Текст книги "Верига от улики"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 26 страниц)
Бяха прекарали повече от пет минути в къщата, когато Дарт започна да разбира по-ясно действията на Шулц. Командвайки тим от шестима – загрижен за безопасността на групата – той умело разставяше човешкия си резерв, така че да не допусне присъствие на повече от трима души в някоя от малките стаи. Дарт, Грич и Йейтс действаха като тим, докато Шулц със своите трима въоръжени хора от групата за бърза намеса изследваха следващото пространство и поддържаха постоянна готовност.
Дарт и групата експерти след малко слизаха по тясно дървено стълбище и се насочиха към недовършена приземна стая, където имаше пералня и сушилня, опънато въже, няколко кашона и в непосредствена близост до стълбището пейка, отрупана с разни железарии. Грич направи знак на Дарт и му посочи пералнята и рафтовете над нея. Тя поклати глава отрицателно. Дарт отговори на жеста по същия начин. Съобщението й не му беше ясно. Тя включи комуникационното устройство и прошепна:
– Никакви перилни средства, никаква белина. – Сега Дарт разбра какво няма и си спомни, че Зелър някога му беше казал, че това, което липсва, е също толкова важно, колкото това, което е налице, и разбра, че Грич и Йейтс бяха много добре обучени в подобни дела.
Дарт кимна и регистрира в паметта си факта.
Дарт посочи към пейката и тимът заработи, като трескаво снимаше, опипваше, събираше. Действията им отново произведоха силно впечатление върху Дарт, комбинираните им движения бяха отмерени, координирани и продуктивни. Напуснаха помещението след две минути.
Шулц насочи Дарт и експертите към втория етаж, където един тесен коридор предлагаше достъп до две спални и две бани. Главната спалня беше по-голяма от гостната стая и от нея се влизаше направо в едната баня. Тук имаше достатъчна светлина и Дарт можеше да свали досадните очила, но Грич и Йейтс продължиха да носят своите.
– Седем минути – чу Дарт в слушалката равния глас.
Двойката експерти се заеха със снимане на различните части на помещението, докато детективът, застанал по-назад, изучаваше обстановката. Лицевата част на леглото се намираше между двата прозореца, които гледаха към уличката. Срещу леглото един скрин крайно неудобно заемаше ъгъла, съвсем близо до вратата към банята, вдясно от която имаше врата към някакъв шкаф за дрехи. Нещо в стаята смущаваше Дарт, въпреки че не му беше ясно какво точно. Това, че беше спретната? Чиста? Липсата на индивидуален почерк? Не беше сигурен.
Явно беше, че някой беше живял тук. На тоалетната масичка се виждаше купчинка монети, химикалка и лекарство против стомашни киселини. Йейтс се зае да ги изследва за отпечатъци. Дарт приближи шкафа за дрехи и го отвори внимателно, ръката му се потеше в ръкавицата. Там имаше няколко ризи, окачени на закачалки, и бял мрежест рафт, върху който лежаха нагънати джинси, чорапи, бельо, тениски и други дрехи.
Грич потупа Дарт по рамото, накара го да се отмести, и започна да снема дрехите, докато Йейтс насочваше върху тях осветлението.
– Неидентифициран мъж приближава пеш откъм Цион – обяви гласът в ухото на Дарт.
– Внимание, момчета – прошушна гласът на Шулц в слушалката на Дарт. – Нека веднага се съберем на стълбите долу. – Той направи пауза. – Още сега.
Йейтс се върна към масичката и избърса химикалката и няколко от монетите. Грич се приготви, прибра дигиталната камера и попита Дарт:
– Това беше затворено, нали?
– Да.
Тя затвори вратата на шкафа.
– Напълно затворено?
– Напълно затворено – потвърди Дарт.
– Наблюдаваното лице се насочва към Хамилтън – чу Дарт в дясното си ухо.
– Водачът на групата – запита мъжкият глас от автомобила, – ясно ли е съобщението?
– Ясно – отсече Шулц.
– Приготви се да евакуираш целия персонал – съобщи спокойно командният автомобил.
– Прието.
Шулц заповяда:
– Слезте долу сега. Изнасяйте се.
При излизането си от спалнята Дарт погледна над рамото си и видя, че Грич и Йейтс се втурват в банята, а след това излизат обратно през спалнята, като главите им и неудобните им очила се люлееха наляво и надясно. По време на брифинга Шулц беше информирал Дарт, че държи точно на тези двама техници заради невероятната им фотографска памет. Той му разказа една история за това как Грич след акция е цитирала четиридесет и пет заглавия на книги, които са се намирали на рафтовете в един кабинет – той преценил, че Грич е била в кабинета по-малко от минута. По-късно един доклад потвърдил всичките тези четиридесет и пет заглавия.
– Рапорт? – поискаха от командния автомобил.
– Лицето навлиза в Хамилтън корт – отговори мъжкият глас. – Ще трябва да напуснете по задния път. Ясно?
„Как можеше този глас да звучи толкова спокойно?“, чудеше се Дарт. Имаше чувството, че гръдният му кош е готов да експлодира.
– Ясно – отговориха от автомобила.
– Задният път. Ясно – отговори Шулц.
Шулц и двамата мъже чакаха при стълбите.
– Намираме се в трудно положение – съобщи Шулц по вътрешната връзка. – Приближава неидентифициран обект. – Той натисна един бутон и попита командния автомобил: – Какво е положението?
– Тилът е все още чист – чу Дарт в слушалката си.
Шулц повтори съобщението.
Сега Шулц се обърна директно към Дарт, очилата за нощно виждане го правеха да изглежда като бръмбар.
– Ти имаш думата, детективе. Ще извършим ли арест или не? – За първи път Дарт забелязваше емоцията да взема връх над военния манталитет на този човек – Шулц искаше да остане и да арестува подозрителното лице.
Дарт попита Грич:
– Какво постигнахме?
– Значително по-малко, отколкото се бяхме надявали. – Йейтс кимна в знак на съгласие. Думите й означаваха, че не са се добрали до нищо. Никакви материали от особена важност.
Сега Дарт чу как с голяма активност от командния автомобил направляват оперативните работници по наблюдението.
„КОМАНДЕН АВТОМОБИЛ: Тук е управлението. Шепърд, можем ли да получим видео от обекта, заснет отблизо с кола?
ДЕТЕКТИВ ШЕПЪРД: Не. Той е вече в уличката. Ако вие можете да направите нещо, значи имате късмет. Бих посъветвал тима да навлезе в Поуп парк. Ние ще бъдем на Йорк стрийт.
КОМАНДЕН АВТОМОБИЛ: Не може на Поуп парк. Напредваме.“
Шулц настоя при изключен микрофон:
– И така?
Дарт беше против това да се извърши арест, при условие, че липсват доказателства. Той искаше да пипне този човек, но не още.
– Не. – След това сподели едно свое съображение с Брандън: – Можем ли да го зърнем?
Брандън, съобразявайки се с йерархията, погледна към Шулц за отговор.
– Всичко можем, детективе – каза Шулц. – Ти командваш.
„КОМАНДЕН АВТОМОБИЛ: Водачът на групата?
ПОЛЕВИ АГЕНТ: Лицето се насочва по пътя за къщата.“
Шулц дръпна микрофона пред устата си и информира, за да бъде чут от всички:
– Отправя се към задната врата. Ние ще се разположим край предната.
След това той включи външната връзка.
„ШУЛЦ: Ще ни трябват десет секунди.
КОМАНДЕН АВТОМОБИЛ: Нямате ги.“
Шулц постави облечената си в ръкавица ръка върху топката на вратата.
Сочейки към Брандън, Дарт попита:
– Можем ли оставим устройството тук?
– При условие, че оставим и Брандън, да – отговори Шулц. – Не разполагаме със задължителното разрешение за подслушване, но имаме право да бъдем тук. Ако искаш да направиш запис на този човек, трябва да го направиш лично. Ти решаваш.
– Но нали ще получим записа в автомобила? – попита Дарт.
– В командния автомобил, да – отговори Шулц.
– Брандън и аз оставаме – реши Дарт.
„КОМАНДЕН АВТОМОБИЛ: Лицето влезе през задната порта. Най-добре е да излизате.“
Дарт чу щракане от превъртването на ключ от задната врата.
Шулц се обърна към своите хора:
– Ще го хванем. Заемете местата си!
– Не! – противопостави се Дарт с рязък шепот, тялото му беше цялото плувнало в пот, шумът от ключа в ключалката се чу някак си по-силно.
– Няма да успеем – контрира Шулц. – Много закъсняхме.
Дарт не беше съгласен.
– Скриваме се. Изчакваме го. Може би нещо ще се случи.
Шулц и Дарт се спогледаха и въпреки очилата Дарт почувства, че погледите им са се срещнали и че се провеждаше сражение между воли.
Шулц отстъпи неохотно.
– Наблюдение само до второ нареждане. Заминавайте!
Вратата се отключи шумно и внимателно се отвори.
Командата се разпиля и изчезна в миг. Брандън и Дарт хукнаха нагоре по стълбите. Дарт не видя къде отидоха другите, видя само Шулц, който се вмъкна в предния шкаф за дрехи. Когато стигна до площадката, следвайки Брандън по петите, Дарт чу шум в дясното си ухо и разбра, че беше Шулц, който шепнеше съвсем тихо по вътрешната линия.
„ШУЛЦ: Искам доклад за месторазположението. Дайте ми положението на обекта.
АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Филджим. Аз съм в кухнята.
АГЕНТ ДОНАЛДСЪН: Доналдсън. Стълбите на приземния етаж.
АГЕНТ БРАНДЪН: Брандън. Спалня, горен етаж.
ДАРТ: Дартели. Спалня горен етаж.
ШУЛЦ: Разпръснете се там горе.
АГЕНТ ЙЕЙТС: Йейтс. Приземен етаж с Доналдсън.
АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Той е вътре.“
Тишина по вътрешната линия. Дарт чу някаква дъска по пода да пропуква на долния етаж и се помоли това да е наблюдаваното лице, а не някой от командосите на Шулц. Посетителят не му трябваше мъртъв, а тези типове от групата за спешна намеса не се колебаеха да употребят оръжие. Брандън, следвайки нарежданията, направи знак на Дарт да влезе в шкафа, давайки му да разбере, че той самият ще заеме позиция в банята.
На Дарт му се струваше, че като че ли бяха изминали няколко минути до появата на друг глас по вътрешната линия.
„АГЕНТ ГРИЧ: Грич. Всекидневната. Той тръгва към стълбите. Използва фенерче – натърти тя.“
Мисълта за фенерче не се хареса на Дарт. Човекът, който беше резидент, би трябвало да използва осветлението – освен ако, помисли Дарт, освен ако не искаше да прикрие появата си.
Може би това, че се беше скрил в шкафа, имаше влияние върху Дарт, толкова голяма част от младостта му беше прекарана в скривалища като това. Може би поради това, че във всички по-късни години беше имитирал действията си от детството, той изведнъж се бе превърнал в част от тези емоции. Прониза го чувство на обърканост, тревога и гняв и това чувство наруши нормалния ритъм на сърцето му. Разбираше, че се намира в тъмния шкаф не защото сам е избрал тази възможност, а поради това, че някой друг му е казал да отиде там. Брандън. Шулц. Нямаше значение кой. Беше направил това не по собствен избор, а поради необходимост. Адреналинът го изпълваше с паника. Почувства, че го обхваща клаустрофобия, като че ли това ограничено пространство се свива около него. Чу наближаващи стъпки – и вече можеше да почувства евтиния парфюм на майка си, можеше да чуе шумоленето на роклята й. Знаеше къде се намира, ченге в тъмен шкаф, че по стълбите се задаваше следеният от тях човек, а не майка му. Но въпреки това той подушваше присъствието й. Не можеше да се сбърка този парфюм. Дръпна върху очите си очилата и си помисли дали биенето на сърцето му не би могло да бъде чуто през вратата на шкафа.
„ШУЛЦ: Човекът е горе на стълбите. Доналдсън, Филджим, осигурете поддръжка.“
Шулц имаше за цел Дарт и Брандън – ченге от полицейския отдел в Хартфорд и техник, най-нищожните от нищожните по негово мнение, без съмнение – да имат известна подкрепа от групата за спешна намеса, нещо, без което Дарт не можеше. Той не трябваше по никакъв начин да изгуби това подозирано лице или да се окаже ангажиран в престрелка.
Чу дишане от другата страна на вратата на шкафа и единственото, което можеше да направи, е да не си представя майка си. „Аз съм голям мъж!“ – каза си той. И все пак миналото оставаше. Той затаи дъх – можеше да се скрие по-добре от най-добрите от тях. Опипа с ръка оръжието си. Ако вратата се отвореше, щеше да стане нещо страшно.
Можеше да си представи как двамата от групата за спешна намеса се изкачват с голямо внимание по стълбите, без да предизвикват какъвто и да е шум, въпреки старите дъски. Обучени да бъдат безтегловни. Обучени касапи. Чудеше се какви ли са техните кошмари. Какви демони ги владеят?
Шумът от тежкото дишане на посетителя премина през вратата, отслабна и след малко изчезна.
„АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Лицето е в банята.“
Дарт чу докосването на пръсти върху външната страна на вратата, шум, подобен на леко драскане, и разбра, че хората от групата му дават знак, че го предупреждават, че са в стаята. Не искаха Дарт да стреля по тях.
„ШУЛЦ: Не искам Брандън да бъде в опасност. Арестувайте следеното лице. Повтарям: арестувайте.
АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Арестуване. Разбрано.“
Много внимателно Дарт отвори вратата на шкафа. Пред себе си той видя увисналите очила на Филджим. Агентът кимна, посочи банята, а след това оръжието в ръката на Дарт. Дарт измъкна револвера от колана си. Филджим посочи Доналдсън, който също стоеше обърнат с лице към Дарт. Доналдсън показа на Дарт една фосфоресцираща граната и му направи знак да махне очилата си – ярката светлина щеше да бъде ослепителна. Дарт кимна, наведе глава, издърпа очилата си над главата и закри очите си.
„АГЕНТ ФИЛДЖИМ: Брандън. Фосфоресцираща граната.“
Дарт чу, че някой цъкна с език. Брандън, тъй като беше в една и съща стая заедно със следеното лице, не можеше да говори, даже шепнешком, и все пак беше направил съобщението си.
„Тези хора не са човеци“, каза си Дарт.
Той чу високо избухване и въпреки че беше закрил очите си, усети навсякъде около себе си блясването на ослепителна бяла светлина. Последва поредица от енергични викове и команди от страна на агентите.
– Полиция! Не мърдай от мястото си! Никакво движение! Стой така! – Те нахлуваха в съвършен синхрон, като всеки един се грижеше за безопасността на другия.
Дарт, който беше застанал до вратата, видя човека, застанал на колене върху пода. Двете му ръце затискаха очите му. Гранатата го беше заслепила. Ефектът от поражението щеше да продължи няколко минути. Усещаше се остра миризма на дим, а по тавана плаваше сива мъгла.
Порцелановият капак, който покриваше казанчето на тоалетната, беше свален, а върху спуснатата седалка се виждаха една мокра тухла и пластмасова торба, съдържаща малки стъкленици. Тухлата, която привидно трябваше да задържа водата, се оказа куха и имитация от пластмаса – специално направено скривалище. При бързата си преценка на банята Йейтс и Грич бяха пропуснали тази подробност.
Филджим изви ръцете на човека зад гърба и обяви:
– Арестуван сте по подозрение за укриване на веществени доказателства. – Такъв беше текстът на заповедта за претърсване.
Дарт беше изумен от виртуозността на групата и от строгото спазване на процедурните правила. Белезниците щракнаха.
– Проклятие! – изръмжа дрезгавият глас на арестувания. Главата му все още беше наведена към земята.
Дарт позна този глас. Той принадлежеше на Роман Ковалски.
25.
Джон Хейт изглеждаше изтощен, търкаше очите си, за да прогони съня. Той, Дарт и Ковалски бяха седнали във втората от двете стаи за разпити на отдела за престъпления срещу личността. Дарт беше все още облечен в черно. Върху единствената маса в стаята се намираше пластмасовата торба, която съдържаше стъклениците, забелязани от Дарт върху тоалетната чиния. Видеото на Брандън беше записало всички движения на Ковалски след влизането му в банята. По ирония на съдбата, със своята стриктност тимът беше лишил от законна сила този доказателствен материал, като бяха показали, че го е взел Ковалски, а името на Ковалски не фигурираше в заповедта. Това беше крайно неприятно за Хейт и Дарт.
– Искам да чуя всичко това още веднъж – тръсна Хейт ядосано.
Дарт трябваше да остави Хейт да проведе първите разпити. Рангът имаше своите привилегии.
Ковалски започна:
– Телефонно обаждане. Намек. Поверителна информация. Разбрах за какво става дума. Реагирах. Каза ми, че ако ключът е отвън, мястото е празно. Каза ми, че има нещо скрито във фалшива тухла в тоалетната. Отидох право там. Разправяше ми, че няма да имам много време…
– И всичко това без заповед – прекъсна го Хейт.
– Това ми е ясно – смотолеви Ковалски.
– И ние трябва да повярваме на това? – попита Хейт.
– Какво ми пука от тази работа, сержанте? Така стоят нещата.
– Внимавай! – предупреди го Хейт.
– Ключът за задната врата? – попита Дарт.
– Висеше на гвоздей, точно където информаторът ми каза, че ще го намеря.
– Боже, каква гадост – изохка Хейт. – А какво ще кажеш за това? – каза той, сочейки торбата на масата.
– Той ми каза къде да намеря и това – избъбри неохотно Ковалски. – Знам, че звучи лошо…
– Звучи ужасно – коригира го Хейт. – Невъзможно е по-точната дума.
– Така стана – каза Ковалски с глупав вид.
– Щуротии – възкликна Хейт. – Това са щуротии на квадрат, Ковалски, и това е ясно на трима ни. Говори ясно, приятелче, защото иначе лошо ти се пише.
Дарт в желанието си да успокои обстановката попита:
– Какво каза информаторът за това съдържание?
– Каза, че има нещо интересно за мен във връзка със самоубийствата. Каза, че има нещо скрито, че е замесен някакъв убиец. Каза, че там има неща, които ще изяснят цялата работа и че ако това ме интересува, е най-добре да си размърдам задника и да отида до Хамилтън корт. По дяволите, това ми се видя много изгодно – оплака се той. С плачлив глас додаде на Хейт: – Изглеждаше обещаващо, сержант. Можех ли да знам?
– Знаеш, че има такова нещо като заповеди, за бога! Процедура. Господи, ти си негодник. – Той се поколеба за малко и продължи с висок глас: – Лично аз не вярвам на нито една твоя дума, детективе. Нито на една. Ти си нещастие за този отдел, шибано ченге, и когато свърша с теб, ще останеш с пръст в устата или ще попаднеш в затвора! Сега кажи ни какво, по дяволите, смяташ да правиш, кой е този Уолъс Спарко и как да си обясним участието ти, защото иначе ще предприема действия срещу теб и те очаква рае и номер, приятелче.
Ковалски побледня. През всичките години на службата си Дарт не беше виждал този човек да губи цвета си. Въпреки това той се облегна с две ръце върху масата и изрече спокойно:
– Бях потърсен по телефона от доносник.
– Доносник, за когото никак не беше чувал преди – притисна го Хейт.
– Да. Но той знаеше за самоубийствата. Изглеждаше, че знае какво говори. Каза ми, че това ще ме заинтересува. Каза ми къде е ключът. Каза ми какво ще намеря. Аз тръгнах по следата. След това се появихте вие – погледна той Дарт. – Да ме вземат мътните, това е всичко, което знам.
– Без заповед! – възмути се Хейт.
– Знам, знам.
– Тия работи тук не ни вършат работа! – изрева Хейт, сочейки масата. – Вероятно това са ключови данни за шибаното разследване и не ни вършат никаква работа!
Едва сега, когато Хейт се изказа толкова сбито, на Дарт му стана ясно. Не можеше да го спомене пред другите – те нямаше да повярват. Човекът беше Зелър. Той беше намерил начин да обезсили уликите. Знаейки, че Ковалски ще налети като муха на мед на всичко, което изглежда лесно, той го беше превърнал в пионка и използвал.
Дарт се изправи.
– Ти пък къде отиваш, мамка му мръсна? – прогърмя Хейт.
– Трябва да свърша една работа.
Томи Темпълтън не обичаше да го будят в четири сутринта. Със ставането си от леглото той беше запалил цигара и сега, когато отваряше вратата, тя се люлееше между устните му. Носеше сини боксьорски шорти.
– Какво искаш, по дяволите? – сопна се на Дарт.
Детективът му подаде един плик.
– Трябват ми пет, може би десет минути от времето ти.
– Приличаш на шибана нинджа.
– Беше дълга нощ. Хванахме Ковалски в капан. Страхотна каша.
– Влизай. Почакай да сложа кафе. Не мога да мисля без кафе.
– Аз ще се занимая с кафето. Ти се погрижи за това.
Темпълтън отвори плика. Оттам измъкна черно-бяла снимка пет на седем и я заобръща.
– Уолтър Зелър? Какво значи това, по дяволите?
– Можеш да направиш това, което правиш, в обратен ред, нали?
Темпълтън изглеждаше озадачен.
– Казвам ти, трябва ми кафе. Тук имаш преимущество над мен.
– Онези рисунки.
Темпълтън погледна отново снимката намръщено.
– Разбира се.
– Имам снимка от шофьорска книжка и рисунката, която направихте с момичето.
– Да, и какво?
– Мисля, че и на двете е Зелър – поясни Дарт. – И това не е за обществена консумация.
– Дяволите да ме вземат – кресна Темпълтън. – Не ми трябва кафе. Сега съм буден.
Десет минути по-късно двамата заеха местата си пред монитора на Темпълтън. Художникът старателно увеличи снимката на Спарко и я наложи върху сканирания образ от полицейската карта на Зелър. Лицето на Зелър се помести перфектно в това на Спарко.
– Цялата работа е в разстоянието между очите и слепоочията – обясни художникът. – Това са две дадени величини, които не могат да се променят.
Той обработи с малка писалка върху една дигитална подложка и внимателно изтри челюстите на Спарко, изтъни издутите му устни и намали торбичките под очите. След миг на екрана беше останало само лицето на Зелър.
– Струва ми се, че ще получиш златна звезда, Дартели.
– Ами ако не ми трябва? – изсумтя Джо Дарт.
