Текст книги "Верига от улики"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 26 страниц)
Теди Браг кимна и докато пръстите му танцуваха, анимираният Дейвид Стейпълтън беше още веднъж изхвърлен от прозореца и катапултира, преди срещата с ужасната смърт пет етажа по-долу.
5.
Офисът на отдела за сексуални престъпления, който беше офис на Аби Ланг, беше мрачен, както всичко останало на Дженингс роуд. Беше трудно да се внесат подобрения при този линолеум и акустичните плочи, въпреки че тя беше направила всичко възможно. Беше окачила няколко произведения на изкуството върху стените, държеше на бюрото си ваза със сухи цветя, а от уредбата звучеше нежна класическа музика. Адажио за струнен квартет. Тя, също както Дарт, имаше на бюрото си личен компютър: само няколко от детективите си бяха позволили подобно разточителство.
– Седни – кимна тя, когато той влезе. – И затвори вратата.
Дарт се подчини. Подчинението беше в кръвта му.
– Прегледай това – продължи тя, сочейки папката на Джералд Лорънс.
Дарт имаше опасение, че това би могло да се отнася за Лорънс, и беше дошъл въоръжен с няколко аргумента, но в миг забрави за повечето от тях. Тя поде отново:
– Номерата на страниците от дневника на Ковалски. – И добави: – Работата е там, че не му е трябвало да включва този дневник, но се е опитвал да се спаси от бумажна работа. Питаш ме: сгафил е. Има липсващи страници.
Дарт разбра за какво става дума. Ковалски просто беше включил фотокопия от бележките си като част от материала. В действителния доклад беше отбелязано: „Виж приложено“.
– Но това е напечатано – обърна й внимание Дарт, който разбра, че е попаднал в неудобната позиция на защитник на Роман Ковалски. – Каква полза да печаташ бележките си, вместо просто да напечаташ доклада?
– Това е ОРБ – оптическо разпознаване на буквите – напомни тя. – Всички го използват, за да лъжат в докладите си.
Дарт беше запознат със сканиращия софтуер, който можеше да превърне ръкописа в печатан текст, но сега за първи път научаваше за това специално приложение.
– Бърза работа – промърмори той.
– Точно така. Не по тази причина отделът инвестира в ОРБ, но вероятно в момента това е най-разпространената употреба.
За Дарт това придоби огромен смисъл: водиш четливи записки, сканираш ги в компютъра, редактираш ги на уърд процесора и ги предаваш като доклад – по този начин избягваш досадното дублиране, което се изисква при написването на един доклад. Това го накара да постави под съмнение собствената си практика.
Поддавайки се на нейното внушение, Дарт огледа номерата на страниците на напечатаните бележки и откри празно място между трета и пета страница.
– Четвърта липсва – отбеляза той.
Аби не каза нищо, докато продължаваше да се занимава с клавиатурата си. Дарт прегледа останалата част от доклада, защото допускаше, че може би четвърта страница е попаднала не там, където трябва, и е изместена от хронологичния ред. Четвърта страница не съществуваше.
Дарт предложи:
– Ясно е, че съдържанието на четвърта страница не му е трябвало за нищо. Това едва ли има значение. – Дарт рядко използваше дори една трета от собствените си бележки.
– О, да? Погледни това – предложи тя, като отдръпна стола си назад и по-далеч от екрана. – За да използваш ОРБ софтуера, трябва по-напред да сканираш материала, нали? А единственият скенер, който имаме, е в архивата и това е PC, не е от мрежовите терминали.
– Което значи?
– Скенерът поема ръчно написаните бележки и ги превръща в графика. Графиката бива разчетена от ОРБ софтуера и се превръща в текст, който може да бъде разчетен от един уърд процесор. – Дарт не се нуждаеше от обучение по ОРБ. Аби почувства това недвусмислено. Тя додаде: – Той създава файловете в собствената си директория. Това, което прави Ковалски, е, че създава файл и го принтира. Той не отстранява файла, не го изтрива.
– Искаш да кажеш, че си извадила оригиналния файл? – попита Дарт силно впечатлен.
– Воала!22
Voila (фр.). – Ето. Това е. – Б.пр.
[Закрыть] – каза тя, сочейки екрана. – Ковалски е сканирал бележките по Джералд Лорънс.
Тя беше копирала файла на дискета и го беше сложила на собствения си PC. „Проявила е инициатива“, помисли той, осъзнавайки, че ще трябва да внимава много с нея.
Дарт прочете текста на екрана. Ориентирайки се в характера на бележките, той разбра веднага, че Ковалски е интервюирал свидетел по самоубийството на Джералд Лорънс. Страницата беше посипана като с червен пипер от кавички.
Дарт инстинктивно беше готов да повярва, че свидетелят се е оказал пълен майтап, какъвто беше случаят с толкова много свидетели. Това би могло да обясни идеално защо Ковалски не си беше дал труда да включи текста на разпита. Дарт грабна от бюрото на Аби папката – официалния доклад на Ковалски. Процедурата изискваше разследващият офицер да впише името или имената на всеки от свидетелите на произшествието, включително и тези, за които можеше да се допусне, че са излишни. Дарт не намери нищо подобно.
– Името й е Люилън Пейдж – поясни Аби.
Погледът на Дарт се плъзна бързо по екрана. Не му харесваше да изостава от Аби. Както четеше, той протестира:
– Тя е дванадесетгодишна, Аби! – Изпита силно облекчение. – Нищо чудно, че не е счел за нужно да я включва.
– Но той я е интервюирал, Джо – напомни му тя. – Длъжен е да я впише. – Тя се поколеба и попита: – И така, защо я е пропуснал? Какво е видяла тя?
– Аби – възпря я той, – това е спекулация. – Но повторно надеждата се върна при него: Замесен ли е Ковалски в това?
Тя измести текста нагоре, за да разкрие долната част на страницата. Пръстът й посочи едно изречение. Дарт прочете:
– Видях бял мъж. Голям бял мъж. Качи се горе и…
– Следващата страница липсва – информира го тя.
Дарт препрочете материала няколко пъти. „О, боже мой, помисли си той. Бял мъж.“
– Искам да говоря с нея, Джо. Искам да разбера каква е работата – кой е този човек – този, когото е видяла.
– Можеш ли да я намериш?
– Не знам – погледна го тя. – Но ако я намеря, искам и ти да бъдеш с мен.
6.
Чуваше се музика в изпълнение на Джаксън Браун. В гласа му се чувстваше самотност. Самотен се чувстваше и Дарт. Гини не се съгласи на среща в апартамента му, а той нямаше желание да рискува да попадне на някое от гаджетата й. Трябваше да бъде на неутрална територия – бара на Смити, едно място, което нито той, нито тя посещаваха често, не че Дарт посещаваше често изобщо някакъв бар. Повече си падаше по библиотеките, въпреки че му беше неприятно да го признае.
Това беше юпи бар, с мебели от черно дърво, бял лен и островен бар, който доминираше входната част. Барът обслужваше клиентела от застрахователи, бели мъже и жени на възраст между тридесет и четиридесет, които носеха тъмни костюми, пиеха светла бира и водеха шумни оживени разговори.
Встрани от централната част на града с неговите блестящи небостъргачи единственото място, където подобен бар можеше да съществува, беше Западен Хартфорд и долината. Белите, които представляваха малцинство в града, трябваше много внимателно да избират местата си за запой.
Джаксън Браун пееше и казваше, че ще направи всичко, ще кара самолет, ще се разхожда върху крилата му. Дарт се беше чувствал по същия начин някога с нея. И може би, просто може би, тя се беше чувствала по същия начин с него. Но всичко беше пропаднало. Беше се разтопило като фигура, движеща се в гъста мъгла. Беше наблюдавал отдръпването й, беше протягал ръка да я стигне, беше й викал и крещял, когато тя изчезна, защото такива неща никога повече не могат да се върнат – поне такива бяха думите й.
Гини Райс с влизането си накара няколко глави да се обърнат. Не толкова заради външния й вид, колкото заради присъствието й – тя налагаше внимание. Той мислеше за нея с чувство, въпреки че се надяваше тя да не го разбере и се страхуваше, че би могла да го разбере, защото за нея той представляваше най-лесният прочит. Тя носеше сини джинси, кафяво яке, силно стегнато в талията, с наполовина придърпан цип като реакция срещу климатичната инсталация, синя копринена блуза и огърлица от диаманти и злато, която й беше подарил по повод на някаква незначителна годишнина. Достатъчна беше само тази екипировка, за да я открои от почти еднообразната тълпа, също както Дартели с неговите панталони цвят каки и син блейзер го отличаваха от другите. Беше подрязала късо тъмнокафявата си коса доста над раменете. Имаше перфектен нос, малки устни и очи с цвета на блузата, към лявото й ухо бяха прикрепени двойка златни обеци – на дясното нямаше нищо. Това беше Гини: винаги малко по-различна. Мъжко момиче. Фантастична атлетка. И все пак с достойнство и грация, когато го искаше. Сега тя принадлежеше на някой друг – беше чул слуховете. Преглътна на сухо в опит да направи гласа си ясен, чудейки се отново защо беше позволил това да се случи.
– Здравей, Дарт – поздрави тя, издърпвайки стола към себе си.
Ако той беше станал прав, ако й беше помогнал със стола, тя щеше да му се разсърди и затова той потисна желанието си и просто остана седнал. Употребата на съкратената форма на фамилното му име не беше формалност, тя винаги се обръщаше към него по този начин. Най-често той самият приемаше себе си като Джо Дарт благодарение на нея.
Тя дръпна ципа на якето. Неколцина от мъжете все още гледаха – Гини съзнаваше това, но беше свикнала и го прие като комплимент. Нагласи си една усмивка на лицето, подобно на актьор, който се упражнява пред огледалото. Сърцето му се разхлопа в гърдите. „Карай да върви“, каза си той.
Беше чувал, че времето лекува всички рани, но ако случаят беше такъв, тогава времето вървеше ужасно бавно и раните все още не се затваряха. А това, че я виждаше – свежестта, лекотата, с която тя се носеше, видимото й щастие – беше като сол в тези рани. Дарт все още се намираше някъде назад във времето. Чувстваше се като замаян. Беше загубил Зелър и Гини в период от два месеца. Още не се беше възстановил.
Джаксън Браун звучеше тъжно – беше развалил един съюз. „И ти, и аз, скъпа“, помисли Дарт.
– Изглеждаш много добре – излъга го тя.
Тя поръча един „Деуор“ с лед и лимон от една жена, която няколко минути преди това беше взела поръчката на Дарт.
Той благодари и върна комплимента, а тя си сложи същата престорена усмивка още веднъж, при което той почувства ужилване в сърцето си. Тя не искаше да бъде тук, имаше за нея по-важни неща. В този момент той беше готов да умре.
„Затвори си устата, Джаксън“, помисли Дарт. Нямаше желание да слуша за болката на някой си, стигаше му неговата собствена. „Лоша идея, това идване тук“, констатира той. Огледа се наоколо и погледът му се спря върху пода.
– Видях те по телевизията – каза тя. – Стори ми се, че си възвърнал нещо от килограмите, но мисля, че е истина това, което казват, че камерата добавя десет фунта.
– Много съм добре – смънка той, но и за двамата всичко беше достатъчно ясно.
– Добре.
„Деуор“-ите пристигнаха и тя настоя да плати. Трябваше да се протегне, за да бръкне в предния си джоб и Дарт разбра, че всяко нейно малко движение го изпълва с трепет, и се намрази още повече.
– Как е Мак? – попита тя.
– В отлична форма. – Двамата заедно бяха взели лабрадора от един кучкарник в последния уикенд, преди да се разделят.
Той и Гини всяка съботна сутрин имаха обичая да посещават мястото, където биваха прибирани безстопанствени животни. Един от ритуалите на тяхната връзка. Дванадесетгодишно, страдащо от артрит, общо взето глухо, кучето беше намерено скрито в един вход, намушкано осемнадесет пъти с нож. Вече нямаше ларинкс – когато се опитваше да лае, се получаваше звук като на балон, който изпуска въздух, или скърцане на спирачка според посланието му. Кучето силно куцаше, бяха му останали много малко зъби и имаше най-милия нрав от всички върху божията зелена земя. Служителят, който се грижеше за животните, му беше дал името Мак Ножа и това име изглеждаше достатъчно подходящо.
Дарт получи кучето заедно с името му. Гини също го обичаше. Въпреки че се опитваше да не показва това, тя предпочиташе да бъде насаме с болката си. Насаме и с удоволствията си.
Дарт на висок глас поръча водка – трябваше му някаква промяна.
Келнерката не обичаше да й викат от другия край на залата. Това не се хареса и на Гини. Дарт се почувства като лайно.
– Е, и? – попита тя. Търпението й се изчерпваше, спокойните теми се изчерпваха.
– Чувствам се малко глупаво – призна той.
Снизходителна усмивка.
Той си пожела да беше възможно да съществува начин всичко да започне отначало. Този разговор, тази връзка – всичко.
– Трябва ми помощта ти – продължи несмело.
Това изглеждаше голямо облекчение за нея. Може би се беше страхувала от нов опит за помирение, от сълзите, болката, невъзможността. Тя опита скоча, облиза устните си и внимателно остави чашата.
– Професионална? – попита го с известно злорадство. До голяма степен работата й беше причина за края на отношенията им, а ето че сега Дарт на колене я молеше да употреби способностите си. Иронията на положението не мина незабелязана покрай тях.
Той кимна. Къде беше тази водка?
– Да. Информация – каза.
Тя го изчака. Това не му хареса.
– Застрахователни данни. Медицинска застраховка – додаде той тихо. – Имаш ли достъп до тези неща?
– Знаеш много добре дали имам, Дартели.
Работата й, която нямаше специално наименование, но повече или по-малко се свързваше с компютърно програмиране, й предлагаше достъп до всичко, което имаше връзка с големите застрахователни компании. Ако не можеше да се добере до нещо по законен начин, успяваше по друг – на съдебното заседание, където се решаваше въпросът за нейния изпитателен срок, съдията я беше нарекъл „вълшебница“. Един вестник я беше нарекъл „естествено продължение на компютъра“. Дарт я наричаше „бейб“, но обикновено само след полов акт и в никакъв случай в присъствието на приятели. Беше му ясно, че ако тя не беше многократно нарушавала закона, може би все още щяха да са заедно. „Или може би това, че я бяха заловили?“, мъчеше се да си отговори Дарт. Беше забранено един офицер да има близки отношения с осъждано лице, въпреки че веднъж бяха обсъждали начини за преодоляване на подобни ограничения. Той знаеше, че даже сега тя прекарва вечерите си пред екрана, надничайки там, където нямаше никакво законно право да наднича. Това беше нейна болезнена страст, която не можеше да бъде поставена по-ниско от потребността й от секс. Беше много добра и в двете направления.
Тя беше единствената личност от тези, които той познаваше, с толкова много служби, пари, след като я бяха разкрили и й бяха дали изпитателен срок. Предложенията бяха завалели като дъжд. Излизаше, че залавянето й й беше спечелило научна степен. Беше цитирано ФБР: „Тя разбира от компютри повече от Бил Гейтс“. Последиците бяха положителни. Сега тя получаваше три-четири пъти повече от Дарт. Той нямаше нищо против желанието й да плати сметката. Тя имаше четириседмичен отпуск и право на представителни пари. Беше чувал, че кара лексус. Запита се какво ли би помислил за това съдията.
Тя попита:
– Какво по-точно ти трябва?
– Бих искал да знам.
– Е, добре, сега вече е ясно. – Едно от оплакванията й срещу него беше това, което тя схващаше като неохота да изрази позицията си – тя го беше наричала „уклончив, плъзгав и нечестен“. Това възкресяваше лоши спомени.
„Лоша идея“, помисли си той за втори път.
– Загубих следата на един възможен свидетел – приятелката на нашия самоубиец, нашия скачач. Мислим, че е живеела с него. Но не можем да пипнем някоя бележка, адрес или телефонен номер. Беше предположено, че застрахователните данни са начин да стигнем до нея. – Той замълча в очакване на реакцията й. – И докато ти се занимаваш с тези неща… – добави той, очаквайки някаква усмивка от нея, – реших, че бих могъл да разбера това самоубийство, да разбера дали този човек е страдал от фатална болест или нещо такова, някаква причина, която да обясни скока.
– Да не би всемогъщият Бъд Гормън да се е отказал от теб? – Това беше изстрел от засада. Докато траеше връзката им, Гини беше предлагала многократно да осигурява финансовата информация, която Дарт получаваше от Гормън, но детективът беше отказвал упорито, защото технически това се квалифицираше като престъпно действие. Желанието му да наруши закона, използвайки Гормън, а не нея, беше като вечно възпалена рана.
Той вдигна рамене.
– Името е Дейвид Стейпълтън. Ако не сме сгрешили, жената се нарича Присила Коул. – Той й подаде двете имена изписани на лист.
Тя даже и не ги погледна, очите й се бяха съсредоточили върху неговите. Тя постоя така безкрайно дълго време. Без да гледа, тя протегна ръка, намери чашата си и я пресуши. Той отказа да прекъсне зрителния контакт, можеше да бъде не по-малко упорит от нея. Беше прекарал години загубен в тези очи. Почувства се леко пиян.
– Липсваш ми – промълви тя тихо. Не правеше ли тя опит да поправи счупеното?
– Да – кимна той.
– Не е сериозно… Това, което имам сега… То е заместител, нещо, което запълва времето, стопля нощите, придава смисъл на уикендите. – Тя отново потърси питието и разбра, че чашата е празна. Той изпита желание да й предложи своето. – Можеш да прибегнеш към някого – насърчи го тя.
– Точно това е – отбеляза Дарт. – Мисля, че това би било използване.
– Доколкото има яснота, всичко е наред.
– Не. За мен не е.
Очите й се натъжиха, но тя не свали погледа си от неговия.
– Да искаш още? – попита тя.
Той не можеше да каже със сигурност какво имаше тя предвид – още един шанс, още едно питие? Кимна.
Тя вдигна ръка, развъртя китката си и посочи масата. Погледът й продължаваше да бъде върху него. Не беше ясно дали поръчката е приета. Но питиетата пристигнаха след няколко минути и Дарт си помисли колко типично беше това за нея. Имаше контрол. Контрол върху положението. Започна да изпитва гняв към нея, не можеше да разбере откъде идваше това чувство.
Той отново докосна листа, като свали погледа си от нея.
Тя прибра имената, внимателно сгъна листа и го мушна в джоба на блузата си, нетърпението й нарастваше.
– Това, което ти казах за това, че ми липсваш, е истина – каза му тя.
– Не искам да нарушаваш никакви закони. – Той не знаеше какво да каже и затова изрече това, а след това започна да се чуди защо го е казал. Разбира се, че искаше от нея да наруши законите.
– Боже опази – пошегува се тя. – Такова нещо би могло да рефлектира върху теб.
Още сол.
Тя вдигна чашата си – познато нейно движение, и се усмихна:
– Нека видим какво мога да направя.
– Да… Много добре – смотолеви Дарт, без да бъде напълно сигурен дали тя говореше за застраховки или за отношенията им.
Колкото и да се чувстваше привлечен към нея, разсипан от раздялата, той разбираше, че изпитваше слабост към жени, които го търсят с надеждата, че той ще ги спаси. Отношенията му с майка му бяха установили тази тенденция и тя беше продължила при няколко връзки и романа с Гини. Много пъти я беше спасявал, когато я улавяха в прегрешения – имаше случаи, когато се поддаваше на чувството, че това е единствената му цел в тази връзка. Знаеше, че трябва да прекъсне този цикъл. Ако се върнеше при нея, без значение колко съблазнително беше това, той просто щеше да започне всичко отново – по този въпрос беше наясно. Но и така сърцето му потрепваше болезнено.
Когато тя преглътна, гърлото й се задвижи чувствено. Нещо дълбоко в него се развълнува въпреки разума му. Но разумът победи и не след дълго тя стана от мястото си и си отиде.
Защо, чудеше се той, отново пиейки сам, защо го заболя така силно, когато я видя да тръгва?
7.
Четири дни по-късно Дарт стоеше на тротоара пред главната квартира на Дженингс роуд в компанията на много неспокойния Тед Браг. Той чуваше шума на трафика по Кънектикът ривър. Въздухът на късния август беше като пашкул, който задушава всяко живо същество, което се осмелеше да излезе навън. Дарт би предпочел да остане вътре с далеч не изключителната климатична инсталация, но Браг беше настоял да се срещнат тук, навън, за да може да пуши. Дарт се движеше неспокойно напред-назад в очакване Браг да каже нещо. Появяваха се и изчезваха полицейски коли.
– Направих компютърната анимация и за Ледения човек, както ти казах.
– Ти каза, че ще ти отнеме седмица или две, Бъз – напомни му Дарт, изненадан от бързата реакция на Браг.
– Мотивиран съм – процеди Браг с раздразнение. – Нали изпробвам този софтуер. Налага ми се да реша дали да го купя или не, а и не е евтин! – Той се чувстваше леко шизофренично, непрекъсващото кънтене на вътрешния му глас го измъчваше и му напомняше за недоглеждането му по време на разследването на Ледения човек и сега всичко като рикошет излизаше на повърхността.
– Резултатите са същите – обяви Браг уморено, беше явно разочарован.
Дарт почувства как тези думи го задавят. Същите резултати! Искаше му се да постави това веднага под въпрос, да хвърли съмнение върху разкритията, но явното живо напрежение в погледа на Браг го принуди да замълчи.
– Казваш, че Ледения човек не е скочил? – „Азиатския удушвач“, си каза той наум. „Човекът, който уби жената на Зелър.“ – Ледения човек е бил хвърлен от онзи прозорец? – На Дарт му се виеше свят. – Можеш да го докажеш? – Той се тревожеше, че разкритията на Браг биха могли да доведат до това, че случаят отново да излезе на сцената, и тогава, миг по-късно, какъв ужас би могло това нещо да донесе на Зелър. Няма тайна, която да остане вечно тайна.
Трябваше да напрегне вниманието си, за да чуе какво говори Браг – беше му трудно да се съсредоточи. Дузина вътрешни гласове се бореха за вниманието му. Беше ли той отчасти виновен за смъртта на Стейпълтън с това, че не беше вдигнал шум три години по-рано? Беше ли сгрешил, като прие, че Зелър е бил замесен? „Няма доказателство“, си напомни той.
Браг го сепна:
– Това внушава софтуера, да. Все пак трябва да ти кажа, че това ме кара да се усъмня във валидността му. Не съм много сигурен. Искам да кажа: изпробвах два случая и при два от двата излиза, че момчето е било хвърлено. Майтап ли си правиш с мен? Това по-скоро ми прилича на софтуерна грешка. Имам намерение да се обадя на компанията и да си поговорим малко. Точно сега не ми се ще да се вълнувам прекалено много, Айви. Нека малко проверя сам. Може би има нещо нередно в кода – нещо такова. Както ти изтъкна, разследването на Ледения човек беше нещо много неприятно за целия отдел – да ме вземат дяволите, ако ще съм този, който ще разбута отново тази работа. Ранкин ще ме изгори на клада.
– Доста вярно – кимна Дарт насърчително, сърцето му започна отново да удря силно. Но в душата му гореше безпокойство.
– Нека си спомним ти и аз – обясни Браг с угрижен и покровителствен тон, – че тази проверка започнах на своя глава. Моя идея! Затова нека да изоставим тази работа. Забавлявал съм се и това е всичко – експериментирах със софтуера. Нищо не съм записвал черно на бяло. Това беше за мен някакъв нов софтуер. Така че, освен ако не те е обхванало дивото желание да предизвикаш върху нас двамата божия гняв, аз просто засега ще държа това нещо в тайна. Първите версии на софтуер като тази винаги дават дефекти. Винаги! Обзалагам се десет на едно, че все някак нещата се изпортват. Повярвай ми.
Въпросът действително се свеждаше до вярване, Дарт разбираше, но това имаше много малко общо с Теди Браг. Ставаше дума за доверието в Дартели от страна на публиката, че той ще разследва докрай, въпросът беше в доверието, което отделът гласуваше на своите детективи, беше уважението, което Дарт изпитваше към Уолтър Зелър – своя учител и бивш партньор – и несъгласието му да унищожи човека само заради едното подозрение.
– Компютърен проблем – повтори Дарт с пресъхнало гърло. Той се изкашля.
– Точно така. – Браг отново го погледна, като мълчаливо му предаде: „Не се съмнявай в това“.
Дарт почувства необходимост да изплюе вътрешностите си, да остави на някой друг да се занимава с това. Ледения човек беше Азиатския удушвач – факт, неизвестен никому, освен на Дарт, случаят с Азиатския удушвач оставаше неизяснен – а Уолтър Зелър беше имал най-личната причина да иска смъртта на Азиатския удушвач. Преди три години това беше краят на цялата история. Но сега?
– Имаме ли яснота по въпроса? – попита Браг.
Дарт кимна, гърлото му беше прекалено стегнато и му беше трудно да отговори.
– Това е всичко, на едно мнение сме. – Браг всмукна продължително от цигарата, издуха дима и добави: – Ще ти изпратя копие от първите заключения на доктор Рей относно Стейпълтън. Кръвната токсикология не показва следи от улична дрога, не, нищо, което би ни карало да мислим за каквито и да е наркотици. Освен множеството строшени кости, единственото, което представлява интерес, са няколко следи от убождане от вътрешната страна на левия лакът.
– Редовен наркоман?
– Не, там е въпросът – изрече той нетърпеливо. – Няма нищо в кръвната токсикология, което да наведе на такава мисъл. Може би кръводарител. Кой знае? Може би недостиг на течности – по това време на годината, при тази горещина хората имат такива оплаквания.
– Алкохол в кръвта? – попита Дарт.
– Незначителен. – След малко Браг попита: – Защо, Айви? Защо гледаш така?
– Никакви наркотици, никакъв алкохол? При скачач? – разсъди той с раздразнение. – Виж какво, аз приемам това като добра новина. Ако искаш да размътиш водата, говори сам с доктора.
– Стейпълтън не е скочил, Бъз. Ти самият го каза.
– Това беше, когато се доверявах на този софтуер – напомни Бъз. – Като не се смята проклетият софтуер, ние нямаме доказателства за престъпно действие – всичко, с което разполагаме, подкрепя идеята за чисто скачане. – Той изчака, като че ли очакваше възражение от Дарт. – Не представяй нещата толкова тревожни, Айви. Дай ми възможност да проверя всичко.
– Да, разбира се – измърмори Дарт. Но вътрешно той загиваше. Ледения човек беше убит, доказателството, което му беше липсвало, сега стоеше пред него и го гледаше в очите.
Той остана навън дълго, след като Браг си беше заминал. „Ще има още клане“, помисли си той.
Чу клаксон зад себе си. Обърна се и видя зад волана Аби Ланг. Тя му правеше знак с ръка да се качи.
