Текст книги "Верига от улики"
Автор книги: Ридли Пиърсън
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 26 страниц)
15.
На следващия ден Дарт, Аби и малката Люилън Пейдж преминаха четиридесет и пет минутния маршрут до Шефилд през студения, но славен следобед. Мак Ножа окупираше задната част на волвото и си играеше с ръката на Люилън. Планинските върхове на Апалачите бяха посребрени от първите намеци на зимата. Люилън, която никога не беше напускала местата около Белвю скуеър, седеше кротко на задната седалка с широко отворени любопитни очи и задаваше безкрайни въпроси.
Томи Темпълтън вече наближаваше шестдесетте. Откакто Дарт го беше видял за последен път, косата му беше напълно посивяла. Той самият беше огромен, здрав мъж, нещо като варел, поставен върху крака. Имаше груби силни ръце, които подхождаха повече на дърводелец, отколкото на художник. Имаше плътен глас, благ поглед и малък белег под устната си.
Като ги поздрави от външната врата на разположената си на високо място къща, той се ръкува с Аби и Люилън и предупреди Дарт:
– От шест години съм тук, а ти нито веднъж не ме посети. Беше дошъл, какво, веднъж? – Без да даде възможност на Дарт да възрази, той ги въведе в дома си, който беше пълен с антики и предлагаше вълшебна гледка, която се простираше на шестдесет мили и обхващаше вълнообразно разположените хълмове на Западен Кънектикът. Таваните бяха ниски, а подовете скърцаха при стъпване върху тях. Всекидневната ухаеше на изгорели дърва и борови иглички.
– Теди на няколко пъти идва на риболов. Също и доктор Рей.
Дарт беше чувал за тези уикенди. Повече пиене, отколкото риболов.
– Може би ще успея да се включа следващия път – излъга Дарт.
– А ти, Люилън? – попита Темпълтън. – Обичаш ли да ловиш риба?
– Аз обичам пръчките за ловене на риба – отговори тя.
Всички се засмяха. Аби обви с ръка момичето и я задържа притисната към себе си.
Томи Темпълтън беше изключително контактен човек. Особената му дарба като полицейски художник се състоеше в способността му да се сприятелява бързо и да изтръгва описания от иначе не много склонните да сътрудничат свидетели. Той владееше изкуството да завързва мигновено приятелства. Откакто се беше развел и напуснал работата си в полицията преди шест години, Темпълтън беше живял сам, като създаваше комерсиално изкуство за нуждите на туристическите магазини в Южен Мейн. Рисуваше чайки и риболовни траулери, пиеше твърде много и много рядко излизаше. Нямаше начин да остане настрани от фабриката за слухове при полицейския отдел в Хартфорд.
Въпреки гледката Томи Темпълтън работеше в едно ателие със спуснати завеси, тъй като слънчевата светлина влияеше лошо на компютърните му екрани. Компютърната екипировка – два скенера, цветен лазерен принтер, два макинтоша – беше разположена върху голям плот, поставен над метални шкафове. Между тях се виждаха оплетени кабели и проводници. Беше набол върху стените различни произведения на компютърното изкуство – и цветни, и черно-бели. Имаше голи тела, пейзажи, диви животни и три автопортрета. Образите, някои от които донякъде бяха познати на Дарт, оставяха силно впечатление. Темпълтън, както много художници, имаше в себе си нещо много ексцентрично. В далечния ъгъл стоеше патица – примамка, която носеше очила за четене, която незабавно привлече вниманието на Аби. Но това, което привлече цялото внимание на Люилън, беше едно голо тяло.
– Много е хубава – възкликна момичето.
– Нарича се Венера – поясни с гордост Томи Темпълтън. – Аз я направих.
– Какво значи това?
– Тя е колаж. Знаеш ли какво значи това? Все едно залепваш няколко снимки една върху друга, само че можеш да виждаш през тях. Венера е комбинация от седем различни снимки. Качества от всяка една.
Нека не влизаме в подробности, помисли Дарт, оглеждайки внимателно кръглите гърди, широките бедра, тънката талия, дългите крака и квадратните рамене. Момиче фантазия изглеждаше по-подходящо наименование, въпреки че фотографското качество на образа способстваше тази жена да изглежда абсолютно реална. Съзнанието, че не е реална, правеше ефекта много силен.
– Ще ти покажа – реши Темпълтън, като настани Люилън в едно кресло пред един голям монитор.
Дарт и Аби се отдръпнаха назад, за да направят място на Темпълтън. Той извика един файл и на екрана се появиха пет коли. Под тях имаше една много странна фигурка – нещо като кръстоска между космическа совалка и порше. Ако се вгледаше по-внимателно, човек щеше да открие, че в нея се съдържат елементи и от двете.
– Точно това ще направим сега – обясни той. – Ти и аз – додаде, като започна да сканира всяка от петте лицеви снимки, които Люилън Пейдж беше идентифицирала като мъжа, когото беше видяла до жилището на Джералд Лорънс през нощта на неговото обесване.
Люилън гледаше фотографиите на екрана пред себе си.
– Познаваш ли ги, Люилън?
Тя кимна.
– Сега ще видим дали не можем да ги комбинираме и да получим човека, когото си видяла. Съгласна ли си?
– Съгласна.
Темпълтън проведе дълъг разговор, който включваше внимателно оглеждане на всяка от снимките, като искаше от нея да идентифицира коя точно отличителна черта на коя от снимките е най-близка до човека, когото е видяла. Той започна с формата на главата. Люилън избра третия мъж. Томи Темпълтън постави върху лицето му черни точки, пропускайки косата, а след това натисна един бутон върху мишката и ги свърза всички помежду си. След няколко контролирани от мишката инструкции същото лице без коса и без уши се появи в едно празно квадратче в дъното на големия екран. Като начерта с мишката малък черен квадрат, той изтри съдържанието на самото лице и остана само формата на главата. Празната глава според Дарт, който стоеше зад двамата, изглеждаше странна и призрачна.
Аби погали ръката на Дарт, преплете пръстите си в неговите и двамата останаха в това положение.
– Брадичката не е както трябва – каза Люилън на бившия полицейски художник.
– Добре. Нека променим това. – Той изтри брадичката. – Хайде сега – покани, подавайки й специална писалка с прикрепен към нея проводник. – Искаш ли да я нарисуваш?
Тя опита няколко пъти и при четвъртия опит изглеждаше удовлетворена. Темпълтън за момент се занима с образа – окото му на художник знаеше как да го подобри – и в този момент тя съобщи:
– Така е добре. Стана много хубаво!
Работиха заедно с писалката и с мишката и се появиха два чифта очи, всеки от който според Люилън съдържаше нещо от човека, когото беше видяла. Темпълтън ги сля. Компютърът анимира прехода от снимка А към снимка Б, преминавайки през поредица кадри. При всеки следващ кадър очите от снимка А ставаха по-сходни с тези от снимка Б. Люилън разгледа всеки един от кадрите, избра един и тогава Темпълтън наложи тези очи върху празното лице. Дарт разбра, че това, което правеше, беше толкова ефектно, благодарение на непрекъснато сменящите се и леко променени кадри. При способа за възстановяване на чертите по описание свидетелят получаваше само възможност да избира между очи номер 1, очи номер 2 и тъй нататък. При морфологичния способ чертите от няколко различни лица можеха да се слеят в едно-единствено, като във финалната композиция нито една черта не е същата, както при която и да е от другите.
– Отделът трябва да притежава това нещо – се изтръгна от Дарт, когато лицето в квадратчето се превърна бавно в нещо различимо.
Погледът на Томи Темпълтън потъмня – настояванията за по-добра технология покрай всичко останало бяха допринесли за ранното му оттегляне.
Час по-късно лицето имаше очи, вежди и коса. Беше обявена почивка и всички излязоха навън, където Темпълтън изпуши три цигари една след друга. Люилън и Томи Темпълтън обсъждаха специалните ефекти на „Терминатор 2“ и „Джурасик парк“. Дарт следеше един малък самолет, който се отдалечаваше към хоризонта. Аби Ланг, която се беше загънала в палтото си като в одеяло, се опиваше от слънцето на късния следобед.
Работата беше подновена, като сега ударението падна върху носовете. Този път бяха необходими три последователни опита, за да се произведе нос, който можеше да задоволи Люилън, и то едва след като Томи Темпълтън го беше дооформил с една компютризирана въздушна четка. Дарт се беше отдалечил и разглеждаше художествените предмети и едва когато се върна, за да види докъде бяха стигнали, разбра, че очите му са познати. Това откритие го вледени. На заподозряното лице все още липсваха уста и уши.
– Добре ли си? – попита Аби.
Вън беше тъмно. Дарт не знаеше колко дълго време е прекарал потънал в размисъл, но във всеки случай не по-малко от четиридесет-петдесет минути.
Темпълтън и Люилън Пейдж взеха нова почивка, за да отморят очите си, а Темпълтън намери някакви бисквити, с които да се подкрепят. Когато двамата отново възобновиха работа пред компютрите, Дарт и Аби изведоха Мак на разходка. Мак вървеше като болен, куцукаше, каишката на врата му се люлееше.
– Искаш ли да прекараме заедно нощта? – попита тя.
Напоследък Дарт все повече искаше това. Не бяха говорили сериозно за отношенията си, но той често мислеше за нея и когато минаваха няколко дни, без да са заедно, тя му липсваше.
– Много бих искал – й призна.
– Чудесно. Аз също.
Той й каза, че ще трябва да остави Мак в апартамента си и предложи да похапнат нещо на връщане. Тя добави, че ще приготви пиле, ако той е готов да се погрижи за салатата и по този начин угощението беше планирано. Измъчваше го съзнание за вина. Гини му липсваше и той се мъчеше да разбере дали тя беше напреднала в задачата си да му направи списъка и мислеше за това, че не му се беше обаждала от няколко седмици.
– Умът ти е някъде другаде – разбра Аби.
– Само се бях замислил, няма нищо.
Върнаха се, без да говорят. Тя взе ръката му отново. Беше с ръкавици. Дарт – не.
– Бихме могли да имаме повече време като сегашното – каза тя.
Дарт не знаеше как да отговори на това и затова не каза нищо. Отведе кучето обратно в колата.
– Колко са децата, които растат като Люилън? – попита той тъжно. – Тя никога не беше виждала гора, освен по телевизията. Цялата й представа за външния свят е от телевизора. Що за общество създаваме?
– Спаси един живот и все едно, че си спасил целия свят – цитира тя.
– Умопомрачително е – отбеляза той.
– Тя никога няма да забрави този случай – промълви Аби. – Може би загубвайки Джери Ло, ние печелим Люилън Пейдж.
– Съмнявам се – поклати глава Дарт.
– Точно така – съгласи се тя. – И аз се съмнявам. Но ми беше приятно да го помисля.
Отново влязоха в къщата. Чуха гласа на Томи Темпълтън, който поздравяваше момичето. Двамата, все още в междучасие, разглеждаха едно книжле със снимки на диви животни.
– Искаш ли да видиш? – попита Люилън Дарт.
– Свършихте ли? – попита Дарт.
– Не съвсем – отговори Темпълтън.
Аби седна с момичето и книгата, а Темпълтън приближи Дарт и му направи знак да излязат заедно на верандата, което предизвика у детектива незабавна тревога.
Лицето на Томи Темпълтън, отчасти тъмно, отчасти светло, приличаше на маска и в очите на Дарт изглеждаше смутено.
– Наближаваме края – каза той, въпреки че думите му прозвучаха по-скоро като предупреждение.
– Какво има, Томи?
– Може би нищо.
– Какво?
– Не знам. Не съм сигурен.
– Лицето? – попита Дарт.
– Да.
– Изглежда познато – допусна Дарт.
Темпълтън кимна.
– Очите.
– Кой?
Темпълтън поклати глава.
– Кой, Томи? – повтори Дарт.
– Не се връзва, а освен това останалата част от лицето въобще не съвпада.
– Кой?
– Не мога да разбера – каза той, – но без съмнение са ми много познати.
Дарт кимна.
– Разбирам. Очите.
– Да. Странно, нали? – попита Томи.
Дарт не отговори. Попита:
– Можем ли да вярваме на това?
– Аз – да. Тя е добра – се чу като отговор, – което не е това, за което питаш, нали? Дали това е лицето, което тя е видяла, или е някой, когото е видяла след това и си е внушила, че е бил той? И двамата знаем колко може да се разчита на един свидетел, нали, Джо? Надеждни са колкото пощенските служби. Но тя има в главата си някакво лице – за това гарантирам. Дали е истинско или въображаемо, не мога да ти кажа.
Половин час по-късно Темпълтън извика Аби и Дарт в ателието си.
Със силно разтуптяно сърце Дарт приближи компютърния екран, но Темпълтън му направи знак да не отива там.
– Принтерът – каза Темпълтън, сочейки с пръст. – Увеличихме го. Тъкмо излиза.
Четиримата приближиха лазерния принтер, от който бавно излизаше лист хартия, обърнат наопаки, така че се виждаше само бялото на хартията. Дарт изпита желание да го грабне и да го обърне, но изчака отпечатването. Темпълтън го взе и го обърна.
Образът представляваше едно лице. То дотолкова приличаше на снимка, че Дарт за момент забрави, че не е. Истинско и човешко. Дарт протегна ръка и докосна листа, като изпитваше трудно за описване чувство на облекчение.
Лицето излъчваше сила. Високите скули му напомняха за ирландец. Колкото и да се опитваше, не успяваше да открие, че това лице има нещо общо с Уолтър Зелър. Даже очите бяха различни. Почувства, че му се завива свят. Чувстваше се особено, като че ли беше пил.
– Ето го твоя човек – каза Темпълтън, подавайки листа на Дарт.
– Той е – потвърди Люилън Пейдж.
Дарт беше едновременно объркан и щастлив. За първи път се радваше, че е сгрешил в подозренията си.
Но нещо в стомаха му се обърна, когато на вратата, докато се сбогуваше, Томи Темпълтън се наведе близко над него и прошепна:
– Бих искал да си поиграя с този образ, Джо. Ако открия нещо, ще ти изпратя копие по факса.
– Но аз мисля… – започна Дарт. Еуфорията му се пръсна като балон, възражението му беше прекъснато от Темпълтън.
– Вътре във всяко лице има някакво друго лице – предупреди го Темпълтън със зловещ тон в гласа си. – Наречи го инстинкт, наречи го предчувствие… Не това е лицето, което очаквах.
Аби забеляза двамата разговарящи шепнешком мъже и погледът й се кръстоса с този на Дарт. Лицето й цялото изразяваше загриженост. Люилън Пейдж изтича навън до колата, отвори задната врата и започна да си играе с кучето.
– Нека поработя по това нещо – повтори Темпълтън на детектива. – Ще ти се обадя.
Остави тази работа, поиска да каже Дарт. Но той кимна, пожелавайки си тайните да не излизат на бял свят и лицето никога да не се промени.
16.
– В ума ми не съществува никакъв въпрос за това дали килимът в кабинета на Пейн е бил чистен с прахосмукачка непосредствено преди самоубийството, но след като не съм детектив – поде саркастично Браг, – не виждам как това обстоятелство може да има значение за разследването.
Теди Браг изглеждаше днес по-добре, повече цвят имаше на лицето, а по-малко в очите. Издаваше миризма на цигари. Папката за самоубийството по време на празника на Вси светии на Харолд Пейн лежеше отворена на бюрото му. Малкият офис беше претрупан с книжа. Микроскоп, който му беше награда за постижения в съдебната медицина, събираше прах в ъгъла в компанията на буркан, който съдържаше един панкреас в прозрачна течност. Дарт никога не беше питал за този панкреас, но го беше виждал там години наред. От някакъв малък часовник радио се показваше светлинка, от което следваше, че е включен, но очевидно звукът му беше намален.
– Преди самоубийството? – попита Дарт любопитно.
– Решително до стрелбата, да. От повърхността на килима ние взехме кръв.
– Какъв е проблемът? – попита раздразнено Ковалски.
Браг отговори:
– Проблемът, детективе, е в това, кой е чистил този килим, кога и защо. Съпругата обясни, че през същия ден чистачката се е намирала там, но по причини, които ще обясня по-късно, това не ни върши работа.
– Тя е била там – съпругата – напомни Дарт, – преди нашето пристигане.
– Да, така че може да е излъгала.
Ковалски хвърли пронизващ поглед към Дарт. Може би, помисли Дарт, той също разбира, че това би могло да насочи нещата обратно към Зелър.
Браг предупреди:
– Ние знаем от следите от прахосмукачката – широчината на ивицата – че това не може да е нито една от машините в къщата. По-нататък ние проверихме торбичките на двете машини и сравнихме вълнените нишките в тях с подобните на цвят по килима и установихме две неща: първо, килимът е бил почистен, може би същия ден, и второ, някой друг, използвайки друга машина, е почистил килима след чистачката, но преди самоубийството.
– Металната прахосмукачка от горния етаж – продължи той, – както изглежда, стои на горния етаж и се използва за работа само там. – На Дарт той додаде: – Знаеш колко не обичам несъответствие като това. Знам, че това са дребни глупости, но те ме вбесяват.
Ковалски се оплака:
– Това няма значение. – И добави: – За мен. Влияе ли това по някакъв начин на твоето заключение?
– Роман, великите умове имат еднакви мисли – стрелна го Браг. – Зададох си същия въпрос: има ли значение нещо от това? Смъртта е от собствената му ръка, това е ясно – така да се каже – и убедително. Така че, защо трябва да се тревожим?
– Точно така.
– Но ние наистина се тревожим – противопостави се Браг. – Заради една мъничка подробност.
Ковалски сключи вежди.
– Каква е тя?
– Виж какво – каза Браг на Дарт, – тези портативни прахосмукачки с батерии не са много мощни. Те обират прах. О, отлични са за трохи, за разпиляна захар, но ако ги използваш за ориенталски вълнен килим като този, който намерихме в кабинета на Пейн, те не вършат задоволителна работа – поне не, ако се сравнят с нашата разновидност от двадесет ампера индустриална мощност. Това е същото като онези евтини телевизионни реклами по кабелната: минете с вашата прахосмукачка, а ние ще минем същото място с нашите и ще приберем голямо количество, което вашата е пропуснала. И точно това се е случило. – Той размени последователно погледи с двамата мъже – в очите на Браг Дарт забеляза сдържано, но силно вълнение. Тези, които се занимават с наука, също имат нужда от някакви удоволствия.
Тед Браг им направи знак да останат на местата си и отиде да търси нещо. Върна се малко след това с две торби от восъчна хартия. Той ги постави върху една осветена отдолу масичка, като помежду им сложи линийка. После внимателно отвори всяка от торбичките и извади съдържанието върху масичката с помощта на пластмасови пръчици. Действията му бяха много внимателни и предпазливи.
– Вляво е това, което взехме с прахосмукачка от кабинета. Това вдясно е от рогозката пред кухненската врата в гаража.
Като гледаше материалите пред себе си, Дарт започна да се ориентира в тях. Купчинката от кабинета включваше прах, трохи, косми и много влакна, главно вълнени, ако се съдеше по това, че бяха накъдрени. Рогозката в гаража беше насъбрала клечки, прах и нещо, което вероятно беше от мръсно маслено петно. Но и двете групи имаха нещо общо: малки елипсовидни зелени иглички.
– Борови? – попита Дарт.
– Видя ли? – Браг беше насърчен. – Казах ти, че е интересно.
– Наричаш това интересно? – предизвика го Ковалски.
– Не сме определили какво точно е – каза Браг. Вниманието му продължаваше да бъде изцяло насочено към Дарт. – Но както можеш да видиш, подобна растителност беше открита и по килима в кабинета, и на рогозката в гаража.
– Е, и какво? – проплака раздразнено Ковалски.
– По самата повърхност на рогозката – поясни Браг. – Определянето на нечии действия – това, което някой може да е направил или да не е направил – е отговорен момент, който важи и за двама ни – ти извличаш заключенията си от широк кръг улики и свидетели, а аз – от интерпретирането на физическите науки. Мога да ти съобщя няколко интересни факта, Роман, и може би ти ще можеш да ми ги разтълкуваш.
Ковалски приличаше на дете в училищния двор, което не иска да играе, той изкриви устните си и се огледа нервно, като търсеше място, където да изпуши една цигара.
– Този килим в кабинета е бил чистен – това не е нещо, което аз не мога да докажа, но съм убеден в този факт. Нашето изследване на машината, с която по-рано през деня е бил чистен килимът, не показа никакви такива органични вещества. И все пак последвалото наше почистване на същото място показа тази засега неидентифицирана органична материя, най-вероятно от някакви иглолистни дървета. Ние също събрахме известно количество фосфорни и азотни съединения – обикновена пръст, детективе. Подобна органична материя и почва бяха открити върху рогозката, което показва, че някой си е изтрил обувките, преди да влезе в къщата. Питах съпругата, не е тя. Малко неудобно е да се разпитва жертвата, но нямаше нищо по чехлите му, което да ни кара да мислим за подобна органична материя. Върнахме се до дома и изследвахме единадесет чифта ботуши и обувки: резултат отрицателен.
Ковалски го прекъсна нервно:
– И така, съпругата се е шибала с градинаря в кабинета на дядката и са преобърнали всичко. После са почистили, но не много добре. Може би дядката е разбрал и си е пробил капака с куршум.
Браг кимна в знак на съгласие:
– Би могло да е така, но градинарят е приготвил лехите за зимата преди три седмици и претърсването на помещенията не показа наличието на такава пръст. Лехите са били наторени обилно. Посипани са били с овесена слама. Във филтрите не се намери нищо. – Той се поколеба и добави: – Ето до какво се добрахме. – Той показа прозрачен пластмасов контейнер. Вътре имаше малки сини кристали. – Това съдържа сол и тор и се продава като размразител. Синьото се добавя за пазарни цели. Сместа разтопява леда, но не убива растенията, цветята или тревата. – Обобщи: – Три неща – игличките, пръстта и каменната сол. Това ще стигне, Айви, стига само да ми доведеш някой заподозрян.
Неизказаното съдържание на тези думи заинтересува Дарт повече от фактите: Тед Браг беше посветил необичайно много време за този случай, който иначе би минал за незначителен. Неговият малоброен съдебномедицински отдел беше оживено място; бързаха да приключат колкото може по-бързо с разследванията. Браг или неговата асистентка Саманта Ричардсън се бяха връщали към случая „Пейн“ вероятно повече от един път в търсене на улики. Това показваше на Дарт колко несигурен беше този човек с неговите разкрития.
Всичко, което Браг можеше да направи, беше да представи доказателствения материал с надеждата да заинтересува водещия детектив. В последна сметка това дали да продължи по този материал, беше работа на водещия детектив. Той ясно виждаше в Ковалски слабото звено на веригата.
– И така, какво точно казваш – попита риторично Ковалски и продължи като отговор: – Това, което казваш, е, че някой си е влязъл в къщата през заключен гараж и е свършил известна домакинска работа, преди да си отиде, след което нашият приятел Хари Пейн гръмва шапката си с деветмилиметров. Пропускам ли нещо дотук? – Той се обърна към Дарт: – Това ми прилича на купчинка прясна биволска тор – без да се обиждаш, Теди. Ти какво мислиш? – попита самоуверено Дарт.
Дарт се колебаеше.
Ковалски продължи:
– Да вървят по дяволите игличките и проклетата пръст. Винаги там, където е извършено престъпление, има боклуци, за които не може да се намери обяснение. Прав ли съм?
– Вероятно си прав – призна Дарт. – Какво ще правим с това? – попита той Браг.
– Какво ще правиш с това е твоя работа – напомни му Браг, явно силно разстроен. – Казвам ти само какво съм намерил.
– Ти какво би правил с това? – повтори Дарт.
Ковалски започна да поклаща тялото си нервно.
Браг мислеше върху зададения му въпрос, той потърси погледа на Ковалски, а след това на Дарт.
– Вероятно ще отида при някой ботаник. За идентификация на органичната материя. Това може или не може да ни каже нещо. И мисля, че ще пратя хора в къщата на Пейн, които да извършат допълнително изследване между входа от гаража към кухнята и вратата към кабинета.
– Но гаражът е бил заключен – протестира Ковалски.
– Не мога да оспоря това – съгласи се Браг, – но Айви ме попита какво бих направил и аз казвам, че бих направил точно това.
– Да, добре – проплака Ковалски. – А аз казвам, че трябва да се забрави това. Не заслужава внимание, момчета. Човекът изял един деветмилиметров и това е всичко. Ако искате да се занимавате с глупости, ваша работа. Аз ли? Аз си имам друга работа. – Ковалски отмести гъстата си черна коса от челото с месестата си ръка и приключи: – Довиждане.
Дарт забеляза, че преди да е излязъл от лабораторията, вече беше захапал цигарата.
Браг каза:
– Когато се случи нещо такова, знаеш кой бих искал да е все още тук.
– Да, знам. – Дарт почувства в стомаха си болка. „Знам, помисли той в себе си. И може би той е по-близо до тази работа, отколкото предполагаш.“
