Текст книги "Преследвана"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 21 страниц)

След това се спуснахме да ровим из шкафовете, понеже не можех да тръгна пред всички с увит около себе си чаршаф. Няма да повярвате какви отвратителни тънки като хартия «нощница» намерихме в едно от чекмеджетата (ох, моля ви се, та това изобщо не бяха истински нощници). Нямах представа защо болниците те карат да обличаш такива грозни полупрозрачни неща. Човек и без това се чувства достатъчно зле, щом е там. Струваше ми се пълна безсмислица. Най-после намерихме някакви зелени операционни екипи, прекалено големи за мен, но какво да правя. Все пак бяха по-добре от чаршафа. Довърших тоалета си с някакви болнични обувки и попитах Дарий за чантата си. Той предположи, че може да е останала в джипа. Много тъпо от моя страна, но аз започнах да чупя пръсти, изплашена, че може да съм си изгубила шофьорската книжка и телефона. После се разтревожих, че сигурно няма да улуча същия нюанс на страхотния си блясък за устни «Улта», когато отида да си купя нов. Пълни глупости!

Облякох операционния екип (Дарий трябваше да се обърне с гръб към мен) и след това изведнъж се намерих на леглото, загледана в нищото пред себе си с натежали за сън очи.

– Как се чувстваш? – попита загрижено Дарий. – Изглеждаш като…

Той не довърши и аз съм сигурна, че замълча, за да не позволи на думите «пълен идиот» и «тотално скапана» да излязат от устата му.

– Уморена? – притекох му се на помощ. – Да – кимна зарадвано той.

– Е, не е кой знае каква изненада, защото наистина съм уморена. Много.

– Може би трябва да почакаме…

– Не! – прекъснах го. – Искам да тръгваме. Не вярвам, че ще успея да се наспя като хората, докато сме тук. Просто не се чувствам в безопасност.

– Съгласен съм, тук наистина не си в безопасност. Както и никой от нас.

Преди да напуснем стаята, хвърлих един поглед към часовника на стената. Беше малко след четири сутринта. Шашнах се, като изчислих колко много време беше минало, откакто бяхме дошли. Явно съм била в безсъзнание часове наред. Което означава, че съм спала, но въобще не се чувствах отпочинала. Ако нещата в «Дома на нощта» следваха нормалния си ход, сега хлапетата трябваше да свършват учебните занятия.

– Наближава време за вечеря – каза аз. – Може би ще ги намерим в кафето.

Дарий кимна, премести подпряния на вратата стол и открехна вратата.

– Коридорът е празен – прошепна след малко.

Докато оглеждаше отпред, аз го огледах отзад. И вместо да го последвам, го хванах за ръкава и го издърпах обратно в стаята. Той ме погледна въпросително.

– Знаеш ли, мисля, че и двамата трябва да се преоблечем, преди да се появим с гръм и трясък в кафенето или в общежитието. Ти си целият в кръв, а аз приличам на голяма зелена торба за боклук. Не сме най-незабележителните хора на света.

Дарий се огледа и видя засъхналите пръски кръв по ризата и сакото си. Нямаше начин тази кръв, плюс раната на лицето му, плюс моята премяна, да не привлекат вниманието на другите, а по израза на лицето на Дарий беше ясно, че и той е стигнал до същото заключение.

– Хайде да се качим на втория етаж. Там са настанени синовете на Еребус. Ще се преоблека, после ще дойда с теб до общежитието, за да махнеш този чувал – посочи към зелената престилка той. – Ако имаме късмет, ще намерим Афродита и близначките там. Ще остане само да открием Деймиън и да се измъкнем от тук.

– Звучи добре. Не вярвах, че някога ще го кажа, но нямам търпение да се върна в тунелите. В момента там ми се струва истински рай.

Дарий изръмжа и аз го приех като съгласие. Излязох след него в коридора, който изглеждаше изоставен. Стъпалата до втория етаж бяха малко, но изкачването им ме изтощи напълно и последните изминах отпусната тежко в ръцете на Дарий.

От разтревожения му поглед разбрах, че обмисля сериозно възможността да ме вземе на ръце и да ме пренесе догоре, и щеше да го направи, но докато се реши, вече бяхме стигнали горната площадка.

– Винаги ли е толкова тихо тук? – попитах между глътките въздух.

– Не – отвърна рязко той.

Минахме през общите помещения, където имаше хладилник, огромен телевизор, няколко удобни канапета и разни играчки за момчета като мишена за стрелички, гири и табла. Тук също нямаше никой. С непроницаемо лице Дарий ме поведе към една от многото врати от двете страни на коридора.

Стаята му се оказа точно каквато си представях, че трябва да изглежда една стая на син на Еребус – чиста, подредена и скромно обзаведена. Видях няколко награди от състезания по хвърляне на нож и цялата колекция от книгите на Кристофър Мур с твърди корици, но никъде не открих снимки на приятели или на семейството. Единствената украса по стените беше някакъв пейзаж от Оклахома, който вероятно си е вървящ със стаята. Иначе и той като Афродита си имаше мини-хладилник и това ме ядоса. Изглежда, всички тук си имаха хладилник, с изключение на мен. Прозорецът беше закрит с тежка завеса. Отидох при него, повдигнах ъгълчето на плата и се загледах навън, за да може Дарий да се преоблече, без да давам повод на ревнивата Афродита да изкорми един от нас.

По това време на нощта дворът обикновено гъмжеше от хлапета. Часовете бяха свършили и те трябваше да се придвижват от училището към общежитията, физкултурния салон, кафето, изобщо да се мотаят наоколо като нормални тийнейджъри. Но навън имаше само няколко души, които вървяха забързано по тротоара, притичвайки от една сграда към друга.

Интуицията веднага ми подсказа, че това означава нещо, но аз с лека ръка приписах мъртвешката тишина на сметката на лошото време. Черното небе продължаваше да сипе леден дъждец. Мястото около училището беше защитено от бурята, но блестящото ледено покривало над останалата част на града ме омагьоса с красотата си. Дърветата се превиваха под тежестта на кристалните одежди на клоните си. Газените лампи хвърляха мека, жълта светлина по гладките стени и заледените тротоари. Но най-готина беше заскрежената трева. Побелелите й крехки стръкчета проблясваха навсякъде, където светлината ги докосваше, и градината изглеждаше като поле, засадено с диаманти.

– Брей! – заговорих по-скоро на себе си, отколкото на Дарий. – Знам, че снежната буря е кофти работа, но всичко е адски красиво. Имам чувството, че се намираме в съвсем различен свят.

Дарий навлече пуловер върху чистата си тениска и дойде до мен. Намусената му физиономия беше доказателство, че за него бурята е по-скоро кофти работа, отколкото ледена магия.

– Никъде не се вижда охрана – каза той и аз разбрах, че мусенето не беше заради бурята, а заради граничните стени, които се виждаха от прозореца. – Обикновено виждам поне двама-трима от моите братя воини, но сега няма никой.

Погледнах го и видях как ръцете му се свиват в юмруци.

– Какво има, Дарий?

– Ти беше права. Това наистина е друг свят. Има охрана, но тя не е от моите братя – той посочи едно неясно петно на стената на сградата срещу тази, в която се намирахме, точно там, където тя завиваше зад храма на Никс.

Загледах се натам. В същото време мракът между сенките на стария дъб и храма се размърда и аз видях приведената фигура на кацнал на стената гарван-демон.

– Ето, виж и там – посочи той към черното петно надолу по стената.

В началото не видях нищо, освен наситена тъмнина, естествена за подобна бурна нощ, но когато се вгледах, забелязах, че и там нещо помръдна, и различих формите на друго птицеподобно създание.

– Те са навсякъде – промълвих отвратена. – Как ще се измъкнем оттук?

– Ще можеш ли да ни прикриеш с елементите, както го направи преди?

– Не знам. Много съм уморена и се чувствам странно. Раната ми е по-добре, но имам усещането, че продължавам да кървя и силите ми не се възстановяват – после се сетих за нещо и стомахът ми се преобърна. – Знаеш ли, този път нямаше нужда да отпращам Вятъра и Огъня, след като те освободиха от Калона. Те сами си отидоха. Досега не ми се е случвало. Винаги остават в мен, докато не ги освободя.

– Този път си много слаба, а те допълнително ти отнемат силите. Способността ти да се свързваш със стихиите и да ги контролираш е дар от богинята, но той си има цена. Ти си млада и здрава и при нормални обстоятелства не забелязваш, че общуването с тях те изтощава.

– Усещала съм такова нещо и преди, но никога с такава сила.

– Не забравяй, че беше на една крачка от смъртта. Като прибавим и това, че нямаше време за почивка и възстановяване, комбинацията става наистина опасна.

– С една дума, не мога да гарантирам, че ще ви измъкна оттук – заключих аз.

– Предлагам ти да преминем на план В, след като не можем да осъществим план А и план Б.

– Мен ме остави като план Я – изхленчих аз. – Имам нещо, което ще ти помогне, макар и временно. Той отиде до хладилника и извади оттам две бутилки от минерална вода, само че вместо вода, в тях имаше гъста червена течност, която веднага разпознах. Подаде ми едната и ми нареди:

– Изпий я.

Аз го погледнах накриво.

– Държиш в хладилника си кръв в бутилки за вода?

Той вдигна вежди, но кожата около раната му се опъна и той веднага ги смъкна:

– Аз съм вампир, Зоуи. Ти също скоро ще станеш. За нас да държим бутилирана човешка кръв е същото, като да имаме бутилирана вода. Само че жаждата за кръв е много по-силна – той вдигна своята бутилка и я пресуши на един дъх.

Изключих всички мисли и съмнения и направих същото. Както винаги, кръвта избухна в мен, изпълни ме с енергия и аз се почувствах жива и непобедима. Мислите ми се проясниха, болката ме напусна и ме остави да си поема голяма глътка въздух, без да се превия надве.

– Добре ли си? – попита Дарий.

– Абсолютно – казах и въздъхнах доволно. – Хайде да отидем до общежитието. Трябва да се преоблека и да намерим другите, докато кръвта действа.

– Което ми напомня… – той се върна при хладилника, взе още една бутилка с кръв и ми я подхвърли. – Сложи я в джоба си. Не може да замени съня и почивката, но ще те държи на крака. Надявам се.

Без да протестирам повече, мушнах бутилката в един от огромните джобове на висящите като от закачалка зелени панталони. Дарий скри ножа си в кожената ножница, взе чисто кожено яке и двамата напуснахме стаята. Преодоляхме стъпалата сравнително бързо и стигнахме до външната врата. През цялото време не срещнахме нито една жива душа. Беше адски подозрително, но не исках да мисля сега за това. Не исках да правя или казвам нещо, което би ни забавило дори и с една секунда.

Дарий хвана дръжката на вратата и беше готов да я натисне, когато се замислих.

– Знаеш ли, мисля, че гарваните-демони не бива да разбират, че съм станала и се мотая наоколо – казах тихо, въпреки че наоколо нямаше жива душа.

– Имаш право – почеса се Дарий.

– Ще се справиш ли?

– Ами, общежитието не е много далече, а времето и без това е ужасно. Само ще призова мъглата и ще усиля дъжда. Това би било достатъчно, за да ни скрие. Не забравяй да мислиш, че си направен само от дух. Опитай се да си представиш, че се смесваш с мъглата. Така ще ми бъде по-лесно.

– Няма проблем. Кажи, когато си готова.

Поех дълбоко въздух, благодарна, че гърдите ми вече не ме болят така жестоко, и се съсредоточих. – Вода, Огън и Дух, имам нужда от вас – казах и прострях едната си ръка напред, сякаш прегръщах приятел. С другата хванах Дарий под ръка. Незабавно усетих трите елемента в мен и около мен и за моя радост Дарий също ги усети. – Дух, искам да ни скриеш, да ни разтвориш в нощта. Вода, изпълни пространството около нас и ни покрий. Огън, искам от теб съвсем мъничко, само да затоплиш леда, за да го разтопиш, и вместо него да завали пороен дъжд.

Времето беше просто отвратително. Със сигурност щях да му се наслаждавам повече, ако го гледах от топла суха стая. Беше истинска вихрушка, но когато елементите изпълниха заповедите ми, бурята се разбесня като хала. Взрях се в оградата, за да проверя дали гарваните-демони ни забелязват, но стихиите си вършеха работата перфектно и ни вкараха в нещо като снежна топка. Ледът и вятърът бяха толкова силни, че щях да тупна на земята, ако не беше Дарий, който притежаваше рефлекси на котка и успя да задържи и мен, и себе си на крака.

Аналогията с котките ми напомни, че докато напредвахме бързо, но внимателно, по замръзналия тротоар, покрит с внезапно спусналата се мъгла, не видях нито една котка. Добре, времето беше пълна гадост, особено след като се намесих и аз. Знаех, че котките не обичат да се мокрят, но през месеците, докато живеех в «Дома на нощта», не си спомням да съм вървяла някога из училището, без да срещна поне две гонещи се котки.

– Не виждам нито една котка – казах на Дарий.

– И аз го забелязах – кимна той.

– Какво може да означава това?

– Неприятности.

Но сега нямах време да размишлявам по въпроса за котките (и да се тревожа за Нала). Вече усещах, че енергията ми се изчерпва. Трябваше да съсредоточа всичките си сили, за да продължа да тичам и да нашепвам молитви към Вятъра, Водата и Огъня.

– Ние сме нощта, нека духът на нощта ни покрие… да ни обвие в мъгла… духай, Вятър, пази ни от лоши очи…

Бяхме почти пред общежитието, когато дочух глас на момиче. Не разбрах какво казваше, но напрегнатият й глас можеше да означава само едно – нещо не беше наред. Стягането на мускулите на Дарий и начинът, по който се опитваше да види какво става през забърканата от елементите супа, ми показа, че той също я е чул.

Колкото повече се приближавахме, толкова по-ясно чувахме момичето и думите й постепенно придобиха смисъл.

– Не, аз… искам само да се върна в стаята си – дочу се изплашеният глас.

– Ще се върнеш. Но след като приключа с теб.

Замръзнах на място и дръпнах Дарий да спре, защото разпознах мъжкия глас, преди да чуя отговора на момичето.

– Може би по-късно, Старк. Може би…

Но думите спряха рязко, чу се лек писък и всичко завърши със стенание. Последва познатото мляскане и онези сладостни стонове.

20

Дарий хукна напред и ме повлече със себе си. Влязохме в малкото дворче пред входа за стаите на момичетата. Оттам започваше широка стълба с разнебитен висок до кръста каменен парапет, много удобен, ако искаш да поседиш върху него и да пофлиртуваш с гаджето си, което те изпраща до вратата и използва момента да те целуне за лека нощ.

Това, което видях, беше изродена версия на целувката за лека нощ, каквато обикновено си я знаехме тук. Старк стискаше момичето в лапите си и това можеше да мине за прегръдка, ако не беше очевидно, че секунди преди зъбите му да се забият във врата й, тя се бе опитала да избяга. Гледах потресена как той издевателства над нея, глух и сляп за нас. Нямаше значение, че стоновете й вече добиваха сексуален привкус. Искам да кажа, всички знаем, че когато вампир ухапе някого, се случва точно това: еротичните рецептори на жертвата (а в този случай тя беше стопроцентова жертва!) и на вампира се задействаха. Момичето изпитваше физическа страст, това беше сигурно, но широко отворените, изпълнени с ужас, очи и вдървеното й тяло говореха ясно, че тя не би позволила това, ако имаше избор. Старк пиеше от гърлото й на големи глътки. Стенеше като диво животно и свободната му ръка ровеше под полата на момичето, наместваше се между краката му и…

– Веднага я пусни! – извика Дарий, отскубна ръката си от моята и излезе от мъглата, която ни скриваше от света. Старк пусна момичето и то се свлече на земята като непотребна вещ. Изскимтя като бито куче и запълзя към Дарий. Воинът извади от джоба си отдавна излязла от мода платнена носна кърпичка, подаде ми я и каза:

– Помогни ми.

И се намести светкавично – истинска планина от мускули – между изпадналото в истерия момиче и Старк. Приклекнах до жертвата и установих с изненада, че беше Бека Адамс, готината блондинка от четвърти курс, която си падаше по Ерик. Без да изпускам от поглед Дарий и Старк, й подадох кърпичката и зашепнах успокояващи думи.

– Вие двамата, да не би да ме следите? – озъби ни се Старк. Очите му все още просветваха в червено, по устата му имаше кръв. Той я изтри разсеяно с опакото на ръката си и аз отново видях пулсиращата тъмнина около него. Не беше съвсем ясна, по-скоро нещо като сянка в сянката, която ту влизаше, ту излизаше от полезрението ми и беше по-лесно да я забележиш, когато не я следиш с поглед.

И тогава ми просветна. Спомних си къде съм виждала подобна течна тъмнина. Тя беше в сенките из тунелите, после се появи за миг в призрачния образ на Неферет, който се превърна в гарван-демон и едва не ме уби. Бях сигурна, че присъстваше като жива пулсираща аура около Стиви Рей, преди тя да се Промени, но тогава очите и съзнанието ми бяха насочени изцяло към борбата, която се водеше в душата на най-добрата ми приятелка, затова приех, че движещата се около нея тъмнина е рефлекс от вътрешното й състояние. Каква глупачка съм била! Опитах се да извлека някакъв смисъл от откритието си, докато Дарий се разправяше със Старк.

– Никой ли не ти е обяснил, че мъжкият вампир не напада жени, независимо дали са човеци, вампири или новаци? – попита спокойно, сякаш си бъбреше с приятел.

– Аз не съм вампир – възрази Старк и посочи към червения полумесец на челото си.

– Не това е важното в момента – приближи към него Дарий. – Ще ти цитирам дословно: «Не нападай жени!» Никога. Такава е волята на богинята.

Старк се усмихна, но усмивката му бе лишена от чувство:

– Ако се огледаш, ще разбереш, че правилата се промениха напоследък.

– А аз се надявам да разбереш, че на някои от нас правилата са записани ето тук – посочи сърцето си Дарий.

Старк стисна зъби. Пресегна се назад и отвърза прикрепения с връв лък. Извади стрела от колчана си, който всъщност не беше колчан, а мъжка чантичка, окачена на рамото му. (Трябваше да се сетя по-рано, че това не със Старк. Той не беше от онези фукльовци с мъжки чантички). Нагласи стрелата в лъка и каза.

– Искам да съм сигурен, че повече няма да ми се мяркаш пред очите.

– Не! – извиках и застанах пред Дарий. Сърцето ми биеше бясно в гърдите. – Какво ти става, Старк?

– Умрях, не помниш ли? – извика той и лицето му се изкриви от гняв, докато призрачната сянка се увиваше около него. Сега я виждах ясно и се чудех как съм я пропуснала преди. Отмествайки поглед от злокобната тъмнина, продължих да го предизвиквам.

– Знам това – извиках към него. – Бях до теб. Това го накара да се замисли. Ръката му отпусна лъка. Приех го за добър знак и продължих: – Тогава ми каза, че ще се върнеш при Дукесата и при мен.

Щом споменах името на кучето, болката прониза лицето му и изведнъж ми се стори съвсем млад и уязвим. Но секунда след това всичко изчезна. Мигнах, отворих очи и видях същия зъл и саркастичен Старк, само дето очите му не бяха червени.

– Да, и ето че се върнах. Но сега нещата са различни. Предстоят големи промени – той изгледа накриво Дарий и направи гримаса на отвращение. – Старите глупости, в които вярваш, вече не означават нищо. Правят те слаб, а слабите умират.

Дарий поклати глава:

– Да славиш богинята не е слабост.

– Да, само дето напоследък не виждам и пукната богиня да се мотае наоколо. А вие?

– Аз пък видях – казах бързо. – Видях Никс. Преди няколко дни се появи ей там – посочих аз към стаите на момичетата.

Старк се загледа мълчаливо в мен. Зашарих по лицето му, опитах се да открия нещичко от онова момче, което някога харесвах и което целунах, преди да издъхне в ръцете ми. Но видях един непознат, а мисълта, че ако той пусне стрелата си, тя със сигурност няма да пропусне целта си, не излизаше от ума ми.

Изведнъж си спомних нето. Той не беше убил Стиви Рей. Тя беше жива и това доказваше, че не е имал намерение да я убива. Може би някъде дълбоко в него все още имаше частица от предишния Старк. Реших да опипам почвата и казах:

– Между другото, Стиви Рей е добре.

– Това не ме интересува – отвърна той.

Свих рамене:

– Просто реших, че ще искаш да знаеш, понеже нали твоята стрела я направи на шиш кебап.

– Направих, каквото ми беше заповядано. Казаха ми да я промуша така, че да й изтече кръвта, и аз го направих.

– Неферет? Тя ли те управлява?

– Никой не ме управлява! – извика той и очите му светнаха гневно.

– Управлява те твоята жажда за кръв – обади се Дарий. – Ако не беше под нейната власт, нямаше да се метнеш върху врата на това момиче.

– Така ли мислиш? Грешиш. Аз обичам тази моя жажда за кръв. Харесва ми да правя с момичетата каквото си поискам. Време е вампирите да престанат да се промъкват наоколо като изоставени деца. Ние сме по-умни, по-силни и по-добри от хората. Не те, а ние трябва да управляваме света.

– Това момиче не е човек, а бъдещ вампир – острият като бръснач глас на Дарий ми напомни, че той не беше просто големият батко, а син на Еребус, един от най-могъщите живи воини.

– Бях жаден и нямах човек под ръка – оправда се Старк.

– Зоуи, заведи момичето в общежитието – нареди ми Дарий, без да изпуска Старк от поглед. – Тя вече не е на негово разположение.

Върнах се при Бека и й помогнах да се изправи на крака. Малко залиташе, но можеше да ходи. Дарий тръгна между нас и Старк. Точно когато минавахме покрай него, той изръмжа с такава злоба, че ме полазиха ледени тръпки.

– Нали знаеш, че е достатъчно да си помисля, че те убивам, преди да изстрелям тази стрела? И ще си мъртъв, където и да си.

– Сигурно е така – каза равнодушно Дарий. – Аз ще съм мъртъв, а ти ще се превърнеш в чудовище.

– Нямам нищо против да стана чудовище.

– Аз също нямам нищо против да умра, ако е за моята Висша жрица и чрез нея за моята богиня – отвърна Дарий.

– Ако го убиеш, ще изпратя срещу теб всичките стихии – казах с леден тон.

Той ме погледна и по устните му заигра онази негова готина мачовска усмивка, която помнех отпреди.

– Ти самата си едно малко чудовище, нали, Зоуи?

Реших, че не си струва да отговарям на злобната забележка. Очевидно и Дарий мислеше така. Той ни придружи до вратата на общежитието и помогна на Бека да влезе. Но вместо да я последвам, аз спрях на прага. Интуицията ми подсказваше, че трябва да свърша още нещо, и, колкото и да ми се щеше да не й обръщам внимание, знаех, че трябва да се вслушам в нея.

– Идвам след малко – казах на Дарий. Видях, че се готви да спори с мен, затова поклатих глава и казах бързо. – Довери ми се, трябват ми само няколко секунди.

– Ще бъда до вратата – отвърна той, изгледа тежко Старк и затвори вратата след себе си. Изчаках го да затвори вратата и се обърнах към Старк. Знаех, че поемам огромен риск, но помнех стиховете на Крамиша и особено онзи стих: «Дали спасена от човек тя мене ще спаси?»

Трябваше да опитам.

– Джак пое грижата за Дукесата – започнах директно. Видях отново болката в очите му, но тя не достигна до гласа му.

– Е, и?

– Само ти казвам, че кучето ти е добре. Страдаше много, но сега е добре.

– Аз вече не съм същият, следователно тя вече не е моето куче.

Този път чух ясно как гласът му потрепери и, изпълнена с надежда, направих крачка към него.

– Най-хубавото на кучетата е, че обичат стопаните си безусловно. Дукесата не се интересува кой си сега. Тя все още те обича.

– Не знаеш какво говориш – прошепна той.

– Знам. Имах възможност да прекарам известно време с нея. Тя е куче с голямо сърце. – Не става дума за нея, а за мен.

– Да, освен с нея прекарах няколко дни и с група червени хлапета. И най-добрата ми приятелка е първото червено хлапе, променило се във вампир. Стиви Рей е различна от преди, но аз все още я обичам. Знаеш ли, мисля, че ако прекараш известно време с нея и с останалите червени, може… де да знам, да намериш отново себе си. Те успяха – казах последното с повече увереност, отколкото чувствах. Нали точно там, из тунелите, зърнах същата тъмна сянка, която сега обгръщаше Старк? Но не знаех как иначе да го накарам да се махне оттук, където злото се разхождаше съвсем свободно.

– Да, бе! – отвърна прекалено бързо той. – Защо не ме заведеш до тази вампирка Стиви Рей, да видим какво ще стане?

– Добре, бе! – отвърнах също така бързо. – Ако зарежеш тоя лък и ми покажеш как да се измъкнем от лагера, без онези проклети птици да ни засекат, ще направя точно това.

Чертите му се изостриха и на мястото на симпатичния мачо се появи отново оня гаден непознат.

– Никъде не отивам без лъка си и никой не може да напусне училището без тяхно знание.

– Тогава няма как да те заведа при Стиви Рей.

– Няма нужда да ме водиш ти. Тя знае всичко за скапаното ви скривалище. В мига, когато поиска приятелката ти, ще я има.

Ако аз бях на твое място, щях да я очаквам всеки момент. Камбанките забиха в главата ми като будилник. Нямаше нужда да питам коя е «тя». Не исках да разбере колко ме разстроиха думите му, усмихнах се кротко и казах:

– Никой не се крие. Аз съм тук, а Стиви Рей е там, където си беше и преди Промяната, така че не е много трудно да я открие човек. Тя ми е приятелка и ако се появи тук, ще е върховно.

– Права си, не е много трудно. Аз пък искам да си остана, където съм сега – той отмести поглед от мен и се загледа в ледената мъгла, която се стелеше мързеливо около нас. – Не знам защо си се загрижила толкова за мен.

И изведнъж разбрах какво трябва да кажа:

– Просто изпълнявам обещанието си.

– Какво искаш да кажеш?

– Преди да умреш, ме помоли да ти обещая две неща. Едното беше да не те забравям и аз го изпълних. Другото беше да се погрижа за Дукесата и ето, уверявам те, че тя е добре. Джак се грижи за нея. Помниш ли Джак?

– И сега Дукесата е негово куче? – Старк пое дълбоко въздух и все още загледан в мъглата, каза с треперещ глас. – Кажи му… Кажи му, че тя е добро куче. И да се грижи добре за нея.

Продължих да следвам интуицията си, пристъпих две крачки към него и сложих ръка на рамото му, както го направих в нощта, преди да умре.

– Няма значение какво казваш и на кого я оставяш, Старк, Дукесата си остава завинаги твоето куче. Когато ти умря, тя плака. Бях там и го видях със собствените си очи. И никога няма да го забравя.

Той отказа да погледне към мен, но пусна лъка на земята и сложи бавно ръка върху моята. Останахме така известно време, сплели пръсти в пръстите на другия, безмълвни. Наблюдавах внимателно лицето му и станах свидетел на цялата трансформация. Той стисна ръката ми, изпусна дълга треперлива въздишка и лицето му се отпусна. От очите му изчезна всякакъв намек за червено, а тъмната сянка се изпари. Когато най-накрая ме погледна, видях онова хлапе, което ми бе завъртяло главата с готината си усмивка и което обеща, че ще се върне при мен, преди да почине в ръцете ми.

– Ами ако не ми е останало нищо, за което си заслужава да живея? – попита той толкова тихо, че ако не стоях съвсем близо до него, нямаше да го чуя.

– Все още имаш избор какъв да си или поне какъв да бъдеш. Стиви Рей избра човека пред чудовището. Всичко зависи от теб.

Знам, че това, което направих после, беше пълна глупост. Дори не знам защо го направих. И без това бях в сложни взаимоотношения с Ерик и Хийт. Последното нещо, което ми трябваше, беше още едно момче на главата ми, но в онзи момент виждах само него и той беше отново себе си – Старк, който страдаше от подаръка на Никс, защото заради него бе причинил случайно смъртта на своя ментор, Старк, който се ужасяваше от мисълта, че може да нарани отново някого, момчето, с което внезапно се почувствах дълбоко свързана, повярвах, че има такова нещо като вечна любов и поне за няколко секунди си въобразих, че може би той е моята. Мислейки за всичко това, аз се отпуснах в прегръдките му той се поколеба за миг, после се наведе и притисна устни към моите. Затворих очи и го целунах нежно и продължително. Той отвърна на целувката ми. Държеше ме внимателно и нежно, сякаш можех да се счупя.

И най-неочаквано усетих, че се стяга. Отблъсна ме рязко и отстъпи назад като пиян. Сигурна съм, че видях сълзи в очите му, преди да извика:

– Трябваше да ме забравиш! – вдигна лъка си и изчезна в тъмната бурна нощ.

Останах загледана след него, докато си блъсках главата над въпроса какво, по дяволите, ми ставаше? Как можех да целувам момче, нападнало някого само преди няколко минути? Как можех да се чувствам свързана със същество, което по-скоро може да се нарече чудовище, отколкото човек? Имах чувството, че не знам коя съм, по чия воля действам и в какво се превръщам.

Потръпнах вътрешно. Студената влажна нощ проникна през дрехите и кожата и достигна до костите ми. Разтреперих се от студ и от умора. Бях много, много уморена.

– Благодаря ви, Огън, Въздух и Вода – прошепнах към елементите. – Вие ми служихте добре тази нощ. Сега можете да си вървите.

Мъглата и ледът се завихриха около мен, после изчезнаха и ме оставиха сама с нощта, бурята и обърканите мисли. Тръгнах уморено към стаите. В този момент мечтаех само за едно – да си ида в стаята, да взема горещ душ, да се свия като пашкул в леглото си и да спя няколко дни.