Текст книги "Верига от улики"

8.

Когато Аби Ланг му направи знак, той веднага почувства, че тя носи със себе си нови неприятности и започна да мисли как да избегне това, което тя, все едно какво, искаше от него. И все пак, в същото време изпитваше необходимост да я наглежда. Не му се щеше да я остави да отиде прекалено далече сама.

Тя му каза:

– Свидетелката на Ковалски е съгласна да разговаря с мен. – Подаде му адреса.

Вероятно това, което отнемаше едно десетилетие от възрастта й, беше комбинацията от русата й коса и сини очи или безукорната й кожа, но от нея се излъчваше жив младежки ентусиазъм, който клокочеше вътре в нея като врящо гърне. В очите на други това можеше да изглежда наивност, но за Дарт беше повече концентрация на енергия – тя като че ли беше някаква батерия и тази батерия частично разливаше енергията си, когато очите му срещнаха нейните.

Есента не беше далече и първите й сигнали бяха променили цвета по краищата на много листа, въздухът носеше нейния аромат, а слънчевите лъчи изглеждаха по-различни – предметите вече не блестяха, те пламтяха. Видя му се чудно, че досега не беше забелязал нищо от това.

– Малко по на север е от Белвю скуеър – предупреди го тя.

„Лош район“, помисли той.

– За това място не е най-доброто време на деня.

Проектите бяха най-безопасни от изгрев-слънце до единадесет преди обед, защото гангстерската активност се проявяваше късно вечер и децата спяха до късно – упоени от наркотици и изтощени.

Аби се оживи.

– Кажи ми за това. Но тя има желание да говори, така че отивам.

– Две пресечки северно от Белвю скуеър? Бяла жена? Сама? Ти шегуваш ли се?

– Какво е това, мъжки егоизъм или расизъм, господин детектив?

– Не бих отишъл там сам – декларира той честно.

– Е, добре тогава, ще ти правя компания – погледна го тя с крива усмивка, отдръпвайки се от него и отваряйки вратата.

– Не, не, не – запротестира Дарт, като не желаеше да отстъпи.

– Влизай – нареди тя, поглеждайки към групата полицаи, застанали до вратата на главната квартира, – или ще направя сцена.

Погледите им се срещнаха и той почувства, че тя съвсем не се шегува.

Мина напред пред колата и след малко влезе и се настани до нея.

– Това е лоша идея – предупреди я той.

– Почакай малко – каза Аби Ланг.

Дългата руса коса на Ланг се ветрееше на отворения прозорец. Той виждаше силуета на малкия й нос в профил, даже грациозните очертания на брадичката й.

– Имаш ли деца? – попита Дарт. „Това пък откъде дойде?“, стана му чудно.

– Три.

– Как изглежда? Семейният живот?

Тя го огледа и се намръщи. Блузата й се надипли и се надигна.

– Това е едновременно най-хубавото и най-лошото нещо, което ми се е случило. Една част радост, една част хаос. Много за препоръчване. – Той долови никакъв или много малко сарказъм в думите й.

– Омъжена?

– Някога. Само че не стана както в приказките.

Дланите му започнаха да се навлажняват, почувства, че спокойствието му го изоставя.

– Флиртуваш ли с мен, Дартели? – Тя го погледна и се усмихна закачливо.

– Какво? – изгледа я изненадан. – Не – отговори несръчно.

Тя сви рамене.

– Е, добре.

Свиха вдясно и се насочиха в сърцето на северния край. Затвориха прозорците, Аби включи климатика, а Дарт провери дали всички врати са заключени. Рядко се случваше бели хора да навлизат в северния или южния край – не без синя униформа – а резидентите на Проектите рядко се осмеляваха да навлизат в търговската част. Ако бандите прекосяваха разстоянието между севера и юга, имаше кръвопролития. Три отделни града съществуваха съвместно и това беше едно мизерно съществуване. Рефер беше полицията.

– Обичаш ли сладолед? – попита го тя.

Въпросът беше толкова далече от мислите му, че Дартели трябваше да помисли малко, преди да отговори.

– Кой не обича сладолед?

– Какъв по-точно? – добави тя. – И не казвай ванилия.

– Ванилия.

– По дяволите…

– От мен може да се очаква всичко – извини се той.

– Така ли? И мислиш, че само ти си такъв?

– Какво имаш предвид?

Тя се усмихна по характерния за нея начин, при който усмивката е адресирана само към нея самата, и наклони главата си към отдушника на климатика, за да се наслади на хладния бриз.

– Замразено шоколадово мляко със сос от къпини.

– Може би флиртувам – призна той честно.

– Само говорим за сладолед. Не се вълнувай. – След няколко пресечки тя попита: – Какъв предпочиташе Гини?

– Ментов.

– Мразя го – заяви тя твърдо.

– Да, и аз – присъедини се той, усмихвайки се.

– Горе-долу го очаквах – каза тя, – по начина, по който го каза.

Когато отминаваха Белвю скуеър, Дартели си помисли, че този вид условия на живот не са характерни за един град в централен Кънектикът, в Съединените американски щати. Изглеждаше недостъпно за въображението, че такава ялова пустиня и явен упадък на градска цивилизация може да се намира само на няколко минути от обновената и оживена търговска част на града. Белвю скуеър приличаше толкова много на затвор, че нямаше нищо учудващо в това, дето много от младите му обитатели свършваха в затвор. Разнебитени, олющени сгради, витрини на магазини и върху тях реклами на шперплат, бордюри, където можеш да затънеш в боклуци. И невъзможност да се види алуминиев контейнер за отпадъци.

Черни и латиноамериканци, които се опитваха да се разхлаждат, стояха пред входовете, по тротоара или бяха накацали на отворените прозорци. Пустош, нещо, взето от страниците на футуристичен роман. Всичко това правеше силно впечатление на Дарт. Системата беше пропаднала позорно. Да преминеш Проектите с кола, означаваше да се запознаеш с пълното отчаяние. Той почувства това в стомаха си.

– Паркирай на такова място, че да можем да я следим – подхвърли Дарт, когато адресът беше вече наблизо.

– Разбрано.

Ако се случеше колата да бъде идентифицирана като собственост на двама бели, тя едва ли щеше да просъществува повече от десет минути. Единствено надписът „Полиция“, който Аби закрепи на стъклото, им предлагаше някаква надежда, че ще могат да се върнат при колата си и да я намерят годна за употреба. Но и това не беше гаранция.

Абигейл Ланг и Джо Дарт се изкачиха по едно циментово стълбище под намръщената светлина на открита шестдесетватова крушка, минаха покрай измазана гипсова стена, изподраскана от безкрайните размествания на мебели нагоре и надолу.

Когато влезе в апартамента, Дартели свали палтото си, разкопча горното копче на ризата си и взе кърпичката си, за да си избърше челото. Люилън Пейдж беше дванадесетгодишна негърка, кокалеста, с опулени учудени очи, с малки напъпващи гърди, които опъваха стегнатата й тениска. Дарт я погледна в очите, усмихна й се, но когато срещна студения й и безизразен поглед, изведнъж разбра, че не трябва да я схваща като дете, а по-скоро като жертва.

Същото съвсем ясно виждаше и Аби.

Докато пътуваха с колата, след като никога не беше я срещала, никога не я беше виждала лично, доста уверено и умно Абигейл Ланг беше дала описание на Люилън Пейдж чак до дългите й силни крака и високи скули – и това беше така, защото тя се вместваше толкова добре в описанието на предишните жертви на Джери Ло. Мисълта, че по тези места имаше най-малко още дузина такива като Люилън, изпълни Дарт с тъга, която се изрази в болезнено мълчание. Вече не дете. Не още жена. Люилън Пейдж премигна, като го погледна с нещо подобно на ужас в очите си: може би за нея всеки мъж беше Джералд Лорънс.

Момичето седна на един стол до черната емайлирана кухненска маса. Майка й все още беше на работа, което представляваше за Дарт неудобство, тъй като не можеха да използват нищо от думите на момичето без предварителното съгласие на майката да я интервюират. Тя каза, че няма баща, което опечали Дарт: не познаваше разликата между това да имаш и това да знаеш. Брат й беше някъде по улиците. Апартаментът, с една спалня, беше безупречно чист, макар и беден на мебели. Малката зелена кушетка и сивото издуто кресло в клаустрофобичната всекидневна бяха обърнати срещу телевизора. Възглавницата и нагънатото одеяло показваха, че някой спеше на кушетката – вероятно братът, който без съмнение не се задържаше там дълго. Вратата на апартамента имаше четири тежки ключалки и лост. Кухненският прозорец, близо до изхода за пожар, беше закован с дъски, а вътрешната страна беше укрепена с три широки метални скоби.

Достатъчен беше само един поглед към условията на живот на това момиче само вкъщи и вече не беше трудно човек да си представи тактиката на сприятеляване на един Джералд Лорънс.

Докато тримата се намираха в началото на разговора, при което Ланг умело предразполагаше момичето за по-голяма общителност, Дарт беше поразен от зрелостта на това дете и му мина през ум, че Ковалски не е бил прав, като е пренебрегнал показанията й на основание на крехката й възраст.

Повлияна от впечатленията си, Люилън беше пряма и показа на Аби и Дарт как от нейния кухненски прозорец може да се види и мръсният паркинг зад жилището на Лорънс на Батълс стрийт, и двата прозореца, които, както тя твърдеше, принадлежаха на апартамента на мъртвия.

– Ти познаваше ли Джери Ло, Люилън? – попита Аби.

Момичето погледна към оръфания под от линолеум и кимна.

– Да, госпожо – промълви тя, – познавах го.

– А той харесваше ли ти?

Момичето вдигна рамене, но беше явно, че не се чувства удобно, беше даже уплашено.

– Ти харесваше ли му? – смени тактиката Аби, която беше свикнала да задава такива въпроси, но Дарт се чувстваше гадно.

– Нещо такова – отговори момичето.

Дарт нямаше желание да присъства на тази сцена. Питаше се защо въобще си беше дал труд да идва, защо Аби го беше завлякла в тази работа и реши, че може би това представлява емоционално наказание, начин, по който да му се попречи да се измъкне, да не изоставя самоубийствата, за което изпитваше силно изкушение. Няколко седмици и Дейвид Стейпълтън, и Джералд Лорънс нямаше да представляват нищо повече от две папки, които събират прах в архивата.

Аби отправи строг поглед към Дарт. Изглежда, че знаеше какви са мислите му и те не й харесваха. Няма да ходиш никъде, казваше погледът й. Помогни ми.

– Кажи ми какво видя – внимателно попита Дарт. Не искаше да чуе нищо повече за историята на случая. Не искаше потвърждение за това, че това малко момиче е било заключено с Джералд Лорънс даже един следобед.

Дарт протегна ръка към яката си и разбра, че вече я беше разкопчал. Пое жадно въздух, изведнъж го обхвана клаустрофобия.

Големите кафяви очи на момичето бяха отправени към Дарт с молба, но въпреки това то се плашеше от него.

– Беше някаква стара кола. Синя, може би. Сива. – Тя вдигна рамене. Беше слаба като кокал. Доста хубавичка. Прекалено реална за Джо Дарт в момента. Той поиска да излезе навън. – Стара. Идва и паркира. Голям мъж излиза. Бял мъж, знаете. Качва задните стълби там – довърши тя, сочейки навън.

Дарт приближи прозореца. Не искаше да чуе това. Каза:

– Било е късно. Трябва да е било тъмно.

– Не, не тъмно. Светлината идва от тях, прозорците там. Достатъчно много светло. – Тя се вгледа в Дарт продължително. – Ти мислиш аз лъжа, също като онзи другия – каза тя, имайки предвид Ковалски.

Аби отправи за момент покровителствен поглед към Дарт, а после се обърна към момичето.

– Видяла си как един бял мъж излиза от колата си – синя кола – и как се качва по онези задни стълби?

– Голям мъж. Да, госпожо. Сива може би – колата.

– И тогава ти какво направи, Люилън? – попита Дарт с надежда да открие някаква непоследователност, която би могла да я елиминира като свидетел, и в същото време да обясни защо Ковалски е пропуснал да регистрира показанията й. Започна да се надява, че Аби не е сгрешила в инстинкта си: може би връзката беше Ковалски, не Зелър. Какво удоволствие би било, ако можеше да бъде съборен Роман Ковалски.

– Наблюдавах – отговори момичето. – Мъжът идва, промъква се късно през нощта и аз мисля някой ще бъде арестуван, може би убит. – Тя кимна към Дарт и той почувства, че го пронизва студ чак до пръстите на краката. Типично за Белвю скуеър – арести и престрелки. Беше изречено с вълнение, като че ли този прозорец беше просто един телевизионен екран.

Дарт обмисли възможностите. Джералд Лорънс може би е бил разпространител на наркотици, белият му посетител – клиент. Възможно беше Ковалски да знае нещо относно това, след като някога е работил в отдела за наркотици. Възможно е купувачът да е бил ченге, помисли Дарт, като се опитваше да открие мотивацията на Ковалски. Купуването на наркотици близо до Белвю скуеър от ченге или изнудване, извършвано от ченге, представляваше точно този вид информация, която Ковалски би се опитал да скрие. Ако действаше сам, на своя отговорност, ако потулеше работата, би могъл да защити колега офицер и да посъбере някои сведения, които по-късно да изтъргува.

– Белият мъж беше горе около пет минути – уточни Аби.

– Да, и никаква стрелба – каза тя като че ли на Дарт. – Мама ми казва, когато има стрелба, да се мушна под масата. Наведена глава и под масата.

Пет минути бяха достатъчни за извършване на покупка и прибиране в колата, помисли Дарт. Нямаше чувството, че бяха достатъчни, за да се имитира самоубийство. Почувства нова вълна на облекчение – като мислеше за Зелър, изведнъж беше стигнал до някои заключения. Вината, помисли той, е форма на заболяване.

Погледна към Аби и това, което видя, беше тъга. Едно същество, толкова младо, казваха очите й. Невинно. А невинността, помисли той, е като един балон – веднъж пробит, повече не съществува. Не може да се поправи. Няма начин. Неговата майка беше откраднала от него друг вид невинност, той изпита някаква симпатия и чувство за сливане с това малко момиче.

– По кое време през нощта беше това, Люилън? – попита Аби.

– Между единадесет и единадесет и половина.

– Била си будна толкова късно? – попита Дарт. Интересуваше го дали това не е възможна пукнатина в разказа й.

– Не спя много добре. Мама ми чете след новините, после може би спя кратко.

– Защо не спиш добре? – попита Аби.

– Лоши сънища.

„Наречени Джералд Лорънс“, помисли Дарт.

Той погледна Аби. Как би могъл човек да се реши да работи в отдела за сексуални престъпления? Как може тя всеки божи ден да живее в тази атмосфера?

Аби зададе неизбежния въпрос. Дарт отвърна поглед встрани.

– Джери Ло канил ли те е у тях?

– Не знам.

– Няма да кажем на майка ти – обеща Аби.

„Знае точно какво да каже“, помисли Дарт.

Отново върна погледа си, когато Люилън Пейдж вдигна рамене и насочи вниманието си към напукания линолеум. Тя кимна срамежливо.

– Той има зайчета – почти се усмихна тя. – Бели зайчета.

Дарт почувства парене в очите си и се опита да се овладее, като силно стисна юмруци. „Защо трябва да се пита за това?“, се чудеше той. Не искаше да чуе нито една дума. Но разбра колко важен беше този въпрос – може би се беше насъбрала толкова много враждебност и омраза към Лорънс, че някой съсед го е убил и се е погрижил да създаде впечатление на обесване. Може би тук не участваше изобщо никакъв бял човек. Може би Ковалски беше открил някакъв намек за убийство и решил, че гад като Лорънс не си струва парите на данъкоплатците.

По лицето на Аби се четеше израз на безкрайно търпение и съчувствие. Дарт й се възхищаваше, неговото собствено лице вероятно изразяваше ужас. От страха и колебанието на момичето той разбираше, че то наистина е било в бърлогата на Лорънс, че е галило тези зайчета. Жертва.

Правейки опит да отклони потвърждението й – не искайки да го чуе – той се намеси нетърпеливо:

– Ти без съмнение ни помогна много. – Господ да му е на помощ, той няма да тревожи момичето. Повече не го интересуваха липсващите страници на Ковалски. Карай да върви.

Но за Аби сегашното беше като всяко друго разследване, случай като другите, беше виждала десетки момичета като Люилън Пейдж. Нямаше намерение да позволи на Дарт да прекрати разпита.

– Хубави ли са зайчетата? Милички? – попита тя.

Момичето кимна.

– Да, госпожо.

– Люилън, ти посети ли Джери Ло през онази вечер?

– Вечер? Няма начин. Само когато мама е на работа. Мама не харесва Джери никак. Мама не иска да виждам зайчетата. – Тя попита Дарт: – Знаеш ли какво се случи на тях, зайчетата, когато вече Джери е умрял?

Дарт обърна гръб и излезе от стаята, гърлото му беше свито, погледът замъглен.

„И да убиеш всеки Джери Ло, който намериш, пак ще останат“, помисли той. Имаше желание да промени живота на това момиче, да върне стрелката на часовника.

– Аби – извика той високо, надявайки се да се сложи точка на всичко това.

Но чу гласа й от другата стая, когато тя попита меко:

– Мислиш ли, че можеш да разпознаеш този бял мъж, ако го видиш?

Дарт не чу отговора. Можеше да си представи как тези тънки рамене се повдигат и изпълнения със страх поглед на момичето. На стената имаше картина, изобразяваща Исус Христос, а още една до вратата на банята с лика на папата. В главата на Дарт имаше друга картина – Джералд Лорънс увиснал на един шнур. Срежи шнура. Закопчей го в торбата и забрави. Кого го е грижа за него? Защо трябва да се разследва? Ковалски беше прав: много хубаво е станало, да върви по дяволите.

– Аби – извика той отново.

– Ела за малко – беше нейният отговор.

Неохотно Дарт влезе отново в кухнята.

– Кажи му това, което току-що каза на мен. – Аби отправи към Дарт поглед, който имаше смисъл на наказание за дезертьорството му.

– Видях белия човек да издърпва стола под него.

Дарт замръзна на мястото си, с отпусната челюст. За момент му се стори, че сърцето му е спряло. Това, което си беше мислил – сделката за наркотик, сметките на Ковалски – се изпари.

Различни мисли преминаваха през ума му, от това колко лош свидетел е момичето: дванадесетгодишна жертва на сексуално насилие, до липсващите страници на Ковалски.

Столът. Той си спомни снимката: столът легнал на едната си страна, все едно, че е ритнат.

Като се изправи и погледна навън през кухненския прозорец, Аби попита:

– Щорите вдигнати ли бяха или спуснати?

За Дарт този тон на гласа беше познат: Аби не вярваше на момичето. „Слава богу“, помисли той.

– Щората беше спусната. Джери винаги държеше щорите пуснати. Казваше, че зайчетата не обичат слънце. – Тя се обърна с лице към Дарт и обясни: – Но онази нощ беше горещо и имаше вятър и щората се издуваше напред-назад и по едно време мръдна и видях, че белият дръпна стола и видях краката на Джери… нали разбирате. – Тя погледна към Аби и размаха ръце пред себе си. – Все едно, че бягаше, нали разбирате? Бяга много бързо.

Дарт се почувства като парализиран. Люилън Пейдж беше станала свидетелка на убийство.

Момичето продължи, този път само на Аби:

– Фриц избяга. Това е моето куче. Мама ще ми позволи да имам зайчета, след като вече Фриц го няма. Каза никакви зайчета, докато имаме Фриц, но Фриц сега го няма, замина завинаги. – Тя кимна ентусиазирано.

Петнадесет минути по-късно Дарт и Абигейл бяха отново в служебния таурус и се радваха на действието на климатика. Аби каза убедено:

– Убила е кучето или го е пуснала да избяга, или го е подарила на някого.

– Мислиш ли?

– Тя иска тези зайчета.

Сега той разполагаше със свидетел, против когото беше в много отношения и все пак се радваше, че го има. Някой беше убил Лорънс – „Същият, който е убил Ледения човек?“, чудеше се той – и все едно кой би могъл да се окаже този човек, даже ако това е Уолтър Зелър, той трябваше да бъде спрян и да бъде спрян незабавно. Не можеше да не мисли, че е можел да спре тези убийства, ако беше проговорил, когато е трябвало. Изведнъж почувства тръпки студ.

– Защо Ковалски ще я изпусне от доклада си? – го попита тя внезапно.

Ковалски беше голям бял мъж, Дарт разбираше какво имаше предвид Аби. Той изрази несъгласие.

– Възможно е тя да лъже за цвета на човека. Може да лъже за всяка една подробност.

Аби гледаше внимателно по пътя пред себе си и намали скоростта, когато се появи червена светлина.

– Не мисля, че е лъгала – промърмори тя.

– Не – каза той, въпреки че искаше цялата история да бъде погребана. Мислеше, че сега разбира Ковалски повече от всякога.

Грешките влекат след себе си други грешки, напомни си Дарт. Не си обърнал внимание на нещо преди три години и това нещо те настига и ти вади душата. Изпълних дълга си, напомни си той, като се чудеше дали един съдебен състав ще погледне на нещата по този начин, като се чудеше дали кариерата му не е стигнала края си. Чувстваше се бита карта. Глупак. Помисли си за възможен трансфер – някъде на юг, далече от зимите. Хората можеха да обяснят това със скъсването му с Гини. Много подходящо време да направи опит.

Но по-умната част от него знаеше, че истината не може да бъде надбягана. По-добре остани и се сражавай.

Аби попита:

– Какво точно става с нас, Джо?

Дарт почувства, че лицето и гръбначният му стълб се нажежават. Как можеше тя да се откъсне толкова бързо от Люилън Пейдж? Това ли правеше от човека отделът за сексуални престъпления? Лишаваше го от чувствителност по начина, по който отделът за убийства го превръща в комедиант?

Тя настояваше за отговор, не искаше да се повтаря.

– Нека забравим за сладоледа – каза той.

– Не говоря за сладолед…

Аби откри разкопчано копче на блузата си и го закопча. Тя промени посоката на колата, за да се размине с приближаващ насреща бавнодвижещ се камион, после зави и пресече. Паркира зад сградата на Дженингс роуд и миг преди да излязат от колата, обяви:

– Знам каквото знам. Знам как те приемам. Какво чувство изпитвам към теб. Това ме плаши малко.

– Ти си добра компания, Аби.

– Окей – каза тя, приемайки репликата му.

Но Дарт не прие собственото си обяснение. Той искаше да каже нещо. Тя беше нещо повече от добра компания. Той не беше безразличен – няколкото години, които ги разделяха, ни най-малко не го смущаваха. Тя беше боец, настъпваше без страх. Беше дала глас на мислите си и когато погледите им се срещнаха, той почувства това дълбоко в себе си.

Докато изглеждаше, че всичко това й е познато, че се беше примирила с очевидното, той не можеше. Не на глас. И затова не каза нищо: нов умишлен пропуск от негова страна. Щеше ли да плати и за него?