Текст книги "Верига от улики"

Автор книги: Ридли Пиърсън

сообщить о нарушении

Текущая страница: 24 (всего у книги 26 страниц)

Ако използваше картата на охранителя, за да влезе в някое помещение, щеше да издаде местонахождението си и по този начин да намали шансовете си да направи това, което трябваше да се направи. Това му подсказа една идея.

Той мушна откраднатата карта в първото попаднало на пътя му идентифициращо устройство. Светлината се промени в зелена. Дарт завъртя дръжката, отвори вратата и след това бързо я дръпна и затвори. Побягна към следващото устройство на следващата врата и повтори процедурата. И така нататък. Погледът му беше насочен неспокойно върху аварийните стълби, по които току-що беше дошъл. Прекоси коридора и употреби картата си при още два офиса, блокирайки вратата на първия с една писалка, за да й попречи да се затвори. Охранителният компютър сега щеше да отбележи, че е проникнато в шест офиса.

Тръгвайки по обратния път, Дарт влезе през вратата, която беше блокирал с писалката. До слуха му достигаше шумът от стъпките на охранителя, който се движеше нагоре по аварийните стълби. Оставаха му само няколко секунди…

Вратата беше отворена. Той вкара откраднатата карта в четящото устройство и започна много енергично да я движи напред и назад. Шумът от стъпките утихна и Дарт предположи, че охранителят се намира от другата страна на вратата, но че е по-предпазлив от партньора си. Дарт продължи да движи картата. Тя се пропука по левия ръб. С едно сериозно усилие Дарт я скъса по средата, като остави значителна част от нея вътре в устройството, с цел да попречи на вкарването на друга карта.

Той блъсна вратата и я затвори здраво в момента, в който чу шума от отварянето на вратата към аварийните стълби. Охранителят беше заедно с него на шестия етаж.

Дарт се мушна в първото кресло, което беше обърнато срещу един терминал. Натисна клавиша за пауза и екранът се проясни.

– Давай – подкани Гини.

Един глас се намеси с инструкция:

– Тигърът е в градината. – Беше пристигнал Тери Проктор.

Дарт почувства тръпки студ чак в стомаха си. Проктор поемаше огромен риск с появяването си тук лично, от което Дарт можеше да разбере колко голямо е отчаянието му.

Дарт извади клетъчния телефон с надежда да получи повече самостоятелност. Той се отказа от полицейската честота – натисна „повтори“ и „изпрати“ и миг след това Гини отговори:

– Разполагаме с по-малко от две минути. Сега слушай внимателно…

Ниво след ниво Гини направляваше Дарт през подходящите ключови комбинации и необходими пароли. За да бъде сигурна, че Дарт действа правилно, Гини непрекъснато повтаряше:

– Какъв е надписът? Какъв е надписът? – Дарт прочиташе и чакаше следващото указание.

Навън в коридора Дарт чу как охранителят отваря някаква врата, след което последва тишина. „Ще трябва да претърси всички офиси“, помисли Дарт, разбирайки, че беше спечелил известно време.

Можеше да си представи какво става навън. Пристигането на Проктор беше предизвикало началото на трета фаза, независеща от Дарт: съгледвачът потвърди, че Проктор е влязъл, хората от групата за спешна намеса, облечени изцяло в черно, веднага започнаха да изкачват стените на оградата, с цел да блокират всички изходи. Проктор щеше да бъде заловен.

Това промени динамиката – съвсем не можеше да се предвиди поведението на едно притиснато в ъгъла животно.

– Слушаш ли? – попита почти истерично Гини. Тя каза: – Л-А-Т-Е-Р-И-Н-5. Разбра ли?

Дарт го набра и натисна входящия клавиш.

На екрана му се появи титулната страница на клиничното изпитание. Дарт почувства силно облекчение. Датата беше отпреди четиринадесет месеца.

– Файлът е дълъг седемдесет и шест страници – информира Гини.

Той чу зад себе си силно тръшкане – охранителят беше на вратата.

– Няма да изляза оттук с този диск – информира я Дарт, оценявайки ситуацията. В джоба си той имаше диск, на който трябваше да запише информацията, сега това изглеждаше невъзможно. След чувствителна пауза той попита: – Там ли си?

В лявото си ухо той чу съобщението на диспечера в командния автомобил:

– Градината е обградена. – Групата беше на мястото си.

Охранителят прошепна тихо по радиостанцията, но Дарт го чу през вратата:

– Трябва ми главен ключ. Третият етаж.

– Окей – изгъгна Гини в клетъчния телефон, – ето какво ще направим. – Част от секундата по-късно тя извика: – О, по дяволите, почакай. Имаме си посетител.

Като погледна към вратата и като знаеше, че охранителят ще влезе през нея всеки момент, Дарт изсъска:

– Не мога да чакам. Няма време.

– Маркирай пълния текст. Ще те потърся.

– Гини? – извика Дарт в телефона.

Никакъв отговор.

Вторият компютър на Гини го постави нащрек в момента, когато беше употребена паролата на Мартинсън за включване в системата. Много от обикновено използваните охранителни софтуери пречеха на дубликирането на дадена парола, ако един човек вече е в системата. Гини се беше надявала, че случаят е точно такъв – че като резултат от влизането на Дарт в системата на Мартинсън или на този, когото Мартинсън беше повикала, щеше да му бъде отказан достъп. За неин ужас системата позволяваше на това, другото лице, достъп в мрежата.

Дарт помисли, че въпросното лице е Тери Проктор и че той може би даже вече се намираше във фоайето, следвайки инструкциите на Мартинсън да изтрие файловете.

Гини се чувстваше безпомощна. Екранът следваше всяко движение на натрапника. Той пропътува покрай главното меню и по маршрута, който Гини вече познаваше много добре. Беше въпрос на тридесет до шестдесет секунди натрапникът да стигне Дарт. Не можеше да се каже как ще реагира системата. Гини предполагаше, че тя ще замръзне, ще блокира и че само операторът ще бъде в състояние да коригира това. А тази система работеше за Мартинсън, което означаваше, че файловете вече никога повече нямаше да бъдат видени.

Дарт не можеше да копира текста на диск, тъй като дискът можеше да бъде конфискуван от охраната и унищожен.

По такъв начин пред Гини стоеше само един избор. Използвайки модем, тя щеше да се опита да преодолее защитата на системата за втори път, като се старае да не повтаря грешката си отпреди.

Тя вдигна телефона и запита бързешком Дарт:

– Маркиран ли е текстът?

– Готов съм – изрече Дарт в телефона. Той чу шум от бягане. Общият ключ – истински ключ, не някаква карта – след секунди щеше да бъде доставен.

Гини нареди:

– Избери „Меню Редактиране“. Натисни „Отрязване“.

– „Отрязване“ – изкрещя Дарт. – Искаш да кажеш „Копиране“!

– Казах „Отрязване“, детективе. Хайде.

– Но ще загубя файла! – протестира Дарт.

– „Редактиране. Отрязване“ – заповяда Гини. – Действай бързо!

Очите на Гини се разшириха, когато следеше какво става на втория компютър. Тя гледаше как Проктор пише Л-А-Т…

– Това не е за обсъждане. Направи го сега!

Показалецът на Дарт се поколеба върху бутона на компютърната мишка. Почувства, че капка пот се стича по челюстта му. Чу ключа във вратата. А след това чу превъртането на същия този ключ.

„Отрязване“-то щеше да доведе до изчезване на блокирания текст. Знае ли тя какво прави?

– Сега! – чу той още веднъж в ухото си.

Показалецът му натисна бутона автоматично и седемдесет и шестте страници доклад от клиничните изпитания изчезнаха от екрана.

– Слава богу – въздъхна Гини по телефона. – Сега – добави тя, – ако искаш да видиш отново тези файлове, има нещо, което трябва да направиш…

– Не точно сега – прекъсна я Дарт, като остави клетъчния телефон, скочи от креслото и го изтика до вратата точно в момента, когато топката на вратата се превъртя.

Дарт затисна вратата с крак, обърна креслото наопаки и затисна с него дръжката, така че да направи невъзможно отварянето на вратата.

Погледна тавана: големи правоъгълни стъкла в алуминиева дограма. Една възможност за бягство.

Вратата се отвори донякъде и се спря от креслото. Охранителите от другия край я притиснаха с тежестта си. Шумът беше оглушителен.

Капки пот попаднаха в очите му, причинявайки му пареща болка.

Дарт се замисли върху възможността да излезе през прозореца. На върха на всеки модул имаше корона, наподобяваща по формата си топка за голф. Намирайки се на най-горния етаж, тези стъкла бяха по-успоредни спрямо земята, отколкото на по-долните етажи и изкачването щеше да бъде по-лесно. Дарт не се чувстваше уверено при големи височини, но този изход изглежда беше най-бързият.

Той направи две стъпки към прозореца и го достигна, преди да чуе удара на кухо под краката си. Спря, за да изследва източника на този звук.

Креслото зад него се плъзна. Вратата се отвори на два-три инча и в процепа се появиха няколко пръста, които се протегнаха към стола, за да го отстранят от пътя.

Дарт се хвърли, блъсна с рамо вратата и пречупи всичките четири пръста. От другия край на вратата изригна животински рев. Възстанови предишната позиция на креслото и скочи към прозорците.

По периметъра на офиса множество подови панели покриваха пространства, в които се побираха телефонни, компютърни и други комуникативни кабели. За да бъде по-лесен достъпът, килимът на това място не беше залепен и Дарт го отдръпна. Той дръпна нагоре панела и в следващия миг гледаше надолу в едно тъмно мъртво пространство през една плетеница от жици. На три фута под него се виждаха акустичните плочки от тавана на офис на петия етаж. Стоманени греди поддържаха пода на офиса, където се намираше Дарт.

Той не се поколеба. Седна, вкара със сила пръстите на краката си в мрежата от проводници и се спусна надолу.

Вратата изтрещя и креслото се плъзна отново.

Дарт зарита панела под себе си, начупи го на парчета и вече можеше да види горната част на някакво бюро в офиса долу. Той се спусна през мъртвото пространство, падна несръчно върху бюрото и изпита силна болка в наранения си глезен.

Над себе си чу шума от падането на креслото. Те бяха вътре.

Дарт скочи от бюрото, игнорирайки болката и хукна към вратата. След миг той бягаше бързо към стълбите на аварийния изход, надяваше се, че има достатъчна преднина.

– Това прозвуча грозно – каза гласът в лявото му ухо.

– Свържи ме с Гини – изхърка Дарт. – Загубих телефона. – Все едно дали това му харесваше или не, но хората на Проктор вече щяха да чуват всяка дума.

Следвайки инструкциите на Гини, Дарт се отправи към основата на стълбите. Докато той бягаше, тя не спря да говори.

Разкриването на осъществената от Гини диверсия върху процесора на „Роксин“ стана причина централният процесор да заеме отбранителна позиция и да елиминира възможността на странични лица да стигнат до машината чрез модем и да изключи временно системата. Ситуацията би могла да бъде обърната, но само от терминала SYSOP вътре в центъра за обработка на данни, който според Гини вероятно се намираше на приземния етаж на сградата.

– Как можеш да бъдеш сигурна? – изуми се Дарт, докато бягаше.

– Съществуват три различни системи, които те биха могли да използват, а аз ги познавам и трите. Всички те могат да изключват модемните комуникации. По дефиниция те не могат да бъдат включени отново със софтуер, необходимо е механична намеса – някакъв бутон. Това ги прави сигурни. Предните панели в основни линии са същите: няколко индикатора и един-два бутона. Знам как стават тези неща, Джо. Това е моята област – напомни му Гини. – Ще трябва да ми се довериш. И слушай, Джо, след като се включим отново, ще ми трябват няколко минути минимум.

– Какво търся? – попита той.

– Това ще е обикновена кутия – може би набор от кутии според това, колко са входящите линии. Ако са повече от една, ще трябва да се справиш с всеки главен ключ. Предното табло ще покаже поредица от седем малки светлини, вероятно червени. Може да се очаква, че ще свети само най-отдалечената вдясно. Върху далечната дясна страна на самата кутия ще има вертикален набор от червени светлини – по една за всяка входяща линия – всъщност това са бутони, не светлини. Под тези светлини – натърти тя – има още един бутон, който се самоизключва. – След това, редактирайки думите си, тя добави: – При две от машините този бутон е отдолу. Върху кутията, която е черна, е отгоре. Но надписът ще бъде „Главен“, „Група на линия“ или „Всички“.

– „Главен“, „Група на линия“ или „Всички“ – повтори той.

– Да. И този е, който ти трябва. Един или повече от тези главни трябва да е червен. Когато го натиснеш, той ще се промени в зелен или кехлибарен. В този момент ние отново ще сме на линия. – Попита го: – Стига ли това описание?

– Изглежда не лошо.

– Когато си там, можеш да ми описваш нещата и да ми задаваш въпроси.

– Не чух добре това, последното – каза Дарт, след като най-после стигна основата на стълбите. Гини повтори. – Окей – избъбри Дарт, който се чувстваше много притеснен от недостига на време. – На приземния етаж съм. Каква стая търся?

– За обработка на данни – отговори на минутата Гини.

Дарт отново анализира положението. Преследваха го най-малко трима охранители. Проктор, и ако имаше някой с него, щеше да се е намесил в хаоса. Това означаваше четирима или повече преследвачи. Бяха му загубили следата. Дарт се чувстваше сигурен, че при положение, че действията им се ръководят от Проктор, ще се покажат умни: ще проведат претърсване етаж по етаж. В същото време поне един от охранителите ще наблюдава компютъра, ще следи системата, за да види дали Дарт се опитва да използва охранителна карта за достъп където и да е. Тази личност щеше да ръководи претърсващата група.

Гласът от наблюдателния пункт неприятно проскърца в ухото на Дарт:

– Действат бавно и спокойно, но напредват. Виждам ги на втория етаж.

Слизайки на приземния етаж, той по всяка вероятност беше попаднал в безизходно положение.

Изтича по коридора, където вместо тайнствената цветна система вратите имаха надписи. Няколко бяха отбелязани със „Само за персонала“. На друга се четеше „Подкрепителен пункт“. Той отмина две бани и нещо, което беше маркирано с „Високо напрежение. Не влизай“.

Дарт зави надясно по дълъг коридор. Приземният етаж представляваше истински лабиринт. Той отмина една врата с надпис „Техническо обслужване“.

– Гини?

– Аз съм.

– Намирам се при „Техническо обслужване“. Не видях нищо, подобно на обработка на данни.

– Приземен етаж?

– Да.

– Охрана?

– Сигурно – потвърди Дарт, като се чудеше как може да се промъкне вътре.

– Провери процепа под вратата – посъветва го Гини. – Празното място в долния край на вратата. Студеният въздух се намира ниско – поясни късо тя. – Компютърната зала трябва да е много студена.

Дарт застана на колене и опипа с пръсти.

– Права си. Истински студено е.

– Хайде да опитаме – подкани го тя.

Дарт се изправи и объркано заоглежда вратата. Беше тежка, стоманена и заключена. Той извади револвера си. Не можа да се сети за нещо друго.

– Каквото и да направиш – изрече така ясно Гини, като че ли се намираше до него, – не насилвай тази врата.

– Принуден съм – отвърна Дарт.

– Не можеш. По същата причина не можем да допуснем твоите лоши момчета да я съборят – каза тя, имайки предвид групата за спешна намеса. – Такова незаконно влизане ще доведе до блокиране на централния процесор. Единственото лице, което може да отвори вратата, е самият SYSOP.

– По дяволите – изруга Дарт и погледна нагоре: акустични панели. – Чакай малко – сети се нещо той.

– Трябва ти охранителна карта – посъветва го Гини. – Това е единственият начин. Послушай ме.

– Може би не е – коригира я Дарт, връщайки се по коридора към баните, покрай които беше минал.

Намеси се съгледвачът:

– Спускат се по стълбите на аварийния изход, север и юг, приближават първия етаж.

Дарт се вмъкна в мъжката тоалетна и запали осветлението. Погледна нагоре: в една окачена рамка висяха акустични панели. Той бързо изтича обратно в коридора, до пресечката с другия коридор и обърна внимание на разстоянието и ъгъла. Върна се в банята, покачи се на мивката и бутна панела. Той се отстрани.

– Тръгвам – съобщи Дарт.

– Тръгваш къде?

– Ще видим.

Като се хвана здраво за една тръба в пространството на окачения таван, Дарт закрепи крака си над една преграда, надигна се и премина. Мъртвото пространство имаше височина около четири фута – над Дарт се намираше носещата структура за първия етаж, под него окаченият таван, през който току-що беше преминал. Мястото беше клаустрофобично и в същото време голямо. Таванните процепи на коридора хвърляха наоколо достатъчно светлина и Дарт можеше да види поредица от черни пластмасови водопроводни тръби и тежки стоманени противопожарни тръби, които висяха от греди над главата му. Той се зае да върне на мястото му акустичния панел, за да прикрие пътя, по който беше минал. Надяваше се, че охранителите ще подминат мъжката тоалетна и ще продължат търсенето си някъде другаде на друг етаж.

Несолидният фалшив таван, подкрепян от снопове усукани жици, не беше достатъчно здрав, за да го удържи. Дарт, легнал по корем, разпредели теглото си между една водопроводна тръба, върху която беше качил левия си крак, и друга противопожарна тръба, където беше закрепил десния, пръстите му търсеха опора в гредите над него. Ако се подхлъзнеше и паднеше, щеше да се строполи в някое от помещенията, където щяха да го очакват непредвидими опасности.

Успоредните тръби бяха единствената му опора и той не трябваше да се отделя от тях, въпреки факта, че те следваха посоката на коридора изток-запад, а не ъгъла, който Дарт беше проектирал, за да стигне до компютърната зала. Той пълзеше предпазливо, като през цялото време се стремеше да знае къде точно се намира. Окачените тръби и проводници принуждаваха Дарт да се спира и да ги заобикаля, преодолявайки по този начин последователно всяко от препятствията, улавяйки се за една тръба и премествайки теглото на тялото си върху противоположната. Дарт изведнъж разбра, че до ухото му достига единствено шум, дължим на атмосферни смущения. Или радиото беше заглъхнало, или голямото количество метал наоколо смущаваше връзката. Ако той не ги чуваше, значи и те не го чуваха. Трябваше да бърза. Ако командният автомобил го загубеше за твърде дълго време, групата за спешна намеса щеше да получи заповед да атакува сградата, а според Гини такова неоторизирано навлизане щеше да изключи системата, щеше да я направи недостъпна и файловете щяха да бъдат загубени.

Съвсем близо вдясно от Дарт се появиха светлини, които го заслепиха. В същото време до слуха му достигнаха забързаните стъпки на хора, които бягаха непосредствено под него – намираха се толкова наблизо, че почти можеше да ги докосне. Той остана неподвижен, когато двама мъже се спряха точно под него и той позна изпълнения с напрежение глас на Тери Проктор.

– Няма смисъл – изхърка Проктор силно задъхан.

– Вероятно той може да проникне в помещенията без системата да разбере това – внуши човекът до него.

Последва дълга пауза. Дарт можеше да почувства мислите на Проктор, който се опитваше да се постави в положението на Дарт.

Проктор каза:

– Действаме по първоначалния план: всички помещения без специална защита ще бъдат основно претърсени.

По шума под себе си Дарт разбра, че двамата се разделят. Охранителят подвикна на Проктор:

– Къде отиваш? Натам няма нищо.

– Трябва да направя нещо – сряза го Проктор. – Ти просто си гледай шибаната работа.

„Наети ченгета“, помисли Дарт с презрение.

Доколкото Джо можеше да прецени, охранителят се упъти към баните, а Проктор забърза по коридора. Нивото на шума в ограниченото пространство беше изумително, въпреки името си, акустичните панели почти не правеха нищо, за да заглушат шума. Когато охранителят влезе в мъжката тоалетна двадесет фута зад Дарт, всеки звук можеше да се чуе ясно. Охранителят се спря, за да се облекчи и Дарт чу как затваря ципа на панталона си. Малко по-късно той инспектираше дамската тоалетна. Не дълго след това Дарт чу шум от преместване на метли и парцали и разбра, че охранителят е в стаята на чистачите. Детективът се възползва от прикритието на този шум, за да продължи. Тъй като коридорът беше силно осветен, той виждаше добре и мислеше за това кой чифт тръби биха могли да го поддържат по пътя за компютърната зала.

– … просто ще охраняваш – чу той Проктор, който говореше на някого на известно разстояние пред себе си.

– Специалността ми е залавяне на хора – отговори плътен глас. – Това тук е прахосване на способностите ми.

– Слушай, Алверес, ако наистина имаше някаква способност, нямаше да се намираме тук – изръмжа Проктор.

– Ако ще ме обиждаш – опъна се Алверес, – ще се откажа да ти върша работа.

– Не се заяждай. Влизаш и оставаш. Ако и когато ни потрябват твоите способности, ще пратя да те повикат.

Дарт почувства студени тръпки. Алверес, човекът, когото Зелър се стремеше да избягва, охраняваше компютърната зала.

– Пази шибаната стая. Само това се иска от теб – приключи Проктор с глас, пълен с презрение.

– Няма проблеми.

– И не напускай по никаква причина – добави Проктор.

Дарт чу отварянето и затварянето на някаква врата. Изглежда, че беше на около двадесет до тридесет фута вдясно от него. Компютърната зала. Той огледа тръбите, желаейки да разбере как да се добере до там, после реши да тръгне право напред и да стигне до една единична противопожарна тръба, с помощта на която да приближи залата. Малко по-късно стигна до тази тръба. Седна върху нея с протегнати напред крака. Ръцете му, вдигнати нагоре, се държаха за една греда и при това положение, накланяйки се назад, той вече успяваше да изминава по няколко инча с едно движение.

Мислеше за Алверес и като че чуваше гласа на Зелър: човек, нает да ми счупи коленете.

Дарт машинално спусна ръката си, за да опипа оръжието, което беше получил от Хейт, да се убеди, че то е още на мястото си. При това движение той загуби равновесие, лявата му ръка се изплъзна от гредата. Опита се инстинктивно да предотврати падането си и удари и проби с дясната си ръка един от акустичните панели, докато се удържаше с лявата. Замръзна, разлюлян.

– Били? – чу той силен глас. – Хей, Били? Ти ли си?

Приближаващи се стъпки.

Погледът на Дарт беше насочен надолу, към няколко пластмасови контейнера. Много внимателно върна в старото му положение повредения панел, поправяйки донякъде грешката си.

Стъпките го отминаха.

– Били? – извика отново високият глас, който сега се чуваше по-отдалече. Последва оплакването: – Който е там горе, вдига много шум.

Малко по-късно се затвори някаква тежка врата и Дарт допусна, че човекът беше напуснал приземния етаж. Завинаги? Или за да потърси подкрепление?

Дарт продължи движението си по тръбата, като чувстваше неприятна болка по тялото и пръстите си. Всяка от железните скоби и подпори, с помощта на които оросителната система се крепеше за гредите, представляваше препятствие, което трябваше да се преодолява с маневриране. Пет минути по-късно той се намираше над компютърната зала. Чуваха се само стъпките на Алверес, който крачеше напред-назад като вързано куче.

Изведнъж настъпи тъмнина – лампите в коридора се самоизключиха. Единствената светлина идваше във вид на конуси и снопи, като излизаше от компютърната зала през дупките, през които минаваха кабели. Дарт почака малко, за да могат очите му да привикнат с тъмнината, а след това се придвижи напред към най-близката дупка, през която можеше да се надникне.

Тръбата промени положението си по начин, който Дарт не очакваше, това беше едно леко, почти неуловимо движение, което не му стана ясно до момента, в който чу нещо като тиктакане в равни интервали. Той проследи източника на шума и откри точно под себе си теч – поради тежестта на тялото му една съединителна връзка на тръбата се беше повредила. Водата капеше като тиктакане на часовник. Много наскоро тя щеше да започне да се стича по панела и да продължи в залата, където се разхождаше Алверес. Дарт прокара ръката си по долната част на тръбата, опитвайки се някак да задържи водата и спирайки за кратко време капенето.

Все още с ръка, опряна на тръбата, той се изви, за да погледне през дупката. Светлината, която излизаше оттам, освети лицето му.

Нищо не можеше да се направи, беше безсилен да спре изтичането.

Кап… кап… кап…

През дупката на таванния панел Дарт успя да различи две големи кутии с размерите на малки хладилници и ъгъла на едно бюро. Точно под него имаше облицован под. Докато продължаваше да се вглежда през дупката, той забеляза как първата капка вода, подобна на малък бисер, се спуска от тавана и удря шумно пода.

Още една. И още една.

Дарт яростно движеше ръката си по тръбата, опитвайки се да спре капенето, но положението се влошаваше и потокът се увеличаваше. Студената вода преминаваше през пръстите му и политаше в залата долу.

Имаше истинска ирония в това, че Алверес се зае да инспектира теча. Можеше да се помисли, че Дарт му е отправил покана да извърши това. И за времето, необходимо за един удар на сърцето, Дарт разбра какво трябва да се случи. Нямаше време за съставяне на план, за мислене, за губене на време. Зелър би нарекъл това гореща точка – един миг от времето, който изисква действие, не мисъл или сметка, една от тези възможности, които се представят само веднъж и които могат да бъдат пропуснати, ако се мисли.

Алверес пристъпи под теча.

Джо Дарт освободи ръцете си и скочи.