Текст книги "Верига от улики"

13.

Даже банята нямаше да послужи за целите му. Дарт се нуждаеше от изолирано място, място, където не съществува възможност да бъде подслушан, и за предпочитане такова, че да не предизвика учудено повдигане на вежди. Той се отказа и от едната, и от другата стая, където се провеждаха разпити, защото те щяха да привлекат прекалено голямо внимание. Отказа се от стаичката – можеше да влезе някой. Би свършила работа една кола, въпреки че ако двамата влезеха заедно, това щеше да изисква известна допълнителна стратегия, а на настоящия етап и преговори.

И в този момент се сети: асансьора. Това, че Ковалски използваше асансьора в двуетажна сграда, беше повод за много шеги.

Възможността се представи няколко минути след времето за обяд, когато Дарт и Ковалски бяха призовани да се явят в офиса на Теди Браг. Дарт намери Ковалски зает с реденето на пасианс на компютър, който принадлежеше на друг детектив. Ковалски въобще не се извини за това, че прекарва времето си по такъв начин. Вместо това той промърмори:

– Само минутка, съгласен ли си, Дартели? Почти успях. – Дарт го изчака, като нетърпението му се усилваше. Най-накрая Ковалски се обърка окончателно, изключи играта от монитора и се завъртя в стола си. – Шибана работа – изсумтя той.

– Ти игра валето каро не където трябва – информира го Дарт, без да разбира напълно защо беше започнал с конфронтация.

– Осрах се. Предполагам, че играеш тази игра повече от мен, а? Не мисля, че е така. Гледай си работата.

– Браг иска да слезем долу. Започнал е с Пейн.

– Разбира се. Защо не?

Когато Ковалски стана от стола, Дарт отново си помисли за това, колко огромен и здрав беше този човек. Изведнъж идеята за конфронтация един срещу друг в асансьор престана да изглежда брилянтно хрумване. Но не можеше да направи нищо друго и реши да не се отказва.

Когато излязоха в коридора, Ковалски попита, като се опита гласът му да прозвучи нехайно:

– По стълбите ли ще се качваш?

– Не. Нека се повозим – каза той, с което явно изненада Ковалски. Натисна бутона за повикване и малко след това двамата влязоха в празната кабина. Почувства учестените удари на сърцето си и пулсирането на дължаща се на умора болка в слепоочията си. Това малко приличаше на решение да яхне див бик. Натисна бутона, отбелязан с 1 и вратата се затвори. Опита се да успокои нервите си, съзнавайки много добре, че Ковалски ще реагира с възмущение. Дарт отброи до три и натисна червения бутон за спиране. Кабината се разтресе и спря.

– Какво става?

Дарт се обърна с лице към него. Ковалски имаше тъмна, характерна за хората от средиземноморието кожа, агресивни кафяви очи и тежки мъжествени черти. Ако беше петнадесет години по-млад, щяха да го вземат да работи за специални реклами. Предните му зъби бяха потъмнели от пушене на цигари без филтър, а гласът му звучеше така, сякаш някой разкъртваше лед.

Дарт обясни:

– Люилън Пейдж.

– Кой?

– Люилън Пейдж – момичето, което се е оказало свидетел на убийството на Лорънс.

Ковалски протегна ръка към бутоните, но Дарт осуети намеренията му.

– Остави това нещо да се движи.

– Исках да поговорим насаме – обясни Дарт. – Целта ми не е да те поставям натясно, а да разбера какво мислиш. Твоите разсъждения. – Това беше оксиморон в пълния смисъл на думата.

– Лорънс?

Все едно да говориш на слон.

– Самоубийството на улица Батълс – напомни му Дарт.

– Обесването? – попита риторично детективът, вече беше ясно за какво става дума.

Дарт не можеше да каже дали Ковалски се преструва, или не, всеки детектив съдържа в себе си един актьор.

– О, тя – кимна Ковалски.

– Да, тя – съгласи се Дарт.

– Какво има да се говори?

– Ти си я интервюирал. Записал си това интервю. И не си го включил в доклада си. Защо?

Ковалски изглеждаше объркан – дете, което се опитва да реши труден ребус. Чудеше се откъде Дарт се е добрал до такава информация, какво друго знаеше и по какъв начин всичко това го засяга. Той запелтечи:

– Тя е дете, Айви. Какво, по дяволите? – Правейки нов опит да стигне до бутоните въпреки съпротивата на Дарт, продължи нервно: – Остави това нещо да се движи – тръпки ме побиват от стоенето тук.

Не асансьорът, а темата беше причина за тръпките, както се досети Дарт.

– Тя е свидетел – изрече той натъртено.

– Глупости. Тя е загубено негърче, което вижда в белите лоши хора. Тя не е виждала други бели, освен ченгета. Те идват и отвеждат някого със себе си. Създават неприятности. Бъди умен, Дартели. Опитва се да съчини някаква история за някой си, който е убил Лорънс. Престани с това. Как се борави с тези бутони? – Той пристъпи напред.

Дарт отстоя позицията си между Ковалски и бутоните.

– Не ти се урежда въпросът – предупреди го Дарт. – Тя е видяла как столът под Лорънс е бил издърпан от някакъв бял мъж. Описа движението на краката му съвършено. Убеден съм, че действително е видяла станалото. Ти казваш, че го е измислила?

– Вероятно е видяла такова нещо в някой филм. Откъде, по дяволите, мога да знам? Занимавал ли си се по-нататък с тази работа? Мисля, че е имало бележка. Било е заключено. Никаква следа от борба. Нищо, което да говори за нечиста игра. Какво толкова?

Дарт почувства, че се обърква. Той вярваше на Люилън Пейдж. Докато е бил в наркоотдела, Ковалски беше разследвал Дейвид Стейпълтън. Би ли се осмелил Дарт също да изиграе тази карта?

– Лорънс бил ли е замесен в наркотрафикантство? – попита Дарт, като се надяваше да разбере нещо от реакцията на Ковалски.

– Наркотици? Откъде да знам, по дяволите? Струва ми се, че е намерена марихуана в апартамента. Не съм чувал за нещо сериозно. – Лицето на Ковалски не разкриваше нищо – никаква изненада, никаква паника.

„Не вярвай“, предупреди сам себе си Дарт.

– Нека ти кажа нещо, Дартели. Не съм съгласен който и да е негодник да си пъха носа в моята работа, ясно ли е? Ако имаш проблеми поради начина, по който работя, иди във вътрешния отдел и тогава ще видим какво ще кажат там.

– Имаш предвид твоите приятелчета от вътрешния отдел – уточни Дарт язвително.

– Разкарай се. Чуваш ли ме! – Той направи крачка напред, положението ставаше опасно. – Искам да ти кажа, че не ми харесва да се занимаваш с моите работи, без да си ме попитал, ясно ли е. Без да си поканен, се появяваш на местопроизшествията. Какво ти е? От сега нататък трябва да съблюдаваш правилата на играта.

За Дарт това беше най-голямата ирония: този човек, който беше прочут с незачитането на правилата на системата, го съветваше да ги спазва. Това лицемерие го накара да се засмее и да отхвърли назад главата си.

– Това е вече много – изхихика той.

Тогава шепнейки, като че ли допускаше, че би могъл да бъде подслушан даже в спрялата кабина на асансьора, Ковалски се наклони близо до Дарт и процеди с дрезгавия си глас:

– Чуй ме, Дартели. Нека кажем, че някой бял човек действително е ликвидирал Лорънс в онази нощ – просто като хипотеза. Огромен бял мъж нощно време на площад Белвю. Нека помислим върху това… Колко са хората, които могат да си позволят такова нещо? А? – Той вдигна месестата си ръка и показа единия от силните си пръсти. – Първо: закъсал наркоман. Това би могло да означава, че Лорънс е снабдител, за което нямаме доказателства. Това вероятно трябва да предполага и някаква борба. Нали така? И тогава къде са доказателствата? Второ: какъв друг проклет глупак ще бъде достатъчно смел, за да посети площада след свечеряване? Кой, освен някой наркоман ще се появи там нощно време? Даже не би минало и някакво шибано такси, за бога! Има само един отговор, нали? – Той погледна злобно към Дарт, никой от двамата не искаше да изговори думата, която гъделичкаше езиците им. – Не съм много разстроен от това, че някакъв перверзен тип като Лорънс е свършил живота си увиснал на жица. И положително няма да използвам някаква пострадала дванадесетгодишна загубена негърка да провали разследване, което би могло да доведе дотам, докъдето, както и двамата знаем, може да доведе. Съгласен ли си? Какъв е смисълът? Нека просто оставим тази работа.

Дарт поклати глава.

– Не можем да я оставим.

– О, за бога! Слез от твоя шибан бял кон.

– Да оставим работата така, защото той е сексуален насилник, така ли?

– Разкарай се.

– Или защото това би могло да замеси някого от нас?

– Не съм казал такова нещо – протестира Ковалски.

– Разбира се, че го каза.

Чу се сигнал. Някой викаше спрелия асансьор.

Ковалски изсумтя:

– Искаш да кажеш, че справедливостта е в нашите ръце? Това са глупости. Ние сме обвързани в тази хранителна верига.

– Справедливостта не е наша работа, а на съда.

– О, хайде! – протестира Ковалски. – Искам да кажа наша: на хората. Знаеш, че съществуват други видове справедливост. Има закони на джунглата. Завираш си опашката в дванадесетгодишна и загазваш – колата губи едно от колелетата си по пътя. Шибаното радио пада във ваната. Откъде, по дяволите, да знам?

– Някакво ченге фалшифицира самоубийство – довърши Дарт.

– Може би. Да, просто може би. И на кого му пука, Дартели? Ти искрено ли съжаляваш, че този червей е ял лайна и е умрял? Плачеш за него? Да върви по дяволите! Да вървят по дяволите всички като него.

– Дейвид Стейпълтън, Харолд Пейн – напомни Дарт. И тогава разбра по израза на Ковалски колко тъп може да бъде този човек. По всичко личеше, че Ковалски не беше направил връзката до този момент.

– Що не ме шибаш! – изломоти Ковалски.

– Това вероятно заслужава внимание – отбеляза Дарт, но дълбоко в сърцето си той изпитваше болка. Ако изненадата на Ковалски беше истинска, Дарт би могъл да снеме подозренията си от него, което щеше да остави само един друг заподозрян. На определено равнище той съзнаваше, че убиецът би могъл да бъде който и да е от стотици, хиляди хора, но това не беше важно. Едно лице, едно име владееше мислите му: Уолтър Зелър. Той се отдръпна и вече не закриваше достъпа на Ковалски до бутоните.

Ковалски отново задвижи асансьора. Подът на кабината подскочи. Ковалски предупреди:

– Ако вкараш това момиче в тази история, ще имаш сериозни неприятности. Казвам ти го.

Дарт кимна. Той виждаше Ковалски и възможното му участие в по-различна светлина, въпреки че не знаеше със сигурност дали да се довери на чувството си.

– Докъдето и да доведе това – предупреди Дартели, – все едно, това е единственият път.

– Ако искаш да се правиш на момче скаут, иди да се запишеш в някоя организация. – Между колегите офицери това беше един от най-обидните изрази. Ковалски добави: – Лорънс получи това, което заслужаваше. – Кабината спря движението си и вратата се отвори. Ковалски направи крачка към свободата, помисли малко и се обърна с лице към Дартели. – Не, това не е така. Той се отърва леко. Ако аз се бях заел с тази работа – додаде той убедено, – щях да му отрежа парчето, да му го натикам в гърлото и да го оставя да се удуши.

Дарт не мръдна от кабината. Той си мислеше: „Ако ти го беше направил, щяхме да те хванем“.

Който и да беше инсценирал тези самоубийства, беше свършил работата си блестящо, и още веднъж Дарт можеше да мисли само за един човек.