Текст книги "Верига от улики"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 26 страниц)
32.
– Какво, по дяволите? – Ризата на Тед Браг беше закопчана накриво, а клепачът на лявото му око все още беше залепнал от съня. – Тази вечер Ричардсън е на повикване. Тази сутрин – поправи се той, поглеждайки часовника си.
Беше три сутринта. Дарт беше на Хамилтън корт 11 само преди няколко часа. Сега това му се струваше цял човешки живот.
– Трябваше ми най-добрият, Теди, трябваше ми ти.
– Това са глупости и двамата го знаем. Ричардсън е добра. – Той огледа Дарт. – Приличаш на лайно.
– Чувствам се като лайно – призна Дарт.
Той отново погледна часовника си.
– И какво толкова важно има? – И добави: – Виж какво, дано да е нещо важно.
– У теб ли са твоите работи?
– В колата.
– Ще ти помогна – предложи Дарт.
Браг поклати глава с отвращение.
– Нека ти напомня нещо: тази вечер не съм на повикване.
Извадиха две тежки чанти от багажника на Браг. Дарт правеше отчаяни усилия да прикрие вълнението си. Убеден, че най-после беше разбрал всяко от самоубийствата, единствено Браг беше в състояние да потвърди правилността на изводите, за него и за самия Браг. Но за да бъде резултатът истински, налагаше се да измами Браг.
– Къде са другите? – попита Браг.
– Не съм съобщавал за визитата си – отговори Дарт, като го водеше нагоре по стълбите.
– Тук мирише на пушек – наостри нос Браг докато се изкачваше бавно. – Да не би да се опитваш да ми кажеш, че си ме извикал на място, където е станало произшествие, без да си предупредил никого?
– Точно така.
Браг премина през вратата на апартамента и сложи чантите на земята.
– Това не е в твой стил, Айви.
– Не е.
– Виж какво, ако се шегуваш с мен…
– Не се шегувам. Нуждая се от най-добрия и това е всичко – каза му Дарт.
– Да, добре, най-добрия – повтори Браг саркастично. – Откога не съм пипал нищо, Айви? Отговори ми на това.
– Ти си най-добрият специалист, Теди.
– Гледай си работата. – Браг се наведе над чантите. – Ти си помощникът, мога това да ти кажа. Излиза, че сме отбор от двама. – Той си сложи ръкавиците и започна работа.
Дарт въздъхна с облекчение.
Четиридесет минути по-късно Браг седна явно изтощен.
Беше изследвал подробно всеки детайл от сцената на произшествието, като на всяка крачка събираше и слагаше в торбички каквото го интересуваше. Той беше особено заинтригуван от откритието си, че килимът под счупения прозорец личеше да е чистен с прахосмукачка. Беше отправил към Дарт многозначителен поглед, който детективът разбра напълно.
Браг си прибра работите, като се грижеше десетината торбички да бъдат отделно една от друга. После седна на един плетен стол. Дарт се подпря на стената.
– И? – попита Дарт.
– Ще ти кажа, разбирам какво е било това, което ти е издуло панталоните. Попаднах на стъкло от счупения прозорец – от вътрешната страна, на килима – което означава, че престъпникът най-вероятно е влязъл през изхода за пожар. Кал и известен познат органичен материал – според мен изглежда да са същите онези кипарисови иглички – тези от подметките на обувките му – добър подкрепващ материал. Всичко това на едно място, което има вид на почистено – отново познато. Може би ще намерим сол и пръст за саксии в крайна сметка – предполагам, че ще намерим. Но намерих синтетични материали и това прилича на памучни влакна върху това място, което значи, че имаме проблеми по определянето на времето – точно както при самоубийството на Харолд Пейн.
Дарт му отговори с кимване, като се опитваше да не допусне в гласа си никаква емоция.
Браг продължи:
– Изглежда, че някой е влязъл и е ликвидирал някого. Имаш труп. Неоснователен ли съм? – Дарт не отговори. Ядосан, Браг направи гримаса: – Разплисканата кръв ми казва, че е стреляно с малко оръжие отблизо. Тялото е издърпано от тук до тук – той посочи следите по килима от телевизора до прозореца, – и съдейки по размазаната кръв ето там, хвърля трупа към онзи Дъмпстер. Дъмпстерът е следващото нещо, Айви. Трябва да погледна там. – Той се усмихна гордо. – Намерихте тялото в Дъмпстера, прав ли съм?
Дарт го изгледа:
– Ти никога не си идвал в моето жилище, нали, Теди? – Той влезе в кухнята и измъкна една бира от хладилника. Подаде я на медика.
– Твоето жилище? Не. Защо питаш? – Браг отпи обилно.
– Казах ли ти, че Гини отнесе по-голямата част от мебелите, когато се разделихме? – Дарт погледна в празната всекидневна. Погледът на Браг последва неговия.
– Така ли? – попита Браг с неудобство. Той се размърда неспокойно в креслото.
Дарт отпи голяма глътка от бирата.
– Да.
– Оставила ти е три кресла, така ли? – попита Браг, като в сметката му влизаше и креслото, където беше седнал, и другите две до масата.
– Три. Правилно.
Погледът на Браг се изпълни със загриженост.
– Какво, по дяволите, става тук? – Развълнуван, той погледна строго Дарт. – Това тук е твоето жилище, а?
– Аха.
– О, по дяволите. Слушай, понякога всички ние губим хладнокръвието си, Айви. Случва се. Ако си ме извикал, защото ти трябва помощ, за да се отървеш от уликите… това не мога да направя за теб. Мога да се махна оттук. Мога никога да не спомена за това. Но не мога да ти помогна.
Дарт се усмихна.
– Това е много убедително, нали? – попита той.
– Кое?
– Веществените доказателства.
Браг се огледа.
– Какво казваш?
– Трябваше да се убедя, че е убедително.
Браг каза:
– Ти ме повика, защото сме приятели. Разбирам, че…
Прекъсвайки го, Дарт започна:
– Повиках те, защото ти си последната отбранителна линия. Ти си последният арбитър. Ти си този, който слагаш точка. Ти си човекът, Теди. – Дарт се наведе и опипа торбичките, всички изрядно маркирани и снабдени с етикети. Намери три от тези, които му трябваха, и ги сложи на коленете на Браг.
Браг ги огледа. Лицето му беше лъснало от пот.
– Няма да унищожавам доказателствен материал заради теб, Айви.
Дарт се засмя. Той погледна Браг в очите:
– Тези влакна са от приземния етаж на Хамилтън корт 11. Рибарски принадлежности. Всичко в малки контейнери.
– Рибарски?
– Това няма нищо общо с риболова.
Браг повдигна една от торбичките и отблизо разгледа съдържанието, беше объркан и нервен.
– Животински косми, метални стружки, синтетична материя, пера – всичко това върху онази въдичарска маса. – И продължи да обяснява: – Сцените на местопроизшествията – самоубийствата – са били измислица. Космите и влакната са били театрални реквизити, Теди. Измислени от много хитър индивид. Те ни разказваха нещо, което ние четяхме с удоволствие. – Той посочи всекидневната. – Бяха ми нужни малко повече от два часа, за да наглася това – но все пак аз съм новак.
Очите на Браг се разшириха, когато започна да схваща.
– Ти си нагласил това?
– Трябваше да видя дали може да бъде направено. Трябваше да видя дали мога да измамя най-добрия. Ти си най-добрият, Теди. Не може да е Ричардсън. Аз съчиних тази криминална сцена и аз използвах необходимия реквизит, за да бъде убедителна.
– И си ме събудил за нагласена сцена? – Браг погледна часовника си.
– Ти си предсказуем, Теди. Ти, аз – всички ние. – Добави: – Ако ни познаваш достатъчно добре.
Браг остави бирата, стана от креслото и направи няколко крачки до края на всекидневната и я огледа.
– Нагласено? – попита той недоверчиво.
Дарт му даде време да помисли, да приеме за възможно, че някой умишлено е украсил сцената. Най-накрая той обяви:
– Всичките са убийства, Теди. Всяко едно от тях.
Браг се замисли върху това продължително.
– Да? Дали мисля така? Казвам ти… за да се проявиш така добре – декларира той убедено, – ти трябва да си повече от умен. Трябва да си един от нас.
– Точно така.
Браг побледня.
– Ти знаеш кой е той?
Дарт кимна.
– Да – отговори късо. – Знам.
33.
Уолъс Спарко имаше чувството, че не е във форма. Трябваше да се чувства добре, предстоеше още един излишен гад да престане да консумира въздух. Но Дарт вече кръжеше много наблизо, това го тревожеше сериозно.
Под зеленото яке за сафари на Спарко-Зелър носеше фланела с качулка и кафява рибарска жилетка, торбите и джобовете му бяха пълни с лакомства. Всичко това го правеше да изглежда по-тежък и да се чувства по-добре. Той мислеше за себе си като за едър мъж, беше му трудно да се усеща като слаб, лек, незабележим.
Ръцете на Зелър се потяха леко в черните ръкавици за голф, които бяха обхванали волана. Денис Грийнууд живееше малко по на север от Колт парк на Норидж стрийт в южния край, което повеляваше на Зелър да се държи с крайна самоувереност и да работи бързо. Норидж стрийт се намираше непосредствено на запад от Дътч пойнт, място толкова опасно, че такситата избягваха да навлизат в него. Един бял човек, без значение колко е огромен, който върви из улиците на това място, сам се превръщаше в потенциална жертва. Да се появиш в това място нощем беше толкова рисковано, че Зелър, който приличаше и се държеше като Уолъс Спарко, се чувстваше принуден да предприеме този ход в здрача. Той зави вляво, навлизайки в Уилис и паркира, провери револвера си, спусна качулката над главата си, сграбчи малката вълнена торба и се отправи към двуетажното жилище, което се намираше на по-малко от една пресечка. Денис Грийнууд наемаше горния етаж, до който се стигаше само откъм задната страна. Спарко премина по влажна слама, кучешки изпражнения и отвратително вонящи боклуци и стигна до разнебитеното дървено стълбище, което изкачи бързо.
Едно от хубавите неща в този квартал беше, че ченгетата нямаше да получат нищо от никакви свидетели. За никакво съдействие не можеше да става и дума. Зелър би могъл да убие своя човек навън на улицата, а Дарт и компания щяха да получат в най-добрия случай някакво описание. Системата на наблюдение тук беше трудна. Зелър само три пъти беше посещавал това място и беше на мнение, че е твърде рисковано да оставя колата си. Той знаеше, че Грийнууд няма телефон, кредитни карти, действаща приятелка. Чернокожият беше заемал различни служби през последните шест месеца, включително и в пощата на Мърфи роуд. Или напускаше, или биваше уволнен заради наркотици и алкохол. Четири месеца по-рано шофьорската му книжка му беше върната след шестседмично ограничение и в рамките на дванадесететапна рехабилитационна програма. Нямаше кола, регистрирана на негово име, въпреки че от една седмица насам работеше на осемчасова смяна като таксиметров шофьор. Смяната свършваше в четири следобед.
Сега беше пет и петнадесет.
Спарко доближи изподрасканата дървена врата и почука силно. През шпионката Спарко видя една зеница, която се вглеждаше в него.
– Работя в екипа на клиниката – представи се Зелър с най-добрия за Уолъс Спарко глас – малко по-нисък от собствения си. – Има промяна във вашето лечение. Отворете вратата, моля, господин Грийнууд.
Той почака, докато заглъхне металическият звук от четирите ключалки и стърженето на вратата при отварянето й. Чувстваше ръцете си неприятно влажни в ръкавиците, но приемаше тази необходимост.
– Как я карате? – попита Зелър, влизайки вътре, почуквайки с върха на дясната си обувка разсеяно и нервно. Всичко трябваше да бъде проведено както трябва, така че Грийнууд да реагира точно според желанията на Зелър.
– Мисля, че много добре.
Черният мъж беше на малко повече от тридесет години, кожата му съдържаше повече крем, отколкото въглен. Имаше широк сплеснат нос и дебели устни, които, леко разтворени, разкриваха счупен преден зъб. Доста приятно, лицето му не познаваше усмивка, а твърдият недоверчив поглед не знаеше приятели.
Малкият апартамент беше мръсен, тъмен и издаваше миризма на цигарен дим и горчиво кафе. Един остарял цветен телевизор бълваше синкава светлина от ъгъла – детективска серия. По кухненската маса имаше празни торби от магазините за бърза закуска. Мебелировката се състоеше от мизерно двойно легло, един-единствен стол с висока облегалка и каса за мляко, която се използваше като подпора за краката пред едно червено издуто кресло, което беше виждало далеч по-добри дни. Спарко не забеляза никакви книги. Купчина мръсни дрехи висяха от една кука в банята. Двата единствени прозореца на апартамента бяха закрити с мръсен шперплат с неправилна форма, взет от строителни обекти, и тези парчета бяха съединени несръчно с винтове и гвоздеи. Това беше по-лошо от всякаква затворническа килия от тези, които Зелър беше виждал. За Денис Грийнууд това беше дом.
Спарко остави торбата, при което раменете му се свиха още повече. Тя привлече вниманието на Грийнууд и предизвика подозрителен блясък в твърдия му поглед. Челото му се набразди, а мускулите на челюстите се стегнаха.
– Трябва да ви задам няколко въпроса във връзка със състоянието ви – каза Спарко. – Може би ще се наложи да ви взема кръв.
– Съвсем наскоро ми взеха.
Спарко пристъпи по-близо до жертвата си и изрече с мек приятелски глас:
– Вижте какво, аз просто изпълнявам нареждания и вие трябва да разберете това. – Той погледна другия в очите и тогава нанесе удар като със заострено копие – едно-единствено съкрушително пробождане на юмрука на дясната ръка точно в центъра на гръдния кош.
Тялото на Грийнууд се сгърчи. Краката му се подкосиха. Той се опита да диша, но ударът в слънчевия възел беше перфектно нанесен и ефектът беше незабавен – нервната система излезе от строя.
Спарко в миг го завъртя, свлече се надолу заедно с него, като го подкрепяше, докато двамата стигнаха до позиция на колене, а след това му щракна белезници, заключвайки по този начин ръцете му зад гърба. После надигна отпусналата се брадичка със сила и по този начин затвори устата, като едновременно закри устните и защипа носа. С дясната си ръка Спарко несръчно измъкна малка пластмасова торбичка, пълна с кокаин – нервиран от необходимостта да носи ръкавица – и поднасяйки торбичката до зъбите си, разкъса единия от ъглите й.
Дишането на Грийнууд щеше да се възстанови преди движението на крайниците – първата реакция на тялото беше насочена към оцеляване. Уолъс Спарко почака, лявата му ръка не допускаше притока на въздух. Гръдният кош започна да се надига в усилие да диша, Спарко усили хватката си. Грийнууд замига и в този момент заприлича на Зелър на птица. Той го държеше здраво, като стискаше носа му и като му отказваше всякакъв въздух. Тялото на Грийнууд се възстанови бързо и той започна да оказва съпротива, да си върти главата, да се отблъсква с крака в отчаяно усилие да диша.
Спарко, все още обхванал устата на жертвата, повдигна торбичката с кокаин до носа и я обърна в същото време, когато отпусна хватката с пръсти. С едно силно вдишване Грийнууд изсмука съдържанието – един грам кокаин. Когато белият прах се посипа върху горната му устна, той изглеждаше така, като че ли беше натопил лицето си в брашно. Погледът му стана див, очите му се разшириха, когато кокаинът смрази белите му дробове и го удари в главата. Опита се да изпищи, но след като устата му все още беше затворена, успя само да проплаче.
Спарко притисна в свития си лакът като с кука гръкляна на жертвата си в упражнена хватка за задушаване, пое собствената си дясна китка в лявата и упражни постоянен силен натиск като менгеме, внимавайки да не причини външна контузия. Три години преди това на полицаите в Хартфорд беше преподавана материя, която включваше този отбранителен способ, а след това няколко месеца по-късно това беше изоставено като практика, след като трима задържани бяха умрели в резултат на смачкани гръкляни.
– Това е за Мелъни – Зелър, не Спарко, прошепна разгорещено в ухото на жертвата.
Мелъни, единадесетгодишна, изнасилвана и третирана животински в продължение на седем месеца от този изрод. На процеса той беше казал, че й е въздействал с кокаин, преди да я оправи. Мелъни, заради която Грийнууд беше плакал, докато се намираше на подсъдимата скамейка, един спектакъл, който му беше донесъл тридесет дни в затвора и две години изпитателен срок от един съдия с известни проблеми с пиенето. Системата.
Денис Грийнууд изпадна в състоянието на полусъзнание, към което се стремеше Зелър – лишена от кислород наркоза, нито на себе си, нито напълно в безсъзнание.
Спарко действаше гладко, действията му бяха аранжирани и репетирани. Той завлече тялото и го настани в червеното премного издуто кресло, обърнато срещу телевизора, отиде до мивката, наля чаша вода и се върна при тялото. Отвори якето си за сафари и без да гледа извади кафяво медицинско шише без етикет. После наклони главата на Грийнууд и наля малко вода в гърлото му. Грийнууд се закашля силно, разпръсквайки водата. Спарко опита отново, като този път масажираше гърлото му и водата мина. По-нататък той изпразни всичките двадесет и седем милиграма валиум в устата на Грийнууд и наля малко вода след тях. Грийнууд гълташе и гълташе, а видимият пулс под кожата на шията му разкриваше ефекта на кокаина върху сърцето му.
Зелър почисти брадичката със светлосинята кърпичка на Уолъс Спарко, при което беше особено внимателен, също като майка, която се грижи за новороденото си дете, а след това много внимателно огледа стаята.
До мивката откри малка чиния. Сложи я до несъзнаващата жертва и се зае да изтупва кокаина от торбичката. По-нататък с това, което според него представляваше брилянтен ход, като държеше шофьорската книжка на Грийнууд за края, той я използва, за да отстрани праха от кокаин върху чинийката и накрая остави книжката на видимо място.
От рибарската си жилетка извади къса пластмасова сламка за пиене, която беше приготвил предварително – тя вече съдържаше във вътрешността си следи от кокаин. Той размърда тялото, стигна до хванатите в белезници ръце и притисна сламката с пръстите на Грийнууд, така че тя да запази неговите отпечатъци, а след това я остави върху чинийката.
Той остави отпечатъци на Грийнууд и върху шишенцето, а него самото пусна в креслото до крака на жертвата, като пластмасовото капаче остана при чинийката.
Уолтър Зелър беше присъствал на десетки подобни сцени. Уолъс Спарко я огледа внимателно, за да се убеди, че всичко е както трябва. Хареса му – изглеждаше добра.
В торбичката от вълнен плат се намираше портативна прахосмукачка. Спарко премина с уреда пода, където беше паднал кокаинът като снежен прах, прибирайки и последната прашинка. След това той почисти цялото място между вратата на апартамента и кухненската мивка – мястото, в което беше вървял. Като прибра прахосмукачката, той се обърна още веднъж към жилетката си, този път внимателно изследвайки съдържанието й. Избра три шишенца, като последователно сваляше капачките им и грижливо поръсваше малко количество от битов прах, после щипка памучни и синтетични влакна и най-накрая следа от пепел от цигари – рецепта за Теди Браг.
Грийнууд шавна несръчно и неочаквано и Зелър се запита дали кръвоносните съдове в главата му не се бяха пръснали и дали не бяха го убили, преди валиумът да получи своя шанс. Надяваше се, че това не е станало. За Уолъс Спарко това не беше толкова интересно. Неговата задача беше изпълнена: ако не беше вече мъртъв, Грийнууд щеше да изпадне в необратима кома до един час, а смъртта щеше да настъпи до три часа.
Спарко свали белезниците и провери дали не бяха останали следи от тях. Той се отправи предпазливо към вратата. Ключалките представляваха разновидност, при която езиче с пружина посрещаше едно стоманено вместилище в страничната част на касата на вратата. Можеше да се завърти ръчка и да се освободи щифт, за да се отвори ключалката или да й се даде възможност да се затвори. Спарко освободи щифта на всичките три, освобождавайки металните им езичета. Четвъртата ключалка беше с неподвижен болт, монтиран вътре във вратата. Тук Спарко не можеше да направи нищо. Той дръпна вратата, затваряйки я здраво, задействайки три от четирите ключалки. Когато след около двадесет до четиридесет часа разлагането на трупа щеше да сигнализира за себе си на съседите, на полицията щеше да й се наложи да строши вратата, повреждайки касата, може би затваряйки си очите пред обстоятелството, че неподвижният болт не е бил използван.
Навън беше тъмно и много студено и Уолъс Спарко чувстваше как сърцето на Уолтър Зелър удря силно в гърдите му, като че ли дрогираният беше той. Не чувстваше нищо от съжалението, което по неговите разбирания всеки нормален човек ще изпита, но се спря, преди да обяви себе си за луд. Обратно, той не изпитваше никаква суетна гордост от работата си – това беше нещо, което трябваше да се направи, това беше всичко, някой трябваше да се погрижи за изхвърлянето на боклука. „Без такива като Давид на този свят, помисли той, Голиатовците щяха да правят каквото си искат.“
Зелър издърпа гуглата върху сивата коса и шапката за бейзбол на Спарко и заприлича още веднъж на палач или на францискански монах. Наложи си да върви бавно надолу по стълбите, тъй като не искаше да привлича внимание върху себе си или да прилича на човек, който бърза.
Образът беше всичко. Едно театрално изпълнение: някой в ролята на друг, един живее, друг умира. Убийство, превърнато в самоубийство.
А Уолтър Зелър – творецът – не можеше да се види никъде.
