Текст книги "Верига от улики"

41.

Срещнаха се в тъмното край бученето на електрическата подстанция, недалеч от бившата къща на Зелър. Формите на подстанцията се издигаха срещу небето като гигантски чертеж. Беше навалял сняг дебел един инч, първият за годината, и температурата беше спаднала значително. Дарт пристигна първи и трепереше до появяването на Зелър. Болката, която Зелър изпитваше, личеше въпреки желанието му. Явно Алверес го беше ранил.

Дарт предпочиташе да не стоят под шума на проводниците над главите им и направи движение към тъмната гора.

– Много шум вдига тази гадост – оплака се Дарт, поглеждайки нагоре и, пристъпвайки към Зелър, посочи в тъмнината.

– Много си нервен. Успокой се. – Гласът на Зелър беше стегнат.

Дарт изпита безпокойство за него.

– Добре ли си?

– Чувствам се прекрасно, благодаря.

– Сега какво?

Зелър започна:

– Съветвам те да оставиш тези случаи като самоубийства. Нека Мартинсън си изпати както заслужава. – Той замълча за момент. – Бих искал да ти кажа, че ще се предам, но това няма да стане. Нямам намерение да се оставя да ме заключат.

– Късно е – промълви Дарт. – Вече убедих Теди Браг и Хейт, че това са монтирани самоубийства. Добрата новина е, че Хейт не иска да се разбутва тази работа.

– Тогава прави каквото казва – изръмжа Зелър. – Нека нещата си останат на мястото.

– Това няма да събори „Роксин“. Мартинсън е изтрила имената на самоубийците от списъка на участниците – прикрила е данните си.

Беше трудно да се вижда в тъмнината, но Дарт си помисли, че е видял кимването на Зелър, като че ли той беше очаквал нещо подобно. С глас, повлиян от болката и разочарованието, Зелър се съгласи:

– Свършила е тази работа и резултатът е, че всичко е било на вятъра. – И добави: – Кучка.

– Мисля, че грешиш за папките – докладите от клиничните изпитания – каза Дарт, поемайки контрол върху разговора. Не можеше да си спомни някога друг път да е противоречал на Зелър толкова директно. – За това, че били изтрити – продължи той. – Скъсани. Може ли това да е в стила на Мартинсън? Казваш, че от години се занимават с клинични изпитания. Човек като нея – отдаден на работата си учен – няма да унищожи данните. По никаква причина.

– Глупости. Всичко е изчезнало.

– Скрито, може би, но не изчезнало. Тези данни й трябват. Тя ги е създала. Те са важни за нея. Тя няма да ги унищожи.

– Не съм съгласен.

– На нейно място бих унищожил всички показания от тези папки, но само след като си заделя едно копие за собствена употреба.

– И какво? Имаш намерение да ги изискаш по законен път?

– Имаме Гини – напомни му Дарт.

– Компютър? Ти мислиш, че Мартинсън има тази информация в компютър? – попита Зелър, развеселен от цялата тази абсурдност.

– Къде другаде? Защитена с парола. Сигурна. Лесно се стига до нея, но е недостъпна за всеки друг.

– Съмнителна работа, Айви. Всичко е изчезнало. Тя го е накъсала. Казаха ми, че тези папки са скъсани.

– Скъсани може би, но не унищожени.

– Не можеш да разбереш – тросна се ядосано Зелър. – Тя няма да ти даде нищо, Айви, повярвай ми. Ако вдигнеш шум около тези файлове, тя ще ги унищожи. Абсолютно сигурно.

– Може би тъкмо това ми трябва – изрече Дарт лукаво. – Тя да ги изтрие.

– Искаш ли да бъдеш малко по-умен? – Зелър бръкна в джоба си, откъдето извади смачкана пура. Разкъса набръчкания целофан и счупи пурата на две в мястото, където се беше скъсала, натъпка я в устата си и отхапа парче от края, което после изплю. Зелър поднесе към пурата кибритена клечка, като я закриваше с шепата си, и я запали. – Аз провалих всичко, Айви. Това, което искам да ти кажа, е, че – той задърпа дим от пурата и духна клечката – всичко е свършило.

Дарт забеляза една малка червена мигаща точка върху галванизирана тръба на оградата. Точката не приличаше на нищо повече от застояло се отражение от пламъка на клечката на Зелър, но Дарт продължи да я следи и точката се размърда.

Тя се придвижи бързо към главата на Зелър и Дарт я разгада: електронен оптически уред, използван от стрелци. Червената точка докосна оградата зад рамото на Зелър, а след това бързо намери шията му. С отворена ръка Дарт удари по лицето неочакващия подобно нещо Зелър, избутвайки го встрани. Зелър се спъна, изпусна пурата и падна.

За Дарт куршумът изсвири като вятър на височината на ухото му. Зелър не го чу. Той изтълкува погрешно положението, блъсна детектива и се приготви за бой. Когато червената точка намери лицето на Дарт, Зелър полетя напред и си върна удара, с който спаси живота му. Дарт падна в мокрия сняг в същия миг, когато куршумът откъсна парче от кората на едно дърво зад тях. Двамата незабавно изпълзяха към прикритието, което им предлагаха дърветата, бяха готови за пламтящата червена точка на убиеца. Когато точката намери гърба на Зелър, Дарт просъска:

– Надясно! – и сержантът се търкулна вдясно. Земята, върху която преди част от секундата беше пълзял, експлодира в мокра пръст. – Надясно! – инструктира го отново Дарт и отново земята изригна под силата на куршума.

Зелър се изправи на колене и запълзя бързо, съзнавайки, че стрелецът се цели в него, че на убиеца му беше необходимо да премества уреда напред-назад и да чака появата на кръстчето. Дарт тръгна наляво, като умишлено увеличаваше пространството помежду им, с цел да остави на стрелеца по-голямо мъртво пространство, където технологията няма да успее да изпрати сигнал.

Но червената точка преследваше Зелър и Дарт изпита силен страх.

– Наляво… надясно… – Той издаваше команди, като се опитваше да му помогне да избяга на безопасно място, съзнавайки много добре, че лазерът е по-бърз, далеч по-пъргав от човешката си мишена.

Парче от крака на Зелър експлодира, когато беше прострелян в гръб. Зелър падна с лице в калта.

– Превърти се! – извика Дарт с глас, задавен от емоция.

Точката се поразходи по ребрата на Зелър и замръзна на едно място.

Сержантът се превъртя, но не преди Дарт да чуе ясно различимия звук от следващия куршум. Зелър простена, изправи се на колене и запълзя надясно в зигзаг. Земята около него се осея от поредица малки експлозии. Дарт побягна към дърветата, като се чувстваше безпомощен и гледаше отдалеч как движенията на Зелър отслабваха.

Дарт се завъртя, извади оръжието си и залегна. Стреля в тъмнината. Ехото от гърмежа проехтя високо. Червената точка се премести и се насочи към него. Дарт се опита да разбере къде е източникът на тази светлина, но не видя нищо. Той стреля още веднъж. Раненият Зелър бързо се дотътри на лакти и колене в гората като осакатено куче.

Вниманието на Дарт беше раздвоено между червената точка, която бързо го приближаваше, движейки се по снега, и тъмнината, която скриваше стрелеца. Ако се превъртеше наляво, щеше да попадне на лазера. Превъртането надясно само щеше да го дезориентира. Той остана на мястото си, сърцето му биеше силно, пръстът му върху спусъка настояваше за разрешение за още един изстрел.

Зелър произведе два последователни изстрела, с цел да отклони червената точка от Дарт, привличайки я отново върху себе си.

Стрелецът беше добър. Той знаеше, че неговите цели се бяха обърнали с лице към него, че следващият му изстрел, макар и заглушен, щеше поради светването да издаде местоположението му. Светлинката щеше да предостави на Дарт или на Зелър – или и на двамата – мишена, в която да се целят. Предизвиквайки го, Дарт и Зелър го заставиха да помисли дали да ги обстрелва. Лазерът се заскита по снега. Двете ченгета не отклоняваха погледа си от движението му. Той се насочи към Зелър, спря и отново тръгна към Дарт. Все още с обърнато лице към стрелеца, Зелър запълзя назад и стигна гората. Зае позиция отчасти скрита от едно дърво.

Дарт лежеше плътно прилепен към земята, оръжието му беше насочено пред него, но погледът му беше съсредоточен върху смъртоносната червена точка, която се плъзгаше по снега. Тя упорито приближаваше: десет стъпки… пет стъпки… три стъпки…

Зелър, който също следеше движението й, стреля още веднъж и след това бързо се превъртя, защото светлината от собственото му оръжие го превръщаше в мишена.

Червената точка затанцува диво по посока на Зелър. Сержантът стреля отново, печелейки време за Дарт, който навлизаше все повече в гората. Той загуби малката червена точка и изпадна в паника – неговият свят се беше побрал в тази малка орбита червена светлина, лошото й следене можеше да означава смърт.

Червена светлина блесна в лявото му око. Дарт отдръпна главата си като от горяща кибритена клечка. Дънерът, към който се беше притиснал, експлодира и дървен шрапнел насече лицето му, закривайки погледа му и за известно време го заслепи. Сега той разбра, че е мъртвец – не можеше да вижда, не можеше да избяга от всевиждащия лазер. Щеше да бъде открит и убит. Притисна се плътно към земята, стараейки се да стесни профила си, като в същото време се мъчеше да отмахне отломките от очите си.

Зелър, който вече беше привикнал с тъмнината, видя лицето на Дарт, цялото покрито с трески и парчета кора от дърво. Зелър знаеше, че следващият изстрел ще означава последния миг на Дарт на тази земя.

Нямаше време да заема по-добра позиция. Трябваше да действа.

За себе си Зелър знаеше, че всичко е свършено: беше се опитал да събори „Роксин“ и беше пропаднал в опита си. Давид невинаги побеждаваше Голиат – справедливостта беше цел, която трябва да се преследва, но тя невинаги побеждаваше. Като ченге в продължение на повече от двадесет години се беше убеждавал непрекъснато в тази истина. Той зае удобна позиция облегнат с гръб към дървото, вдигна оръжието си и стреля. „Няма да ме заключат“, помисли той. Изстрелът проехтя в гората и привлече вниманието на стрелеца, който изостави търсенето в посока на Дарт и обърна лазера към Зелър.

Зелър стреля още веднъж, като си мислеше: „покажи ми онази светлинка…“.

Червената точка запълзя по снега, тръгна нагоре по едно дърво и попадна върху коляното на Зелър. Сержантът се ободри. „Дай ми цел“, подразни той още веднъж мислено противника си.

Точно насреща от вътрешността на гората се зададе жълто-бяла светлинка.

Гората се изпълни от поредицата изстрели на Зелър, който умишлено стреляше в широк кръг. Коляното му се разпиля. Рамото му експлодира. Той успя да произведе един финален изстрел. „Бягай колкото можеш, Дартели“, подкани го той мислено. „И Бог да те пази.“

Дарт се притисна в снега, очисти лицето си. Беше ясно, че Зелър беше изстрелял пълнителя си и че сега зареждаше отново, тъй като гората беше напълно притихнала. Сега вече Дарт можеше да забележи грубата симетрия на черните дънери на дърветата, които се издигаха от белия сняг, и сюрреалистичната геометрия на подстанцията вляво. Той лежеше абсолютно неподвижно, чакаше – очакваше червената точка да го намери.

Изправи се на колене и с всичка сила запълзя през снега, като навлизаше по-дълбоко между дърветата. Очакваше сигнал от Зелър, но знаеше, че след като стрелецът е все още там, сержантът няма да се надигне от мястото си. Още веднъж събитията от последните няколко минути оживяха в ума му – звукът от стрелбата на Зелър, последвалата тишина.

Може би Зелър го е улучил, помисли Дарт.

Той запълзя напред, вече чувстваше очите си в по-добро състояние. Можеше да различи гладката бяла кора на дърветата, светлия покров от ниско спуснати облаци, които отразяваха светлината от града, ненарушената от нищо чистота на снега, бляскав и гладък като копринено шалче.

Минутите отминаваха и все още не се случваше нищо. Дарт запълзя между дърветата, отправяйки се назад към малкото открито място до подстанцията, където за последен път беше видял Зелър. Той се движеше предпазливо, спираше на всеки няколко фута, тялото му, защитено от следващия дънер, погледът му нащрек за търсещата червена точка на лазера. Чакаше и се ослушваше, а след това продължаваше движението си много предпазливо. Нямаше представа за времето, но му се струваше, ме бяха изминали от пет до десет минути. И все още нищо. Никакви човешки звуци. Никакво движение. Обхвана го силен страх.

Боботенето от станцията се усили. Той отново спря. Опитвайки се да оцени мястото, нито за момент не забравяше за лазера на снайпериста. Колкото повече приближаваше оголеното място, в толкова по-голяма степен превръщаше себе си в мишена. В началото Зелър се намираше на това място. Той го потърси с поглед вляво, после вдясно. Огледа снега за следи. Тишината беше заредена със страх. Мина му през ум, че Зелър, вярвайки, че е улучил стрелеца, може би е тръгнал след него, за да потвърди попадението. Разбираше, че най-добрият ход вероятно е бил да остане сравнително близо до мястото, където беше ранен, в случай, че сега самият Зелър издирваше Дарт, като двамата се движеха в кръг. Той минаваше напред, спираше и чакаше. Нищо. Отново тръгваше напред.

Когато погледна вляво, го видя: Зелър беше на около десет ярда от него, седнал, все още обърнат с лице към мястото, откъдето бяха дошли изстрелите. Дарт му извика, но не достатъчно високо, че да привлече вниманието му – или просто Зелър отказваше да се занимава с него, след като цялото му внимание беше насочено върху стрелеца.

За Дарт не беше добре да приближава сержанта, като по този начин двамата заедно щяха да представляват по-широка цел, затова той приклекна зад двойка дървета и зачака. След още пет минути абсолютна тишина, смразяващ костите студ, той започна да се ядосва на поведението на Зелър. Веднъж се беше случило Зелър да го кара да чака, както сега, над четиридесет и пет минути. Ако Зелър запалеше пура, Дарт щеше да разбере, че според него мястото е безопасно. Дарт почака още три минути и загуби цялото си търпение. Беше видял, че поне два пъти Зелър беше улучен – може би беше припаднал.

Дарт се придвижи между дърветата и извика още веднъж, този път достатъчно отблизо, достатъчно високо, за да бъде чут. И този път Зелър не му обърна никакво внимание. Толкова типично арогантен. Дарт изпита гняв към него – този човек можеше надълго и нашироко да му напомня за йерархията в техните взаимоотношения. Той можеше да седи край един телефон и да го остави да звъни, докато Дарт не вдигне слушалката. Това подлудяваше Дарт. Най-накрая той стигна до него – Зелър се беше облегнал на едно малко вечнозелено дърво, което се беше огънало от тежестта на тялото му. Пред него като прикритие имаше две брези с бяла кора. Зелър държеше оръжието си с две ръце. Коляното му изглеждаше зле пострадало.

Това, което разтревожи Дарт, беше положението, в което се намираше оръжието на Зелър – ръката беше отпусната, цевта на оръжието беше забита в мокрия сняг и кал. Зелър се отнасяше с голямо внимание към оръжията си, грижеше се за тях, спазвайки всички правила за боравене и поддържане. Не можеше и да се помисли, че би постъпил така.

Дарт направи още няколко предпазливи стъпки и вече можеше да го докосне с ръка. Усети миризма на кръв. Наклони се напред в полумрака.

– Серж – прошепна той развълнувано, погледна над рамото си, през цялото време очакваше търсещата точка на лазера. – Серж – повтори той.

Зелър не помръдна.

Дарт огледа лицето му. Дупката беше съвсем малка, точно под лявото око. Той ахна.

– Серж! – се изтръгна от гърдите му, гърлото му беше стегнато, усещаше огън в гърдите си, очите му започнаха да се пълнят със сълзи. Той не вдигна ръка, за да го докосне, да го обезпокои, а само за да провери пулса му. Взе все още топлата му китка и в същия момент си спомни, че двамата се бяха докосвали един друг много рядко, даже не се и ръкуваха и му мина през ум, че ако Зелър си беше оставил в запас един-единствен удар на сърцето, той щеше да отхвърли ръката му в същия миг и да го посъветва да я пази за себе си.

Уолтър Зелър беше мъртъв.

Като забрави за себе си, като забрави за цялото си обучение и поставяйки се в сериозна опасност, Джо Дартели вдигна лице към мрачното небе и извика пронизително:

– Не!…

Викът му беше толкова силен и толкова продължителен, че ако се чуеше от някоя от къщите наблизо, можеше да се помисли, че това е рев на ранено животно. Той се изправи, като продължаваше да държи оръжието си, като не мислеше нито за лазери, нито за полуавтоматични оръжия, а само за отмъщение. Тръгна бързо между дърветата. Движеше се гладко, като вода, течаща над скала. Пресече на бегом празното място, като краката му се плъзгаха върху мокрия сняг, и навлезе в отсрещната гора. Дърво след дърво, той си проправяше път напред, като газеше в шубраците, съзнавайки, че стрелецът не би могъл да е прекалено далече по време на престрелката.

В краката му се търкаляха разпилени гилзи. В началото топли, те бяха разтопили снега и образували в него малки тунели. Земята беше разровена и разкаляна от неспокойните движения на стрелеца.

От калната пътека личеше, че той се е дотътрил в гората, назад към предишния дом на Зелър. Дали беше последвал някой от тях дотук, или е наблюдавал мястото и ги е подслушал, Дарт не можеше да знае.

Следите не бяха ясни, а снегът беше с променен цвят или от кръв, или от кал, или от двете.

Пренебрегвайки собствената си безопасност, Дарт бързо премина през дърветата и храстите, оставяйки след себе си шума от станцията. Следата, оставена от стрелеца, се променяше по такъв начин, че за Дарт беше ясно, че стрелецът е бил ранен, че се е движел с пълзене през дърветата. Той продължи напред, знаейки, че скоро ще го стигне.

До гората стигна плачливият вой на сирени – най-малко две, може би три или повече. Изстрелите бяха чути и рапортувани. На Дарт изведнъж му се наложи да се съобразява с натиска на времето – той не можеше да си позволи да бъде отведен и разпитан. Времето му трябваше за Мартинсън.

Чу стенанието, преди да види самия стенещ. Мина покрай черната форма на захвърленото оръжие и го ритна настрани. Стрелецът лежеше на едната си страна, свит на кълбо, и държеше кървящия си стомах с две ръце. Беше твърде тъмно и затова не можеше да се види много нещо от лицето му, но пръстите му бяха разтворени и в ръцете му явно нямаше нищо. Беше висок, слаб мъж – не с телосложението на човека в пералнята.

Зелър го беше улучил два пъти – сериозно попадение в стомаха и още едно, по-незначително, в рамото. Първото изглеждаше фатално. Даже ако веднага му се окажеше помощ, той едва ли щеше да оживее.

Дарт наведе револвера си срещу главата на ранения. Последният се сниши, сви се още повече. Ръката на Дарт започна да трепери. Един вътрешен глас настоя да дръпне спусъка. Направи го! – настояваше този глас. Пръстът на Дарт намери спусъка. Палецът му свали предпазителя.

Не можеше да го направи. Дарт отпусна оръжието и мълчаливо навлезе в гората.

Знаеше много добре какъв ад щеше да причини убийството на Зелър – щяха да бъдат назначени трима, може би до пет следователи. Работата по съдебномедицинската част щеше да бъде изтощителна, събиранията безкрайни. След като се докаже, че вторият загинал е наемен убиец не от този щат, губернаторът и Федералното бюро за разследване също щяха да се намесят. Пресата щеше да подуши и историята щеше да се понесе като огън в прерията и да изпълни всички уводни статии и осведомителни бюлетини от Гринидж до Пътнам, може би до Бостън и Провидънс. И през това време, както Дарт съзнаваше много добре, възможността да се потопи „Роксин“ щеше да изчезне много бързо. Щяха да започнат потулванията, измислените истории и всички връзки ще отпаднат. Само няколко кратки часа след първите новини за смъртта на Зелър и всяка надежда за изобличаване на „Роксин“ щеше да пропадне, всички усилия на Зелър щяха да са претърпели поражение.

Методите на Зелър в крайна сметка го бяха убили – Дарт не можеше да избяга от тази мисъл. Въпреки добрите си намерения този човек беше избрал грешно решение. Нарушавайки самите закони, които някога беше спазвал и поддържал, той се беше окопал в изолация и отчаяние, убеждавайки се, без съмнение, че се е ангажирал с благородна саможертва. Истината според Дарт беше по-скоро в това, че смъртта на Лъки го беше извадила от равновесие. На Дарт му беше мъчно, че всичко това можа да се случи с човек като Зелър. „Значи може би аз съм момче скаут“, помисли Дарт.

Дарт тръгна най-напред вървейки, после бягайки в противоположната посока на тази, от която пристигаше полицията, която вече се разполагаше в гората. Когато зад него се чуха високи викове, той почувства, че се изпълва с по-силното от всичко друго желание смъртта на Зелър да не е била напразно.

Мартинсън не беше унищожила материалите. Дарт беше сигурен в това.