Текст книги "Верига от улики"

19.

Дарт беше наполовина театрален критик, наполовина играещ треньор. Работата му се състоеше в това да накара тази жена да му каже това, което тя не искаше да му каже. Всеки разпит се свеждаше до едно нещо: игра на аз на тебе, ти на мене, на трикове, опит някой да бъде заставен да каже нещо, което няма намерение да каже. Всеки следовател, който си заслужава хляба, знаеше, че всеки крие тайни. Изкуството се състоеше в това да се намери начин тези тайни да се изкарат на бял свят.

Стаите за разпити на отдела за престъпления срещу личността представляваха две малки непривлекателни кутийки, всяка от които съдържаше евтина маса и два метални стола. Дарт издърпа вътре един трети стол и затвори вратата, като добре съзнаваше въздействието на една такава строга обстановка. Разпитът предлагаше само една-единствена врата. Тази врата водеше или до затвора, или до свободата, според това, как критиците оценяваха спектакъла.

Около очите на Даниел Пейн, съпругата на самоубиеца от празника на Вси светии, се забелязваше изкуствен израз на изненада, което можеше да се обясни само като последица от козметична операция. Кожата й беше безупречно гладка, устните чувствено червени, а останалото от нея би могло да послужи като модел за Венерата на Томи Темпълтън, красавица с епични пропорции, с бюст, който би трябвало да изпълни нейния хирург с гордост, побран в пуловер с поло яка, който подчертаваше отсъствието на всякакви видими средства за поддържане и предизвикваше всички правила на гравитацията и възрастта. Това, че беше омъжена за известен порнограф, можеше лесно да се определи от лошия й вкус по отношение на дрехите, платинената коса, дъвката, която движеше между предните си зъби, и едно усилено усещане за сексуална готовност, което се предаваше от това, че тя многократно забиваше ръка между бедрата си и я издърпваше бавно, и една необходимост да движи неспокойно горната част на тялото си, да разлюлява гърдите си и да извива тънката си талия, като че ли я сърбеше някъде и й беше необходимо да се почеше. Да се почеше здраво, както личеше по всичко.

Адвокатът вдясно от нея и отляво на Дарт беше задник, златоуст, с шестстотин хиляди долара годишен доход и се наричаше Гамбели. Самото му присъствие предупреждаваше Дарт, че не трябва да се надява на много.

След формалните встъпления заради магнетофона той помоли жената да си припомни какво е правила в нощта на самоубийството на съпруга й – самоубийство, което според Дарт беше убийство, но за което липсваха улики, за да бъде разследвано като такова. През цялото време, докато слушаше разказа й, Дарт забелязваше в нея подчертана нервност, от която разбираше, че лъже. Съществуваха два различни вида напрежение, които излизаха на повърхността по време на разпит – при единия разпитваният се чувстваше неудобно поради това, че се намира в компанията на ченге, а при втория разпитваният имаше нещо, което трябваше да скрие. Даниел Пейн без съмнение попадаше във втората категория.

– Как бихте описала отношенията си с вашия съпруг, госпожо Пейн?

– Моите отношения? – попита тя, поглеждайки адвоката си, който й отговори с едва забележимо кимване.

– Топли и нежни? – опита се да подскаже Дарт. – Бурни… приятелски?

– Мисля, че се разбирахме много добре.

– Много добре? – попита Дарт. – Нежни? Романтични? Дистанцирани? Хладни?

– Беше ни приятно заедно. Хари си имаше своята работа, своите занимания, аз също. Мисля, че отношенията ни бяха много добри.

– Никога не се е държал грубо с вас – каза Дарт, с което явно я накара да се почувства неудобно.

– Грубо? – ахна тя, изчервявайки се.

– Физически агресивен – поясни Дарт.

Гамбели подръпна края на ръкава си и каза:

– Към какво се стремиш с това, Дартели?

Даниел Пейн се изви на стола си, цялата й сексуалност изчезна. Лицето й се сгърчи в един възел от безпокойство.

– Ситуациите на тормоз са нещо много неприятно за жертвата на този тормоз. – „Длъжен съм да знам това“, каза си той, мислейки си за майка си алкохоличка и за това как се беше скрил в сушилнята.

– Какво значи това? – попита Гамбели.

– Госпожо Пейн – обърна се към нея Дарт, като полагаше всички усилия да игнорира адвоката, – бил ли е някога вашият съпруг физически груб към вас?

– Дали понякога се е държал грубо? Да, разбира се – призна тя. – Сега той е мъртъв. Какво значение има това за вас? Не беше ангел. И какво? Покажете ми някой мъж, който е.

– И вие се примирихте с това негово поведение – попита или констатира Дарт. – Търпяхте го. Издържахте го.

Тя вдигна рамене.

– Живеем на хубаво място. Аз карам мерцедес. Някога карал ли сте мерцедес? – Погледът й изследваше Дарт, като че ли за да внуши, че това има много голямо значение. Дарт поклати глава отрицателно. Тя додаде: – Хубава кола. Действително много хубава, мерцедес.

– Не е ли вярно – попита я Дарт, – че най-малко шест пъти сте посещавала спешен кабинет във връзка с контузии, резултат от спречквания с покойния ви съпруг, че в два случая сте телефонирала на 911 с молба за помощ от полицията?

Тя отвърна с кротък глас:

– Всичко това беше грешка.

– Той е мъртъв – напомни й Дарт. – Няма защо да се страхувате от него. Няма защо да ме лъжете.

Тя погледна встрани. Адвокатът й й каза, че не е длъжна да отговаря на всички въпроси. Очите й плувнаха в сълзи, тя махна с ръка.

Дарт я почака да се успокои. За този свой най-важен въпрос му беше необходимо да оцени реакциите й с голямо внимание. Огледа я и попита:

– Предлагал ли ви е някой помощ срещу съпруга ви?

Нейният израз го разочарова, тя като че ли не разбра внушението, към което се стремеше Дарт, но същото съвсем не можеше да се каже за адвоката й.

– Искам да не отговаряш на това – подсказа бързо той на клиентката си.

Но Даниел Пейн вече беше готова с отговор в главата си и го каза:

– Ходеха при него, не при мен. Това беше негов проблем, а не мой. Аз не можех да направя нищо.

За първи път Дарт и Гамбели се спогледаха, като никой от двамата не беше в състояние да сдържи учудването си от нейния отговор. Погледът на Дарт каза строго: нека натисна тук. Погледът на Гамбели изразяваше силно безпокойство.

Адвокатът я предупреди:

– Даниел, моля те!

Но тя трябваше да протестира.

– Не ми е казвал нищо повече от това – само, че те можели да му помогнат и че той е имал намерение да опита. – На Дарт тя каза: – Хари ме обичаше много. Не искаше да бъде подъл. Наистина. Той не искаше да ме наранява.

– Те? – попита Дарт, като съзнаваше отлично, че адвокатът ще се намеси, което и стана. Но Даниел Пейн изглежда се беше разгорещила.

– Какво го засяга това, което говоря? Той е мъртъв завинаги. Какво значение има за него това?

Възползвайки се бързо от това, Дарт попита:

– Кой предложи помощ на съпруга ви, госпожо Пейн? Какво имате предвид, казвайки това?

Дарт беше очаквал тъкмо обратното – че Уолтър Зелър се беше направил достъпен за наемане от страна на жени, които искаха да се отърват от грубите си агресивни мъже, че е създал професия, опирайки се на опита си от годините, прекарани в разследване на убийства. Една пострадала съпруга или любовница, или майката на пострадало дете винаги ще има повече от достатъчна мотивация да види сексуалния насилник убит. С едно грижливо манипулирано самоубийство ще се приключи бързо. Зелър би могъл да задоволи собствената си страст и да си вади хляба, убеждавайки при това самия себе си, че прави услуга на света. Това се вписваше във властната личност на Зелър и разочарованието му от правосъдната система, която беше напуснал. Но Даниел Пейн рушеше напълно теорията му: споменаването на трети фактор и че този трети фактор лично се представя на Пейн не се вписваше в нито една от първоначалните идеи на Дарт.

– Не знам – отговори тя и той се довери на объркаността в очите й. – Хари каза, че не може да ми каже, но че нещата ще се подобрят, че той ще стане по-добър и че аз само трябва да имам доверие на него и на докторите.

Гамбели въздъхна много дълбоко и отсече:

– Достатъчно! – опитвайки се да затвори устата на клиентката си. На Дарт подхвърли: – Бих искал да говоря с нея насаме, детективе. Ако имаш намерение да продължаваш още по тази тема, трябва по-напред да говоря с нея.

– Доктори? – попита Дарт жената.

– Не отговаряй на това, Даниел – предупреди Гамбели и този път клиентката се подчини. Тя кимна и провеси глава. Беше гримирана с небесносин грим около очите и черна очна линия.

Жената каза тихо:

– Няма какво да кажа. Не знам нищо повече.

Гамбели поклати глава с отвращение и плесна краката си с отворени длани.

– Доктори – повтори Дарт и прозвуча като човек, който мисли на глас.

– Никога не съм се срещала с тях – отрони тя. – Но Хари се държеше по-добре с мен, беше по-мил и аз нямах оплаквания.

Една мисъл осени Дарт.

– Вашият съпруг помоли ли ви да напуснете къщата онази вечер?

– Няма такова нещо – отговори тя остро.

– Беше празникът на Вси светии – контрира Дарт. – Не поиска ли да си бъдете вкъщи, за да участвате в раздаването на сладкиши?

Тя отново провеси глава.

– Хората наоколо не са приятелски настроени – каза глухо.

Най-малкото към осъдени порнографи, помисли Дарт, на когото беше ясно, че двамата Пейн сигурно са били отбягвани след неговия арест.

– Той не е имал запланувана среща?

Гамбели не се противопостави на този въпрос.

– Не. Не ми е казвал такова нещо.

Като се ръководеше от бележките си, той я разпита за чистачката и тя потвърди, че къщата е била чистена същата сутрин. Също така тя потвърди, че в къщата няма малки портативни прахосмукачки.

– А кой има достъп до гаража ви? Той се управлява чрез дистанционен контрол, така ли е?

– Дистанционка, да. И двамата имаме дистанционки в колите си.

– И вие използвахте вашата при завръщането си? – попита Дарт.

Тя кимна.

Той продължи:

– И вратата на гаража по това време беше затворена?

– Да, разбира се. Какво означава това с вратата на гаража?

Дарт вярваше, че материалите на Браг – боровите иглички, каменната сол и пръстта, намерени в гаража и в кабинета – говорят за това, че убиецът на Пейн е влязъл през гаража. След като вече е в гаража, кухненската врата е отключена и ще му даде възможност да излезе незабелязан. Достъпът до гаража можеше да се осъществи само с уред за автоматично отваряне на врати, единият от които беше у Даниел Пейн. Тази комбинация от факти му беше дала възможност да допусне, че тя е програмирала самоубийството на мъжа си, предоставяйки дистанционното управление на нает от нея убиец.

– И никой от бизнеспартньорите на съпруга ви няма как да отвори вратата на гаража към вашата къща?

– Разбира се, че не!

– Чистачката?

– Не.

– А сигналната ви система. Беше ли включена?

– Хари обичаше да я държи включена, когато сме вкъщи. Не обичаше изненадващите посещения. – Тя се изчерви и отклони погледа си. Това, което не е обичал, са били посещенията на полицията. – Но заради празника на Вси светии сигурно трябва да е била изключена. Поне така мисля.

Дарт хвърли най-голямата бомба от арсенала си, надявайки се на пряко попадение. Това беше свързано с телефонен разговор, който той беше провел по-рано през деня.

– Не сте била с вашите приятели семейство Фалоуфийлд онази вечер, госпожо Пейн, както твърдите във вашето изявление под клетва. – Дарт погледна Гамбели, знаейки, че ако не клиентката, то адвокатът ще разбере нейната уязвимост. – Направихме справка с Фалоуфийлд. Видяла сте ги само за едно питие вечерта.

Жената погледна адвоката си.

– Не искам да отправям обвинения за лъжесвидетелство – продължи той, подчертавайки силно думата и представяйки я като сериозна възможност. – И нямам желание да ви създам неприятности с разпити и обвинения по това или други по-сериозни престъпления. Но държа да получа някои отговори, и така, оставям на вас – на вас двама ви – да решите как ще процедираме от сега нататък.

Уплашеният й поглед се обърна с молба към Гамбели. Адвокатът потърси и откри подписаното от жената изявление и го прочете. После каза:

– Съветвам те да отговаряш на въпросите на детектива, Даниел. При съществуващите обстоятелства според мен това е в интерес на всички. – Той отправи към Дарт поглед, примесен с гняв и уважение и като че ли за първи път беше изцяло включен в играта.

– Къде бяхте през онази нощ, госпожо Пейн?

Въпреки всичките й четиридесет и нещо години, когато отново си послужи с очите си, тя заприлича повече на дете. Гамбели просто й отвърна със строг поглед. Тя призна на детектива:

– С приятел.

– Приятел?

– В легло, добре ли е така? Бях в легло с приятел.

– Имахте любовна връзка – уточни той.

– Не, по дяволите – отговори тя ядосано. – Шибахме се като разпрани, добре ли е така? Искате ли подробностите?

– Искам името му. Трябва ми точното време.

Тя попита адвоката си:

– Трябва ли да му кажа?

Гамбели кимна.

Тя съобщи желаните от Дарт подробности и додаде:

– Доволен ли сте? – Беше необходим телефонен разговор за проверка, но той подозираше, че тя говори истината.

– Докторите – върна се назад Дарт. – Трябва ми всичко, абсолютно всичко, което можете да ми съобщите.

– Нищо не знам, казвам ви! Само това, че Хари каза, че някои доктори щели да му помогнат да стане по-добър – за това, че ме биеше – и че не трябваше да казвам на никого.

– Срещал ли се е той с тези доктори? – попита Дарт.

– Не знам. Трябва да се е срещал.

– Вземаше ли лекарства?

– Инжекции – каза тя, докосвайки собствената си ръка. – Знам това, понеже видях ръката му една вечер и той каза, че това е част от лечението, което ще го направи по-добър.

– Инжекции – повтори Дарт, записвайки в бележника си. – Това са били думите му „ще го направи по-добър“ – настоя за уточняване Дарт.

– Точно така.

– И според вас това е означавало какво?

– По-добър… нали разбирате… по-малко удари… по-малко грубости. Не че имам нещо против малко грубост, нали разбирате – така на шега, но Хари понякога изпадаше в състояния, които продължаваха дълго. И вината не беше моя, разбирате – той ми го казваше. Не бях виновна аз. Само това, че съм жена. Все едно, че имаше нещо химическо в него. Като лошо семе. Както във филма, където онзи там се превръща в луд доктор и убива хора, нали? Нещо такова.

– Никога не се срещнахте с тези доктори?

– Не.

– Говорила ли сте с тях по телефона?

– Не, доколкото си спомням.

– И той получаваше тези инжекции…?

– На всеки две седмици горе-долу. Така ми се струва. Може би е взел четири или пет.

– Съпругът ви е променил медицинската си осигуровка – каза Дарт. – Спомняте ли си това?

– Не знам нищо, кълна се.

– Датата на тази промяна изглежда съвпада с лечението му.

– Не ми е казвал нищо за каквото и да е, свързано с пари. Това беше неговата част. Моята част… – Тя се поколеба за момент и обяви: – Моята част беше спалнята. – Погледът й се заби в Дарт, той представляваше огън от свирепа напрегнатост и презрение. Беше я унижил с въпросите си.

– Ако стане така, че докторите се свържат с вас…

– Няма да се свържат.

– Но, ако все пак ви потърсят…

– Ще ви се обадя – довърши тя, – бъдете сигурен. Няма начин. Хари е мъртъв. Оставете го на спокойствие. Те се опитваха да му помогнат. Може би ще помогнат на някой друг.

В мозъка на Дарт прозвуча тревога. Зелър беше превърнал всичко това в ребус – хора посягат на живота си, но не извършват самоубийство. Злоупотреба с наркотик, помисли си той: Морски свинчета. Опитни животни.

Както Зелър беше предупредил: ключът трябва да се търси в кръвта на жертвите.