Текст книги "Верига от улики"

30.

Характерното за космическата ера съоръжение беше оградено от висока девет фута ограда от ковано желязо, която загръщаше в себе си три или четири акра парк. По оградата се виждаха разположени в равни интервали табелки, които предупреждаваха срещу незаконно проникване. В разклона на един бряст Дарт забеляза, както подозираше, десетки скрити камери с охранителна цел. „Роксин лаборатории“ представляваше малка крепост. На девет мили западно от центъра на града и няколко мили на юг от град Ейвън, сгушено в горист хълм и с изглед към Фармингтън ривър, то се състоеше от голям пететажен купол от стомана и огледално стъкло и конструирана по подобен начин многоетажна лаборатория, прикрепена като кутия към южната страна на купола. Имаше два входа за автомобили – главният с пропускателен пункт, обслужван от съответния персонал, и един автоматизиран вход към паркинга за служителите в близост до кутията. Дарт показа картата си на пазача и паркира в мястото, предназначено за посетители, недалеч от главния портал.

Всички охранители носеха тъмносини униформи, изгладени и колосани, с емблеми, вшити в десния ръкав, и табелки с имена над десния джоб на гърдите. Дарт остави оръжието и клетъчния си телефон и мина през един остроумно маскиран метален детектор, където беше посрещнат от мъж, малко по-възрастен от двадесет години, със строга прическа и пронизващи зелени очи, който се представи с името Ричард. Ричард носеше светлосин костюм и скъпи обувки, които бяха излъскани до огледален блясък. Той обясни на Дарт как да използва пропуска си, за да се регистрира в компютризираната охранителна система.

За Дарт цялата тази история му напомняше влизане в затвор.

Асансьорът задейства едва след като Ричард вкара пропуска си на охранител с големината на кредитна карта в четящото устройство. След като преминаха през още една проверка и влязоха в сградата на лабораторията, на третия етаж той и Дарт влязоха в друг асансьор. Една поредица от херметически камери им откри по-нататък пътя към втора система асансьори, офиси и лаборатории.

Необходимостта от ескорт стана явна много бързо – по коридорите и вратите нямаше отличителни знаци, като не се смяташе една загадъчна лента с керемиден цвят, което напомняше на Дарт за морски флагове. Пеш те прекосиха някакъв мост, свързващ асансьорите с третия етаж на лабораторната сграда, високо над това, което Ричард наричаше „терариум“ – малък затворен двор с действащ фонтан и басейн с лилии. Офисите гледаха към този двор.

– Мястото изглежда донякъде зловещо – каза, извинявайки се Ричард, – но генетиката е нещо твърде сериозно. За нас не е толкова важна защитеността на идеите ни, колкото опазването на околната среда.

– Без съмнение това е много успокояващо – съгласи се Дарт.

Ричард се опита да предложи нещо, което трябваше да мине за усмивка.

– Да, не трябва нищо да ни убегне – обясни Ричард.

– Да, разбирам – кимна Дарт. След още десетина крачки Дарт каза: – Скъпоструващо съоръжение – като искаше да провери ефекта от комплимента си.

– Когато започнахме, биотехниците бяха галените деца на Уолстрийт. Бордът държеше да направи впечатление с това съоръжение и аз мисля, че успехът беше пълен.

– Безусловно – пак кимна Дарт.

– Постигнахме много с нашето лекарство за артрит – „Артарест“, това е търговското име. А от лекарството ни за простата – противоракова генна терапия – се очаква много.

Стигнаха до една врата, белязана с червен флаг. Картата на Ричард им даде възможност да влязат и той въведе Дарт в голяма заседателна зала. Масата, поредица от дебели плочи черен гранит в хромова рамка, имаше в центъра си три плоски микрофона, които повече приличаха на пепелници. Креслата представляваха черна кожа, опъната между лъскава стомана и плетена тел. Огромна абстрактна картина от полиран розов камък и синьо стъкло заемаше по-голямата част от далечната стена. Система от шкафове от бяла ламарина с височина до тавана изпълваха далечния край на залата и навярно съдържаха аудио-визуални съоръжения.

Ричард му направи знак да седне, попита го дали иска да му донесе нещо за пиене и когато Дарт отговори отрицателно, се оттегли през една врата, която след излизането му издаде звук, както при заключване. След четири мъчително дълги минути вратата се отвори и влезе жена на средна възраст с тъмноруса коса, която носеше консервативно сив костюм и кремава блуза, беше грациозна и с изправена глава. Мъкнеше голяма черна кожена чанта, настани се в едно кресло, а в съседното остави чантата. Обута бе в черни обувки с ниски токове.

Никога не е била хубава, макар и винаги елегантна, реши Дарт, преди да я чуе.

– Добре дошъл в „Роксин“ – поздрави тя в стил на екскурзовод, без да пречи на обувката си да се изплъзне от крака й.

– Чудесно място – реши да каже Дарт. – Не се вижда от пътя.

– Да. Само от реката. И само ако човек се загледа. Уединеността му прави впечатление.

– Чувал съм, че времето ви е изключително ценно, затова ще премина направо към въпроса – започна той.

– Много любезно, детективе.

– Необходимо ми е да сверя някои имена… мъже от тест, който провеждате…

– Клинични изпитания – поправи го тя. – Кое от тях по-точно?

Дарт загуби увереността си. Доктор Ариел Мартинсън беше директор на отдела за изследователска дейност и развитие на „Роксин“. Той беше изненадан, че при първия си опит беше успял да стигне до самия връх – съвсем не това, което беше очаквал.

– Имената са у мен – продължи той, подавайки й един лист от бележника си. Малкият набръчкан лист от бележника изведнъж му се стори нещо крайно непрофесионално. Почти изпита желание да се извини.

Мартинсън беше жена, чието присъствие внушаваше силен респект, правеше силно впечатление, беше една от тези личности, в които Дарт можеше мигновено да усети лидерските качества. Двете статии, които беше взел от „Уолстрийт джърнал“ и „Ню Йорк таймс“, я представяха като жена пионер в един преобладаващо мъжки свят, носител на десетки престижни награди, включително наградата „Макартър“ от триста хиляди долара по времето, когато е била в Мичиган, където е участвала в работата на голямо изследване за човешките гени. Специалността й беше хормонална генна терапия. „Уолстрийт джърнал“ изразяваше мнението, че „Роксин“ е на прага на откриването на генна терапия на страничните ефекти от менопаузата, което, проектирано в пазарни измерения, означаваше осемстотин милиона долара годишно.

Тя имаше нервната привичка да подръпва късо подстриганата си тъмна коса надолу покрай дясното си ухо и да си играе с нея. Беше застанала почти в профил към Дарт, като прикриваше, доколкото е възможно, тези свои движения, като че ли съзнаваше какво прави, но че не е в състояние да се контролира. Това от жена, която, съдейки по всичко около нея, се владееше пълно.

Тя прие листа, прочете имената и проведе телефонен разговор, като продиктува тези имена в слушалката за някоя си Анджелика.

– Да, разбирам – приключи с разговора, благодарейки на жената, преди да затвори телефона. Обърна се наполовина, така че да не бъде с лице към Дарт и поглеждайки го с периферното си зрение, го информира: – Да, регистрирани са при нас, въпреки че, боя се, това е всичко, което мога да споделя в този момент.

Дарт беше изумен от нейната откровеност. Беше очаквал шикалкавене.

– Регистрирани са – повтори той, без да му е много ясно как да продължи нататък, тъй като се беше предварително подготвил за битка.

– Да.

Той се замисли, като пресмяташе възможностите. Беше сигурен, че тя ще откаже да обсъжда естеството на процеса.

– Знаете ли, че всичките трима са мъртви? – Той направи пауза. – Самоубийци?

Новината явно имаше ефект, въпреки че тя сдържа добре изненадата си.

– Клиничните изпитания се провеждат на тъмно, детективе, знаете ли това? Като създатели на лекарството ние можем или да наемем независимо лице, или да останем с ангажиран тим за нашите двуетапни изпитания за ефикасност. И по единия, и по другия начин тези изпитания се провеждат на тъмно, с други думи въпреки че сме осведомени за имената на участниците, а понякога имаме и участие в подбора на тези индивиди, ние не сме информирани за това, кой получава действителното лекарство и в стадии три на кого се дава безвреден заместител, ако фактически участва и тестуване със заместител.

– Разбирам – кимна Дарт, отново изпитвайки чувство на неувереност. – Бихте ли проявили желание да обсъдим естеството на това изпитание? – попита той.

– Вашето споменаване на думата самоубийство ме смущава, това е очевидно – започна вместо пряк отговор тя. – И единственото, което мога да ви кажа, е, че ако самоубийствата по какъвто и да е начин имаха връзка с нашите изпитания, ние вън от всякакво съмнение щяхме да бъдем уведомени. Мога да ви уверя в това. В това отношение инструкциите са твърди.

– И така, вие казвате, че тези три самоубийства нямат връзка? – попита той недоверчиво.

– Можете ли да докажете противното? – констатира тя, като гласът й издаваше загриженост, не гняв.

Той реши да хвърли бомбата.

– Не сме напълно сигурни, че са били самоубийства, доктор Мартинсън.

Тя посивя като костюма си и ръката й веднага се хвана за кичура коса.

– Саботаж? – изрече стреснато тя. – Казвате ми, че някой се опитва да саботира моите клинични изпитания?

– Ами ако самоубийствата са били свързани с изпитанията – попита той, – тогава какво?

Тя се усмихна, тази мисъл не й хареса ни най-малко. После поклати глава, показвайки му по-голяма част от шията си, косата й се размести и за миг се видя нещо подобно на широк белег точно под ухото й. Ръката й бързо се върна там и обръщайки главата си, тя отговори:

– Ако е възникнало впечатление, че нашето лекарство причинява силна депресия или други психологически странични ефекти, аз мога да ви убедя, че изпитанията ще бъдат незабавно прекратени и че ще преразгледаме цялата си работа. Но нека също ви кажа и това, че една от добрите страни на генната терапия е специфичното приложение на лекарството и следователно намаляване на множество странични ефекти, свързани с други групи лекарства. Що се отнася до това как това би ни се отразило – ами че това ще ни съсипе, разбира се. Ние сме против това да бъдат убивани хората, с които правим изпитанията, детективе. И нека само кажа, че тези лекарства се подлагат на най-строго тестуване, преди да бъдат приложени на хора и аз положително не мога да очаквам сериозни психологични разстройства да останат незабелязани и следователно нелекувани.

– Вие първи ще ги откриете – вметна той.

– Можете да бъдете абсолютно сигурен в това.

– И така, някой би могъл да напакости на вашата компания, ако успее да свърже изпитанията ви с тези самоубийства?

– Такъв вид саботаж може да ни съсипе. – Сега вече тя изглеждаше много нервна, раздразнена и желаеща да приключи с Дарт. Додаде: – За да бъда честна, детективе, самата мисъл за това е страшна и аз бих искала да се намеся незабавно. Още веднъж – заяви тя решително, – мисля, че ако съществуваше някаква връзка, без съмнение щях да чуя за това, но ако ме извините…

– Нужно ми е да разбера какво става – закова той просто и грубо.

– Разбирам – кимна тя.

– Може би ще ми е по силите да ви помогна?

– Да. – Тя направи опит да се усмихне, но безуспешен. Беше твърде много потресена.

– Един последен въпрос – реши се Дарт. Чувстваше, че е станал много агресивен с тези въпроси. Мартинсън научаваше, че някой се опитва да саботира компанията й и сега той, Дарт, продължаваше да се вре във всички възможни мръсни кьошета. – Има ли някакво участие в тези изпитания вашата охранителна фирма „Проктор секюрити“? Имат ли те достъп до опитите или до резултатите?

– Длъжна съм да кажа, че не! – Изчерви се силно. – Но, за бога, те охраняват паркингите ни. Помагат ни срещу опити за шпиониране в страната и от чужбина. – Очите й се разшириха и тя отсече: – Къде, по дяволите, са те, когато имаме нужда от тях?

Дарт виждаше съвсем ясно, че тя си записва нещо в паметта по този въпрос.

Тя се овладя и продължи:

– Това е във висша степен конкурентна област, детективе, и са заложени десетки – стотици милиони долари. Ако един продукт пропадне, възможно е мястото му да бъде заето от друг. От Тери Проктор се изисква да бди за тези неща. Да защитава интересите ни.

Тя опита още една усмивка, този път по-сполучлива.

– Можем ли да продължим някой друг път?

Дарт кимна. При ставането си тя завъртя главата си и Дарт успя крадешком да види врата й.

Несъмнено белег. Рана от нож. И при това отвратителна.