Текст книги "Верига от улики"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 26 страниц)
– Знаеш ли какво? – попита го, без да очаква някакъв отговор. – В деня, когато говорехме за папката на Лорънс? Исках да скоча върху теб, точно тогава, направо. – Тя простена, когато той очерта с език топъл кръг около зърното й. Потрепна, когато почувства зъбите му.
Тя отдръпна назад главата си и го целуна с отворена уста по устните. Изведнъж пръстите й бяха навсякъде. Той почувства, че му се вие свят.
Целуна другата й гърда и всмука зърното, при което почувства втвърдяването му.
– Обичам това – прошепна тя, одрасквайки леко с пръсти зърната му. Бедрата й продължаваха да се люлеят, тя го обхвана с ръка и протърка връхчето му по себе си. То беше хлъзгаво и затоплено от нейните сокове. – Обичам и това – каза тя. Задвижи го нагоре и надолу, очите й бяха затворени, гърдите й пламнали в червено. Той искаше да бъде в нея, но тя го държеше на разстояние, радвайки се на допира.
Той затвори очи. Тя се изви и застана над него и в същия миг той беше в устата й и го обля вълна от трепетно удоволствие. Езикът й твореше чудеса и тъкмо когато той се страхуваше, че може би пътят за отстъпление е отрязан, тя отмести целувката си назад към корема му и го яхна, отваряйки се за него, плъзгайки се насреща му, но все още, без да го допуска в себе си.
Той я превъртя, а тя го издърпа върху себе си и позволи навлизане само на главата. Опиянена и загубена, тя се мъчеше да поддържа очите си отворени, премигваше бързо.
– Почакай – прошепна тя, все още продължавайки да го направлява. Присви очи. – Ъм – измърмори. – Да. – Ускори ритъма. Беше хлъзгава. Когато постигна облекчение, от нея се изтръгна неясен шум, който съвпадна със спазмите, които преминаха през тялото й в горещи вълни. – Боже, да – измърка тя, гърбът й се изви, гърдите й изпъкнаха напред. Дарт целуна гърба й и тя изпищя. – Да… Да!
В очите й имаше див, безумен израз – като на човек, събуден бързо и изтръгнат от невероятен сън. Изглеждаше едновременно учудена и развълнувана, лицето й гореше, усмивката й беше ярка. Поставяйки ръцете си под него, тя продължи да го забива в себе си, налагайки ритъм, преплитайки краката си в неговите и след като образуваха едно цяло, отблъсквайки се от леглото и още повече поглъщайки го в топлината си.
– Трябва да бъдем предпазливи – предупреди Дарт, чувствайки, че губи контрол.
Тя се засмя, очите й бяха приятно притворени.
– Кажи ми, когато си наблизо – предрезгавя тя.
Той се засмя нервно.
Без да сваля погледа си от него, тя го вклини в себе си със силен тласък на ръцете си, учестявайки ритъма.
– Хммм? – простена тя закачливо, явно чувствайки уголемяването му в себе си. – Кажи ми кога ще свършиш – напомни му тя.
Той я целуна по шията и после по-нагоре, стигайки лицето й. Тя пропя.
– Искам да се дръпнеш и да свършиш върху гърдите ми – прошепна тя. – Искам да ме облееш цялата.
Тези думи бяха повече, отколкото Дарт можеше да понесе. Вече почти експлодираше, когато каза:
– Ще ти се изпълни желанието.
При отдръпването си той беше посрещнат от топлата й ръка.
– Направи го за мен – просъска тя разгорещено. – Направи го хубаво. – Тя се сгуши по-ниско под него, така че той да може да я яхне и тя го масажира, докато в прилив на растящо желание той изригна, изпръсквайки гърдите й. – Да! – каза тя, без да прекъсва заниманието си, като с лявата си ръка разнесе пяната му по кожата си. После го освободи от хватката си и с две ръце, все едно, че това беше лосион, втри течността в кожата си, по гърдите си, гръдният й кош беше рубиненочервен, очите затворени, тънките й устни се усмихваха и потрепваха, като че ли говореше. Зърната й бяха твърди и изправени, тя мъркаше от удоволствие, продължавайки да се масажира, задоволена, кимаща леко, като че ли изразяваше съгласие с нещо казано, с нещо, за което може би си мислеше. Ръцете й се движеха плавно по тялото й, течността по кожата й бързаше да засъхне. – Толкова е гладко – каза тя, – толкова нежно – отваряйки отново очи. Двамата се усмихнаха. – Опипай – помоли го, насочвайки ръката му върху гърдата си и прокарвайки я по кожата, върху която се разстилаше тайнствена материя, подобна на фино сухо масло.
Бялата кожа на гърдите й блестеше топло в светлината. Въздухът беше смесил в себе си уханието на двамата, беше силен и опияняващ. Той почувства леко замайване.
– Изумително, нали? – промълви тя, все още държейки китката му над гърдите си. – Хубаво – прошепна. – Беше много хубаво.
Дарт се отдръпна и се строполи до нея, премалял и замаян от наслада. Продължи да лежи така. С пръстите, преплетени върху белия й корем, със затворени очи, тя се усмихваше, но не казваше нищо. Дарт помилва ръката й и усмивката й стана по-широка и тя отново кимна, съсредоточена в себе си. Тази секретност, тази уединеност на удоволствието беше, което той намираше така интригуващо. Наблюдаваше я през приятния полумрак на стаята.
Няколко минути по-късно, все още със затворени очи, тя попита:
– Имаш ли да ми дадеш някаква копринена риза?
– Имам много ризи.
– Копринени?
– Имам една, която е копринена – отговори той. Беше му от Гини като подарък за рожден ден. – Черна.
– Нямаш нищо против? – попита го, като обърна главата си така, че сега носовете им бяха съвсем близо един до друг.
– Ни най-малко.
– Чувствам кожата си толкова приятно – изрече тя по начин, който го стимулира.
Тя скочи неочаквано, запали нощната лампа и гола, като не се смятаха чорапите й, приближи и претърси шкафа му. След като намери ризата, тя обърна лицето си към него. Тялото й продължаваше да бъде облято с розово, лицето и очите й искряха, гърдите й имаха матови отблясъци. Мушна дясната си ръка в ръкава.
Досещайки се, че беше направил пропуск, Дарт каза:
– Искаш ли да вземеш душ? Да си поделим един душ?
– О, не – отказа тя решително, придружавайки думите си с характерната си лукава усмивка. – Не искам да загубя това.
В този момент високо прозвуча противопожарната аларма и Дарт скочи. Той подуши дим. Побиха го тръпки страх. Много се страхуваше от огън и този страх водеше началото си от факта, че майка му пушеше.
Може би причината беше страхът от сушилнята от времето, когато беше малък, или споменът за голям пожар на Запад, на който беше станал свидетел като тийнейджър – големи огнени вълни със светлооранжев цвят, които се носеха по равнината и прострелваха с гъсти сиви сажди синьото безкрайно небе – или може би, помисли си той, просто една интуитивна реакция срещу нещо, което би могло да причини бърза смърт, но Дарт почувства паника и въпреки че видя ужасения израз на Аби и движението на устните й, той не чу никакви думи. И двамата си бяха навлекли дрехите – той даже не си спомняше как беше станало това – и сега стояха в коридора. Поради горещината тя потърси с опипване вратата на апартамента, коленичи и подуши между килима и вратата.
– Всичко е наред – я чу той да казва, така, като че ли някой най-после беше усилил звука.
– Готова ли си? – попита той.
– Тръгваме – се чу гласът й над стържещия звук от алармата. Някъде отдалече прозвуча първият плачлив вой на една сирена. – Ти готов ли си?
Той кимна, вниманието му беше приковано върху всичко онова, което оставяше след себе си, върху спомени и предмети от времето, прекарано тук с Гини. Тя сложи ръката си на дръжката на вратата.
– Бавно – предупреди я той, отдръпвайки се встрани.
Тя кимна и отвори вратата. Нямаше никакъв пламък, никакъв облак дим, само усиленият звук на алармата и виковете и бягащите стъпки.
Мак пое надолу по стълбите. Всеобщ хаос цареше около тях, докато бързаха към централното стълбище и започнаха спускането си. Миризмата на мазен пушек завладяваше всичко. Това беше миризма на страх и стара боя и прах, на всички тези години, през които Дарт беше използвал тези стълби, избягвайки уморения асансьор. Беше миризма на финалност.
Докато слизаха, димът се сгъстяваше, обвиваше ги като мъгла. При всеки завой на металния парапет те проверяваха дали са заедно. Широко отворените й очи го огледаха. Отдолу идваха звуци, пълни с паника. Два етажа по-долу Дарт зърна няколко познати лица и му стана чудно как е могъл да живее толкова години на това място и да познава толкова малко от съседите си. Те го познаваха, главно знаеха, че е полицай, и макар че имената на някои му бяха известни, това не беше достатъчно.
– Госпожа Еймъри – каза той на Аби, когато се спря пред изхода за пожар на приземния етаж.
Елеонор Еймъри се движеше в инвалидна количка и беше избрала тази сграда поради близостта й с един от градските автобусни маршрути. Тя наближаваше осемдесетте и страшно много държеше на независимостта си.
Както изглежда, Аби се ориентира по начина, по който го каза, и се спря, за да му помогне да установят дали вратата е нагорещена, преди да продължат до коридора долу. Тук димът беше по-тежък, по-гъст и според Дарт той идваше от гаража, гореше кола и това намали паниката, понеже огънят можеше да бъде ограничен достатъчно в бетонния гараж.
Изтичаха по дългия коридор и едва тогава Дарт разбра, че единствената светлина идваше от алармените лампи, факт, който му беше убегнал. При цялата ми тренираност, помисли си той, като не можеше да разбере как така толкова лесно беше станал жертва на паниката, която сега чувстваше зад себе си, и беше радостен, че вече я няма.
– Кой апартамент? – чу той гласа на Аби зад себе си.
Той отвори вратата с крак и й даде знак да влезе. Аби се зае със стаите вляво, а Дарт с тези вдясно.
Елеонор Еймъри не беше в кухнята, нито в малката всекидневна, нито в трите малки стаички, които Дарт бързо претърси.
– Джо? – подвикна Аби.
Елеонор Еймъри беше в спалнята си, свита на кълбо в далечния ъгъл, на коленете й имаше нощница, до нея, подпряна на стената, инвалидна количка. Тя беше в шок, мътните й сини очи бяха като стъклени, широко отворени и загледани неподвижно в пространството.
Аби се наведе, опита се да говори с жената, но беше безполезно. Много внимателно тя подложи ръцете си под прегънатите колене на жената и зад главата й, и заедно с Дарт я вдигнаха. Дарт я пое изцяло в ръцете си, докато Аби помогна на жената да обвие врата му с ръка.
Много наскоро бяха навън в една уличка зад сградата и Елеонор Еймъри беше поверена на грижите на пристигналата спешна помощ. Аби беше застанала до жената и държеше ръката й. Уличката беше тъмна, проблясваха само фаровете на колите на спешната помощ, а от гаража към небето се устремяваше енергично гъст облак черен дим. Мястото беше препълнено с кибици, както и с живеещи в сградата в пижами, дъждобрани и какво ли не още, което им беше попаднало. Някои държаха в ръце домашните си животни. Една жена гледаше към прозорците си и плачеше. Мак беше заел позиция встрани от хаоса, подобно на старец, който наблюдава парад.
Дарт почувства студа. Почувства се неудобно и не на място, след като беше свикнал да бъде този, който реагира на извънредно произшествие, вместо да бъде свидетел. Имаше толкова много неща, за които съжаляваше, че не беше взел. Снимки. Подаръци. Писма. Първата си полицейска униформа. През главата му премина дълъг списък, докато наблюдаваше как димът поглъща четирима пожарникари в пълно снаряжение при втурването им в гаража. Надяваше се всичко да свърши бързо. Нощният въздух беше изпълнен с накъсания шум от разговорите по радиотелефоните, от писъците на деца и ахканията на възрастните, и от безкрайния рев на издаваните заповеди. За непосветения, за страничния човек усилията на спасителите изглеждаха хаотични и дезорганизирани. Но не и за Дарт.
Той скръсти ръце и се стегна в усилие да отпъди студа.
Дрезгав и нетърпящ възражение глас каза тихо:
– Не се обръщай, Айви. Ако ме чуваш, кимни. – Дарт кимна. Той подуши задушливата миризма на дим от пура въпреки дима във въздуха и разпозна плътния бавен глас и начина, по който този глас произнесе прякора му. – Не мога да направя нищо – промърмори Уолтър Зелър. Дарт, който беше напълно слисан, почувства присъствието на Зелър, когато той пристъпи по-наблизо и додаде шепнешком: – Малък проблем с твоето волво, просто късо съединение под таблото. Ако пластмасата беше по-малко, може би въобще нямаше да се запали.
Дарт имаше толкова много неща за казване, че не можа да изрече нищо, мислите му се задръстиха някъде около езика му. Какво да каже за пожара и хаоса, и изненадата, която Зелър му беше устроил.
– Ще разбереш. Поне ако ти е останал малко разум, ще разбереш – добави той. – Не мога вместо теб да върша шибаната ти работа, момче. Казах ти го. Бих искал да мога. Но тогава няма да издържиш на напъна, нали? Трябва да свършиш тази работа сам. Трябва да отклониш енергията от малката глава и да я насочиш обратно към голямата.
Къса пауза и гласът продължи:
– Това, за което искам да размислиш, Айви, е – и което искам да запомниш, е следното: ти гледаш това, което знаеш, това, с което си запознат, вместо да се поровиш и да откриеш истинската причина. – И приключи: – Да откриеш, че всичко е свързано.
– Генната терапия – промълви Дарт.
– Може би наистина слушаш. – Той додаде: – Може би трябва да ти се обадя пак. Знаеш как обичам да действам, сам.
– И така, ти си запалил колата ми? – изрече Дарт силно разгневен.
Той понечи да се обърне, но Зелър го спря с едно строго:
– Недей! – И после: – Не е безопасно.
– За теб?
– Това са убийства, Айви, но не е това, което ти мислиш. Аз знам какво си мислиш. Напиши си шибаното домашно. Направи услуга на двама ни.
В далечния край на уличката спря стара очукана кола. Не полицейска кола, не пожарна. При мигащите светлини Дарт не можеше да различи цвета, нито да огледа лицето на човека, който отвори вратата на колата и бързо погледна навън, преди да се прибере отново вътре и да отпраши, когато един полицай го приближи и му нареди да се отстрани.
– Виждаш ли това? – попита Зелър. – Те преследват мен, Айви. Защо? Защото знам истината – защото открих истината! Открий я, по дяволите. Напиши шибаното си домашно.
Дарт каза тихо:
– Хормоните. – Той почака една секунда, обърна леко главата си и добави: – Някакъв вид лечение.
Зелър не отговори.
За втори път Дарт направи опит да се обърне, очаквайки, че ще му се попречи, но вместо това забеляза тъмните сенки непосредствено зад себе си, които се накъсваха единствено от ритмичния хипнотичен пулс на светлините от колата на спешната група.
Зелър беше изчезнал – беше се изпарил, въпреки че Дарт все още чуваше шепота му над рамото си.
Неговият учител. Неговият наставник.
Изчезнал.
Неговият убиец?
За част от секундата Дарт се усъмни дали не беше си представял целия този разговор. Той отново огледа около себе си, като внимателно търсеше някакво възможно скрито място.
Изчезнал.
Това са убийства, Айви, но не е това, което си мислиш.
„Лъжи!“, помисли Дарт. „Трикове! Той си играе с мен.“
Открий я, по дяволите! Напиши си шибаното домашно.
Дарт почувства гадене в стомаха си. Пушекът се издигаше като спирала в нощното небе, а след малко той също беше изчезнал.
29.
По време на прехода между дневните и нощните дежурства детективите работеха слабо, понякога заспиваха на бюрата си, както водеха разпити или даже по време на телефонни разговори. Вкиселяваха се, избухваха. Групата на Хейт, която включваше Дарт и Ковалски, току-що беше застъпила между полунощ и сутрешната смяна и преминаването през помещенията, заемани от отдела за престъпления срещу личността, беше като преминаване през минно поле. На всичко отгоре сградата беше в ужасно състояние, имаше теч, който, както изглежда, никой не беше в състояние да спре, и в далечния ъгъл до машината за кафе бавно, но постоянно капеха капки в голям бял пластмасов леген. Непрекъснатият шум беше източник на постоянно раздразнение. Към него се прибавяше и обичайният при работа шум, към който Дарт и колегите му бяха отдавна привикнали.
Дарт имаше грижата за случай в северния край на града – наръгване в домашни условия, негърка беше убила пияния си любовник. Чувстваше се щастлив, тъй като това беше ранно повикване, в осем и тридесет вечерта, и името му отпадаше от телефонния списък. Остатъкът от нощта щеше да премине в написване на безпроблемен доклад, в разговор с прокурора и в очакване на изгрева, след което щеше да бъде свободен.
Беше стигнал до средата на доклада си, когато познатите шегички се изтощиха и свършиха и се възцари тишина. Измина съвсем малко време, докато това се почувства, и тогава Дарт вдигна глава и се завъртя в креслото си, за да види Гини Райс, която стоеше на вратата. Всички в отдела бяха следили отблизо драмата на техния разрив и неочакваното й появяване беше успокоило колегите му.
Тя носеше кафяв панталон и бяла блуза под зелен пуловер. Имаше две обици на лявото си ухо и огърлица, която представляваше малка златна верижка.
Дарт стана от мястото си и я приближи, за да я поздрави, правейки това с възможно най-спокойния си глас.
– Здравей – каза той.
– Здравей, Дарт. Някъде, където да можем да поговорим?
Той я отведе в стаичката и двамата седнаха до издрасканата маса, където лежеше отворен един брой на „Оръжия и амуниции“.
– Може би съм малко загазила – започна тя. При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че е като леко зашеметена или преуморена. Не беше много наред.
– В какво се състои бедата?
– Може и да е нищо.
Той взе ръката й в своята, беше много объркващо. Чудеше се как след болката, която му беше причинила, беше способен така мигновено да се почувства добре с нея.
Тя продължи:
– Новите полици. Помниш? Добрах се до сметки…
На два пъти Дарт я беше прикривал, беше й помагал да се измъкне от неприятности със закона, само за да бъде заловена трети път. Това доведе до федерална присъда, нещо, което Дарт не можеше да промени. Сега той се чувстваше виновен за това, че беше поискал от нея да свърши тази работа.
– Излиза, че има десетки нови сметки, всички платени от фондове трансфери от една и съща сметка. Корпоративна сметка в Юнион банк.
– Десетки?
Тя кимна.
– Всичките на мъже и въпреки че не съм ги проверила всичките, знам, че най-малко трима от тях имат съпруги, регистрирани в системата като жертви на насилие.
Тестовете, помисли Дарт. Не каза нищо.
– Мисля, че е станало това, че навлизайки в Юниън тръст, съм нахлула през защитна врата.
– Нахълтала си в банка.
– Електронно – уточни тя, добавяйки като самозащита: – Как иначе бих могла да разбера кой е платил всичко по застраховките?
– Било е претърсване – промърмори той, предполагайки, че осигуровката е била използвана като подтик за добиране до обекти за тестуване.
– Какво?
– Няма значение – махна с ръка той.
– Мислех, че имам на свое разположение дупка в стената – обясни тя. – Мислех, че съм влязла много чисто. Но може би на излизане съм стъпила върху нещо. Не знам. Знам само, че моят софтуер откри, че съм под наблюдение.
– Следили са те? – възкликна той.
Тя кимна.
– Изглежда знаят какво съм търсила.
– И ти дойде направо тук?
Лицето й стана много сериозно.
– Не трябваше да постъпвам така, нали?
– Човек никога не знае – проточи Дарт. – Съмнително е дали са те поставили под физическо наблюдение. Ако бяха федералните…
– Щяха да ме арестуват – довърши тя. – Разбираш ли? – Наклони се напред. – Тази е една от причините, поради които дойдох направо тук. Надявам се – по дяволите, моля се на Бога, че може би при вас ще се намери някаква постановка, нещо по-леко… Защото иначе…
– Това е работа на частна фирма – каза той.
– Да, частна. И какво, те могат да ми разгонят фамилията в съда. Предпочитам да си имам работа с вас, отколкото с някоя корпорация.
– Могат да те преследват по един или друг начин, но няма да го направят. – Корпорациите рядко прибягваха до услугите на съдилищата. Те огласяваха случая и демонстрираха, че системата им е уязвима на електронна атака. Предпочитаха да не се вдига шум, като често пъти се отказваха от всякакви обвинения, като в замяна се задоволяваха с някаква мярка срещу извършителя на пиратското деяние. При случай въпросният нарушител получаваше предложение за работа от същата тази компания. Той й напомни: – И не е добре да си имаш работа с нас, защото си в изпитателен срок. Едно второ осъждане…
– Ще лежа в затвора. Знам. – Тя кръстоса ръце и сви рамене. – Изплашена съм до смърт, Дартели – промълви тихо. – Но ти открих името на компанията. Поне не идвам с празни ръце.
– Хората, които са купували тези полици?
– Те са плащали от корпоративна сметка под името „Роксин инк“.
Бъд Гормън щеше да отговори на въпросите, свързани с „Роксин“. Дарт си записа името.
Тя каза:
– Мислех, че това ще ти хареса.
Дарт вдигна глава от бележника си, все още й беше много сърдит.
– Защо, Гин? Защо трябваше да рискуваш?
– Какво, сърдиш ми се за това, че ти помагам?
– Високо оценявам тази помощ. Работата не е в това, че…
Тя го прекъсна:
– Искам да сме пак заедно.
Гласът й беше единственият звук в нагорещената стая, когато Дарт отклони погледа си отново към бележника, а Гини започна да драска по нещо залепнало върху масата.
– Липсваш ми – почти прошепна тя.
– Ти също ми липсваш – отговори той честно. – Ти си с някого – напомни й той.
– От това, което чувам, и двамата сме.
– Да, аз също. Нещо такова.
– Нещо такова?
– Съм.
– Аби Ланг – подсказа тя.
Той нямаше какво да каже. Гини го беше изоставила. Това, което правеше сега, си беше негова работа и само негова.
Каза:
– Фирмите имат свои собствени системи за компютърна сигурност, така ли е? И следят за пробиви в системата. Например тази банка.
– Да.
– Така че, ако някой знае нещо за теб, това ще е тази частна фирма или самата банка.
– Направих го от вкъщи – поясни тя, както винаги изпреварвайки го. – Всичко е на домашния ми компютър.
– Могат ли да стигнат до теб по обратния път?
– Зависи от това колко ги бива – отговори. – От колко време подозират съществуванието ми. Нормално не биха могли да ме хванат, но бях твърде дълго в системата. Биха могли. Зависи.
– А ако са успели?
– Биха могли да действат или да изчакат втори мой опит. Два или три опита са нещо по-убедително… ще им е по-лесно да ги използват срещу мен.
– Но ти няма да правиш такива опити.
– Не. – Тя се засмя нервно. – По всяка вероятност.
– Значи изчакваме – каза той. Тя кимна. – Добре ли си?
– Разтревожена.
– Разбирам – съгласи се той.
– Ако са частна агенция, могат да ме наблюдават, нещо такова. Мисля, че това главно ме тревожи – мисълта за това. Знаеш, наблюдение.
– Биха могли – отстъпи той. – Но ако направят грешна стъпка – напомни й, – тогава можеш да направиш кръгом и да ги съдиш – и това може да доведе до отпадане на обвиненията.
Тя кимна, но страхът очевидно не я беше напуснал.
– Това е една мисъл – продължи той. – Ако заподозреш нещо такова – електронно наблюдение, каквото и да е подобно на това – трябва да ми съобщиш. Може би ще успеем да обърнем положението срещу тях. – После попита: – Добре ли си? – Тя изглеждаше ужасно.
Тя отново кимна, но беше престорено.
– Какво ще кажеш за това нещо? – попита тя. – Какво ще стане с нас?
– Зелър ми казваше: Ако пътят пред теб се разклони, дръж и двете посоки – отговори Дарт.
Това изтръгна от нея усмивка. Тих смях. Дарт се изкашля.
– Мисля, че се намирам пред такова разклонение – каза той, – пред това разклонение на пътя.
– Разбирам.
– Не казвам не.
– Разбирам.
– Аби може да се опита да си подобри отношенията с нейния бивш. Ако това стане и излезе успешно… Кой знае?
– И това те задоволява? – попита тя недоверчиво.
– Това е особена връзка – отговори той. – На вълната на момента.
– Не мога да кажа, че не изпитвам ревност.
– Що се отнася до Аби и мен, утрешният ден е далече.
Тя го погледна със сълзи в очите. Той пусна ръката й.
– Съжалявам – промълви тя.
– Разбирам – кимна Джо Дарт. – Аз също.
Дарт потърси Бъд Гормън вкъщи и го улови, преди да си е легнал.
– Искам още една услуга – поде Дарт предпазливо, като се опитваше да разбере дали в последно време не беше вече поискал твърде много. И като мислеше за глобите за превишаване на скоростта, добави: – Ще ти бъда много задължен след толкова много услуги.
– Ти остави глобите. Търся да си купя джип. Вчера ударих едно малко парче желязо – мантинелата на разделителната линия. Движех се с около седемдесет… – „Вероятно в зона с разрешение до тридесет и пет“, помисли Дарт. – Това нещо подскочи и ми проби резервоара. Истински късмет, че не гръмнах. Днес следобед оглеждах джипове по магазините. По тези места е опасно.
– Става дума за една компания на име „Роксин инкорпорейтид“.
– Нарича се „Роксин лаборатории инкорпорейтид“ – поправи го Гормън. – Занимават се с биотехника, генетика. Вярвам, че си получил това, което ти изпратих.
„Генетика!“, помисли Дарт.
– Но ти откъде знаеш…?
– Получи ли пратката или не? – прекъсна го Гормън.
– Не съм проверявал днес. Все едно, че съм умрял. Не ставам за нищо. – Генетика, помисли той отново. „Роксин лаборатории инкорпорейтид“ са закупили здравноосигурителни полици за известни сексуални насилници – като самозащита в случай, че тестовата програма тръгне зле. А тя е тръгнала зле.
– Все едно, че си умрял, а? Сега за момент бъди жив, защото това, за което ти говоря, е списъкът на клиентите на „Проктор секюрити“, за който ме беше помолил. Прегледах всеки чек от последните двадесет и четири месеца. Изпратих ти списъка с компютъра.
– Но „Роксин“? – Дарт отново започна, но беше веднага прекъснат.
– В списъка е, Джо. „Проктор секюрити“ е в договорни отношения с тях. Те са голям клиент. Поставих ги в първата десетка на списъка.
– О, боже мой – се изтръгна от Дарт. Зелър ще е открил „Роксин“, когато е работил за „Проктор“. Всичко пасваше.
– Искаш ли да проверя кредитите на „Роксин“? – предложи Гормън. – Не е никакъв проблем.
Дарт не беше в състояние да изговори нито една дума. Десетки мисли тежаха в главата му.
– Джо? Тук ли си? – сепна го Гормън. – Случайно да познаваш някой, който може да ми уреди изгодно един джип?
