече. Ако врагът ни уцели, програмите на кораба ще претърпят пълен колапс – пробив в атмосферата, спад на температурата и всичко останало.

– Аз…

– Нима не проумява това? Та Фам не може да контролира нищо, нищичко! – Гласовият апарат на ездача започна да издава нечленоразделни звуци. – Той умее само да руши, нищо повече! При това наистина се нуждае от моята помощ. Ние бяхме приятели. Нима не разбира?!

Фам разбираше всичко… О, колко добре разбираше! Двамата с Равна още си говореха, макар и по-рядко. Кавгите с него бяха най-ужасното преживяване в живота й. Понякога дори не се караха; често споровете им приличаха на съвсем разумен и възпитан разговор.

– Никога не съм бил заразяван, Равна. Поне не така, както Заразата е инфектирала ездачите. Все още владея душата и мислите си. – Той се извърна от командния пулт и изнурено се усмихна. Осъзнаваше колко безпочвена е тая негова самоувереност. От подобни редки проблясъци, като тази усмивка например, Равна се убеждаваше, че Фам Нувен все още живее и понякога дори си позволява да говори.

– Ами статута ти на Божествена останка? Виждала съм те с часове да гледаш екраните, да се ровиш в библиотеката или в последните съобщения от Новините. Тогава четеш несравнимо по-бързо, от което и да е човешко същество.

Фам сви рамене.

– Това, което е в мен, изучава преследващите ни кораби. Опитва се да разбере кой от тях към коя флота принадлежи и да определи приблизително неговите възможности. Не съм наясно с подробностите, защото собственият ми разум в момента е във ваканция.

Мозъкът на Фам се беше превърнал в процесор на всички програми, които Древния прехвърли в него. Само няколко часа мъки и се беше сдобил с умствените способности на Сила. При това дори не си спомняше ясно какво се е случило с него!

– Каквото и да е това в мен обаче, в едно съм сигурен – Божествените останки сега са съвсем слаби, дори се съмнявам дали изобщо са живи. Подозирам, че в определени отношения даже не са чак толкова умни, за колкото ги мислим. Във всекидневни неща като управлението на кораба например и старият Фам Нувен си е достатъчно добър.

– … Но ти имаш подкрепата на всички нас, Фам. Синя раковина много иска да ти помогне.

Равна се опитваше да говори меко и спокойно. Обикновено при зачекването на тази тема Фам потъваше в студено мълчание. Или пък избухваше в неудържима ярост. Днес обаче само поклати глава.

– Равна, Равна… Аз също имам нужда от него… Честно ти казвам, даже съм щастлив, че още е така. Това ме предпазва от твърдото ми намерение да го убия.

Поне засега. Устните на Фам се сгърчиха и тя помисли, че ей сега ще заплаче.

– Божиите останки не биха могли да познават Синя раковина…

– Не са Божиите останки. Не те ме принуждават да постъпвам така. Аз правя онова, което в условията на огромен риск ми диктува моят собствен разум.

Думите бяха казани без следа от гняв. Значи все още имаше някаква надежда. Може би щеше да успее да го убеди.

– Синя раковина и Зелено стебло все още са ни верни, Фам. Онова в Мирна почивка беше изключение…

Фам въздъхна тежко.

– Да, доста мислих и за това. Но двамата пристигнаха в Рилай направо от Страумлинските владения. Именно те убедиха „Вриними“ да издирва кораба беглец. Това намирисва на нагласена работа, макар ездачите сигурно да не го осъзнават. Възможно е дори да е кроеж на някой, който е против Заразата. Във всеки случай тогава те още не бяха поразени, освен ако Заразата не е знаела за Света на остриетата още от самото начало. Ние обаче се уверихме, че тя научи за него, едва когато стигнахме Мирна почивка и Зелено стебло беше заразена. Сигурен съм, че Синя раковина дори тогава си остана на наша страна. Той знаеше доста неща за енергийния костюм – че поразява на голямо разстояние например – но не предупреди моите нападатели.

Равна с изненада осъзна, че у нея отново започва да проблясва надежда. Той наистина беше обмислил всичко.

– Причината е само в скродерите, Фам. Те приличат на бомби със закъснител, които само чакат да бъдат задействани. Тук обаче сме изолирани от всичко и от всички, а ти унищожи скродера на Зелено стебло…

Фам продължаваше да поклаща скептично глава.

– Не са само скродерите, Равна. Заразата има пръст и в превръщането на ездачите в раса. Или поне повечето от стореното е нейно дело. В противен случай не мога да си представя как заразяването на Зелено стебло би станало толкова леко.

– Да-а-а, има риск. Но той е незначителен в сравнение с…

Фам външно дори не помръдна, но нещо в него се сви като юмрук. Той предварително отхвърляше подкрепата, която тя се канеше да му предложи.

– Незначителен риск казваш… Но откъде бихме могли да знаем колко незначителен е всъщност той? Залогът е твърде висок, а ние сякаш ходим по опънато въже. Ако не се допитвам до Синя раковина, много скоро ще бъдем погълнати от флотата на Заразата. Ако обаче му се предоверя, тогава е напълно възможно в един момент той да ни предаде. Всичко, с което разполагам, са Божиите останки и някакви разпокъсани спомени, които… може би са най-голямата измама сред всички останали лъжи.

Последните му думи бяха казани почти беззвучно. Той вдигна очи към нея. Погледът му оставаше студен и без следа от надежда.

– Въпреки това ще мобилизирам всички сили и средства, с които разполагам, Рав, независимо дали съм човек или някаква божия останка. И ще направя дори невъзможното, за да закарам кораба до Света на остриетата. Ще заведа онова, което Древния посади в мен, до неговата крайна цел.

Минаха още три седмици преди опасенията на Синя раковина да се превърнат в реалност – корабът започна все по-често да показва дефекти. Оставаше им само ръчната навигация, иначе не можеха да се доверят на нито една от програмите за работа на Дъното. Сривът на системите беше допълнително ускорен и от отчаяните опити на Фам да си осигури защита срещу ездачите.

В корабната библиотека съществуваше специален код за задействане на автоматичната система, предназначена за работа на Дъното. Фам отдели няколко дни, за да прегледа отново всичко до най-малката подробност. Четиримата се събраха край командния пулт, когато започна преинсталирането на програмите. Трийсетина минути след началото на инсталирането в главния коридор се чуха глухи удари. Равна изобщо не би им обърнала внимание, но никога преди не бе чувала подобен шум на борда.

Фам и ездачите обаче едва не изпаднаха в паника. Нито един от космическите пилоти не би приел спокойно шумове с неясен произход на борда на кораба си. Синя раковина се втурна към отвора на кабината и промъкна връхчета през него.

– Не виждам нищо подозрително, сър Фам.

През това време Фам трескаво прехвърляше диагностичните програми, чийто данни бяха примесени с новоинсталираните показатели на новите програми.

– Тук виждам някакви сигнали за аларма, но…

Зелено стебло се опита да каже нещо, но Синя раковина вече бе отново пред пулта и заприказва бързо:

– Не мога да повярвам! Тук би трябвало да има ясен отчет за нашето състояние с пълни подробности за работата на системите. Случило се е нещо ужасно!

Фам го гледа втренчено няколко секунди, после отново се обърна към мониторите. Изминаха още няколко секунди.

– Прав си. Данните за нашия статус просто са наскубани безразборно от стари справки.

Той започна трескаво да преглежда какво показват вътрешните камери на борда на кораба. Едва половината от тях все още действаха, но онова, което показваха…

Водният резервоар на кораба се беше превърнал в мъглива, покрита с ледена кора пещера. Оттам идваха и приглушените удари – тонове замръзнала вода, затворени в ограничено пространство. Повечето от системите за поддържане на вътрешната среда в кораба също се държаха странно. Контролно пропусквателните съоръжения извън корабната работилница бяха като полудели. Охранителната система стреляше безразборно с все по-затихваща сила. При целия срив диагностичната апаратура все още проблясваше със зелени и алени светлинки. Фам включи камерата в работилницата. Цялото помещение беше обхванато от пламъци!

Фам се надигна рязко от креслото и тялото му подскочи към тавана. Твърдата повърхност грубо го върна обратно. За миг Равна си помисли, че ще продължи да отскача като топка пинг-понг между пода и тавана. Най-сетне успя да се привърже за креслото и упорито се хвърли на борба с връхлетялото ги бедствие.

През следващите няколко минути пред командния пулт цареше мрачно мълчание. Само от време на време, когато и най-простите операции траеха ужасно дълго, Фам ругаеше през зъби. „Блокиране на вътрешната система“, процеждаше всеки път, когато нещо отказваше да работи.

– Противопожарната система е блокирана… Не мога да изсмуча въздуха от помещението. Вътрешните охранителни системи стопиха всичко с безразборния си огън.

Корабът гореше. Равна беше виждала картини от подобни катастрофи, но те винаги изглеждаха невероятни и далечни. Пък и как би могъл да се разрази мащабен пожар в лишеното от кислород космическо пространство? При липсата на каквато и да е гравитация на борда, пожарът щеше да отмре от само себе си, независимо дали ще успеят да изпомпат въздуха от помещението или не.

Назад к карточке книги "Огън от дълбините"