Текст книги "Верига от улики"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 26 страниц)
44.
Алверес насочи погледа си към тавана.
Дарт почувства интуитивно, че този момент на изненада е и ще бъде единственото му преимущество над такава маймуна. Имаше чувство за падането си, за измъкването на оръжието си от кобура и за това как ще простреля краката на Алверес, ако се окаже необходимо.
Приземи се върху пострадалия си крак.
Почувства, че му става лошо и че пространството наоколо му се завърта в плътна синкава мъгла. Загуби равновесие и падна по гръб.
Алверес стоеше изправен и се опитваше бързо да се освободи от праха от акустичния панел, който беше попаднал в очите му.
Дарт забеляза една маса с компютърни съоръжения. Потърси това, което Гини му беше описала. Обикновена кутия… Не видя нищо подобно. Голяма част от съоръженията се намираше върху едно островче зад множеството клавиши.
Между Дарт и това островче стоеше Алверес.
Дарт не посмя да употреби оръжието си, защото това щеше да алармира Проктор – ако това вече не беше направило падането му през тавана – и още по-важно, щеше да предизвика нахлуване през вратата от страна на хората от групата за спешна намеса с резултат блокиране на компютъра.
Алверес беше едър и набит и въпреки това бърз като светкавица. Той нападна Дарт в стил на боксьор, пресметливо и извивайки се вляво и вдясно, носеше се леко върху краката си, готов всеки момент да влезе в схватка. Действаше с радостно увлечение.
Дарт се изправи на крака зашеметен. Въпреки намеренията си, той посегна за оръжието, извади го и го насочи към огромните бедра на Алверес.
Алверес извърши лъжливо движение вдясно – Дарт изви тялото си, за да реагира – и в следващия момент налетя отляво толкова бързо, че Дарт даже не забеляза нападението му. Имаше една секунда, през която Дарт държеше револвера си, като не искаше да стреля, последва друга секунда, когато оръжието му се плъзгаше по пода, а той чувстваше китката си гореща и отпусната.
Алверес се блъсна в Дарт ниско и отстрани, под ребрата, нанасяйки удар в областта на единия бъбрек, и повали детектива в агония.
Дарт замахна диво с наранения си крак и успя да го стовари странично върху коляното на Алверес, движението му беше като при затваряне на врата. Чу се някакво щракане, очите на главореза се разшириха силно, Дарт ритна отново същото място, след което Алверес се огъна като клон под напора на вятъра. Той направи гримаса, разголвайки кафявите си, грозни като на зло куче зъби.
Ръцете му бяха като на човекоподобна маймуна, изненадващо дълги за такова набито тяло. Той замахна към Дарт и стовари юмрука си в центъра на гърдите му, лишавайки го от въздух.
Дарт залитна назад и се блъсна в едно бюро, като в същия момент знаеше, че ако се оставеше да бъде затиснат от горила като Алверес, това ще е краят му – щеше да бъде разкъсан на парчета, със строшени кости. Дясната ръка на Дарт отказваше да действа – тя направо висеше като парцал, въобще не я чувстваше. Лявата му ръка попадна болезнено върху нещо хладно и твърдо и Дарт го сграбчи и го стовари върху Алверес, който, като се готвеше да пристъпи по-наблизо и да довърши Дарт, погрешно оцени движението на Дарт като опит да се появи от дясната му страна. Детективът стовари предмета върху челюстта на Алверес и това беше като удар, нанесен с бокс. Физиономията на Алверес вече напомняше маска от филм на ужасите.
Като се възползва от спечеленото време, Дарт се отблъсна от бюрото и закуцука несръчно около реда клавиатури и монитори и приближи островчето. Там на не повече от десет фута и със святкащи червени светлини беше описаната от Гини кутия.
Няколко минути, спомни си той думите на Гини.
„Страхотен шанс“, помисли Дарт, питайки се дали не би могъл да намери отнякъде тридесет секунди. Той прехвърли тежестта си върху болния си крак, падна и посегна със строшената си китка, викайки силно от болка.
„Чули са“, помисли той.
Алверес се завъртя, строшената му челюст не допускаше появата на перверзната му усмивка, от носа му течеше обилно кръв, очите му бяха влажни и изпълнени със злоба.
Дарт никога не беше виждал такъв поглед, но той беше описван десетки пъти и сега почувства с цялото си същество, че Алверес или ще го убие, или ще го осакати за цял живот. Това беше гореща точка, решаващ момент. Алверес тръгна напред като глава на стенобойна машина – но тази глава имаше и сгъваем нож.
Ножът потъна дълбоко в лявото рамо на Дарт. Алверес го издърпа с бързо движение и с невероятно неприятен смучещ звук, и замахна отново, но Дарт се отдръпна. Острието прободе пода, счупи пружината и се затвори върху пръстите на Алверес, срязвайки и четирите до костта. Алверес изрева, пусна ножа и размаха ръка, за да се освободи от него. Кръвта рукна като вода от маркуч.
Дарт се втурна към кутията. Вертикален ред червени лампички… Бутонът с маркировка „Главен“ се намираше в дъното на уреда. Алверес ръмжеше. Дарт натисна червения бутон и той незабавно премина в зелено.
Системата беше включена.
Алверес пълзеше по пода.
Револверът! Това стана ясно на Дарт, когато Алверес протегна ръка.
Дарт замахна с крак и засегна с върха на обувката си челюстта му. Силен звук на пращене изпълни помещението, беше като изстрел и Алверес се строполи на пода, ръката му кървеше страшно. Беше повален, но не довършен.
С болка Дарт се превъртя наляво, бутонът оставаше зелен. Може би бяха изминали двадесет секунди, които изглеждаха половин час. Дарт взе белезниците, вкара в единия край китката на ранената ръка на Алверес и като го тътреше по пода, заключи другата за крака на някаква тежка маса, натоварена с компютърна техника.
Дарт чу хаоса навън в коридора и реагира, преди да е помислил. В момента, когато вратата се отвори, той вече държеше в ръка окървавения револвер.
– Не мърдай! – кресна възбудено единият от тримата униформени охранители с насочено към Дарт оръжие.
Дарт, легнал по гръб, държеше оръжието си в лявата ръка, държеше го насочено към този, който беше извикал, но съзнаваше, че не би могъл да улучи даже стената на един хамбар.
– Полиция – каза Дарт, опитвайки се да внуши авторитет.
Изненадата, която се изписа по лицето на охранителя, убеди Дарт, че новодошлите нямаха никаква представа кой е той, единствената му надежда сега беше да отдели Проктор от собствените му хора.
– Без глупости – излая охранителят, поглеждайки бързо над рамото си. – Хвърли тази шибана играчка!
Наемните ченгета бяха прочути със стрелбите си по прозорци, кучета и деца. Нищо не оправдаваше това, че носят заредени оръжия, след като почти не бяха обучавани като стрелци. На Дарт никак не му харесваше насоченото срещу него дуло.
Една минута, пресметна той. Трябваха му повече. Чувстваше само нарастваща болка в дясната си ръка.
– Ако застреляш ченге, смятай, че си мъртъв. Сградата е обградена.
– Какви ги дрънка този – изръмжа русокосият. По вида му можеше да се заключи, че е на малко повече от двадесет години. Той също беше насочил оръжието си към Дарт. – Според мен да го очистим още сега.
– Не – чу се лесно различим глас зад него. – Намираш се в неблагоприятна ситуация, детектив Дартели – обади се Проктор, потвърждавайки пред подчинените си, че Дарт действително е ченге. Този ход се стори на Дарт твърде любопитен. – Никакви глупости. Не предприемай нищо, за което всички ще съжаляваме.
И тогава Проктор се показа, преминавайки между униформените си охранители. Ръцете му бяха вдигнати.
– Аз съм невъоръжен и беззащитен. – Той направи още една пробна крачка напред. – Ще стреляш ли срещу мен? – Погледът му се задържа върху рамото на Дарт и го издаде, че е забелязал зеления бутон. Проктор знаеше повече за компютърната система, отколкото Дарт беше очаквал.
– Назад! – кресна предизвикателно Дарт, леко разклащайки оръжието си.
Две минути, помисли той.
– Наистина ли имаш намерение да ме застреляш? – попита Проктор, ръцете на когото продължаваха да бъдат вдигнати. По челото му имаше капки пот.
Дарт почувства, че му се завива свят. Той побледня и му стана студено. От нараняването в рамото продължаваше да губи кръв.
– Не съм въоръжен – напомни му Проктор. Той се усмихна, като че ли за да успокои Дарт. Продължи да върви, като внимателно поставяше единия си крак пред другия. Не се стремеше да стигне до Дарт, трябваше му процесорът.
Замъгленият ум на Дарт едва действаше. Проктор направи още една стъпка и Дарт каза високо:
– Да, ясно.
Тези думи сепнаха Проктор, който замръзна на мястото си. Очите му зашариха над Дарт, като гледаха, но не успяваха да видят микрофона.
– Видео и аудио – излъга Дарт, който не знаеше дали някое от двете работеше. Наблюдаваше как цветът от лицето на Проктор изчезва. – Да имаш да съобщиш нещо за командния автомобил?
– Ако това беше истина – изсъска Проктор, правейки още една стъпка напред, – отдавна щяха да ти се притекат на помощ. Добър номер.
Дарт не можеше да му каже защо не могат да дойдат и затова вместо това изхърка:
– Не съм им подал сигнала.
– Не мисля така – поколеба се Проктор, правейки обаче още една стъпка.
– Недей – предупреди го Дарт.
– Остави револвера – намеси се нетърпеливият охранител. Както забеляза Дарт ръката му вече отмаляваше. Прицелът му не можеше да бъде точен.
Три минути… колко още?
Изведнъж всичко угасна, като останаха да светят само лампичките на компютъра.
Дарт видя една бяла светкавица. Телохранителят беше стрелял и пропуснал. Въпреки бученето в ушите си Дарт чу шум, който можеше да означава само счупено стъкло и разкъсан метал, когато групата за спешна намеса задействаха с експлозиви при пет от входовете.
„Всичко развалиха!“, помисли Дарт, много ядосан от това, че Хейт беше оторизирал акцията, знаейки при това, че по този начин ще се окаже в опасност доказателственият материал.
Без да му е ясно откъде му дойде тази сила, Дарт се втурна в тъмнината, за да попречи на Проктор да стигне до компютъра, всеки мускул, всяко сухожилие се измъчваха от болка. Двамата се сблъскаха и Дарт падна тежко, точно когато от стената задейства аварийното осветление. Проктор с енергично движение се отдръпна и се изправи на крака.
Дарт надигна револвера и постави пръст на спусъка.
Русокосият охранител беше нацелил оръжието си върху Дарт.
Прозвуча изстрел малко преди Дарт да ослепее от болка. Лицето му като че ли експлодира, като в същото време слухът му излезе от строя и той се разплака. Плачеше на висок глас за Зелър и за приятелите, които беше загубил, за майка си и за загубените души. Погълнат от непреодолима бяла светлина и лишен от слух, той се сви на топка и отпадна от света, както пада човек, хвърлен от канара. Безтегловен и сюблимен.
45.
Над Дарт се появи неясният и загрижен образ на Хейт и Дарт се учуди защо първият му контакт със смъртта трябва да е бившият му сержант, човек, с когото никога не е бил особено близък. Би предпочел да беше Аби. Би предпочел разговор със Зелър. Едно бронзово и голо тяло, може би. Всичко друго, само не и Хейт.
Чувстваше се така, сякаш беше в морето и се олюляваше заедно с вълните. Усещането беше успокояващо и приятно.
– Можеш ли вече да ме чуеш? – попита високо сержантът.
Образът му продължаваше да бъде неясен, привидение от пара.
– Махай се – промърмори Дарт, който предпочиташе сън, а не кошмар. – Остави ме на мира.
– Зашеметяващи бомби и запалителни гранати – обясни сержантът с нотка на оправдание в гласа си. – Играчките на хората от спешната намеса – додаде той.
Дарт се досети, че люлеенето беше от носилката. Все още не виждаше добре.
– Слухът ти ще се възвърне – успокои го високо Хейт.
В този момент се появи болката, като че главата му беше затисната от един тон тухли.
– Може би те боли глава – чу той глас зад себе си.
– Не, по дяволите – изведнъж ясно изрече Джо Дарт. Той премигна няколко пъти, желаейки да прогони част от неприятното усещане и опитвайки се да се ориентира кой от кръговете беше сержантът. Избра си един, който се навеждаше над него. – Защо? Защо след всичко това избързахте? Господи… – Мислите му се загубиха заедно с гласа. В гърдите му бушуваше гняв, но тъй като не беше налице физическа енергия, която да го подкрепи, той замря, победен. Дарт чувстваше как всеки момент може да се разплаче със сълзи. Изтощение. Съжаление към себе си.
– Не, не – дочу пак гласа на Хейт.
– За мен? Направихте това, за да ме спасите? Вие ме провалихте – почти изхлипа Дарт. Искаше му се Хейт да се измъчи, искаше някой да плати. Искаше да бъде оставен сам и да плаче.
– Гини реши проблема. – Пак беше Хейт.
– Тя не можеше да стигне до файла, тъй като той беше в буферната област – обясни зад него един млад техник. На Дарт му потрябва известно време да го идентифицира като гласа на техника от командния автомобил. – Когато ти маркира текста и изпълни командата „Отрежи“, той беше уловен в паметта. Трябваше да направиш това, за да не допуснеш опитите да се изтрият тези файлове. Този текст съществуваше в паметта на компютъра, но в буферна област, не на диска, не някъде, където Гини да може да го хване.
Хейт каза:
– Той трябва да почива.
Техникът добави развълнуван:
– Главният процесор беше нагласен така, че в случай на прекъсване на захранването да запамети всички буфери на диска. Гини разбра това – разбра, че единственото, което може да направи при съществуващото положение, е да спре захранването.
Напуснаха стълбите и Дарт почувства освобождаването на краката на носилката и че вече се движи върху колелета. Грапавините му причиняваха болки по цялото тяло.
– По-късно – каза на Хейт един от санитарите. – Нека почива.
Игнорирайки го, техникът продължи:
– Самата машина е защитена с резервно захранване, затова след нашата намеса Гини, която само това чакаше, грабна файла. Потрябваха й всичко на всичко няколко секунди.
„Секунди?“, помисли Дарт.
– След което – включи се пак Хейт – всичко беше в ръцете на групата. Бяхме загубили радиовръзката с тебе. Не ни беше лесно.
– Пипнахме файла?
– Пипнахме всичко – потвърди Хейт. – Гини е гений.
46.
Ариел Мартинсън изглеждаше много по-малка, много по-възрастна в стаята за разпити на отдела за престъпления срещу личността даже в присъствието на седналия до нея неин високоплатен адвокат. Дарт беше чувал много за Бърни Уърнзър, но досега не го беше виждал. Уърнзър беше положил всички усилия да уреди провеждането на интервюто на друго място, но въпреки всичко те се намираха тук, в малка стая без прозорци и с под от линолеум. Точно според желанието на Дарт.
Дарт носеше със себе си магнетофон. Лявата му ръка беше в гипсова превръзка. Той включи магнетофона в един контакт на стената, задейства го и записа имената на присъстващите, мястото, датата и часа. Мартинсън изглеждаше нервна, а Уърнзър олимпийски спокоен.
– Както знаете – обърна се Дарт към Мартинсън, – ние ви обвиняваме в намеса в криминално разследване, доколкото Терънс Проктор и следователно „Проктор секюрити“ е действал като ваш агент. В този смисъл съществува и обвинение в убийство първа степен, за убийството на Уолтър Зелър и опит за убийство, каквито представляват действията против мен. Налице са обвинения относно фалшификация на резултатите от известни клинични изпитания…
– Вие не знаете нищо – изсъска Мартинсън злобно. Уърнзър леко докосна ръката й. Тя изгледа свирепо адвоката си и го прекъсна при опита му да говори. – Не, Бърни. Аз сама ще си изкопая гроба, все пак ти благодаря.
– Наистина аз не мисля, че… – предприе нов опит Уърнзър.
– Тихо – сряза го тя, принуждавайки го да мълчи и предизвиквайки силното му изчервяване. На Дарт каза: – Някога да сте се занимавали с жертва на сексуално насилие, господин детектив? Физическо насилие? Имате ли представа с какъв случай имате работа тук? Разбирате ли травмата – нелечимото увреждане, причинено на една жена, а и на момчета също така – чрез такова насилие? Разбирате ли? Тялото на някой друг вътре в теб… болката… болестта… Някой те удря… лигави се с теб и те унижава…
– Ариел! – опита се да я спре Уърнзър.
– О, затваряй си устата! – кресна му тя.
Дарт обясни с развълнуван глас:
– Беше прострелян пет пъти, като последният куршум прониза черепа му точно под лявото око и го уби.
Игнорирайки го, тя продължи:
– Ами ако притежавахте знанията, способността да намалите сексуалното насилие – изнасилванията – с десет процента? Насилията срещу съпруги и деца с двадесет на сто? Шестдесет на сто? Ами ако съзнавате какви са възможностите ви? Ами ако правителството при цялата му баналност е постановило система от правила, толкова ограничителни, бавни, толкова трудно преодолими, че си разбрал, че ще минат може би десетилетия, преди да успееш да представиш тази технология на пазара? Какво тогава? Ще седиш и ще чакаш? В тази държава всеки дванадесет секунди бият жена. – Тя погледна своя „Ролекс“. – Откакто сме седнали тук, срещу повече от десет жени е вдигнат юмрук. Ще чакате ли да минат десетилетия, ако сте на мое място?
Десетки образи на Зелър наводниха съзнанието на Дарт.
– Уолтър Зелър разкри вашата обработка на документацията по клиничните изпитания. Той разкри фалшификациите на фактите, извършени от Проктор. В резултат от тези разкрития той беше преследван, животът му беше под заплаха денем и нощем в продължение на повече от дванадесет месеца…
Прекъсвайки го, тя повиши ядно тон:
– Кой сте вие? Слушате ли какво ви говоря? Чувате ли какво казвам? Е, и какво, ако съм променила нещо от бумажната работа? Точно това беше – бумажна работа!
– Ариел, аз трябва да се намеся – направи опит Уърнзър.
– Млъкни, Бърни. При всички случаи ти се плаща. – Обръщайки се към Дарт, тя продължи: – Бих ли изкарала латерина на пазара въпреки не съвсем идеалните резултати? Разбира се, че бих. – Кръстосвайки погледа си с неговия, тя додаде: – Аз ще го направя, ако имам тази възможност. Предпочитам да спра петнадесет, двадесет, тридесет процента от тези зверове пред това да стоя на едно място, без да предприемам нищо. Всеки дванадесет секунди, не забравяйте това. И бих ли прибегнала до такова средство поради алчност? Не. Заради науката, детективе! Заради жертвата. Всяко ново поколение латерин, което сме усъвършенствали, показваше от пет до седемнадесет процента подобряване на качествата. Но при съществуващите правила няма начин за тестуване. Не можете да пробвате латерина върху плъхове и маймуни! С кого се шегувате? Това е отклонение в човешкото поведение – и до голяма степен генетичен дефект. Знаете ли кой трябва да се намира в тази стая, кой трябва да бъде тук вместо мен? Държавната администрация по лекарствата. – Тя кимна. – Можете да бъдете сигурен, те трябва да са на този стол. Не аз. Виновна ли съм, че се опитвам да направя нещо? Да. И се гордея с това.
– За действията си ще отидете в затвора – изгледа я Дарт. – Но в случай, че ни съдействате, както господин Уърнзър ще ви обясни, във вашия случай ще се вземат под внимание специални съображения.
– Не ми трябват специалните ви съображения. Колко мъртви жени, бити съпруги, изнасилени деца са равни на един Уолтър Зелър? Кажете ми как да съставя уравнението. Зелър многократно нарушаваше закона. Накрая той извърши убийства…
– Убиецът сте вие – кресна силно Дарт и веднага съжали за избухването си. Той се овладя, погледна я в очите и продължи: – Вие подправихте данните, резултатите от изпитанията, а след това се опитахте и накрая успяхте да убиете човека, който разкри измамата ви. Вие, не Проктор, не неговото физическо оръдие, вие.
Устните й се раздвижиха, но не последва никакъв звук. Най-накрая тя проплака:
– Това е важна работа.
Настъпи тежко мълчание. Гърдите на Мартинсън започнаха да се повдигат от силното напрежение. Дарт се чувстваше целият плувнал в пот.
Той започна пак:
– Не можете да съпоставяте едното с другото. Няма да стане така. – Почувства, че се размеква. Двадесет процента по-малко сексуални насилници? Беше ли това възможно?
Тя го погледна уморено.
– Правете това, което сте длъжен да правите, детективе. Всички ние правим това, което чувстваме, че сме длъжни да правим. Аз ще се възползвам от моите възможности. – Замълча, погледна към измъчвания от недоволство Уърнзър и отново към Дарт. – Искате ли да ви кажа нещо? Не забравяйте, че съдебните заседатели са мъже и жени. В тази страна не съществува състав, който ще ме осъди за това, което съм извършила. Зелър извърши убийства, не аз. Един отчаян човек, повлиян от загубата на жена си. Аз се опитвах да помогна на тези, които той убиваше. На тях им трябваше тази помощ – това е документирано – и по тази причина те участваха в изпитанията. – Тя отново погледна към Уърнзър.
Дарт информира адвоката:
– Тери Проктор ще свидетелства срещу вашата клиентка. Може би ще трябва да имате това предвид.
– Остани си на мястото, Ариел – посъветва я Уърнзър.
Тя се изправи, макар и не енергично. Оправи с ръка костюма си и като срещна погледа на Дарт, отрони тихо:
– Опитвах се да помогна за решаването на важен социален проблем. Ако искате, можете да ме осъдите за това.
Премина покрай него и излезе.
Дарт не направи нищо, за да я спре.
