Текст книги "Огън от дълбините"
Автор книги: Върнър Виндж
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 42 страниц)
– Или поне ще изръмжи.
Също като куче.
– Точно така. Главната ни задача сега е да осигурим неговата безопасност… Остава ни надеждата, че лекарите ще го спасят.
Откриха останалите части на Книжовника едва след няколко часа. Бяха в кулата на старата крепостна стена. Според Вендейшъс по всичко личало, че една или две глутници са изскочили внезапно от гората и са се покачили на кулата, опитвайки се вероятно да огледат местността. Приличало на съвсем любителско катерене; дори в ясен ден от тази кула не се виждало нищо съществено. Но за Книжовника се оказало фатално. Сигурно е изненадал нашествениците. Петима от членовете му били прободени със стрели на много места, наръгани с ножове и с отсечени глави. Шестият – Джа – си пречупил гръбнака, падайки върху каменната пътека под стената.
На следващия ден Джоана отиде при кулата. Дори от ниското успя да забележи ръждивите засъхнали петна по парапета. Беше доволна, че няма възможност да се качи горе.
Джа издъхна още същата нощ, макар че вече никой не го нападна; беше поставен под опеката на Вендейшъс. През следващите дни Джоана не говореше много, а нощем дори си поплакваше. Проклети да са техните „доктори“! Те успяха да установят счупването на гръбнака, но вътрешните рани и кръвоизливи бяха извън компетентността им. Кралицата на дърворезбарите се беше прочула със своето откритие, че сърцето изпомпва кръвта към всички части на тялото. Трябваха й само още няколко хиляди години и сигурно щеше да достигне умението на някой по-сръчен касапин!
За известно време Джоана намрази всички наоколо – Белязания по принцип й беше виновен за всичко; кралицата й се струваше твърде безразлична; Вендейшъс позволи на фленсериерите да стигнат толкова близо до замъка… А Джоана Олсъндот отблъсна така грубо Книжовника, когато той се опита да се сприятели с нея.
Какво ли би казал Книжовника за всичко това? Той се беше опитал да й вдъхне доверие към своя народ. Твърдеше, че Белязания и останалите са добри.
Една нощ след няколко седмици момичето най-сетне се помири със себе си. Лежеше върху сламеника, а тежката завивка я обгръщаше отвсякъде, мека и топла. Рисунките по стената се размиваха пред очите й в слабата светлина на жаравата. Обещавам ти, Книжовник, само заради теб ще се опитам да им повярвам.
Двадесет
Фам Нувен не си спомняше почти нищо от времето, когато беше мъртъв. Остана само болката, причинена от края на Древния, някакви призрачни фигури и неясни думи. Някой каза, че поддържали живота му чрез медицинската апаратура на кораба. Той не помнеше нищо от този период. За него продължаваше да е пълна загадка защо още диша. Беше му дори обидно. После тялото му взе да възстановява първичните инстинкти и започна само да диша. Очите се отвориха. Нямаше никакви мозъчни увреждания, а Зелено стебло (?) каза, че се е възстановил напълно. Неговата човешка обвивка не оспори по никакъв начин това твърдение.
Онова, което беше останало от Фам Нувен, прекарваше дълго време на капитанския мостик на „Единак II“. И преди корабът му напомняше на дебела стоножка. Тия буболечки гъмжаха из сламата, която покриваше пода в тронната зала на бащиния му замък в Канбера. Децата обичаха да си играят с тях. Животинките нямаха истински крака, а само множество пипалца, които се подаваха от двете страни на хитиновите им тела. Колкото и да се опитваха да ги прекатурят по гръб, насекомите успяваха да си помогнат с пипалцата-антенки и пак продължаваха по пътя си. Дори не обръщаха внимание, че гърбът им вече беше станал корем, а коремът – гръб. Нямаше съмнение, двигателите за ултрасветлинна скорост на „Единак II“ бяха също като тези пипала, макар и не така отчетливо отделени едно от друго. Тялото на кораба също беше дебело и лъскаво, само в средата малко се стесняваше.
И така, земният път на Фам Нувен завърши в тялото на някаква стоножка. Но това пък си беше напълно в реда на нещата за един мъртвец.
А сега стоеше на капитанския мостик. Някаква жена всеки ден го водеше дотам; явно знаеше, че това ще му хареса. Стените бяха превърнати в екрани, каквито не беше виждал, дори докато търгуваше за Кюенг Хо. Когато екраните показваха заобикалящия ги космос, гледката беше почти толкова добра, колкото и през илюминаторите на флотата на Кюенг Хо.
Всичко му приличаше на някаква дива фантазия. Или пък на съвършена илюзия. Ако останеше достатъчно дълго на мостика, наистина можеше да види как звездите се движат по небето. Корабът можеше да направи приблизително десет скока за секунда: скок, пренастройване и отново скок. В тази част на Отвъдното всеки път можеха да изминават разстояние от по една хилядна от светлинната година, но после времето за пренастройка се увеличи чувствително. Ако направеха десет скока за секунда, това правеше близо трийсет светлинни години на час. Самите скокове бяха нещо невероятно от гледна точка на човешкия разум. Между тях те продължаваха да падат свободно в пространството, поддържайки същата скорост като при напускането на Рилай. Затова не се получаваха промени като при ефекта на Доплер от релативистичния полет. Звездите бяха все така ясни, като че ли грееха от небето над някоя пустиня или пък бегълците пътуваха с обикновена скорост. Без каквито и да е резки движения те просто се плъзгаха по небето край тях; колкото по-близо бяха до кораба, толкова по-бързо се изгубваха от поглед.
Така само за половин час Фам стигна по-далеч, отколкото за половин век с корабите на Кюенг Хо.
Един ден Зелено стебло също дойде на мостика и взе да превключва екраните. Тя продължаваше да се обръща към Фам, както и преди катастрофата – сякаш имаше насреща си нормално същество, което може да я чуе и разбере.
Думите й звучаха като обикновен шум в ушите на Фам; той ги разбираше, но те не означаваха нищо за него. Ездачът помълча малко, а после продължи с безсмислено упорство, присъщо на всички женски същества.
Фам освободи съзнанието си от всички въпроси. Но тъй като нямаше ярки звезди, на които да се наслаждава, оставаха му единствено изображенията върху екраните. А те отново го връщаха към мисълта за проблемите. МИСЪЛ. Шегичка: никой тук Долу не мислеше за каквото и да е. Най-вероятно десетина хиляди кораба се бяха отървали след рухването на Рилай. Сигурно Врагът още не беше забелязал бегълците. Нападението срещу Рилай беше само незначителна стъпка в плана на убиеца на Древния. Предполагаше, че и „Единак II“ е успял да се измъкне незабелязано. Защо му беше на Врага да се интересува къде се крият последните останки от съзнанието на Древния? Защо му беше да се интересува къде е затънал жалкият им кораб?
Конвулсия разтърси тялото на Фам. Сигурно беше отново някой животински рефлекс.
Паниката ден след ден все по-здраво сграбчваше Равна Бергсъндот. Нямаше никакви разтърсващи събития, които да я причинят. Просто надеждата й постепенно отмираше. Всеки ден тя се опитваше да намери време за Фам Нувен, да му поговори, да му подържи ръката. Той нито й отговаряше, нито пък я поглеждаше, с изключение на случаите, когато погледът му случайно преминаваше през нея. Зелено стебло също много се стараеше да го върне към живот. Чужденката Зелено стебло помнеше, че предишният Фам много хареса ездачите. Въпреки че получи най-добрата медицинска помощ обаче, сега от него можеше да остане само едно вегетиращо тяло.
Колкото повече се забавяше тяхното придвижване, толкова повече се влошаваше положението им. И всеки път това надхвърляше дори най-лошите очаквания на Синя раковина.
Когато Равна за пореден път прегледа новините, те сякаш бяха станали още по-ужасяващи. Новопоявилата се теория за „мъртвата раса“ се разпространяваше с огромна бързина и печелеше привърженици. Все повече и повече потребители на Мрежата смятаха, че именно хората разпространяват Заразата.
Код: 0
Получател: „Единак II“
Език: От белореск на трисквелайн
Подател: Съюз за отбрана (твърди, че е обединение от пет многовидови империи от Отвъдното и се намира под Страумлианските владения. Няма никакви данни за неговото съществуване преди падането на владенията.)
Тема: Заплахата от видеозаписите на Заразата
Разпространение чрез:
Дискусионна група „Опасност от Зараза“
Дискусионна група „По следите на войната“
Дискусионна група „Хомо сапиенс“
Дата: 17.95 дни от падането на Рилай
Съдържание на посланието:
До този момент получихме половин милион съобщения, касаещи видеозаписите на това създание, и успяхме да прочетем голяма част от тях. Повечето от вас не виждат най-главното. Принципите на действие при този „Спасител“ са съвсем ясни. Това е трансцендентна Сила, която използва ултрасветлинните комуникации, за да действа чрез една от расите на Отвъдното. Сигурно това е твърде лесно за възможностите на Трансцендентното – има много истории за поробители сред Силите там. Но за да действа същата система и в Отвъдното, вероятно се изискват много сложни и скъпоструващи изменения в мозъците на хората от контролираната раса. Това не е станало по естествен път и трудно би могло да бъде приложено върху други раси, независимо какво твърди Заразата.
Следим внимателно всичко от дискусионната група „Хомо сапиенс“ още от появата на Заразата. Къде се намира тази „Земя“, от която твърдят, че са пристигнали хората? Точно в центъра на Изостаналата зона, казват те. Дори следващата им прародина – Нийора – е отново в Изостаналата зона. Ето защо предлагаме алтернативна теория: някога много отдавна, сигурно още преди възникването на най-старите архиви, се е състояла битка между Силите. Тогава е и създаден модела на тази „човешка раса“. Още от самото начало в него е заложена възможността да бъде контролирана. Много след това, когато противниците в битката изчезнали, а историите за тях били забравени в нашия свят, расата достигнала точка на развитие, от която би могла да премине в Трансцендентното. Именно това обаче бил и капанът – така тя повторно щяла да създаде Силата, която заложила клопката.
Не можем да твърдим, че сме прави за всички подробности, но подобно развитие на нещата е неизбежно. Нашата цел в случая също е ясна. Страумлинските владения са в центъра на Заразата. По всичко личи, че те са недосегаеми. Но освен тях съществуват и други човешки колонии. Ще помолим Мрежата да ни ги посочи. Самите ние не сме голяма цивилизация, но с радост бихме напътствали събирането на сведения, както и бъдещите военни действия, които ще сложат край на разпространението на Заразата в Средното ниво на Отвъдното.
Вече седемнадесети ден призоваваме към решителни действия. Ако ни бяхте послушали още от самото начало, една съвместна атака би унищожила Страумлинските владения. Падането на Рилай не е ли достатъчно, за да се стреснете най-накрая? Приятели, ако се обединим, все още имаме шанс за спасение.
Смърт на вредителите.
Тия чудовища имаха нахалството да се усъмнят дори в произхода на човешката раса! Безпризорни раси се срещаха рядко, но почти всички вече бяха известни. Сега „унищожителите“ се опитваха да представят Чудото на Нийора за най-страшното зло на света. Слава на провидението, засега бяха единствените, които призоваваха към погроми. Но за съжаление дори сериозни и уважавани потребители на Мрежата казваха неща, които непряко можеха да предизвикат ответно насилие.
А едно малко момче се намираше в плен на дъното на този кладенец. Имаше дни, когато връзката с него беше напълно прекъсната. Друг път, когато антените на „Единак II“ бяха насочени в правилната посока и капризите на Зоните позволяваха това, Равна успяваше да получи сигнал от неговия кораб. Но дори тогава той беше толкова слаб и накъсан, че предаването и получаването на съобщенията се извършваше едва с няколко байта в секунда.
Накрая Джефри и неговите тревоги можеха да се окажат просто незначителна бележка под линия в историята на Заразата (а дори и това беше малко вероятно, тъй като никой не знаеше за момчето). Но за Равна Бергсъндот разговорите с него бяха единственият светъл лъч в живота.
Личеше, че детето е много самотно, макар Равна да се надяваше, че сега това се е променило към по-добро. Тя вече знаеше всичко за неговия приятел Амди, за суровия Тайратект, героичния господин Стийл и гордите Остриета. Равна се усмихна на себе си, а и над себе си. Стените на кабината представляваха пъстри картини от джунглата. Дълбоко във влажния мрак се простираха сенки с правилни очертания – замък, построен в корените на гигантско мангрово дърво. Картината беше много известна – оригиналът датираше отпреди две хиляди години и показваше живота в още по-далечното минало, от времето на Мрачната епоха в Нийора. Любимата игра в детството на Равна и Лине беше как внезапно са попаднали в онази епоха. За Джефри обаче това не бе игра, а страшна реалност. Касапите дърворезбари не бяха някаква далечна космическа заплаха, а нападаха всеки ден. Слава на провидението, Джефри поне не бе видял с очите си как убиват.
Двадесет и едно
Равна виждаше, че Синя раковина се опитва да прикрие с буйство и шумни заплахи своето безпокойство, което не бе по-малко от нейното. Понякога ставаше нетърпим, беше ужасен мърморко и педант. Когато Равна го попита за пореден път дали напредват задоволително, той се впусна в технически подробности. Равна не издържа:
– Виж какво, това дете седи върху нещо, което би могло да разпердушини Заразата, а всичко, с което разполагат защитниците му, са лъкове и стрели. Затова ми кажи точно колко време ни остава да стигнем до долу, Синя раковина!
Ездачът нервно се затъркаля напред-назад по тавана. Скродерите притежаваха двигателна мощ, която им позволяваше да маневрират в безтегловност много по-умело от повечето хора. Те използваха местата за прикачване, за да се придвижват в различни посоки и често се разхождаха дори по стените. В други случаи това би изглеждало доста ефектно, но сега само подразни Равна.
Е, двамата с ездача поне можеха да разговарят. Равна погледна към контролното табло, където, вперил поглед в екраните насреща, седеше Фам Нувен. Както обикновено цялото му внимание беше погълнато от бавно придвижващите се по екрана звезди. Не се беше бръснал и червеникавата му брада светлееше по бузите. Дългата несресана коса падаше надолу на оплетени валма. Физически вече бе напълно здрав. Можеше да се облича и храни без чужда помощ, но въпреки това продължаваше да живее сякаш в някакъв свой свят на мечти и видения.
Двамата ездачи забърбориха оживено помежду си. Най-накрая Зелено стебло отговори на въпроса й:
– Честно казано, и ние не знаем още колко ще трае полетът. Колкото повече се потапяме, толкова повече се мени характерът на обкръжаващата ни среда. Всеки нов скок отнема по една единица време повече от предходния.
– Това ми е известно – приближаваме се към Изостаналата зона. Но корабът е пригоден за тези условия и преодоляването им не би трябвало да е проблем.
Синя раковина проточи един от израстъците си от тавана чак до пода. Той си поигра с клонките на своята спътница известно време, а после говорният му апарат издаде звук, наподобяващ човешко смутено хъмкане и покашляне.
– При нормални обстоятелства щяхме да стигнем в уговореното време, милейди Равна, но сега се намираме в извънредна ситуация… Освен това по всичко личи, че Зоните постоянно се преливат.
– Какво?!
– Това не е нещо необичайно. Малки части постоянно преминават от един в друг граничен район на Зоните. В това се състои и специалното предназначение на дънните кораби – да могат да усещат тези промени. Просто имаме лош късмет да попаднем точно в центъра на движението.
Равна също знаеше за вътрешните кръговъртежи на Дъното. Просто не беше мислила за тези явления с гръмки термини от рода на „преливане между зоните“; досега не бе подозирала също, че промените са толкова сериозни, та да окажат влияние върху пътуването.
– Добре тогава, какъв е най-лошият вариант, който може да се очаква. Какво ще е максималното забавяне.
– Ох, ох… – Синя раковина сега пълзеше по най-отдалечената стена. Накрая спря и зяпна в черното небе около тях. – Колко хубаво щеше да е, ако съм от Малките ездачи. А сега по-високият ми стадий на развитие ми причинява само проблеми. Иска ми се в момента да съм се потопил във водата до най-горното листенце и да си припомням разни неща, случили се много, много отдавна.
– Като за доброто старо време, когато сте живели във водата например.
Зелено стебло продължи вместо спътника си:
– Това тук не е като прилива, за който питаме колко високо ще се вдигне, а прилича повече на буря, която може да ни разбие на трески. В момента тя е толкова унищожителна, колкото не е била през последните хиляда години по тия места. Ние обаче постоянно следим местните новини. В повечето се твърди, че щормът вече губи мощ. Ако другият ни проблем не се задълбочи, тогава ни остават още сто и двайсет дни път.
„Другият ни проблем ли?!“ Равна се добра до командния пункт и се привърза за креслото.
– Имате предвид повредите, които получихме при напускането на Рилай, така ли? Говорите за двигателите за ултраскоростта, нали? Какво става с тях?
– Ами засега всичко е наред – отвърна Синя раковина. – Не сме се опитвали да надхвърлим 8% от допустимата максимална скорост. Но не разполагаме с достатъчно добра диагностична техника. Твърде вероятно е изведнъж да ни сполети някоя сериозна повреда.
– Вероятно, но напълно невъзможно – намеси се отново Зелено стебло.
Равна кимна. Ако се прибавят и всички останали проблеми, нямаше никакъв смисъл да правят догадки на сляпо. Докато още съществуваше Рилай, това пътешествие щеше да трае едва трийсет-четиридесет дни. А сега… Хм, изглежда беше дошло време за „план Б“. Нещо подобно би предложил и някой като Фам Нувен. Равна се отблъсна от пода и стигна Зелено стебло.
– Добре, значи в най-добрия случай стигаме за сто и двайсет дни. Ако движението на Зоните се засили или пък се наложи да отстраняваме повреда… – Къде ли щяха да отстранят тая повреда?! Аварията можеше да се забави, но не бива да се изключва напълно от вероятностите. Обновеният „Единак II“ беше пригоден да се самовъзстановява, дори когато стигне Дъното. – Тогава пътят ще стане двеста дни. – Тя хвърли поглед към Синя раковина, но този път той не я прекъсна с обичайните корекции и коментари. – И двамата прочетохте последното съобщение от момчето. Знаете, че съществата около него скоро ще бъдат нападнати от своите врагове, при това още преди да са изтекли и сто дни. Трябва да им помогнем по някакъв начин… още преди да сме пристигнали там.
Зелено стебло разшава клонки и Равна прие това като знак за изненада и объркване.
Равна се обърна към командния пулт и извиси глас:
– Вие ездачите може и да не го разбирате, но това е обичаен проблем за Изостаналата зона. Цивилизациите там са отдалечени на години, дори векове път една от друга. Те рядко преминават в по-напреднала епоха на развитие от средновековието и са почти толкова примитивни като тези глутници на Остриетата. Понякога при тях попадат посетители от други светове, които им помагат да усъвършенстват технологиите си за относително кратък период от време.
Фам изобщо не извърна глава; продължаваше да гледа черното небе пред себе си.
Ездачите зашумяха един срещу друг, а после се обърнаха към нея:
– Но каква връзка има това с нашия случай? Нали създаването на една цивилизация отнема десетки години? Освен това при Остриетата дори няма основа, върху която да се гради. Според момчето преди това не е имало други древни цивилизации. Колко време би отнело да се построи една цивилизация още от самото начало?
Равна махна с ръка. „Не ме прекъсвайте, още не съм свършила.“
– Това не е най-важното. Ние имам е връзка с тях, освен това разполагаме с богата библиотека на борда. Първите изобретатели не са знаели докъде ще доведат опитите им; те просто са стъпвали слепешката в тъмното. Дори инженерите археолози от Нийора е трябвало да възстановяват наново много неща. Ние обаче знаем пълния цикъл за получаването на почти всички технически чудеса от напредналите цивилизации. При това са ни известни стотици способи за тяхното постигане. – Сега, когато нямаха никакъв друг избор, Равна можеше да се обзаложи, че ще се справят. – Главната ни цел ще е да намерим най-краткия път от Средновековието до Епохата на откритията. На първо време обаче са ни нужни средства, с които приятелите на Джефри да отбият атаката на варварите и да устоят на оръжията, използвани в техния свят.
Възторжената реч на Равна постепенно заглъхна. Тя мълчаливо се усмихваше ту към Зелено стебло, ту към Синя раковина. След миг Зелено стебло се обади:
– Разбирам. След като преоткриването на всичко е толкова обичайно в нашия свят, тогава целият процес сигурно е запаметен в корабната библиотека.
В този миг Фам Нувен внезапно откъсна поглед от екрана и се взря в Равна и ездачите. После проговори за първи път, откакто бяха напуснали Рилай. Нещо повече – думите му не бяха неразбираемо плещене, въпреки че на тримата им трябваше малко време, преди да вникнат в техния смисъл.
– Пушки и радиостанции – каза той.
– А-ха! – Равна го загледа съсредоточено. – А защо точно пушки и радиостанции?
Фам Нувен присви рамене.
– Поне в Канбера те свършиха работа.
После проклетникът Синя раковина взе да дърдори нещо за проучвания в библиотеката. Фам ги гледа мълчаливо и с безизразно лице още малко, после отново се обърна към звездите и забрави за спътниците си.
