Текст книги "Огън от дълбините"

Тридесет и шест

Кйет Свенсъндот беше сам на капитанския мостик, когато Вълнението ги отмина. Отдавна бяха взели всички възможни мерки, за да си осигурят безпрепятствено придвижване в Изостаналата зона, която се простираше около тях, но нищо не помогна. Въпреки това полковникът от авиацията не се отделяше от командния пулт, опитвайки се да пригоди към заобикалящата ги среда и малкото останали действащи системи на кораба. Полуавтоматичните системи сигурно датираха още от незапомнени времена.

Излизането от Изостаналата зона щеше да стане съвсем незабелязано, ако не бяха алармените системи, инсталирани от дирокимите. Когато всички те едновременно се задействаха, капитанът беше изваден от своята полудрямка и доведен почти до пълно безумие. Той включи интеркома и изрева:

– Глимфреле! Тироле! Домъкнете си опашките незабавно тук!

Докато двамата братя стигнат до командния пулт, предварителната навигационна подготовка беше завършена и компютърните системи само чакаха потвърждение с каква честота да бъдат извършвани скоковете в пространството. Дирокимите бяха широко ухилени и побързаха да се привържат към креслата си пред командното табло. Те побъбриха малко, а подсвиркването им, което се разнасяше от време на време, издаваше прекрасното им настроение. През последните стотина часа бяха отрепетирали многократно тази ситуация, но им оставаше много допълнителна работа след спирането на повечето от системите.

Картината върху контролните монитори постепенно се изясни. Там, където доскоро имаше само неясни петна, постепенно се появиха добре очертаните трасета на корабите с ултрасветлинна тяга. Информацията за стандартите и квалификацията на видимите съдове взе да става все по-пълна. Екранът за свръзка показваше пристигащите от флотата позивни, които течаха непрекъснато на дълги редици през средата му.

Тироле вдигна очи от апаратурата.

– Ей, шефе, данните от системите за скок в пространството са добри, или поне така показва първата проверка.

– Добре, задействай ги и настрой връзката на автоматичен режим.

Още докато бяха във Вълнението решиха, че щом се върнат в Отвъдното, ще продължат преследването. А после… Дълго бяха обсъждали въпроса, а полковник Свенсъндот още по-дълго беше размишлявал по него. Вече не можеше да се уповава на своя опит и обичайната практика в такива случаи.

– Тъй вярно, сър! – Дългите пръсти на дирокимите заиграха по командното табло. – Бинго!

Статусните системи показаха, че са извършени пет скока, после станаха десет. Кйет се загледа за няколко секунди през илюминатора, който показваше действителната картина около кораба. Никаква промяна, сякаш всичко беше застинало… После зърна, че една от най-ярките звезди помръдна и заплува едва забележимо през небосклона. „Олвира“ постепенно набираше скорост.

– О-хо-хоо! – Глимфреле се протегна да надзърне какво показват уредите пред брат му. – Ние се движим с 1.2 светлинни години в час. Та това е дори по-добре от скоростта ни преди Вълнението.

– Добре. Какво става с комуникациите и уредите за наблюдение?

Къде бяха всички останали, какво се беше случило с тях?

– Йъп, йъп! – Глимфреле надвеси тънката си фигура над таблото. Няколко секунди стоя мълчалив и неподвижен.

Свенсъндот започна да преглежда получените съобщения. Нямаше никакво известие от Собственичката Лименде. Кйет беше служил двайсет и пет години под ръководството на Лименде в Управлението за защита на търговията при Сяндра Кей. В такъв случай би ли могъл точно сега да се разбунтува срещу тях? И щеше ли да спечели последователи за своята кауза?

– Така, ето каква е ситуацията, шефе – Глимфреле включи главния екран, за да обясни получените от корабните системи данни. – Почти сме налучкали какво точно ни е връхлетяло. Възможно е обаче то да е с по-голям размах от очакваното. – Още от самото начало се бяха досетили, че вълнението е по-голямо от което и да е друго, регистрирано в историята; но не това имаше предвид дирокимът, когато говореше за „по-голям размах“. Той прокара пръсти по таблото и върху екрана се образува искряща синя линия. – Предполагахме, че предният фронт на вълнението се движи по тази линия. В такъв случай излиза, че то е завлякло кораба на шефката Лименде четиристотин секунди преди да настигне „Единак II“, а ние сме били засегнати десет секунди след тях… Сега – ако приемем, че следата след него прилича на нормално вълнение, увеличено милион пъти – ние и флотите на преследвачите би трябвало да се измъкнем преди „Единак II“. – Той посочи към самотната пулсираща точка върху екрана, която беше „Олвира“. Около и пред нея имаше още десетина светещи точки, за които детекторите на кораба показваха, че извършват ултрасветлинни скокове. От тях в околния мрак сякаш се сипеше студен огън. По всичко личеше, че Лименде и основната част от анонимната флота продължават прекъснатата за малко гонитба. – Уредите на кораба показват, че преследвачите ще изскочат от Вълнението малко преди „Единак II“.

– Хм, значи той вече е изгубил част от преднината си.

– Ъ-хъ. Но ако наистина отива там, където мислим – звездата, намираща се на осемдесет светлинни пред нас – той все пак ще успее да пристигне преди някой от другите кораби да го е поразил. – Той замълча и посочи сиянието около основното ярко пулсиращо ядро на екрана. – Но всички обаче продължават преследването.

– Виждам… – Свенсъндот беше прегледал Новините още докато слушаше с половин ухо отчета на Фреле. – Според Мрежата това е флотата на съюза за отбрана, която победоносно напуска бойното поле.

– Какво?! – Тироле рязко се извърна в креслото си. В огромните му тъмни очи не беше останала и следа от неговото традиционно добро настроение.

– Добре ме чу – Кйет прехвърли съобщението върху друг монитор, където биха могли да го прочетат и братята. Двамата бързо засричаха: – Храбростта на командирите от Съюза… Значително поражение на оцелелите бегълци…

Глимфреле сви рамене, лекомислието му се беше изпарило.

– Те дори не споменават за Вълнението. Всичко това са гнусни лъжи! – Гласът му възвърна нормалния си тон и той продължи на своя роден език. Кйет можеше да разбере само част от казаното. Дирокимите бяха раса с весели души, на които не беше чуждо остроумието и дори умерения сарказъм. Сега гласът на Глимфреле звучеше по обичайния начин с изключение на острите тонове в неговото подсвиркване. Ругатните му обаче бяха по-цветисти от всичко, което Кйет някога беше чувал. – … Да се затъкнете дано… Убийци на невинни същества… – Дори на самнорск думите му бяха достатъчно силни, но на езика на дирокимите „да се затъкнете дано“ наистина можеше да предизвика спазми в гърлото.

Гласът на Глимфреле се извисяваше все повече и повече, докато накрая излезе от човешкия слухов регистър. Внезапно той загуби самоконтрол, започна да трепери неистово и да издава приглушени стонове. Свенсъндот знаеше, че дирокимите понякога плачат, макар никога да не бе присъствал на подобно събитие. Глимфреле се отпусна в прегръдките на брат си.

Тироле погледна към Кйет през неговото рамо.

– Ще се оставим ли да ни води жаждата за мъст, полковник?

Кйет не отговори веднага.

– Ще ти кажа щом самият аз си отговоря на този въпрос, лейтенант. – После впери очи в мониторите. Ослушай се и наблюдавай известно време, така може би ще разбереш. – А дотогава гледай да вкараш кораба ни в центъра на групата преследвачи – меко продължи той.

– Тъй вярно, сър. – Тироле нежно потупа брат си по гърба и отново се върна на своето място пред командния пулт.

През следващите пет часа екипажът на „Олвира“ наблюдаваше как флотата на Съюза в пълен безпорядък се стреми да стигне по-високите нива на космическото пространство. Това не беше просто оттегляне, а панически бяг. Когато се чувстваха силни и в безопасност, те не се поколебаха да избият милиони невинни същества заради безпочвени обвинения или пък да оглавят жестоко преследване, в края на което ги чакаше награда. Но в мига, когато се изправиха пред опасността да бъдат заклещени за вечни времена в Изостаналата зона и да умрат безславно някъде между звездите, побягнаха да си спасяват кожата. Техните съобщения в Мрежата продължаваха да преливат от хвалби, но действията им издаваха истинския характер на отстъплението. Абонатите на Мрежата, останалите досега безучастни към конфликта, вече ясно видяха противоречието между думи и действия. Все повече и повече светове разбираха, че Съюзът е изграден върху останките на бившата Хегемония на апрахантите и действията му не са подбудени единствено от алтруистичното желание да се противопостави на Заразата. В дискусионните групи трескаво се обсъждаше коя ли ще е неговата нова цел.

Повечето участници в „По следите на войната“ и „Бедствия и катастрофи“ бяха загубили интерес към действията на Съюза и гибелта на Сяндра Кей. Сега повече ги вълнуваше това, че Заразата продължава да се разпростира из Върха на Отвъдното. Нито една от цивилизациите в това ниво не успя да се противопостави на сполетялото я бедствие. Дори се носеха слухове, че още две Сили, застанали на пътя на Заразата, са били унищожени. Някои (дали не бяха тайни привърженици на Заразата?) пък изразяваха задоволство и се поздравяваха с установения нов ред и стабилност на Върха. Сред тях имаше дори редовни абонати на Мрежата.

На практика се оказваше, че преследването към Дъното и съдбата на „Единак II“ са единственото нещо, върху което Заразата все още не бе установила пълен контрол. Тази игра на котка и мишка беше тема поне на 10 000 съобщения в час.

Точно сега пред „Олвира“ се откриваше възможност да предприеме някакъв решителен ход. Докато Скритс и Лименде се върнеха от Изостаналата зона, Кйет Свенсъндот временно изпълняваше длъжността главнокомандващ в организацията. Освен това него лично го познаваха повечето от командирите на останалите кораби.

Ето защо полковникът от авиацията и командир на „Олвира“ реши да се възползва от временния статус на главнокомандващ. В момента никой не преследваше обърнатата в панически бяг флота на Съюза. („Изчакайте, докато не се появи възможност да действаме заедно“, беше заповядал Свенсъндот.) Планът за атака се менеше постоянно в зависимост от ситуацията, в която се намираше изникващата от Изостаналата зона флота. Беше предвидено дори как да се действа в случай, че Главният щаб е унищожен. Кйет даже успя да подметне на верните нему командири, че най-вероятно флагманският кораб е в ръцете на врага и че Съюзът е само едно от поделенията на техния истински противник. Съвсем скоро Кйет щеше да приведе в действие плана за „предателство“, който беше подготвил по-рано.

Флагманският кораб на Лименде и ядрото от флотата на Заразата изскочиха от Изостаналата зона почти едновременно. Всички алармени инсталации на борда на „Олвира“ се задействаха, когато на кораба се получи съобщение с гриф „Строго секретно“. Дешифриращата система го пропусна безпрепятствено. „Източник: Лименде от Генералния щаб. Съобщение от междузвездно значение“ изрече автоматичният глас на корабното устройство.

Глимфреле прехвърли съобщението на главния монитор. Когато го прочете, по гърба на Свенсъндот пробягаха хладни тръпки.

„Нареждам на всички бойни единици да преследват бягащите кораби. Те са наши врагове, убийци на народа ни. Внимание! Напълно е възможно някои от тях да се опитат да ви заблудят. Ето защо нареждам да бъде унищожен всеки съд, който не се подчини на тази заповед. Новите кодове и паролите са дадени по-долу…“

Командите при война бяха ясни и прости, дори за стандартите на Управлението за защита на търговията. Заповедите на Лименде целяха да ги разпръснат и отдалечат от мястото на главното действие. Трябваше сами да разобличат „маскираните“ врагове между тях. Кйет се обърна към Глимфреле:

– Какво е положението с разпознавателните кодове?

Дирокимът като че ли отново си беше възвърнал самообладанието.

– Не подлежат на съмнение. Ако съобщението не отговаряше на днешните пароли, корабът никога нямаше да го пропусне… Освен това започнахме да получаваме запитвания и от останалите, шефе. Пристигат едновременно и по аудио-, и по видеоканалите. Искат да знаят как ще действаме оттук нататък.

Ако не беше направил всичко възможно да подготви почвата през изминалите няколко часа, сега опитът за преврат на Кйет би бил обречен на провал. Ако Управлението за защита на търговията беше истинска военна организация, тогава всички щяха да се подчинят на заповедите на Лименде, без да искат допълнителни уточнения. Сега обаче командирите не бяха склонни да изпълняват като роботи нарежданията на висшестоящите и започваха да си задават въпроси, провокирани от думите на Свенсъндот.

Вече не беше проблем да се възстанови видеовръзката между корабите на управлението, флотата разполагаше с достатъчно шифри за еднократна употреба, за да я поддържа по-дълго време. Въпреки това „Лименде“ беше предпочела да изпрати извънредното си съобщение в писмен вид. От военна гледна точка всичко беше изрядно, но все пак действията на собственичката потвърждаваха, че мрачните прогнози на Свенсъндот са се сбъднали. Предполагаемият източник от Генералния щаб предпочиташе да не показва много-много физиономията си, тъй като не беше сигурен в успеха на своя маскарад. Явно оттук нататък всички команди щяха да бъдат подавани в писмен вид; в противен случай видеовръзката би предизвикала подозрение у всеки по-бдителен наблюдател.

По тази тънка логическа нишка сега балансираха Кйет и неговите приятели.

Кйет продължаваше да се взира в яркото петно на екрана, което показваше местоположението на флотата на Заразата. Там не се забелязваха никакви колебания. Нито един от нейните кораби не се опита да се върне в безопасните височини. Който и да стоеше начело, имаше много повече власт и авторитет сред подчинените си, от който и да е висш военен сред човешките цивилизации. А той еднолично беше решил да пожертва цялата си армия с единствената цел да настигне някакъв малък и незначителен кораб. Ами сега какво ще правим, полковник?

Върху екрана внезапно се появи самотна пулсираща точица. Тя отново беше по-напред от искрящото със студена светлина ядро на флотата на Заразата.

– „Единак II“! – извика Глимфреле. – Сега е на шестдесет и пет светлинни години!

– Получавам кодиран видеоматериал от тях, шефе. Използват същата непълна шифровка, както и преди.

И той прехвърли изображението върху главния монитор, без да чака заповед от Кйет.

Беше Равна Бергсъндот. Зад нея цареше истински хаос – виждаше се трескаво движение и се чуваха откъслечни викове. Приличаше на някаква странна караница между хора и ездачи. Бергсъндот беше извърнала глава настрани от камерата и също участваше активно в разправията. Нещата изглеждаха дори по-зле от първите мигове след излизането на „Олвира“ от Изостаналата зона.

– Казвам ви, това сега няма никакво значение! Оставете го, вече имаме връзка! – Явно беше забелязала сигнала, който Глимфреле изпрати обратно към техния кораб. – Те са пак тук! В името на всички Сили, Фам, моля те! – Тя гневно махна с ръка и се обърна към камерата. – Полковник, ние…

– Знам. Излязохме от Вълнението преди няколко часа. В момента се намираме близо до основната група преследвачи.

Тя видимо затаи дъх. Дори да беше предвиждала отчасти хода на събитията, те пак се развиваха прекалено бързо за нейните очаквания. А и за полковника също.

– Това вече е нещо – каза тя след кратка пауза. – Всичко, което говорихме преди, остава в сила, полковник. Продължаваме да се нуждаем от вашата помощ. Преследвани сме от самата Зараза. Моля ви!

С крайчеца на окото си Свенсъндот забеляза предупредителния сигнал върху екрана. Нахалникът Глимфреле препращаше разговора до всички кораби от флотата, на които можеха да имат доверие. Дотук добре. Той използва последните няколко часа, за да подготви и останалите за настъпващите промени, но ефектът щеше да е съвсем различен, ако видеха с очите си Равна Бергсъндот. Беше много важно да зърнат лицето на едно оцеляло човешко същество от Сяндра Кей, което в момента имаше нужда от тяхната подкрепа. След това до края на живота си можеш да мъстиш на злодеите в Средното ниво на Отвъдното. Но тогава ще успееш да засегнеш само онези лешояди. Онова, което преследва Равна Бергсъндот, е твоят истински враг.

Пеперудите отдавна бяха изчезнали от техните погледи и от детекторите на корабите. Въпреки това продължаваха да изпращат храбрите си пеещи послания по Мрежата. По-малко от един процент от корабите на Управлението за защита на търговията последваха заповедта на „Лименде“ да ги преследва. Това не притесни Кйет Свенсъндот. По-лошото бе, че десет процента от тяхната флота се присъединиха към силите на Заразата. Вероятно някои от корабите не бяха заразени, а просто се подчиняваха на своите главнокомандващи, на които все още имаха доверие. Затова би било много трудно да убеди хората си да стрелят по тях.

– Сега, когато апрахантите вече ги няма, ние имаме числено превъзходство. Всеки друг противник би се опитал да се изтегли…

– Но можем да бъдем сигурни, че флотата на Заразата няма да го направи. – Сега червенокосият беше взел думата. Глимфреле взе съвсем правилно решение да не разпраща неговото изображение към останалите кораби. Този беше кибритлия и се държеше като истински чужденец. В момента се беше заинатил и отхвърляше всяко предложение на Свенсъндот. – Заразата не се интересува какви загуби е претърпяла, тъй като по начало ни превъзхожда.

Свенсъндот сви рамене.

– Виж какво, правим всичко, което е по силите ни. До първия изстрел остават сто и петдесет секунди. Ако не държат някакъв скрит коз, тогава имаме шанс да спечелим. – Той остро изгледа събеседника си. – Да не би пък точно това да намекваш? Възможно ли е Заразата…

До тях непрекъснато пристигаха новини за победния марш на Заразата из Върха на Отвъдното. Вече нямаше никакво съмнение, че тя притежава свръхинтелект. Невъоръжен човек би изглеждал неравностоен противник срещу глутница побеснели кучета и въпреки това можеше да успее да ги победи. Тогава дали Заразата…?

Фам Нувен кимна с глава.

– Не, не, не. Тактическите умения на Заразата тук долу сигурно ще са по-несъвършени от вашите. Нейната най-голяма сила е на Върха на Отвъдното, където може да контролира своите роби като пръстите на една ръка. Но тук нейните подчинени са като марионетки с оплетени конци. – Нувен се намръщи на нещо, което беше извън обхвата на камерата. – Онова, от което би трябвало да се боим, е нейната способност да гради дългосрочна бойна стратегия. – В гласа му се прокрадна някакво отчуждение, което беше по-обезпокоително дори от досегашната му раздразнителност. Това не беше спокойствието на човек, който се изправя хладнокръвно лице в лице с опасността. Напомняше по-скоро безгрижието на някой слабоумен.

– Сто секунди до контакта… Полковник, ще имаме шанс, ако съсредоточите цялата сила на удара си в няколко правилно подбрани обекта.

Равна се спусна някъде откъм тавана и се задържа пред камерата, придържайки се за рамото на червенокосия. Преди беше казала, че той е Божия останка. Техният таен коз срещу врага. Посланието, завещано им от една умираща Сила. Но кой би могъл да каже със сигурност дали оставеното от нея е безценно съкровище или ненужен боклук?

Мътните да го вземат. Ако робите на заразата са като марионетки с оплетени конци, в какво бихме се превърнали ние, следвайки съветите на Фам Нувен? Въпреки това Кйет даде знак на Тироле да съсредоточи удара върху целите, които му беше посочил Нувен. Деветдесет секунди. Беше крайно време да вземат решение. Свенсъндот посочи обектите, които Тироле беше набелязал с червени точки сред вражеската флота.

– Има ли нещо по-особено в тези цели, Роле?

Дирокимът само подсвирква известно време. Върху екрана пред тях мъчително бавно взеха да се появяват корелациите.

– Набелязаните кораби не са нито най-бързите, нито най-мощните сред съдовете на флотата. Ще ни трябва допълнително време, докато се прицелим и в тях.

Дали пък не бяха флагманските кораби на Заразата?

– А, и още нещо. Някои от тях имат много висока реална скорост, при това тя не е присъща на тази среда.

Дали не бяха кораби със специални двигатели? Или пък унищожители, предназначени за разбиване на планети?

– Хм. – Свенсъндот задържа погледа си върху екрана още миг. След трийсет секунди и корабът на Йо Хоугън „Линснар“ ще бъде в техния обхват. Но целите, посочени от Нувен, бяха все още недосегаеми дори за него.

– Влез във връзка с „Линснар“, Глимфреле. Кажи им да се върнат обратно и да се прицелят отново.

Май сега всички трябваше да се прицелят отново.

Светлинките, маркиращи корабите Аниара, сега се промъкваха незабелязано към центъра на флотата на Заразата, търсейки новите си цели. Минаха двайсет минути. През това време Свенсъндот трябваше да изтърпи натякванията на не един и двама от капитаните. Флотата на Управлението за защита на търговията не беше създадена за военни операции. Част от популярността на Кйет Свенсъндот се дължеше на принципа му да поставя на обсъждане всяка заповед и да се вслушва в предложенията и възраженията на другите. Сега положението се усложни още повече от заплахите, които пристигаха по канала за връзка със Собственичката Лименде: да бъдат избити всички бунтовници. Кодът на нейните съобщения беше валиден, но тяхното съдържание и тонът им бяха напълно чужди на меката по характер Гиске Лименде. Е, сега поне всички се убедиха, че решението му да не се доверяват на Лименде е било правилно.

Йохана Хоугън първа успя да се прицели по новозададената цел. Глимфреле пренастрои приемателите на главния монитор за данните, идващи от „Линснар“. Картината върху екрана беше почти реална – нощно небе, отрупано с бавно движещи се звезди. Целта се намираше на по-малко от трийсет милиона километра от „Линснар“, но им трябваха близо милион секунди до пълния синхрон. Хоугън пристигаше все или по-рано или едва след като онзи беше направил скока.

Кйет извърна очи към другите монитори. Пет от корабите на Аниара вече нападаха, а други три бяха попаднали в обкръжение. Нувен също наблюдаваше мълчаливо от „Единак II“ развоя на битката. Божиите останки се бяха оказали прави и сега Кйет и неговите другари се убедиха в това.

После добрите и лошите вести взеха да валят една през друга:

– Хванах го! – чу се откъм Йо Хоугън.

Червената точка в обсега на „Линснар“ вече не се виждаше. Беше се озовала само на няколко хиляди километра от една от неговите совалки. Докато траеше подготовката за новия скок в пространството, която обикновено не отнемаше повече от милисекунда, совалката установи координатите на мишената и стреля. Но дори това нямаше да е фатално, ако корабът беше успял да скочи преди лъчът да го засегне; в период от няколко секунди преди последния изстрел бяха регистрирани доста неточни попадения. Този път обаче скокът не бе осъществен навреме. В резултат на това се роди минизвезда. Щяха да минат години, преди нейната светлина да стигне до всички краища на бойното поле.

Откъм Глимфреле се дочу стържещо подсвиркване – непреводима ругатня.

– Току-що изгубихме „Аблъсндот“ и „Холдер“, шефе.

– Тогава прати „Глиуинг“ и „Транс“.

Стомахът му се сви на топка от ужас. Измираха неговите приятели. Кйет и преди беше срещал смъртта, но сега нещата стояха различно. В полицейските операции, в които участваше, никой не прибягваше до убийство, освен при самозащита. А сега… Той откъсна очи от екрана, за да заповяда още няколко кораба да се намерят в най-разгорещените схватки. Тироле направляваше останалите по своя преценка. Да се хвърлят всички сили само подир няколко кораба сигурно щеше да се окаже грешка, но сега не им оставаше нищо друго освен да нанесат масиран удар срещу врага. За първи път от падането на Сяндра Кей Управлението за защита на търговията нанасяше ответен удар.