Текст книги "Верига от улики"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 26 страниц)
23.
В седем и тридесет през една студена ноемврийска вечер час и половина след края на дневната смяна Дарт и Саманта Ричардсън бяха тръгнали на лов за плешиви кипариси из посочените къщи. Сам взе Източен Хартфорд и най-голямата концентрация на дървета – седем на брой. Дарт взе града.
Обитателите на първите две от четирите места учтиво обясниха на Дарт, че никога не са чували за такова нещо и му предложиха да огледа наоколо, което той и направи. Излезе, че няма никакви плешиви кипариси. Той се свърза със Сам по клетъчния телефон и тя му каза неохотно, че списъкът е бил съставен преди около седем години. Много от дърветата можело вече да са мъртви, и още по-лошо, през последните няколко години може би са били засети други, които не са включени в списъка.
На вратата на третата къща се появи възрастна жена със синкава коса и внушителна обиколка на талията. Тази къща, която беше по-близо до Източен Хартфорд, решително беше по-хубава в сравнение с първите две. Тя имаше малък заден двор с малък фонтан, но кипарисът беше открит вътре в къщата, което настрои Дарт скептично относно възможността тази находка да го отведе до посетителя на Пейн. Безплодността на търсенето започна да го уморява. Чувстваше се потиснат – нищо не се връзваше, той работеше с хрумвания и почти без веществени доказателства. Ето какво правеше тук, преследваше едно дърво! Чувстваше се като идиот.
В девет вечерта Дарт се свърза отново по телефона с Ричардсън, която съвсем не можеше да се похвали с по-добър късмет. Тя го информира, че има намерение да се прибере вкъщи и да предприеме нов опит на следващия ден. Дарт си беше обещал последен опит, но той също се отказа.
След работа следващата вечер, малко след седем часа Дарт се отправи към южния Поуп парк, за да огледа последния от четирите си обекта. Въпреки че се намираше само на няколко пресечки от анклава Тринити колидж, адресът Хамилтън корт му беше непознат и не принадлежеше към местата, които Дарт би искал да посещава сам нощно време. Беше опасно по тези места, а близостта с Поуп парк създаваше известно напрежение. До северната граница на парка улицата, наречена Парк стрийт, беше с посока изток-запад и нощем беше най-опасната от всички улици в града. Тук можеше да се намерят всякакви наркотици и огромно количество оръжия. Когато патрулна кола минаваше по Парк стрийт, в нея имаше сериозно въоръжена и готова за схватка команда.
Хамилтън корт се оказа мръсна, тясна алея с дължина по-малко от петдесет ярда, която разделяше на две един стръмен наклон и свързваше Хамилтън стрийт с Парк теръс. Дарт зави и навлезе в улицата и продължи да кара, като не му се искаше да паркира, нито даже да намали скоростта. Четири разнебитени къщи, оградени с порутени огради, очертаваха алеята, по две от двете й страни.
Отминавайки ги, Дарт се надяваше, че входът към тези къщи би могъл да бъде на Цион, в горната част на възвишението, но той премина през алеята два пъти и реши, че единственият достъп до тях беше покрай Хамилтън корт. Къщата с номер единадесет беше бледожълта, прозорците на приземния етаж светеха. Гниещата дървена облицовка някога е била бяла.
Дарт паркира и заключи колата, като остави мотора да работи, доволен от това, че имаше два ключа точно за тази цел. Той извади полицейската си карта и окачи верижката й около врата си с надеждата, че един стрелец би помислил два пъти, преди да катурне ченге. Убийците на полицаи нямаха дълъг живот, след като веднъж попаднеха в хартфордските затвори. Той тръгна по изкривените стълби с енергични бързи движения, като държеше очите си отворени за всичко наоколо. „Глупав нощен час за това място“, помисли си той с разтуптяно сърце и с ръка, готова да извади пистолета. За това място важеше законът „първо стреляй, после задавай въпроси“ – този закон не се харесваше много на Дарт, но му беше ясен.
Той почука енергично и зачака. Никой не отговори. „Нямам нищо против“, помисли той, поемайки обратно към очакващата го кола.
Когато кракът му се намираше на второто стъпало, той чу и почувства, че нещо проскърцва под обувката му и алармената инсталация в полицейския му мозък задейства. Беше готов да приеме това за стъкло, но не беше стъкло. Почти като стъкло, му подсказваше чувството. „Не спирай!“, предупреждаваше го същият вътрешен глас. Но той спря. Стълбището се оказа твърде тъмно и той извади малкия си джобен фенер, проклинайки се за това, че е такова момче скаут, и освети стъпалото. Снопът светлина попадна върху малки бели камъчета, подобни на звезди в нощно небе. Но камъните не се разпрашаваха като тези и затова Дарт се вгледа по-внимателно, без да престава да поглежда над рамото си, да не би да бъде нападнат. Предпазливо коленичи, протегна ръка и внимателно стри между пръстите си няколко зрънца. Същата алармена система зазвуча при този контакт: Каменна сол!
Браг беше свързвал каменната сол със самоубийството на Пейн – с възможния посетител на Пейн – и въпреки че настроението на Дарт би могло да се повиши при такова откритие, в този квартал, на тази улица, в този нощен час той почти искаше кракът му да беше пропуснал стъпалото.
Мак се опита да излае от волвото и лаят му прозвуча като недобре затворена прахосмукачка. Дарт погледна, за да разбере дали това не беше предупреждение, но реши, че просто старият Мак копнее за компания, че иска да си ходи вкъщи. И аз, момчето ми.
Дарт сложи праха върху дланта си и насочи към него лъча на фенерчето. Водно синя багра – точно както беше го описал Теди.
На теория, тъй като Хамилтън корт 11 фигурираше като къща с плешив кипарис, след това откритие Дарт имаше два от трите елемента, идентифицирани от Браг. Детективът в Дарт не можеше да игнорира това. Все едно дали му харесваше, или не, но прокълнатата стара къща изглеждаше неумолимо свързана с Харолд Пейн. Той пусна щипката сол в горния си джоб, насъбра смелост и реши да огледа наоколо.
Тесен черен път преминаваше успоредно на сградата и стигаше до разнебитена дървена ограда, която някога е била боядисана в зелено. След като нямаше законно право да влезе и като не забравяше, че Хамилтън корт 11 може да се окаже нещо ценно, Дарт предпочете да остане навън, но намери място в съсипаната ограда, откъдето да може да погледне. Мястото беше тъмно и беше необходим един нервен момент, докато очите му привикнат. Освен тревога той чувстваше и възбуда.
Тъй като не можеше да види нищо, той насочи светлината от фенерчето си и това, което видя, го накара да ахне. Някогашната градина сега представляваше занемарено и опустошено място. Легналата на земята с мокри и избелели букви книжна торба беше цъфнала като разлагащ се труп и съдържащата се в нея пръст се беше разпиляла върху пътеката към малката задна веранда. Третият елемент, който Браг беше описал! Вляво от това място стърчеше щърбаво дърво с голи клони, в основата на което – и фактически разпилян навсякъде, включително и на мястото, където беше застанал Дарт, се виждаше килим от малки игли, някои с убито зелен цвят, други кафяви и кехлибарени. Плешив кипарис, Дарт беше сигурен, въпреки невежеството си. Той събра малко от падналите иглички и ги постави в джоба си.
После бързо изгаси фенерчето и огледа стената на къщата, сърцето му биеше бързо, кожата му беше настръхнала. Къщата изглеждаше толкова мрачна и запусната, като обитаваните от призраци къщи по филмите. Но тази беше истинска и въздействието й върху Дарт беше също истинско.
Този, който живееше тук, е бил в дома на Харолд Пейн в нощта на неговото убийство – не самоубийство, а убийство. И активизиралият се в Дарт инстинкт на ченге казваше, че този човек е бил нещо повече от обикновен посетител.
Дарт тръгна към колата, отключи я и влезе. Мак го поздрави с мокра целувка.
– Не си отиваме вкъщи, момчето ми – информира той кучето. Имаше намерение да държи Хамилтън корт 11 под наблюдение.
Аби потърси Дарт на неговия клетъчен телефон в осем и петнадесет и му напомни, че е закъснял с четиридесет и пет минути за вечеря. Той й съобщи накратко за находката си и че той и Мак наблюдават Хамилтън корт 11 от Цион. Без да проявява никаква досада, тя съобщи, че ги очакват две вечери.
Двадесет минути по-късно Аби Ланг в сини джинси и палто от еленова кожа седеше на предната седалка на волвото и се занимаваше със салатата с пиле. За Дарт най-трудното нещо в полицейската работа беше да не прави нищо и да чака нещо да се случи и това беше една от причините, поради която беше решил да стои настрана от отдела за наркотици.
– Майката на Люилън се съгласи момичето да вземе участие в разпознаването – обяви гордо Аби. – Ако изобщо стигна до някой заподозрян.
– А как уреди това? – попита Дарт, развълнуван от възможността да разполагат с важен свидетел, но все още объркан от лицето, което момичето и Томи Темпълтън бяха сътворили – нито Зелър, нито Ковалски. Занимаваше го мисълта, че Зелър си е послужил с наемни убийци – но е стоял надалече в случай, че нещо не излезе както трябва, което изглеждаше неизбежно при опитите да се инсценират самоубийства.
– Магия.
– И аз бих казал същото – избъбри Дарт.
Малко по-късно, когато пред тях се бяха появили две книжни чаши с кафе, Дарт каза:
– Трябва да направя едно признание.
Тя обърна главата си към него и го погледна.
– Окей – изхъмка късо.
– Не е окей. – Той се надяваше, че тя ще реагира и ще каже нещо, след като смисълът на думите му беше ясен, но тя го изчака. – Свиквам с това. Чувствам се добре. Говоря за теб и мен.
– Знам за какво говориш.
– И все пак в същото време все още мисля за Гини.
– Аз все още мисля за моя брак.
– Знам – въздъхна той.
Тя пое дълбоко дъх.
– Има моменти, когато съм лудо влюбена в теб, Джо. И други, когато не съм много сигурна, че това е така.
– Чувствам го.
– Съжалявам – извини се тя. – Бих искала да не е така. Наистина искам.
– Бих искал да виждам малко повече децата. Винаги, когато пристигам, те отиват някъде.
– Не искам да им причинявам болка – призна тя. – Много са малки, за да разберат всичко това.
Седалката издаде звук, когато тя промени позата си. Той чуваше жуженето на градския живот – главно автомобилния трафик. Над двамата надвисна смущаваща тишина.
Тя добави:
– От дълго време Чарлз и аз плануваме да се съберем за една седмица и да видим дали не можем да започнем отново. Казах ти за това – додаде тя в желание да се защити. – Аз… ние… заради децата.
– Мислех, че може би това се е променило, имайки предвид последния месец.
– Не – промълви тя, съкрушавайки го. – Това не се е променило.
– Не е честно – оплака се той.
Тя отвори вратата и се измъкна навън. После прескочи една заледена локва и се озова на тротоара и бързо започна да се отдалечава. Излагаше на опасност и наблюдението, и собствената си сигурност. Той също наруши правилата. Остави колата и хукна след нея. Тя чу стъпките му и ускори крачките си.
– Аби – подвикна той след нея.
– Недей!
– Върни се в колата. Грешката е моя.
Тя спря и се обърна и той се блъсна в нея. Тя го избута с грубо движение и извика високо:
– Страшно си прав, че грешката е твоя. И при това голяма грешка. Това, за което говорим, са децата ми.
– Съжалявам – извини се Дарт.
Доближи я несигурно. Тя го погледна скептично, а след това двамата се притиснаха един към друг и се прегърнаха, а тя прошепна в ухото му:
– Задник.
– Никаквица. Хайде да оставим това, съгласна ли си? – попита той. – Каквото стане, стане.
Тя кимна. Когато изминаха половината от пътя до колата му, тя взе ръката му. Джо Дарт преплете пръстите си в нейните и стисна.
В единадесет и тридесет осветлението на долния етаж на Хамилтън корт 11 угасна, след което няколко минути по-късно горният етаж вече светеше. Дарт обясни:
– Автоматичен часовников механизъм.
– Съгласна. Или това, или през последните пет минути някой се е движил в тъмното.
Наблюдаваха заедно къщата до един часа сутринта, когато светлината горе изгасна. Дарт премести колата на Парк теръс, откъдето Аби можеше да го следи, когато той прекоси и още веднъж почука на предната врата. Никакъв отговор. Върна се до колата, избута Мак, който му пречеше, и отвори чантичката за първа помощ. Закачи на вратата една бяла лента на височина няколко педи от земята. Ако вратата се отвореше, лентата щеше да се изхлузи от пантата и да падне.
След това, отново под зоркия поглед на Аби, Дарт прикрепи тънка пръчка към единствената порта на разнебитената зелена ограда, така че ако портата се отвореше, пръчката щеше да падне на земята. Елементарни хитрости – той и Зелър ги бяха използвали десетки пъти.
Той остави Аби пред къщата й, като се надяваше, че може би тя ще го покани да влезе, но това не се случи. На път за вкъщи си мислеше с тревога за това и отново изведе Мак на кратка разходка.
Спа лошо до три часа сутринта и не можа да разбере какво го беше събудило – кошмар? Шум? Нещо на улицата? А след това в главата му се натрупаха мисли като прилепи в таван.
Няколко часа лежа буден, като се въртеше неспокойно. Занимаваха го възможностите, които предлагаше Хамилтън корт 11. Беше объркан от контрастиращите състояния на Аби.
Ако трябваше да огледа вътрешността на тази къща, от това следваше, че ще трябва да убеди Хейт да включи щатската полиция. Хейт на свой ред щеше да се види принуден да включи капитан Ранкин. Истинска каша.
Сутринта той се върна на Хамилтън корт 11. Отново почука на външната врата и отново никой не му отговори. Бялата лента си беше на мястото. Разочарован от това, че не беше намерил никакъв знак за нечие присъствие, той се върна, беше под напрежение, дланите му бяха влажни и студени. Мястото му беше противно. Намери пръчката на земята. Дарт я вдигна и я задържа в ръката си. В рядката кал до портата той видя отпечатъци от обувки в двете посоки. Не бяха неговите.
По някое време през нощта някой беше влизал вътре.
Каменната сол и листата, които беше събрал предишната нощ, сега се намираха в отделни пликове на предната седалка на колата му, маркирани и с етикети. „Материал“, помисли той.
Може би напълно достатъчен, за да убеди Хейт да проведе акцията.
24.
Това бяха няколко наситени с работа часа.
Дарт охлаби връзката си и разкопча яката си.
– Трябва ми група за спешна намеса за акция по събиране на данни от една къща в южния край – обясни Дарт на сержант Джон Хейт.
Кожата около очите на сержанта беше мастиленосиня и напомняше на Дарт маска, изобразяваща миеща мечка. Отделът за престъпления срещу личността се управляваше от двама сержанти – Джон Хейт или Дейв Алмеди, като всеки от двамата разполагаше със собствена група детективи и със собствено бюро в една остъклена стая на етажа на отдела. Двамата рядко се засичаха, тъй като хората им действаха на смени от по дванадесет часа.
Дарт се настани в метален стол срещу отрупаното бюро на Хейт. Поради флуоресцентното осветление кожите на двамата блестяха в грозен жълто-зелен цвят.
– Трябва ти какво? – помита Хейт риторично.
Идеята да се използва група за спешна намеса за акция, чиято единствена цел е събирането на данни, беше изцяло на Дарт. За нея щяха да бъдат необходими писмени заповеди и съдебни постановления и разумно оправдание. Дарт обясни:
– Мога да допусна присъствието на непознато лице в кабинета на Харолд Пейн през нощта, когато той… е извършил самоубийство. Браг ще ме подкрепи в това, че въпросното лице, което и да е било, вероятно е направило опит да прикрие присъствието си, като е почистило килима с прахосмукачка.
Хейт изглеждаше скептично настроен.
Дарт му подаде доклада на Браг, завършен само преди час. В него се посочваше идентичният химически състав между каменната сол, намерена в дома на Пейн, и солта, която Дарт беше взел от Хамилтън корт 11.
– Това свързва въпросното лице, къщата на Пейн и тази на Хамилтън корт 11. Говорих със собственика, който ме свърза с една фирма за недвижими имоти…
– Питър Шарп – сети се Хейт. Шарп се занимаваше с всички имоти от бедняшките квартали. Полицията не го обичаше.
– Да. Мястото е дадено под наем на някой си Уолъс Спарко, бял, петдесет и две годишен. – Дарт подаде на Хейт фотокопие от шофьорската книжка на Спарко. Още по-силен беше ефектът, когато му подаде и компютризирания портрет на човека, когото Люилън Пейдж беше видяла в дома на Джералд Лорънс. Макар и не идеално, сходството беше безспорно. – Уолъс Спарко е авторът на самоубийствата – каза Дарт.
– По дяволите – се изтръгна от Хейт, като сравняваше двете снимки. Той погледна Дарт със силно раздразнение. Беше против това, да се усложняват нещата. – Не са самоубийства?
– Това е, което трябва да докажа или опровергая.
– Тези разследвания не са твои. Къде, по дяволите, е мястото на Ковалски в тази работа?
– Без него, сержант – продължи неохотно Дарт. – Не ми е приятно, но такова е положението.
– Без Ковалски?
– Той водеше всяко едно от тези самоубийства – изтъкна Дарт.
– О, по дяволите… – Хейт се облегна назад в креслото си – О, по дяволите!
– Знам – кимна Дарт. – И на мен не ми харесва.
– Остави това – кресна Хейт побеснял. – Никак не обичам такива работи.
Дарт го изчака. Беше благоразумен и знаеше, че не трябва да притиска Хейт.
– Някой е ликвидирал и Пейн, и Лорънс и се е погрижил случаите да приличат на самоубийства? – промърмори Хейт. – Защо?
– За да ни заблуди. За да си свърши добре работата. За да бъде в безопасност: и двамата са сексуални насилници, сержант. Порнография. Малтретиране на съпруга. Стейпълтън също.
– Кой е Стейпълтън?
– Скачачът от „Гранада Ин“. Август.
– О, боже! – Той си почеса главата. – О, по дяволите.
– Знам – повтори Дарт.
– И какво, по дяволите, искаш от мен?
– Искам акция за събиране на данни с участието на група за спешна намеса в случай, че стане нещо лошо. Този Поуп парк е ужасно място.
– Знам.
– Да можем да влезем и да излезем, без Спарко да разбере.
– Остави това – махна с ръка Хейт. – Просто ще вземем разрешително, а после нахлуваме и претърсваме мястото. Какво толкова?
– Спарко е много хитър негодник, сержант. Не разполагаме с нищо. Ако не намерим някакви улики, които да го свързват с тези престъпления, няма смисъл някой да знае, че сме били там.
– Това е незаконно. Помислил ли си по този въпрос? При всички случаи трябва да обявим претърсването.
– Такова обявяване обикновено проваля всичко, сержант.
– О, по дяволите! Какво ти става, Дартели? Как така проваля всичко? Предлагаш умишлено да свършим работата на тъмно? Незаконно е, детективе! – Беше повишил тон и вече крещеше.
Дарт разбираше, че другите вече гледат към тях, но тъй като беше с гръб, не можеше да ги види.
– Ще го обявим, пък ако пропаднем, ще пропаднем.
– Това не е в твой стил – укори го сержантът. И добави: – Това много повече прилича на Ковалски или Дръмонд, отколкото на теб. Какво те е прихванало?
– Три убийства, маскирани като самоубийства – поясни Дарт. – Имаме работа с човек, който сам активно раздава правосъдие, сержант. Ако не предприемем нещо, броят на жертвите ще нарасне.
Хейт и Зелър бяха направили кариера по едно и също време, тръгвайки от низините. Уважаваха се взаимно и съперничеството помежду им беше кавалерско. Ако някой беше привързан към Зелър толкова силно, колкото Дарт, това беше човекът срещу него. Ако Дарт споделеше с Хейт възможността за участие на Зелър, той рискуваше да бъде отстранен от това разследване. Без железни доказателства Джон Хейт нямаше да предприеме нищо срещу Уолтър Зелър и Дарт не спомена нито за бившия си сержант, нито за разследването по Ледения човек. Но няколко дни преди това Хейт беше прегледал случая.
– Какво ще кажеш за Ледения човек? – попита той. – Той е полетял също като Стейпълтън.
Дарт и сержантът размениха твърди погледи.
– Да, така е. – И не добави нищо повече. По етажа звъняха телефони. Хейт и Дарт продължаваха да се гледат, без да мигат.
– Казваш, че Ледения човек е бил сексуален насилник? Наистина ли знаем това? Можем ли да го докажем?
Дарт отговори:
– Не казах нищо за Ледения човек, сержант. Имаш ли някакъв специфичен въпрос, който искаш да зададеш?
Хейт, който все още продължаваше да гледа Дарт в очите, вече направо го пронизваше. Ясно му беше значението на резервирания тон на Дарт – той се опитваше да внуши на сержанта да стои по-настрана. Може би единственото впечатление, с което Хейт би могъл да се залови – без помощта на Дарт – беше датата на оттеглянето на Зелър, последвало бързо след разследването на Ледения човек.
– Нямам въпроси – изрече тихо и сухо Хейт, като опипваше фотокопието на шофьорската книжка на Уолъс Спарко и Дарт трябваше да се запита какво ли виждаше в лицето му. Дали той също не забелязваше прилика със Зелър?
Дарт кимна.
– Това ме удовлетворява. – Той се поколеба известно време и отново попита: – А акцията на групата за спешна намеса?
– Ще видя какво мога да направя. – В този миг Хейт беше бледен като Теди Браг.
Два автомобила се появиха в един часа сутринта на Парк теръс. Единият беше боядисан в сиво и носеше червена диагонална лента с надпис: „Парно гладене и химическо почистване МАНИ“. Той беше конфискуван от щатската полиция преди две години по време на една хайка за наркотици и сега беше съоръжен с персонален компютър и принтер, комуникативен хардуер и сложна видеосистема. Вторият автомобил беше направен по поръчка бежов додж с като че ли затъмнени прозорци, но фактически стъклото беше затъмнено само от едната страна. Зад стъклото шестима мъже и една жена бяха седнали върху срещуположни пейки. Облечени изцяло в черно, със специални бойни ботуши, завързани над глезена, четирима от тях бяха членове на групата за спешна намеса към щатската полиция. Единият от аутсайдерите беше Джо Дартели, който беше пострадал сериозно от един особено досаден деветдесетминутен брифинг, изнесен от командира на групата Том Шулц. Другите двама, жена на име Грич и мъж на име Йейтс, представляваха тим, който някой в полицейския отдел на Хартфорд беше кръстил „Том Браг с амфетамини“, технически лица по доказателствените материали, чиято отличителна черта бяха бързината и ефикасността.
Всички бяха със специални слушалки в ушите си, очила за нощно гледане, които бяха кацнали върху челата им, бронирани жилетки, черни белезници, черни деветмилиметрови полуавтоматични пистолети и специални мощни фенерчета на коланите. Грич и Йейтс бяха с големи закачени през рамо торби от черен плат. Всички носеха черни шапки с изписана в яркожълто една-единствена дума – ПОЛИЦИЯ. Ветераните ги наричаха „шапки-мишени“ по очевидни причини. Членовете на групата за спешна намеса носеха шапките обърнати назад, по маниера на чернокожите тийнейджъри. Бронираните жилетки имаха на гърба отпечатан надпис „ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ“. Всички, с изключение на Дарт носеха и по една граната с парализиращо действие и друга за димна завеса, за които Дарт беше настоявал да не ги вземат. Но групата, най-военизираната единица на щатската структура, не прояви никакво желание да наруши традицията. Един от нейните членове, който седеше точно срещу Дарт, каза:
– Една военна единица може да сложи индикатор на тези прозорци и да ни каже дали пред нас се намират някакви форми на живот.
– Форми на живот, Брандън? – пошегува се един до него. – Ти какво очакваш, нещо друго?
– Говоря за животни и хора. Индикаторите работят с инфрачервени лъчи. С по-новите можеш да надникнеш направо през стените. – Брандън държеше в ръцете си електронни прибори и Дарт разбра, че е от техниците.
– Хей, капитане – каза трети глас на Шулц, – дали някога ще имаме нещо такова?
– С нашия бюджет? Ти с кого се шегуваш? – Шулц, който беше провел инструктажа, принадлежеше към типичните за флота командири. Всяка втора дума, която излизаше от устата му, беше ругатня или неприлична забележка в някакво отношение към женската анатомия. Беше виртуоз.
Грич очевидно толерираше Шулц, като игнорираше мръсния му език в интерес на добрите отношения.
След деветдесетминутния монолог Шулц и Дарт бяха навлезли в кратка, но бурна дискусия, като Дарт изтъкваше, че акцията е негова, а Шулц настояваше, че е на групата му. Беше постигнат компромис. Шулц щеше да ръководи логистиката, а Дарт разузнаването – в този случай оглеждането и събирането на данни.
В заповедта за претърсване трябваше да е видно какво търси Дарт, дали дадена вещ трябваше да се вземе за лабораторна обработка. Целият номер – един от най-старите – беше той да включи всичко, което можеше да предположи, че би било намерено. За такава практика беше необходим благосклонен съдия, но такива имаше много. В списъка на Дарт можеше да се намери всичко – от портативна прахосмукачка до шнур на лампа, вълнени килимчета, гумени ръкавици.
– Включи индикатора – нареди Шулц на Брандън, който носеше нещо подобно на черна металическа змия, защипана към външната страна на десния му крак. Той приближи ръка до главата си и на разстояние два инча от окото си нагласи някакъв малък уред, който напомняше огледало на зъболекар. Дясната му ръка направи нещо с малка кутийка, прикрепена към колана му, която Дарт не успя да види добре.
Брандън докладва:
– Индикаторът функционален. – Дарт констатира, че членовете на групата за бърза намеса очевидно не виждаха смисъл в употребата на глаголи.
Шулц погледна часовника си. Той имаше черен циферблат, а каишката му беше от същия цвят. „Сигурно носи черни гащи“, помисли Дарт. Шулц погледна към тавана на автомобила и Дарт разбра, че по този начин реагира на радиовръзката, тъй като Дарт също можеше да чуе размяната на гласове от оперативния автомобил.
– Две минути – разпореди Шулц на хората си.
Дарт почувства прилив на горещина в скалпа си.
Точно две минути по-късно автомобилът потегли и излезе на Хамилтън корт.
Шулц изстрелваше заповеди:
– В колона по един, момчета. При възможност стоим на сянка. Брандън ще изследва задната врата, движим се по мой сигнал – разговаряне колкото може по-малко. При съпротива, оттегляме се към парка и колата. Въпроси?
– Ако стрелят срещу нас? – попита един от хората на Шулц.
– Дартели води отстъплението към парка. Ти, Брандън, и аз заемаме отбранителни позиции. Някой друг?
Дарт чувстваше биенето на сърцето си. Искаше да мисли за всичко това като за тренировка, но адреналинът му беше на друго мнение. Автомобилът спря и вратите му бързо се отвориха. Групата много бързо и тихо се придвижи в сенките. Дарт, който беше заедно с тях, едва виждаше другите.
– Окей – измърмори Шулц.
Той ги последва, като се движеше зад Грич. Бойната единица беше добре тренирана и се движеше, без да се разпръсква. Автомобилът, който беше спрял съвсем за кратко, колкото да изсипе групата, сега мъркаше като котка. Шулц задържа хората си в сянката в продължение на точно една минута, а след това приближи до своя техник Брандън, който се намираше до зелената дървена врата. Двамата се снишиха и Брандън откачи от крака си черната змия и я напъха под оградата. Змията всъщност представляваше специална оптическа камера. Малкото зъболекарско огледало предаваше информацията от камерата. Брандън изследва задната градина и подавайки сигнал с ръка, съобщи, че е чиста. Шулц с помощта на шперц отвори вратата и даде знак на хората си да се придвижат напред. Неговият човек от групата за бърза намеса вървеше най-напред, следваха техниците, експерти по веществените доказателства и накрая Дарт.
След няколко секунди групата зае местата си до къщата. Дарт се вълнуваше силно и чувстваше как по тялото му се стича пот. Брандън промуши камерата под кечето на вратата и огледа вътрешността с помощта на видео оптиката. След миг Шулц отвори вратата. И отново им махна с ръка да продължат.
Бяха вътре.
Дарт само веднъж беше използвал уреди за нощно гледане по време на един семинар в Нова Англия. Очилата бяха големи, а гледката през тях представляваше загадъчна комбинация от зелено, черно и бяло. Групата се понесе плавно напред, но Дарт се чувстваше неудобно и дезориентиран, като че ли се беше намесил във видеоигра. Сега, когато неговият свят се беше променил до светещи цветове, той пристъпваше крайно неуверено крачка след крачка.
Вътрешната част на къщата беше като външната – стара и изхабена. В първата стая имаше изтърбушено канапе, сложен накриво лампион, оръфан шезлонг и стар телевизор. Грич и Йейтс съсредоточиха вниманието си върху Дарт, който бързо посочи шезлонга. Двамата техници се заеха с шезлонга. Работеха мълчаливо, ефикасно, дърпаха възглавници, търсеха отпечатъци, изследваха пукнатини. Находките биваха прибирани в прозрачни и бели книжни торби, върху които предварително бяха отбелязани различните сектори, от които се състои една стая. След секунди шезлонгът беше същият.
– Никакви отпечатъци – прошепна Грич в микрофона си. Кратката информация стигна до дясното ухо на Дарт.
Шулц и неговите командоси бяха изчезнали, като навярно провеждаха предварителен оглед. Грич се опита да снеме отпечатъци от дистанционното на телевизора. Тя поклати глава към Дарт. Йейтс взе специален разтворител и почисти праха, като по този начин не остана следа от присъствието им.
Дарт забеляза едно пианино, на което липсваха няколко клавиша. Върху него в акрилни рамки имаше половин дузина снимки. Той ги посочи на Грич и Йейтс, които се заловиха с новите цели с необикновена бързина. Бяха отворени няколко торби – почти безшумно – и Грич измъкна една специална камера. Йейтс извади от чантата си нещо подобно на светкавица, включи го и го насочи към снимките. Без предпазните очила специалната светлина би изглеждала изключително слабо виолетова. С уреда за нощно гледане се създаваше впечатление, като че ли беше светната халогенна лампа. Грич направи няколко снимки и за изненада на Дарт камерата действаше без абсолютно никакъв шум. По-късно щеше да бъде обяснено, че камерата беше дигитална и че регистрира образите в компютърен диск. Тези образи можеха да се уголемяват и манипулират с електроника.
Стая след стая групата преминаваше през къщата. Кухнята беше много малка. Грич и Йейтс прекараха по-голямата част от своите три минути там, като обработваха предметите с ленти, с надежда да открият скрити отпечатъци. Дарт провери хладилника и обърна внимание на съдържанието: типична храна за мъж. Бекон, яйца, сандвичи, портокалов сок и дузина замразени готови ястия. Йейтс забърса седалката на тоалета и постави в торба материалите от малката баня на долния етаж. Грич инвентаризираше почистващите продукти, като обръщаше особено внимание на тези, които бяха запазили етикетите за цената.
През цялото време от командния автомобил до Дарт и Шулц пристигаше непрекъснат поток от съобщения. Най-често като: „една минута, две минути и тридесет секунди…“. Тези съобщения бяха съпроводени от други, като: „приближава кола“ и „чисто е“. Този бараж внушаваше на Дарт чувство на защита, на сигурност, след като знаеше, че най-близката околност е под наблюдението на трима цивилни полицаи, които поддържаха постоянна връзка с командния автомобил.
