Текст книги "Преследвана"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 21 страниц)

7

– Хей, вие двамата! Разкарайте се оттук. Отивайте при другите – извика към нас Стиви Рей, обърна се на една страна и внимателно, за да не засегне раната, се сви на кълбо.

В този момент се чу едно сърдито «мяу», една малка оранжева топка влетя в стаята и скочи на леглото до нея.

– Нала! – почеса я по главата Стиви Рей. – Липсваше ми. Нала кихна в лицето й, претърколи се три пъти на възглавницата до главата й, излегна се, включи мотора и запреде.

СПЕЦИАЛНА ЗАБЕЛЕЖКА:

Дукесата, жълтият лабрадор на Джак, е аномалия. Старк я донесе със себе си при преместването си от чикагския «Дом на нощта». После умря и Джак я осинови. После Старк се съживи, но не беше истинският Старк, защото първото нещо, което направи, беше да забие стрела в гърдите на Стиви Рей. Като следствие от този факт Дукесата все още е с Джак. И ми се струва, че той започна истински да се привързва към нея.

Но когато избягахме от «Дома на нощта», котките и Дукесата ни последваха. И гледката как Нала се намества удобно до Стиви Рей превърна стаята в удобно и уютно местенце.

– Казах, омитайте се! Вземете си душ или каквото там… – измърмори сънено Стиви Рей и гушна котката. – Ние с Нала ще поспим. Ако побързате, сигурно ще настигнете останалите. Тръгвате наляво и после все надясно. Входът е в стаята, където държим хладилниците.

– Дарий каза да проверя превръзките ти – напомних й аз.

– Не сега – прозя се тя. – Сега са си добре.

– Щом казваш – вдигнах рамене, като се надявах да не издам облекчението си. Истината е, че не ме биваше за медицинска сестра. – Сега поспи. Аз ще се върна след малко – добавих и мога да се закълна, че тя заспа, преди с Ерик да се изнижем от стаята.

Завихме наляво и тръгнахме по тесния коридор. Известно време никой от нас не проговори. Тунелите не бяха толкова зловещи, колкото ми се сториха миналия път, когато бях долу, но това не ги правеше по-малко клаустрофобични, нито светли и приятни. На всеки два метра имаше лампи, прикрепени с конзоли от железопътни релси в бетона на височината на окото, но влагата и мракът се просмукваха навсякъде между тях. Не бяхме стигнали много далеч, когато с крайчеца на окото си долових някакво движение. Застинах на място и се взрях в плътните сенки между лампите.

– Какво става? – попита тихо Ерик.

Стомахът ми се сви на топка от страх.

– Не знам, аз…

В същия миг нещо в тъмнината пред мен експлодира и прекъсна думите ми.

Устните ми се отвориха за писък, докато мислите ми се лутаха от ужасните червени хлапета към нещо още по-лошо – гарваните-демони. Но ръката на Ерик обгърна раменете ми и ме издърпа встрани от пътя на половин дузина прилепи, които профучаха покрай нас.

– Ти ги изплаши точно колкото и те теб – каза той и побърза да свали ръката си веднага, след като опасността отмина.

Потръпнах и се опитах да възвърна нормалния ритъм на сърцето си.

– Няма начин да са се уплашили колкото мен. Прилепите са плъхове с криле.

Той се засмя и ние продължихме напред.

– Аз пък си мислех, че гълъбите са плъхове с криле.

– Прилепи, гълъби, гарвани… точно в момента не ми пука за разликите. Всички летящи и размахващи криле същества са ми противни.

– Ясно – усмихна се той. Усмивката му не донесе успокоение нито на мислите, нито на сърцето ми. И през целия път напред мога да се закълна, че усещах топлината от допира му по раменете си. След няколко стъпки се натъкнахме на сектор, толкова красив, колкото и изненадващ. Спряхме и зяпнахме от удивление.

– Уау! Това е супер готино! – смаях се аз.

– Наистина – съгласи се Ерик. – Трябва да е работа на онова момиче, Жерарти. Нали Стиви Рей ни я представи като художничка, която украсява тунелите?

– Да, но не очаквах да е толкова красиво.

Забравила за прилепите, прокарах ръце по прекрасните нарисувани по стените цветя, сърца, птици и всякакви заврънкулки, вплетени една в друга така, че да образуват светла и ярка мозайка, която вдъхваше живот на този мрачен потискащ тунел и го превръщаше в сцена от вълшебна приказка.

– Хората – и човеците, и вампирите – биха платили цял куп пари за това изкуство – отбеляза Ерик. Не добави «ако изобщо светът някога научи за червените хлапета и вампири», но беше ясно, че си го мисли.

– Надявам се да стане така – промълвих замечтано. «Ще бъде прекрасно, ако останалият свят разбере за червените хлапета» си казах и веднага си добавих наум, че ако излязат на светло, въпросите за тяхната реална сила и тенденциите в развитието им, които се въртяха в главата ми, може би най-после щяха да намерят отговори. Но на глас казах само:

– Според мен хората и вампирите трябва да заздравят връзките помежду си.

– Както ти и твоето човешко гадже ли? – попита Ерик. Зададе въпроса си тихо, без нотка на сарказъм.

Вдигнах глава и го погледнах открито.

– Вече не съм с Хийт.

– Сигурна ли си?

– Абсолютно.

– Добре – беше всичко, което чух.

Продължихме напред, мълчаливи, потънали в собствените си мисли. Тунелът зави леко надясно към посоката, която трябваше да следваме, и малко след това видяхме в стената малък сводест вход, покрит със завеса. Беше отляво на тунела. Завесата беше черна, имитираше кадифе с долнопробна щампа на образа на Елвис в бял концертен костюм.

– Сигурно е стаята на Далас – предположих аз. Ерик се поколеба, но само за няколко секунди, после протегна ръка, повдигна края на одеялото и ние надникнахме любопитно вътре. Стаята не беше голяма и Далас нямаше легло, а няколко матрака, сложени един върху друг направо на пода. Имаше и яркочервен юрган, а калъфките на възглавниците му бяха в същия цвят (под юргана имаше голяма подутина – явно спящият Далас). Имаше и маса, отрупана с всякакви неща, но светлината беше мътна и не успях да ги разгледам добре. Видях и два черни стола. На неравната стена над леглото имаше плакат на… примижах, за да видя по-добре…

– Джесика Алба?

– Джесика Алба е страхотна актриса – прошепна Ерик, за да не събудим Далас.

Сбърчих нос.

– Какво? Да не би стаята да е моя? – вдигна той рамене.

– Хайде да настигнем другите – измърморих и забързах напред.

– Хей – чух гласа му след известна пауза. – Дължа ти едно «благодаря».

– На мен? За какво? – извърнах се към него.

– Защото не ме остави в онзи ужас горе и ме спаси – срещна погледа ми той.

– Не те спасих аз. Ти тръгна с нас по собствена воля.

Той поклати глава.

– Не, абсолютно съм сигурен, че ти ме спаси, защото не мисля, че ако те нямаше, волята ми щеше да бъде свободна.

Ерик пристъпи към мен, хвана ръката ми и ме обърна към себе си. Взрях се в прекрасните му сини очи, оградени от татуировката на възрастен вампир – сложен мотив, който създаваше впечатление за маска и го правеше направо неустоим, нещо средно между Кларк Кент в Супермен и Зоро, направо да се побъркаш. Но Ерик беше много повече от супермен. Той беше талантлив и наистина добър човек и аз страдах, че вече не бяхме заедно. И особено страдах, че причината да скъсаме съм аз. Въпреки всичко станало между нас, аз исках да бъда неговото момиче. Исках да си върна доверието му и тъгувах, тъгувах толкова много…

– Липсваш ми – чух се да казвам, преди да реша дали искам да го кажа.

Очите на Ерик се разшириха и устните му се извиха в усмивка.

– Аз съм до теб.

Усетих, че лицето и врата ми стават червени като домат, и бях сигурна, че това ме загрозяваше.

– Нямах предвид просто да си тук – измънках смутено.

Усмивката му стана още по-голяма.

– Не те ли интересува как точно ме спаси от Калона?

– Да, интересува ме, разбира се – имах нужда да размахам пред лицето си нещо, ръка или ветрило, все едно, за да махна част от червенината от него.

– Ти ме спаси, защото вместо за магнетичната сила на Калона аз мислех за теб.

– Наистина ли?

– Имаш ли представа колко невероятно красива беше, докато построяваше кръга?

Поклатих глава, омаяна от яркосините му очи. Затаих дъх. Не исках да дишам. Не исках да правя нищо, което би могло да развали вълшебния миг между нас.

– Ти беше… фантастична – красива, силна и самоуверена. Не можех да откъсна поглед от теб.

– Аз… порязах ръката ти – беше всичко, което успях да изрека.

– Трябваше да го направиш. Това беше част от ритуала – той повдигна ръката си и я обърна с дланта нагоре, за да видя тънката червена ивица, която разполовяваше месестата й част и се губеше някъде към палеца.

Нежно прокарах пръст по нея.

– Не исках да те наранявам.

Той взе ръката ми и я обърна така, че сапфирената татуировка, която покриваше дланите ми, да се вижда ясно. После направи същото, което аз бях направила преди малко – прокара пръст по кожата ми. Потреперих, но не отдръпнах ръката си.

– Не почувствах никаква болка – каза тихо той. – Усещах единствено твоето присъствие. Топлината на тялото ти. Ароматът ти. Ръцете ти върху моите. Затова онези зловещи същества не успяха да ме омагьосат. Затова не повярвах на Неферет. Ти наистина ме спаси, Зоуи.

– И го казваш въпреки всичко, което се случи между нас? – очите ми се напълниха със сълзи и аз започнах да мигам усилено, за да не позволя да потекат по лицето ми.

Ерик пое дълбоко дъх. Приличаше на гмуркач, готов да скочи от висока и опасна скала. После изрече на един дъх:

– Обичам те, Зо, и онова, което се случи, не успя да промени нещата, въпреки всичко – взе лицето ми в шепите си и продължи. – Нито Калона, нито Неферет успяха да ме хипнотизират, защото аз вече бях хипнотизиран от теб. И все още искам да бъда с теб. Достатъчно е ти да кажеш «да».

– Да! – бързо прошепнах аз, без грам колебание.

Той се наведе към мен и устните му докоснаха моите. Разтворих моите. Приех целувката му. Същият вкус. Същото докосване. Обвих ръце около широките му рамене и се притиснах в тях. Все още не можех да повярвам, че ми прощава… че още ме иска… че ме обича.

– Зоуи – поизнесоха устните му върху моите. – Толкова ми липсваше!

Целуна ме отново и, кълна се, че от целувката му ми се замая главата. Беше различно отпреди… преди да стане възрастен вампир… преди да изгубя девствеността си с друг мъж. Сега той сякаш знаеше някаква тайна за мен. Чух, не, по-скоро почувствах, страстния му стон. Той ме притисна към стената и гърбът ми усети хладината на твърдия камък. Ръката му се плъзна надолу по тялото ми, набра церемониалната ми рокля и се върна бавно нагоре по бедрото, пръстите му заровиха под ръба й, топли и нежни върху хладната ми гола плът.

Гола плът? С гръб към стената на тунела? Опипвана в тъмнината? И най-лошата мисъл от всички – дали не си мисли: Зоуи вече е правила секс (веднъж), сега е моментът да я заковем? Мамка му!

Нямаше да го направя. Не и тук. Не така. По дяволите, та аз дори не знаех имам ли изобщо намерение да го правя отново. Онзи единствен път, когато правих секс, нещата приключиха катастрофално. Това се оказа най-голямата грешка в живота ми и определено не ме превърна в нимфоманка.

Сложих ръце на гърдите му, откъснах устни от неговите и го изблъсках. Той като че ли нямаше нищо против. Всъщност едва ли забеляза промяната. Продължи да се усмихва като малоумен и да движи устни по врата ми.

– Ерик, спри, моля те! – прошепнах, останала без дъх.

– Ммм, толкова си вкусна!

Излъчваше толкова секс, че за миг се обърках. Не можех да реша какво точно искам. Искам да кажа: мечтаех да бъда с него, той беше толкова готин и познат, и… И тъкмо започнах да се отпускам в ръцете му, когато нещо зад рамото му се раздвижи и проблесна. Мина време, докато осъзная, че от разлюляното море от тъмнина, която плуваше из въздуха като черен призрак, ме наблюдават две горящи червени очи. Страхът ме хвана за гърлото.

– Ерик, спри! Веднага! Натиснах ръцете си срещу гърдите му и той отстъпи крачка назад. Сърцето ми полудя. Отскочих встрани, за да видя какво става зад него. Нямаше червени очи, но мога да се закълна, че в тъмната сянка отзад видях мастиленочерно петно. Примигнах, взрях се отново и странната сянка изчезна. Останахме само аз, Ерик и тихият тъмен тунел.

Изведнъж чух звук от стъпки по бетона от противоположната посока и поех дълбоко въздух, готова да призова нужния елемент и да се изправя пред тази нова, безлика заплаха, когато Крамиша излезе спокойно от мрака.

– Боже, какво правите из тунелите? Да не сте измислили нова игра?

Ерик ме притисна към себе си. Не беше необходимо да поглеждам към него, за да разбера, че по лицето му играе лека усмивка. Беше добър актьор и това, което демонстрира пред Крамиша, беше добре овладяно, със съвсем малка доза смущение, сякаш й казваше: «О-па! Хвана ме в крачка».

– Здравей, Крамиша – чух да казва весело. Разбрах, че сега е мой ред. Но аз едва се държах на краката си, какво остава да говоря. Знаех си, че лицето ми е червено, а устните ми – влажни и подпухнали. По дяволите, сигурно цялата изглеждах влажна и подпухнала.

– Крамиша, видя ли нещо необичайно в тунела? Ей там? – кимнах с брадичка към сенките зад нас, като успях да намаля наполовина впечатлението, че говори задъхана от екшъна порнозвезда.

– Не, момиче, видях само теб и гаджето ти да се мляскате до стената – отвърна бързо Крамиша. Дори ми се стори, че беше прекалено бързо.

– Ау! Ерик и Зоуи са заедно? Толкова е сладко! – чух гласа на Джак, който се материализира зад Крамиша, буквално от нищото.

Дукесата изджавка и скоро цъфна до него.

– Зо, не откачай. Вероятно си видяла още прилепи – стисна успокоително рамото ми Ерик, после кимна към Джак. – Здрасти, Джак, мислех, че вече си под душа.

– Щеше да е, но той дойде да ми помогне да занесем малко кърпи и други неща нагоре – каза Крамиша. – Иначе тук наистина е пълно с прилепи, но ако не ги закачаме, те също няма да се разправят с нас – тя се протегна, прозя се, присви очи и заприлича на грамадна черна котка.

– Понеже вече сте тук, имате ли нещо против да помогнете на Джак да пренесе нещата до банята, за да мога да поспя малко?

– Няма проблем, с удоволствие ще помогнем – успях да се овладея аз. Боже, каква малоумница бях, щом позволих на някакви си прилепи да ми изкарат акъла! Явно имах остра нужда от сън. – С Ерик тъкмо отивахме към банята.

Крамиша ни хвърли дълъг лукав поглед и въпреки че беше сънена, не ни остави място за съмнения, че знае какво става.

– Ама разбира се! Изглеждахте точно, като че ли отивате в банята.

Бузите ми отново пламнаха. Крамиша ни обърна гръб и изчезна. Стори ми се (колкото и невероятно да беше), че влиза направо в стената зад нея. После чух, че запали клечка кибрит и в една ниша светна газена лампа. Тя закачи лампата на една скоба и ни погледна през рамо.

– Е, какво чакате?

– Ох, да, идваме – избъбрих аз.

С Джак, Дукесата и Ерик минахме покрай Крамиша, влязохме в стаята и се огледахме. Видях върху стените множество рафтове направо в бетона и помещението ми заприлича на добре подреден гардероб. Погледът ми се плъзна по стройните купчинки със сгънати кърпи и изненадващо големия брой пухкави хавлии, които предизвикаха интереса на Дукесата и тя веднага се зае да ги подуши до една.

– Това куче чисто ли е? – сбърчи нос Крамиша.

– Деймиън казва, че устата на кучето е по-чиста от човешката – отвърна Джак и потупа големия жълт лабрадор по главата.

– Но ние не сме хора – засече го Крамиша, – така че кажи на животното да си държи мокрия нос по-далеч от мен.

– Добре, но не забравяй, моля ти се, че съвсем наскоро тя преживя голяма трагедия и сега е много уязвима.

Той дръпна Дукесата към себе си и докато провеждаше с нея сериозен разговор на тема «дръж си носа далеч от нещата», аз се загледах в купчините кърпи и хавлии и попитах учудено:

– Откъде се снабдихте с тези неща?

– От Афродита – отвърна Крамиша, докато трупаше хавлиите върху протегнатите ми ръце. – Тя плати за тях. С парите от кредитната карта на майка си, естествено. Няма да повярвате какво може да си поръчате от мебелния магазин, ако имате неограничен кредит. Това ме накара да реша веднъж завинаги въпроса с бъдещата си кариера.

– Така ли? И с какво искаш да се занимаваш? – попита Джак и протегна ръце, за да поеме кърпите и хавлиите от Крамиша.

Дукесата чакаше търпеливо до него.

– Ще стана писателка. От онези, богатите, с неограничена златна карта. Знаете ли, хората се отнасят различно с теб, когато имаш сериозен кредит.

– Да, предполагам. Виждал съм как служителките в магазина целуват задниците на близначките – отвърна Джак. – Техните семейства също са богати.

Докато го казваше, сниши глас, сякаш споделяше кой знае каква тайна. Всички знаеха, че родителите на близначките са богати, не колкото на Афродита, но все пак и тях си ги биваше. За двете не представляваше никаква трудност за рождения ми ден да ми купят ботуши за четиристотин долара. За мен това означава богатство.

– Реших, че ще ми е приятно да целуват и моя задник. Ще се постарая да го постигна. Окей, засега тези кърпи са достатъчни. Хайде, ще повървя малко с вас, но като стигнем до моята стая, ви оставям. Джак, сигурен ли си, че ще се оправиш и ще намериш пътя до душовете?

– Да – отвърна той.

Тръгнахме надолу, следвайки десните завои на тунела. По-редният вход бе покрит с лъскави ленти от лилава коприна.

– Ето я моята стая – каза Крамиша и се усмихна, като видя, че оглеждам с интерес прекрасния лилав плат. – Това е завеса от «Пиер». Магазинът не продава такива, но ако си с неограничена златна карта, всичко е възможно.

– Цветът е разкошен – казах аз. Каква тъпачка бях, да виждам чудовища из ъглите на място, декорирано от «Пиер».

– Благодаря. Аз обръщам голямо внимание на цветовете. Те са важна част от декорацията. Искате ли да огледате стаята ми?

– Да – кимнах аз.

– Определено – потвърди Джак.

Крамиша погледна към Дукесата.

– Нали няма да се изпишка вътре?

– Разбира се, че не – възмути се Джак. – Тя е истинска дама!

– За нейно добро се надявам да е така – измърмори Крамиша, дръпна завесата встрани и със свободната си ръка направи грациозен жест. – Заповядайте, моля.

Стаята й беше около два пъти по-голяма от тази на Стиви Рей. Вътре беше светло, горяха два фенера и дузина ароматни свещи. Въздухът беше приятен, с леко ухание на цитрусови плодове. Виждаше се, че овалните бетонни стени са боядисани съвсем наскоро в ярко лимонено жълто. Мебелите – легло, тоалетка, нощно шкафче и библиотечен шкаф – бяха от тъмно дърво. Нямаше столове, но из цялата стая бяха пръснати огромни сатенени възглавници в наситено лилаво и розово, като цвета на чаршафите върху леглото. Отстрани на леглото се виждаха пет-шест книги, някои от тях бяха с ленти за отбелязване на страниците, други бяха оставени отворени и човек можеше да си помисли, че чете всичките едновременно. Забелязах, че и те, и наредените в библиотечния шкаф на срещуположната стена книги, имаха стикери. Крамиша забеляза учудването ми.

– Всички са от Централната градска библиотека. Тя работи до късно дори и през уикендите.

– Не мога да си обясня как са ти позволили да вземеш наведнъж толкова много книги – каза Джак.

Крамиша сви нервно устни.

– Технически погледнато, не са. Не и преди да бръкна мъничко в мозъците им. Ще им ги върна веднага, след като се добера до «Бордърс» и си купя собствени – добави тя троснато.

Въздъхнах, включих точката «кражби от библиотеки» наум в списъка с практиките, които трябваше да накарам червените да прекратят веднъж завинаги, и веднага се скастрих наум. Виждаше се ясно, че Крамиша изпитва вина заради откраднатите от библиотеката книги. Би ли се измъчвало едно хлапе за такава дребна кражба, ако крие в себе си чудовището? Не, разбира се, че не, си казах машинално и се загледах в някои от заглавията. Видях всички томове на Шекспир и едно илюстровано издание на «Джейн Еър», поставено върху книга със заглавие «Металният любовник» от Танит Лий. Имаше и един екземпляр на «Полетът на Дракона» от Ан Маккафри с дебели корици. До нея мярнах «Със смъкнати гащи», «Близалката» и «Джи точка» от писателка, чието име – Ноар – бе изписано с букви, от които излизаха пламъци. Последните три книги бяха отворени нагоре с кориците, по които имаше перверзни картинки. Изгаряща от любопитство, оставих купчината с кърпи върху яркорозовото й легло, взех «Близалката» и зачетох отворената страница.

Кълна се, че ретините ми започнаха да парят от горещата сцена.

– Порно книга, а? Харесва ми – надникна през рамото ми Джак.

– Ъм, те са част от обучението ми – каза Крамиша, бързо измъкна книгата от ръцете ми и, стрелкайки с поглед Ерик, подметна: – Но, доколкото успях да видя в тунела, и двамата нямате нужда от допълнителни стимулатори.

Усетих, че лицето ми отново гори, и въздъхнах.

– Ама постерите ти са супер! – извика Джак.

Доволна от смяната на темата, обърнах поглед и видях да сочи към няколко постера, залепени с лепило за зеленикавата стена. На тях имаше стихове, изписани с плосък почерк в различни цветове на флуоресцентни маркери.

– Обичаш ли поезия? – попитах го аз.

– Да, много – отвърна Джак.

– Стихотворенията са мои. Аз ги написах – каза Крамиша.

– Майтапиш ли се? Божичко, помислих, че са от някаква книга. Много си добра – увери я Джак.

– Благодаря. Нали ви казах, че ще ставам писателка? Известна и богата, със златна кредитна карта.

Чух, че и Ерик се включи в разговора, но не разбрах какво казва, защото цялото ми внимание бе съсредоточено върху едно късо стихотворение, написано с черно върху кървавочервена хартия.

– И това ли е твое дело? – попитах, без да ми дреме, че им прекъсвам обясненията на тема: кого харесвам повече – Робърт Фрост или Емили Дикинсън.

– Казах ти, всичките са мои – отвърна тя. – Винаги съм искала да пиша, но след белязането просто не мога да спра. Римите сами идват в главата ми. Но ми се иска да напиша нещо по-голямо от стихотворение. Обичам поезията, но тя не носи пари. Намерих в библиотеката биографиите на много известни поети и ги проучих внимателно. Нали ти казах, че Централната библиотека работи до късно? И, не знам защо, но поетите не…

– Крамиша – прекъснах я аз, – кога написа това? – казах с пресъхнала уста. Стомахът ми се бунтуваше като за световно.

– Всичките са написани през последните няколко дни. След като Стиви Рей ни върна чувствата. Преди това не мислех за нищо друго, освен да си хапна човешко месо.

Тя ни се усмихна извинително и вдигна рамото си.

– Написала си това стихотворение – онова с черния маркер – през последните два дни? – посочих аз към стената.

 
«Сенки, скрити в сенки, чрез сънищата вижда той.
Крилете му – по-черни от нощта. осанката му – като канара,
той вече е дочакал на гарвана зова.»
 

Джак го прочете и ахна.

– Господи! – чух реакцията на Ерик, което ме убеди, че и той го е прочел.

– Това е последното стихотворение. Написах го вчера. Бях… – изведнъж гласът й секна и тя се взря в лицата ни. – По дяволите! Това е за него!