Текст книги "Преследвана"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 15 (всего у книги 21 страниц)

Окей, сериозно, трябваше да спра да мисля за това и определено трябваше да престана да се гледам гола. Не беше добре за мен. По дяволите! Не беше добре за никого. Отвратена от себе си, навлякох тениската и измърморих:

– Афродита може да си изтрие задника с мен. Никога не съм била толкова грозна.

Нала ме чакаше на обичайното си място на възглавницата. Мушнах се под завивката, свих се на кълбо до нея, изчаках да пусне мотора и се заслушах щастливо в него. Споменът за последния кошмар с участието на Калона трябваше да ме държи будна, но бях прекалено уморена, за да се страхувам, и прекалено слаба, за да се тревожа. Затворих очи и се предадох на съня.

Той започна без онази поляна и аз, като първа глупачка, се успокоих. Намирах се на невероятно красив остров и гледах през лагуната към хоризонта, който ми изглеждаше познат, въпреки че със сигурност не бях идвала тук преди. От водата се носеше солен дъх на риба. Усещах, че водата е много дълбока и кипи от живот, и реших, че необятният син простор пред мен може да бъде само океанът, макар че не бях виждала никога океан. Слънцето залязваше и небето беше нашарено с различни бледи цветове, които ми напомняха за есенни листа. Седях на пейка от странен мрамор с цвета на луната. По него се виждаха сложни плетеници от лозници и цветя. Бяха неземно красиви, сякаш принадлежаха на друго време и на друг свят. Прокарах ръка по гладката повърхност на облегалката, запазила в себе си топлината на чезнещия зад хоризонта ден. Имах чувството, че не е сън, че наистина се намирах там. Погледнах през рамо и очите ми се разшириха. Олеле! Зад мен имаше величествен палат с красиви сводести врати и прозорци. Основната сграда беше девствено бяла с невероятни колони и огромни, подобни на сватбени торти, полилеи, които надничаха през прозорците и блестяха в следобедния здрач.

Това бе достатъчно да ми спре дъха и аз се поздравих, зарадвана, че съумях да си измисля такъв прекрасен сън, но и малко объркана. Всичко изглеждаше съвсем истинско. И много познато. Защо? Обърнах поглед към лагуната и се загледах в куполите на катедралата, малките лодки и другите прекрасни неща, които просто нямаше как да си изсмуча от пръстите. Лекият нощен ветрец духаше от водата към брега и носеше богатия аромат на океан. Поех дълбоко въздух и се насладих на ефекта. Някои хора може би ще го нарекат смрад, но аз не мислех така, аз…

Мамка му! Изведнъж изтръпнах. Разбрах защо всичко ми изглежда толкова познато. Само преди два дни Афродита ми бе описала това място. Не подробно. Не бе успяла да разбере всичко, но това, което ми каза, ме впечатли силно. Затова разпознах океана, двореца и натежалия от мистика и древност дух, който се носеше из въздуха.

Това беше мястото от видението на Афродита за моята смърт.

23

– Ето те и теб. Този път не те извиках аз. Ти избра мястото и ме призова.

Калона пристъпи неочаквано до мраморната пейка, сякаш се материализира от въздуха. Аз не отговорих. Всичките ми усилия бяха насочени към опитите ми да нормализирам дишането си и да спра барабанния ритъм на сърцето си.

– Твоята богиня е доста странна – каза приятелски той и седна до мен на пейката, готов да си побъбрим. – Усещам, че това място е опасно за теб, и съм изненадан, че тя ти позволява да дойдеш тук, след като знае, че ще повикаш и мен. Сигурно си мисли, че те е предупредила и подготвила, но не е взела предвид моята способност да възкреся миналото и да накарам настоящето да умре – тТой спря и махна презрително с ръка към брега пред нас. – Това не означава нищо за мен.

Трябваше да гадая за какво говори и когато най-после успях да се обадя, всичко, което успях да изрека, беше едно идиотско:

– Не съм те викала.

– Разбира се, че ме извика – усмихна ми се самодоволно, като че ли беше дошъл да ме сваля и знаеше, че и аз го харесвам, но просто се срамувам да си го призная.

– Не – казах, без да поглеждам към него. – Не съм те викала. И нямам представа за какво си мислиш.

– Моите размишления нямат значение. При мен всичко е ясно. Ти си интересната, Ая. Можеш ли да ми обясниш как се появих в съня ти, ако не си ме викала?

Коленете ми отмаляха, като чух гласа му, но аз преодолях изкушението, обърнах се към него и го погледнах право в очите. Калона отново беше млад, на осемнайсет, най-много деветнайсет години. Носеше свободни дънки, които му стояха страхотно, и изглеждаше умопомрачително красив. Отново беше без обувки и без риза. Крилете му бяха прекрасни черни като беззвездното небе над нас. Те блестяха в спускащата се нощ с копринената си красота. Гладката му бронзова кожа сякаш излъчваше собствена светлина. Тялото и лицето му бяха толкова красиви и толкова съвършени, че е невъзможно да ги опиша. Изведнъж осъзнах, че усещам същото преклонение, каквото усетихме с Афродита, когато ни се яви Никс. Красотата й беше неземна и толкова омайваща, че не можехме да я опишем на другите. Не знам защо, но тази прилика между Калона и Никс ме натъжи. Страдах за онова, което той вероятно някога е бил, и това, в което се бе превърнал.

– Какво има, Ая? Защо ме гледаш така, сякаш ще заплачеш всеки момент?

Затърсих внимателно подходящите думи, но после спрях. Ако това беше сън – ако аз бях предизвикала по някакъв начин появата му, трябваше да бъда честна с него. Затова казах истината.

– Мъчно ми е, защото мисля, че невинаги си бил такъв.

Калона се вцепени. Съвършените му черти се вкамениха и изведнъж ми заприлича на статуя на Бог.

В съня ми цареше безвремие, така че не мога да кажа дали мина секунда, или цял век, преди да ми отговори.

– И какво ще направиш, ако знаеш, че невинаги съм бил такъв, моя Ая? Ще ме спасиш ли? Или ще ме заровиш в пещера?

Погледнах право в лъчистите му кехлибарени очи и се опитах да достигна до душата му

– Не знам – отвърнах честно. – Мисля, че не бих могла да направя нито едното, нито другото, ако ти не ми помогнеш.

Калона се засмя и смехът му затанцува по кожата ми. Прииска ми се да отметна глава назад, да разтворя ръце и да приема в прегръдката си тази божествена красота.

– Мисля, че си права – каза той. Усмивката все още играеше в очите му.

Побързах да отместя поглед. Загледах се в океана и се опитах да забравя какъв невероятен изкусител е той.

– Харесвам това място – продължи Калона и по гласа му разбрах, че все още се усмихва. – Усещам в себе си сила – древна сила. Не е чудно, че те избраха да дойдем тук. Напомня ми за мястото на силата в «Дома на нощта», само че тук елементът земя не е толкова силен. Това е истинско облекчение за мен. Много е приятно.

Съсредоточих се върху единственото, което успях да разбера от думите му.

– Не е изненадващо, че се чувстваш по-добре на остров. Същество като теб не си пада много по земята.

– Само едно нещо ми харесваше, докато бях в земята, и това беше да усещам ръцете ти около мен. Въпреки че прегръдката ти продължи прекалено дълго, дори и за моите сексуални апетити. Отново го погледнах. Нежната усмивка все още витаеше по лицето му.

– Разбери най-после, че не съм Ая.

Усмивката му не слизаше от лицето.

– Не, не мога да го разбера – протегна ръка и взе между пръстите си кичур от тъмната ми коса. Загледан в мен, разтвори пръсти и остави косата ми да се изплъзне от дланта му.

– Не бих могла да съм Ая – казах, леко разтреперана. – Не съм била жива, когато са те затворили. Аз живея на земята едва от седемнайсет години.

Той продължи да гали косата ми.

– Ая не съществуваше дълго време. Разтвори се в земята, от която беше направена. Ти си тя, преродена в дъщеря на човеци. Затова си различна от другите.

– Не може да е истина. Аз не съм тя. Иначе щях да те позная, когато излезе от земята – извиках аз.

– Наистина ли не ме позна?

Усещах ясно излъчващия се от тялото му студ. Изведнъж ми се прииска да се докосна до него. Сърцето ми отново заблъска в гърдите, но този път не беше от страх. Исках да усетя в прегръдките си този паднал ангел, исках го повече от всичко на света. Копнежът по него беше по-силен дори и от този по кръвта на Хийт. Какво би станало, ако вкуся малко от кръвта на Калона? От тази мисъл по тялото ми премина сладка забранена тръпка.

– Ти също го усещаш – прошепна той. – Ти си сътворена за мен и ми принадлежиш.

Думите му пометоха изпълнената с желания розова мъгла от съзнанието ми. Станах и минах зад пейката, за да оставя облегалката й като щит между нас.

– Не. Не ти принадлежа. Аз принадлежа единствено на себе си и на Никс.

– Стига си слушала тази презряна богиня! – изкусителната нотка на интимност изчезна и гласът му стана леден и суров. Той отново се превърна в зъл паднал ангел, който мени настроението си безпричинно и убива за развлечение. – Защо държиш да й останеш вярна? Тя не е тук – Калона разтвори ръце и величествените му криле зашумяха около него като живо наметало. – Тя се отдръпва от теб, когато най-много се нуждаеш от нея, и те оставя да правиш грешки.

– Това се нарича свободна воля.

– И какво й е хубавото на свободната воля? Хората непрекъснато злоупотребяват с нея. Животът е много по-лесен без свободна воля.

Поклатих глава.

– Без нея просто няма да съм аз. Ще се превърна в твое кученце.

– Не и ти. Никога не бих отнел твоята воля – лицето му отново се преобрази и той се превърна в прекрасен ангел, толкова красив, че не ми беше трудно да разбера защо някой ще е готов да се лиши от свободната си воля само за да е близо до него.

За моя радост този някой не бях аз.

– Единственият начин да ме накараш да се влюбя в теб е да отнемеш свободната ми воля и да ми заповядаш да бъда с теб, но тогава ще съм твоя робиня – заявих смело и се приготвих за урагана, който си помислих, че ще предизвикат думите ми.

Той не се развилия, не скочи от пейката, нито показа някакво раздразнение. Само каза простичко:

– Тогава е писано да бъдем врагове.

Не го каза като въпрос, затова реших, че е по-добре да не отговарям. Вместо това попитах:

– Какво искаш, Калона?

– Естествено теб, Ая.

Поклатих глава и нетърпеливо отхвърлих отговора му.

– Не, нямам предвид това. Питам защо си тук. Ти не си смъртен. Ти… – и замлъкнах. Не знаех как да продължа, без да го ядосам. Но след кратък размисъл реших: защо пък не? Той вече го каза – че ще бъдем врагове. – Ти падна, нали? От… не знам… от онова място, което смъртните наричат «рай».

Млъкнах отново и зачаках някакъв отговор. Калона кимна леко.

– Да.

– Защо?

Той неочаквано се развесели.

– Защото избрах да съм тук.

– Да, но защо, какво искаш?

Лицето му се промени отново. Засия така ярко, както не би могло да свети лицето на нито един смъртен. Стана, разтвори ръце и крилете му се разпериха в такова великолепие, че ми беше трудно да го гледам, и едновременно с това, не можех да откъсна очи от него.

– Всичко! – извиси гласа си той като истински Бог. – Искам всичко. – той стоеше пред мен – сияещ ангел, нямаше как да го нарека «паднал» – появил се като по чудо на една ръка разстояние, достатъчно жив, за да го докосна, но излъчващ такова величие, че не можеше да бъде друго, освен бог.

– Наистина ли не би могла да се влюбиш в мен? – взе ме в прегръдките си той. Крилете му се спуснаха над мен и ме покриха с кадифения си мрак като одеяло, в пълно противоречие с прекрасния болезнен хлад на тялото му, който познавах толкова добре. Той се наведе над лицето ми и бавно, давайки ми време да се отдръпна, притисна устни до моите.

Студената му целувка ме опари и кръвта ми пламна. Не мислех за нищо друго, освен за него, за тялото и душата му. Исках да се притисна в гърдите му, да се оставя на неговите милувки. Въпросът сега не беше мога ли да го обичам, а мога ли да не го обичам. Не можех. Явно не ми беше достатъчно да го държа в прегръдките си цяла вечност… а да го имам за себе си… да го обичам…

Вечно да го държа в прегръдките си… Мисълта премина като стрела през ума ми. Ая е била сътворена, за да го обича и да го държи в прегръдките си вечно. «О, богиньо! – изкрещя нещо в главата ми. – Наистина ли съм Ая?»

Не. Невъзможно е. Не бих го позволила! Бързо го отблъснах от себе си. Целувката ни беше демонстрация на пълна капитулация, изпълнена с огромна страст, може би затова неочакваната ми реакция го свари неподготвен. Той се олюля, отстъпи назад и ме остави да се измъкна от двойната прегръдка на ръцете и крилете му.

– Не! – замятах глава като побъркана. – Аз не съм Ая! Аз съм Зоуи Редбърд и ако обикна някого, то ще е, защото той заслужава любов, а не защото съм скапана вещица, събудила се за нов живот.

Гневът изкриви лицето му, той присви кехлибарените си очи и тръгна към мен.

– Не! – изпищях отчаяно. Събудих се, трепереща от ужас. Нала съскаше като бясна, някой седеше на леглото и се опитваше да хване ръцете ми, които размахвах бясно.

– Зоуи, събуди се! Всичко е наре… Ау, мамка му, Зоуи! – разнесе се момчешки глас, когато юмрукът ми се стовари в лицето му.

– Махни се от мен! – изкрещях като побъркана.

Той хвана двете ми ръце и извика:

– Ела на себе си, Зоуи!

После се пресегна и запали нощната лампа до леглото. Примигах, вгледах се в момчето, което седеше срещу мен и разтриваше бузата си, и най-после го познах.

– Старк, какво правиш в стаята ми?

24

– Вървях по коридора и чух котката ти да съска и да ръмжи, после ти започна да викаш. Помислих си, че си в беда – той хвърли един поглед към плътно спуснатите завеси на прозореца. – Реших, че някой от гарваните е влязъл. Котките много ги мразят. И… затова влязох.

– Значи съвсем случайно си минавал покрай вратата ми в… – погледнах към часовника си, – по обяд?

Той сви рамене и устните му се разтегнаха в онази секси усмивка, която толкова обичах.

– Добре, де, може би не беше чисто съвпадение.

– Може да ме пуснеш вече – казах аз.

Той охлаби неохотно хватката си, но не ме пусна. Трябваше сама да издърпам ръцете си.

– Сигурно си имала кошмар.

– Да, ужасен. Изправих се и облегнах глава на таблата на леглото.

Нала се успокои и отново се сви на кълбо до мен.

– Какво сънува?

Игнорирах въпроса му и попитах:

– Какво правиш тук? – Казах ти, чух шум и…

– Не, имах предвид какво правиш пред вратата ми. По обяд. Доколкото знам, всички червени хлапета понасят трудно слънчевата светлина и по това време спят дълбоко.

– Да, аз също би трябвало да спя, но какво значение има кога? Тук не влиза слънчева светлина. Всичко е мрачно и студено.

– Боже! Ледената буря продължава ли?

– Да, днес се задава нов фронт. Представяш ли си колко гадно е да си човек и да се оправиш сега без тези генератори и приспособления, каквито имаме тук?

Това ме накара да се замисля дали монахините имат генератор в мазето си. Трябваше да говоря със сестра Мери Анджела. Да говоря ли? По дяволите, трябваше да се добера до нея. Тъгувах за баба и непрекъснато имах чувството, че ме дебне опасност. Уморена до смърт, аз въздъхнах дълбоко. Колко време бях спала? Изчислих наум, че трябва да са към пет часа. И по-голямата част от тях бях прекарала на онова призрачно място. Там цареше покой, но бях с Калона, което не ми позволи да си почина особено.

– Изглеждаш уморена – каза Старк.

– Не отговори на въпроса ми. Защо дойде тук?

Той се взря в мен. После въздъхна дълбоко.

– Трябваше да те видя.

– Защо?

Кафявите му очи срещнаха моите. Заприлича ми толкова много на Старк от времето, преди да умре и да възкръсне, че се смутих. Сега очите му не бяха червени, нямаше я и онази зловеща сянка, която пълзеше около него. Само червената дантела на татуировката му напомняше, че не е онова момче, което само преди два дни ми бе споделило тайните си и ме бе молило за помощ.

– Те ще те накарат да ме намразиш – каза неочаквано той.

– Кои «те»? И между другото, никой не може да ме накара да мразя или обичам някого.

Казах го и веднага видях в съзнанието си ръцете на Калона, но побързах да ги избутам оттам.

– Те… всички – каза той. – Ще ти кажат, че съм чудовище, и ти ще им повярваш.

Продължих да го гледам твърдо и непоколебимо. Той пръв отклони погледа си.

– Аз пък мисля, че твоите постъпки са причината другите да не те харесват. Защо нападна Бека, защо се мотаеш наоколо с тоя лък, сякаш се перчиш: «Аз не пропускам никога целта си»?

– Винаги ли казваш, каквото мислиш?

– Невинаги, но в общи линии се опитвам да бъда честна. Виж… много съм уморена и току-що сънувах кошмар. Това, което става тук, не ми харесва. Много неща ме смущават. Ти дойде, без да съм те канила. Нали не съм ти казала: «Хей, Старк, що не вземеш да се намъкнеш в стаята ми»? Така че не съм в настроение за игрички.

– Не съм се намъквал – засегна се той. – Не мисля, че това е най-важната част. – Дойдох при теб, защото ти ме караш да чувствам – изрече на един дъх той.

– Какво да чувстваш?

– Просто да чувствам – Старк разтри слепоочията си, сякаш го болеше главата. – Аз умрях и се върнах, но усещам, че част от мен остана мъртва. Не съм способен да почувствам нищо. Не и нещо добро – говореше накъсано, с малки изречения, изглежда, му беше трудно да изкара от себе си думите. – Усещам някакви пориви, особено когато съм жаден за кръв. Но това не е чувство. Това е инстинкт. Нали разбираш – яж, спи, живей, умри. Това става машинално – той направи гримаса и отмести поглед от мен. – Посягам автоматично и вземам, каквото ми трябва. Като от онова момиче.

– Бека – казах хладно. – Името й е Бека.

– Добре, де, Бека – изразът на лицето му се промени. Не беше зловещ и очите му не бяха червени, но в погледа му се появи нещо ехидно.

Изведнъж ми се стори абсолютен кретен, а аз бях прекалено уморена, за да се занимавам с кретени.

– Ти я нападна. Захапа я насила. Виж, Старк, нещата са съвсем прости: ако не искаш хората да говорят лоши неща за теб, трябва да престанеш да правиш лоши неща – казах уморено.

Очите му блеснаха и аз забелязах червена искра в тях.

– Може би й е харесало. Ако ти и твоят воин бяхте дошли пет минути по-късно, щяхте да видите кой кого напада.

– Ти майтапиш ли се с мен? Наистина ли мислиш, че манипулирането на ума е сексуална игра?

– Ти ми кажи, стори ли ти се разстроена, когато я видя вътре? Или ви обясни, че съм много готин и че ме иска адски много? – озъби ми се той.

– И според теб, щом те е искала, всичко е наред? Ти бръкна в мозъка й, за да я накараш да те пожелае. По всички правила това е насилие и е лошо.

– Ти ме целуна веднага след това, без да се налага да ти бъркам в мозъка.

– Да, така беше. Напоследък правя едно проучване върху психиката на момчетата. Но ти гарантирам, че нямам никакво желание да ти се хвърлям на врата.

Той стана рязко от леглото и се отдалечи.

– Не знам какво правя тук, по дяволите! Аз съм, какъвто съм, и това не може да се промени – каза ядосано и тръгна към вратата.

– Ти можеш да го промениш – казах го съвсем тихо, но думите прелетяха разстоянието между нас, достигнаха до Старк и го накараха да спре. Той сви юмруци и наведе глава, борейки се със себе си. Все още с гръб към мен, промълви тихо:

– Разбирам какво искаш да кажеш. Когато ми говориш така, започвам отново да чувствам.

– Може би защото съм единствената, която ти казва истината.

Докато говорех, инстинктът ми подсказа, че казвам това, което ми диктуваше Никс. Поех дълбоко въздух, концентрирах се и въпреки че бях уморена, ранена и притеснена от много неща, последвах водещата ме нишка и се опитах да зашия парченцата от разкъсаната човечност на Старк.

– Аз не те мисля за чудовище, но не мога да кажа, че си добър човек. Виждам те какъв си в действителност и вярвам, че ти сам избираш какъв да си. Не разбираш ли, Старк? Калона и Неферет те искат такъв, защото те използват. Ако не искаш да се превърнеш в тяхно уродливо създание, трябва да избереш друг път, да се бориш срещу тях и срещу онзи мрак, с който те се обграждат – спрях за момент, за да намеря точните думи, и атакувах отново. – Не разбираш ли, че ако добрите хора не направят нещо, злото ще победи?

Трябва да съм засегнала някой нерв, защото той се обърна и ме погледна тъжно.

– Но аз не съм от добрите хора, Зо.

– Преди да се случи всичко това, ти беше добър. Знам го със сигурност. И както ти обещах, не съм те забравила. Ти можеш отново да бъдеш добър.

– Като те слушам, започвам да вярвам, че наистина мога.

– Вярата е първата стъпка. Втората е действието.

Изчаках отговора му. Той не каза нищо, затова реших да запълня тишината между нас с нещо, което се мотаеше из главата ми през последните часове.

– Не си ли се замислял защо непрекъснато се засичаме?

Той пусна една от прословутите си усмивки тип «лошо момче»

– Да, и мисля, че е, защото ти си дяволски секси.

Опитах се да потисна усмивката, но не успях.

– Добре, имам предвид, освен това.

Той сви рамене.

– За мен това е достатъчно.

– Благодаря, но не говорех за това. Мисля си, че Никс има пръст в тази работа и ти си важен за нея.

Усмивката на Старк се стопи.

– Богинята не иска да има нищо общо с мен. Вече.

– Мисля, че ще се изненадаш. Помниш ли Афродита?

– Да – кимна той. – Нали говориш за онази надута пуйка, дето си мисли, че е богиня?

– Точно тази. Никс я обича и й вярва.

– Сигурна ли си?

– Сто процента – отвърнах. Опитах се да върна назад напиращата навън прозявка, но не успях и отворих широко уста. – Извинявай. Напоследък все не мога да се наспя. От стреса, раната и лошите сънища сънят сякаш бяга от мен.

– Може ли да те попитам нещо за тези сънища?

Вдигнах рамене и кимнах сънливо.

– Калона присъства ли в тях?

Примигах изненадано.

– Защо питаш?

– Той го прави. Промъква се в сънищата на хората.

– Влизал ли е в твоите?

– Не в моите, но дочух хлапетата да си говорят. Влизал е в техните, но за разлика от теб, те се кефят на това.

Спомних си колко секси може да е Калона, когато поиска, и колко лесно можех да се поддам на хипнотичното му въздействие.

– Да, обзалагам се, че е така.

– Искам да ти кажа нещо, но не бива да си мислиш, че го правя само за да ти налетя.

– Какво е то?

Той пристъпи смутено от крак на крак. Това, което искаше да ми каже, видимо го изнервяше.

– За него е по-трудно да влезе в съня ти, ако не си сама.

Изгледах го ядосано. Беше прав. Така можеше да говори само някой, който искаше да се мушне в леглото (и в гащите) ти.

– Първия път, когато го сънувах, не бях сама.

– С момче ли беше?

Бузите ми пламнаха.

– Не, бях със съквартирантката си.

– Трябва да е момче. Калона, изглежда, не обича съперници.

– Старк, това ми се струва пълна глупост.

– Има ли такава дума «глупотевина»? – усмихна се той.

– Това си е моя дума. И откъде знаеш тази подробност за Калона?

– Той говори свободно пред мен. Имам чувството, че понякога не ме забелязва. Чух ги да разговарят с Рефаим за сънищата. Калона каза, че ще сложи охрана от гарвани-демони между общежитията на момчетата и момичетата, но после се отказа, защото може да контролира новаците без проблеми, дори и да не влиза в сънищата им.

– Ама че гадна работа! Ами преподавателите? И те ли са под негов контрол?

– Очевидно. Досега никой не се е противопоставил нито на него, нито на Неферет.

Очаквах да стане по-предпазлив, след като го засипах с въпроси, но той, изглежда, нямаше нищо против, сякаш не виждаше нищо лошо да ме информира за подробностите. Затова реших да видя какво още мога да науча.

– Ами синовете на Еребус? Видях един, когато пристигнахме в Дома, но оттогава не съм мяркала нито един.

– Не останаха много – отвърна той.

– Какво искаш да кажеш?

– Повечето са мъртви. Когато Шекина падна, Ейт побесня и ги поведе в атака срещу Калона, въпреки че според мен, не той я уби.

– Не беше той, а Неферет.

– Нищо чудно. Неферет е отмъстителна кучка.

– Мислех, че ти си един от нейните слуги.

– Не.

– Сигурен ли си?

– Да.

– Тя знае ли това? – погледнах го любопитно.

– Не – отвърна той. – Помня какво ми каза ти, преди да умра. Предупреди ме да внимавам с нея.

– Да. Аз също си спомням.

– И беше права.

– Старк, тя се променя, нали? Вече не е Висшата жрица на вампирите.

– Тя не е нормална, това е сигурно. Притежава странни способности. Кълна се, че може да шпионира хората по-успешно от Калона – той отмести поглед от мен, а когато ме погледна отново, очите му бяха тъжни. – Предпочитам ти да беше там вместо Неферет.

– Да бъда там? – попитах, въпреки че свиването на стомаха ми каза, че знам точно за какво става дума.

– Ти си ме наблюдавала, нали? С онази камера.

– Да – казах тихо. – Джак я инсталира. Не исках да те оставям сам и това беше най-добрият начин да те държа под око. Но после баба катастрофира и нещата се объркаха… съжалявам.

– Аз също. Щеше да е съвсем различно, ако бях видял теб вместо нея, когато отворих очи.

Много исках да разбера какво точно се случва, когато умираш изобщо, да разнищя цялата история с умирането и съживяването, исках също да го разпитам за Неферет, но той се затвори в себе си и очите му потъмняха от болката.

– Виж – промени рязко темата той, – ти трябва да поспиш. Аз също съм уморен. Искаш ли да поспим заедно. Просто да спим. Обещавам, че няма да нахалствам.

– Не, не мисля, че ще се получи.

– Предпочиташ да видиш отново Калона в съня си?

– Не, но… не мисля, че да си легнем двамата е добра идея.

Той ме погледна тъжно.

– Защото не вярваш, че ще спазя обещанието си, нали?

– Не, защото не искам никой да разбере, че си бил тук – признах си аз.

– Ще си тръгна, преди някой да се появи – каза тихо той.

И изведнъж осъзнах, че е мое задължение да помогна на човешкото в него да надвие в борбата за душата му. В главата ми отекнаха последните думи от стихотворението на Крамиша:

«Дали спасена от човек тя мене ще спаси?»

Разбрах какво трябва да направя.

– Добре, но ми обещай да си тръгнеш, преди другите да се размърдат.

Очите му се разшириха от изненада. Устните му се разтегнаха в онази негова усмивка на лошо момче.

– Наистина ли?

– За съжаление, да. Хайде, идвай тук, преди да съм заспала, както си говорим.

– Супер. Няма нужда да ми повтаряш два пъти. Аз съм чудовище, не бавноразвиващ се – каза той и се приближи до леглото.

Избутах Нала и се наместих на нейно място. Тя изръмжа ядосано, отиде към долния край на леглото, направи три бързи кръга и, кълна се, заспа, преди да положи глава на лапите си. Погледнах Старк и преди да се мушне под одеялото, го спрях с ръка.

– Какво? – попита той.

– Първо махни лъка и стрелите. Направо са се сраснали с гърба ти.

– Ох, да.

Махна кожения ремък, който държеше лъка и колчана към гърдите му, и го пусна на пода до леглото. Но когато видя, че ръката ми все още е на мястото до мен, ме погледна объркано.

– Сега какво?

– Нали не мислиш да си легнеш с обувките?

– По дяволите! Извинявай! – измърмори Старк, изрита обувките си и се обърна отново към мен. – Искаш ли да сваля още нещо?

Смръщих вежди. Сякаш не беше достатъчно готин с черната си тениска, дънките и готината си усмивка. Но, естествено, никога не бих го казала на глас.

– Няма нужда. Хайде, скачай. Умирам за сън.

Той ме послуша и чак сега осъзнах, че леглото ми е прекалено малко за двама, особено ако единият е момче. Трябваше да си повторя няколко пъти, че съм много уморена и причината Старк да е до мен е, че ми трябва малко почивка.

– Ще изгасиш ли лампата? – казах със спокойствие, каквото не усещах.

Той се пресегна и натисна ключа.

– Значи мислиш утре да ходиш на училище, а?

– Да – казах и понеже не исках да обсъждаме въпроса защо се връщам в клас толкова скоро след раняването ми, добавих. – И трябва да надникна в джипа, с който ни докара Дарий. Мисля, че си забравих чантата вътре. Поне се надявам да е така, защото ако съм я изгубила, става много кофти.

– Това ме плаши – каза той.

– Какво те плаши?

– Чантите на мацките. Всички онези странни работи, които хората носят в тях.

Гласът му прозвуча като на всяко нормално момче и това ме накара да се усмихна.

– Хората ли? Глупости. Ние сме момичета и носим в чантите си момичешки работи – казах.

– Не става въпрос само за чантите – каза той и ми се стори, че потреперва.

Този път не можах да се сдържа и се засмях на глас.

– Баба би казала, че си истинска главоблъсканица.

– Това хубаво ли е, или лошо?

– Главоблъсканицата е един вид мистерия, дори парадокс. Например ти си истински мачо – силен и опасен воин, чиято стрела никога не пропуска целта си, но се страхуваш от чантите на момичетата. Те са твоите паяци.

– Моите паяци ли? – засмя се той. – Това какво трябва да означава?

– Ами… аз не обичам паяци. Ама никак – казах и потреперих, също като него, докато говореше за чантите.

– Аха, разбрах. Чантите са моите паяци. Огромни паяци. И ако ги отвориш, ще видиш, че отвътре има цяло люпило малки паячета.

– Добре, стига. Стана ми гадно. Хайде да сменим темата.

– Добре. Знаеш ли… мисля, че трябва да се докосваш до този, с когото спиш, за да държиш настрана Калона.

Гласът му долетя от тъмното като сладка примамваща музика.

– Да, бе! – измърморих и знаех, че пеперудите в стомаха ми не са само заради паяците.

Той изпусна дълга въздишка.

– Казвам ти самата истина. Защо според теб спането със съквартирантката ти не го е спряло? Трябва да са момче и момиче. И да се докосват. Може и да са две момчета, ако са като Деймиън и гаджето му. Или две момичета, стига да са влюбени – той замълча за момент, после измърмори. – Май говоря глупости, а?

– Май да – всъщност аз също плямпах глупости, когато бях нервна, и ми подейства ободряващо да срещна друго нервозно плямпало.

– Не трябва да се страхуваш от мен. Няма да ти направя нищо.

– Защото знаеш, че мога да извикам елементите да ти сритат задника ли?

– Защото те харесвам – отвърна той. – Ти също започна да ме харесваш, преди това да ми се случи, нали?

– Да.

Замислих се дълбоко. От една страна, моментът беше много подходящ да му съобщя незначителния факт, че с Ерик отново сме заедно. И може би да спомена нещо за Хийт. (А може би не?) От друга страна, нали се опитвах да открия човешкото у Старк, или да установя пълната му липса, а едно подмятане от рода «ей, аз спя с теб и се държа като че ли те харесвам, но да знаеш, че си имам гадже… или две» надали щеше да помогне. Освен всичко трябваше да бъда честна към себе си. Ерик изглеждаше идеален за мен, всички мислеха, че трябва да съм с него. Защо тогава се заплесвах непрекъснато по други момчета, и то още преди да започне да се държи, сякаш съм негова собственост? Не ставаше дума само за Хийт, но и за Лорън, а после и за Старк. Единственото нещо, което ми идваше наум, беше, че на връзката ми с Ерик й липсва нещо. Другият вариант беше, че се превръщам в нимфоманка. Обаче аз не се чувствах нимфоманка, а момиче, което харесва няколко момчета.

Старк се размърда и вдигна ръка, което за малко не ме накара да изхвърча от леглото.

– Хайде, ела тук – каза той. – Сложи глава на гърдите «ми и заспивай. Аз ще те пазя. Обещавам.