Текст книги "Преследвана"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 21 страниц)

21

Вече докосвах дръжката на вратата, когато Дарий я отвори пред мен. Тежкият му поглед ме накара да се запитам дали не е наблюдавал тайно сцената между мен и Старк. Надявах се, че не е.

– Деймиън и близначките са тук – бяха единствените му думи, след което ми направи знак да го последвам към общата стая на общежитието.

– Дай ми за малко телефона си – казах аз. Без да се колебае или да задава досадни въпроси от рода: на кого ще се обаждам и защо, той ми подаде телефона си и тръгна към общата стая. Набрах номера на Стиви Рей и притаих дъх, докато чаках да отговори. Гласът й се чуваше като през тенекиена тръба, но поне се чуваше.

– Здрасти, аз съм.

– Зо! Радвам се да те чуя! Добре ли си?

– Много по-добре.

– Ура. Какво става с…

– Ще ти разказвам после – прекъснах я аз. – Сега млъкни и слушай.

– Окей – отвърна тя.

– Направи ли, каквото ти казах?

Настъпи кратка пауза. После тя попита:

– Каквото си написала в бележката ли?

– Да. В тунелите ви наблюдават. Нещо ви следи.

Очаквах да се изплаши или най-малкото да се изненада, но тя каза спокойно:

– Добре, разбирам.

Продължих бързо:

– Има вероятност онези птицеподобни да ви спипат, докато излизате от тунелите, затова трябва да бъдете много внимателни.

– Не се безпокой за това, Зо. След като прочетох бележката, проведох малко разследване. Мисля, че ще успея да измъкна всички оттук, без да ни видят.

– Първо се обади на сестра Мери Анджела и я предупреди, че отивате. Кажи й, че аз също тръгвам натам възможно най-скоро. Но не споменавай пред червените хлапета къде отивате. Пази го в тайна, колкото може по-дълго. Разбра ли ме?

– Да.

– Добре. Целуни баба от мен.

– Окей – отвърна тя. – Но няма да й казвам, че са те ранили. Не искам да я тревожа.

– Благодаря. Хийт добре ли е?

– Абсолютно. Казах ти да не се тревожиш. И двете ти гаджета са добре.

Въздъхнах отчаяно. Щеше ми се да мога да я поправя и да й кажа, че имам само едно гадже, но уви.

– Добре. Радвам се, че са добре. Афродита също е добре.

– Казах го, защото реших, че след като аз се интересувам от моята човешка половинка, сигурно и тя иска да знае как е нейната.

Стиви Рей се засмя весело.

– Ох, Зо! Знам, че е добре. Бих разбрала веднага, ако нещо не е наред с нея. Откачено е, но е така.

– Добре тогава. Аз трябва да тръгвам. Ти също.

– Значи искаш тази нощ да изведа всички оттук?

– Не тази нощ, а веднага – казах твърдо.

– Нямаш грижи – отвърна Стиви Рей. – До скоро, Зо.

– Моля те, внимавай.

– Не ме мисли. Скрила съм в ръкава си няколко фокуса.

– Ще ти трябват. Чао – казах и прекъснах връзката. Мисълта, че Стиви Рей ще премести групата на червените в подземието под бенедиктинския манастир, ме поуспокои. Наложих си да вярвам, че Стиви Рей ще ги опази от ноктите на гарваните-демони и ще ги заведе там невредими. Ако и ние имахме късмет, скоро всички щяхме отново да се съберем и да измислим как да се справим с Калона и Неферет. А аз щях да попитам Стиви Рей за онази работа със зловещите тъмни петна. Имах чувството, че тя знае повече за тях от мен.

Влязох в общата зала. Обикновено след училище тук беше пълно с хлапета, мотаеха се наоколо или седяха пред разположените по ъглите телевизори. Из цялото помещение имаше удобни столове и меки канапета. Новаците трябваше да са на тях и да си почиват от уроците.

Но днес имаше съвсем малко деца и тези, които седяха там, бяха необичайно умърлушени. Една от вероятните причини беше, че кабелната е прекъсната заради бурята, но никой не им пречеше да гледат DVD, например. Почти всички имаха дискове с филми. Но хлапетата стояха с наведени глави, събираха се на групички и разговаряха почти шепнешком.

Машинално погледнах към ъгъла, където обикновено се разполагаше нашата група, и въздъхнах облекчено, когато видях Деймиън и близначките. Бека беше между тях. Предположих, че я успокояват и следят да не изпадне в истерия. Но когато пристъпих по-близо, разбрах, че греша.

– Наистина! Добре съм. Не е кой знае какво – настояваше тя и гласът й вече не трепереше. По лицето й се четеше не страх, а досада и раздразнение. Тя беше напълно променена.

– Не е кой знае какво ли? – опули се Шоуни. – Разбира се, че е.

– Онзи те нападна! – добави Ерин.

– Не беше точно така – размаха ръце Бека.

– Просто се закачахме. Старк е много секси.

– Да, изнасилвачите обикновено са много секси – изсумтя Ерин.

Бека присви очи, погледна злобно Ерин и каза с леден тон:

– Старк наистина е секси, а ти ревнуваш, че не пожела теб.

– Какво, какво? – Ерин не повярва на ушите си. – Ти си мислиш, че говоря така, защото не ме е пожелал? Защо му търсиш извинения?

– Какво ти става, Бека? – попита Шоуни. – Не бива да позволяваш на…

– Задръж малко – намеси се Деймиън. – Знаете ли, Бека е права. Старк наистина е готин – той видя оцъклените срещу него очи на близначките и продължи бързо. – Ако Бека казва, че само са се закачали, кои сме ние, че да ги съдим?

Аз и Дарий се приближихме към групата.

– Какво става? Добре ли си? – обърнах се към Бека.

– Отлично дори – отвърна тя, метна един леден поглед към близначките и се изправи. – Умирам от глад. Ще потърся нещо за ядене. Съжалявам, че трябваше да се карате заради мен. До скоро – и побърза да се отдалечи.

– Какво беше това? – попитах тихо.

– Същото, каквото цари навсякъде в този скапан…

– Бързо горе! – изкомандва Дарий и това затвори устата на Ерин.

Беше ми забавно да видя как приятелите ми се подчиняват безпрекословно на заповедите му. Излязохме от общата стая, без да обръщаме внимание на любопитните погледи на хлапетата. Докато изкачвахме стълбището, Дарий попита:

– Афродита в стаята ли си е?

– Да, каза, че е уморена – отвърна Шоуни.

– Сигурно виси от тавана с главата надолу в обичайната си поза «прилеп» – каза Ерин. Погледна през рамо към Дарий и добави. – Като говорим за Афродита, бъди сигурен, че ще изкрейзи, като види как са ти обезобразили красивото личице.

– Да, и ако искаш да починеш малко от нейното безумие, може да опиташ малко кафе мока ей тук – посочи към себе си Шоуни и размърда подканващо вежди.

– Или ванилов сладолед ей там – добави Ерин и посочи себе си.

Дарий се усмихна приятелски и каза:

– Ще го имам предвид. Реших, че близначките си играят с огъня, и сметнах за разумно да ги предупредя, че нямам никакво намерение да ги спасявам от Афродита, ако случайно разбере, че свалят нейния човек, но бях прекалено уморена, за да говоря.

– Спомняш ли си онзи син кашмирен пуловер, който си купи от «Сакс»? – обърна се Деймиън към Ерин.

– Да. Какво за него?

– Позволяваш ли да го взема, когато Афродита те изкорми заради гаджето си?

– Дрън-дрън. Тя сега е обикновен човек.

– Да, и мисля, че двете със сестра ми ще успеем да се справим с нея – каза Шоуни и изпрати въздушна целувка на Дарий. – Не ни забравяй, боецо.

Дарий се засмя, а аз изпъшках. Когато стигнахме до моята стая, вратата

й внезапно се отвори и Афродита извика отвътре: – Тук съм.

Всички се набутахме в стаята.

– Ти какво правиш в… – Олеле! Какво е станало с лицето ти? – извика Афродита и без да ни обърне внимание, изтича при Дарий и започна да мърда пръсти около дългата рана на лицето му. – Добре ли си? Изглеждаш ужасно! Бързо нави ръкавите на блузата си и демонстрира напълно заздравели белези от зъбите на Стиви Рей по бялата си кожа.

– Искаш ли да ме ухапеш? Давай, нямам нищо против.

Дарий хвана ръката й, спря стремителното й движение и каза спокойно:

– Добре съм, скъпа моя. Това е само драскотина.

– Как се случи? – попита Афродита, готова да избухне в сълзи. Хвана ръцете на Дарий и го поведе към леглото, което доскоро беше на Стиви Рей.

– Всичко е наред, красавице – повтори той, придърпа я в скута си и я притисна нежно в прегръдката си. Продължи да й говори нежно на ухо, но аз престанах да слушам, защото сега цялото ми внимание бе погълнато от малките пухкави същества, които можеха да се видят навсякъде из стаята.

Изглежда, не само аз ги бях забелязала, защото след миг чух Деймиън да възкликва:

– Камерън, ето къде си била, миличката ми! Толкова се безпокоях за теб! – седна на пода и започна да гали оранжевата си котка.

– Велзевул, къде беше, по дяволите? – чух Шоуни да гълчи злобното сиво мустакато създание, което бе избрало да бъде собственост и на двете близначки едновременно.

– Мислехме си, че правиш компания на Злодеида. А, ето я и нея! – плесна с ръце Ерин.

– Чакайте малко – казах, като видях свилата се на кълбо върху леглото ми Нала. Огледах се из стаята и преброих всичките осем – осем! – котки. – Какво става с тези котки?

– Точно затова съм тук – каза Афродита и въздъхна лекичко, като се сгуши в Дарий. – Злодеида се държеше много странно. Непрекъснато влизаше и излизаше през котешката вратичка и издаваше странни скимтящи звуци – тя спря за миг и изпрати въздушна целувка към гадната бяла мухоморка, която се преструваше на нейна котка. – Накрая не издържах и тръгнах след нея. И тя ме доведе в стаята ти. Влязох и намерих останалите котки тук. После чух гласовете ви в коридора – тя прониза близначките с красивите си сини очи. – Чух всичко, което казахте, и не си мислете, че няма да сритам двойния ви задник само защото съм човек.

– Но какво правят тези котки тук? – побързах да се намеся, преди близначките да заформят една мини война между човек и бъдещи вампири.

– Ела тук, Нефертити! – извика Дарий и една пъстра лъскава котка скочи на леглото и започна да се гали в него.

– Тук са, защото са наши котки – каза Деймиън и продължи да гали Камерън. – Помниш ли какво стана вчера, когато избягахме оттук? Всички ни чакаха при оградата на училището.

Вдигна поглед към мен и попита с надежда:

– Е, тръгваме ли?

– Всеки момент – казах аз, все още загледана в котките. – Я чакайте малко. Нашите котки са тук, но какъв е този огромен сив котарак, ей там, и онова бежово мъниче, дето се притиска в него?

– Големият е мейн-куунът на Дракона – обясни Деймиън. – Казва се Сенкогрив.

Преподавателят, когото всички наричахме Дракона, е нашият професор по фехтовка, истински виртуоз в своята дисциплина. Деймиън беше един от най-добрите фехтовачи, затова не беше чудно, че познава котката на учителя си.

– А другата мисля, че е Гуинивиър, котката на професор Анастасия – каза Ерин.

– Абсолютно си права, сестра ми – припя като ехо Шоуни. – Тя винаги се мотае около нас в часовете по магии и ритуали.

– Ами онази там? – посочих една странно позната сиамка, чиято козина преливаше от сребристобяло към лунно с нежни по-тъмни петна по ушите и муцунката. Изведнъж се сетих откъде я познавам и отговорих сама на въпроса си. – Тази е на професор Ленобия. Не й знам името, но съм я виждала с нея около конюшните.

– Чакай да изясним нещата: нашите котки плюс котките на Дракона, неговата съпруга и професор Ленобия изведнъж решават да се съберат в стаята на Зоуи – замисли се Дарий.

– Защо са тук? – попита Ерин вместо всички нас. Отговорих на въпроса й с въпрос.

– Днес виждали ли сте други котки? Имам предвид, докато сте били в час или на обяд, или тук, в общежитието видяхте ли наоколо да се мотаят и други котки?

– Не – отговориха близначките в хор.

– И аз не съм – отвърна и Деймиън.

– Нито една – обади се Афродита.

– Докато двамата с теб се придвижвахме от лечебницата към общежитието, ти ми каза, че не виждаш наоколо котки – напомни ми Дарий. – И си помислих, че това е лош знак – казах аз.

– И все още го мисля.

– Защо ще изчезват всички котки, като изключим тези? – попита Деймиън.

– Котките мразят човеко птиците – опитах се да обясня нещата. – Нала направо пощурява, когато някоя от тях се появи.

– Не, тук има нещо друго – поклати глава Афродита. – Ако беше само за това, че мразят гарваните, щяха всички да се скрият. Но тук виждаме отбрана група.

– Може би си права – съгласи се Дарий. – Може в тези котки да има нещо специално.

– Мразя да се държа като кучка – или пък не мразя… но може ли да забравим за момент за проклетите котки? Искам да знам кой обезобрази лицето на моето момче.

– Калона – отвърнах аз, понеже Дарий беше прекалено зает да раздава усмивки заради присъдената му от Афродита титла моето момче, за да отговори.

– Ето, от това ме беше страх – въздъхна Деймиън. – Как се случи?

– Дарий нападна Рефаим и това ядоса Калона. Не позволи на Старк да го прониже със стрелата си, но му остави тази рана като спомен от атаката върху любимия му син.

– Този шибан Старк! – развълнува се Шоуни.

– Пълен идиот! Той и онези гадни птиче човеци правят каквото си поискат – каза Ерин.

– И никой не си мърда пръста да ги спре – довърши Шоуни.

– Като това, което се случи с Бека.

– Като говорим за Бека – обади се Шоуни, – какво те прихвана, та се съгласи с нея, когато започна да разправя, че не било голяма работа, защото Старк бил тооолкова секси? Много ме издразни.

– Нямаше как да я разубедим, защото Бека е на тяхна страна. Доколкото разбрах, Калона, Старк и гарваните издевателстват над другите и никой не протестира.

– И не само че не протестират, но дори им харесва – каза Афродита. Тя все още се притискаше плътно в Дарий, но вече се съвземаше. – Имам чувството, че всички са луди по Калона и магията му се е разпространила върху Старк.

– Точно затова се съгласих с Бека и я оставих да си тръгне. Не мисля, че е добре да привличаме внимание, като тръбим наляво и надясно, че не членуваме във фен-клуба на Калона – каза Дарий.

– На Калона и Неферет. Не забравяй и нея – каза Афродита

– Тя е с него, но не мисля, че и тя е подвластна на чара му – намесих се аз. – Подслушах един разговор между тях, докато мислеха, че съм в безсъзнание, и я чух да му противоречи. Той се ядоса, заплаши я и тя даде вид, че отстъпва, но всъщност само смени тактиката. Неферет го манипулира и нямам представа дали той го разбира, или не. Има и друго. Тя също се променя.

– Променя ли се? Какво означава това? – погледна ме Деймиън.

– Силата й е различна отпреди – каза Дарий.

Аз кимнах.

– Сякаш някой е вкарал в нея акумулатор, който я зарежда с различна сила.

– Тъмна сила – промълви Афродита. Всички извърнахме погледи към нея. – Сигурна съм, че не идва вече от Никс. Тя все още използва даровете на богинята, но черпи енергия и от другаде. Не го ли усетихте в коридора на лечебницата?

Настъпи дълго мълчание. Деймиън отговори за всички.

– Бяхме прекалено заети да се борим с очарованието на Калона.

– И ни трепереха гащите от страх – каза Ерин.

– Абсолютно – съгласи се Шоуни.

– Е, поне знаем със сигурност, че Неферет е по-страшна от всякога.

– Докато се правех на припаднала, чух, че тя и Калона планират някакво «ново бъдеще» и това е свързано с вземане на надмощие над Съвета – казах аз, докато си мечтаех как се довлачвам до леглото си и се завивам презглава.

– Боже мой! Висшият Съвет! – ахна Афродита.

– Не знам със сигурност, но може да е точно това. Страхувам се, че новопридобитата сила й дава нови, специални умения – спрях за момент. Не исках да ги плаша, преди да говоря със Стиви Рей, но трябваше да ги предупредя. Затова продължих, като подбирах внимателно думите си. – Мисля, че Неферет може да проектира себе си в пространството и да се наслагва в сенките.

– Това е лошо – поклати глава Деймиън.

– И означава, че трябва да си отваряме очите на четири – каза Ерин.

– Най-малко на четири – добави Шоуни.

Дарий кимна и каза сериозно:

– Запомнете всички: Неферет ни е враг, Калона ни е враг и повечето от останалите новаци също са ни врагове – погледът му обходи всеки един поред. – Но не знаем как стои въпросът с останалите преподаватели. Вие бяхте днес на училище. Как се държаха те?

– Беше доста странно, между другото – каза Шоуни.

– Все едно, че бяхме в гимназията в Степфорд – добави Ерин. – Изглежда, професорите също са запленени от Калона – обади се Деймиън. – Но не мога да кажа със сигурност. Не успяхме да останем насаме с тях.

– Не можахте ли? Какво искаш да кажеш? – попитах аз.

– Че тези птицеподобни са навсякъде. Разхождат се из коридорите и дори влизат в клас.

– Шегуваш ли се? – потръпнах от отвращение при мисълта, че гнусните мутанти се разхождат свободно сред хлапетата, сякаш са си у дома.

– Изобщо не се шегува – обади се Афродита. – Те са навсякъде. Бяхме като в сцена от филм на ужасите. Външно всички наши съученици изглеждат същите, но отвътре са променени.

– А синовете на Еребус? И те ли подкрепят това? – попита Дарий.

– След срещата ни с Аристос не съм виждал нито един воин – вдигна рамене Деймиън. – Някой от вас виждал ли е?

Близначките и Афродита поклатиха глави.

– И това не е добре – въздъхнах аз. Заля ме вълна на изтощение и потърках чело, за да се разсъня. Какво трябваше да правим? Кои бяха наши приятели и кои – врагове? И как щяхме да се измъкнем от «Дома на нощта» и да се доберем до мястото, което само можех да се надявам, че ще ни предложи защита?

22

– Зоуи? Добре ли си?

Вдигнах поглед към топлите кафяви очи на Деймиън, но преди да отговоря, Дарий каза:

– Не е добре. Трябва й сън. Няма да възвърне силите си, ако не поспи.

– Как е гадната ти зееща рана? – попита Ерин.

– Доколкото мога да видя през тази очарователна дрешка, вече не кървиш. Предполагам, че са се погрижили за теб? – каза Шоуни.

– Раната е по-добре, но трябва да събера малко сили. Все едно съм мобилен телефон с грешно зарядно.

– Трябва да си починеш – повтори Дарий. – Раната ти беше смъртоносна. Пълното възстановяване изисква време.

– Нямаме време за това – ядосах се аз. – Трябва да се омитаме оттук час по-скоро и да обсъдим как да се справим с Калона.

– Този път измъкването ни няма да е толкова лесно като миналия път… – каза Деймиън, но Афродита го прекъсна.

– То и миналия път не беше много лесно – изкриви устни тя.

– … като имаме предвид срещу какво се изправяме – продължи Деймиън. – Гарваните-демони са навсякъде. Снощи те атакуваха хората напосоки. Създаде се бъркотия и това ни помогна да се измъкнем незабелязано. Днес са организирани и са разположили съгледвачи навсякъде.

– Обхванали са целия периметър. И са два пъти повече от предишната охрана – отбеляза Дарий.

– Но пред общежитието нямаше нито един – възразих аз.

– Защото не ги интересува дали сме в безопасност. Задачата им е да следят никой да не влиза и да не напуска училището.

– Защо? – попитах отпаднало, без да спирам да масажирам слепоочията си. Болката в главата ми ставаше непоносима.

– Каквото и да са намислили, явно не искат връзка с останалия свят – отвърна Дарий.

– Чакай, това не означава ли, че тук не става дума само за завладяване на «Дома на нощта»? Може би ще опитат да превземат Висшия Съвет? – каза Афродита.

Явно говореше на мен, но понеже не намерих думите, които биха я успокоили, както сигурно очакваше от мен, си замълчах. Дарий отговори вместо мен.

– Може би, но още е рано да кажем със сигурност. – Ледената буря ще им помогне да изолират мястото. Електричеството в града не работи. Мобилните връзки са пред разпад. С изключение на няколко генератора, Тулса е извън строя – каза Деймиън.

– Питам се дали Висшият Съвет на Никс знае, че Шекина е убита – замисли се Дарий.

– Какво става, когато Висшата жрица на всички вампири умре? – погледнах към Деймиън.

Той сбърчи чело:

– Доколкото си спомням от часовете по социология на вампирите, Съветът на Никс се събира и избира нова Висша жрица. Това се случва един път на триста до петстотин години. Веднъж избрана, Висшата жрица управлява до края на живота си. Изборите са трудна и сериозна работа, особено ако са непредвидени, както е сега.

Веднага наострих уши.

– И вероятно Съветът ще бъде любопитен да разбере какво се е случило с Шекина и каква е причината за неочакваната й смърт.

– Естествено – кимна бавно Деймиън.

– И може би това е главната причина Калона да държи «Дома на нощта» изолиран – присви очи Афродита. – Не иска да привлича вниманието на Съвета.

– Или иска, за да представи Неферет като следващата Висша жрица, но в момента действа подмолно, за да са сигурни във вота на членовете му.

Настъпи мъртва тишина и всички ме погледнаха с ужас.

– Не бива да позволяваме това да се случи – разтревожи се Дарий.

– Няма да го позволим – казах решително и се замолих да стане чудо, за да изпълня обещанието си.

– Калона още ли твърди, че той е завърналият се на земята Еребус?

– Да – отговори Ерин.

– И въпреки че звучи глупаво, всички му вярват – добави Шоуни.

– Всъщност днес видяхте ли Калона? – попитах отново. – Имам предвид, след срещата ни, когато се завърнахме?

– Не – поклати глава Шоуни.

Погледнах към Ерин.

– Аз също не съм го виждала – отвърна тя.

– И аз – това беше Деймиън.

– Нито пък аз, не че плача за него – добави Афродита.

– Да, но може би, само вие не сте го видели – измърморих и преместих поглед от близначките към Деймиън. – Вече уточнихме, че Калона притежава магическа сила и я използва, за да подчини останалите. Тя действа дори и на нас, ако не го погледнем право в очите и не се преборим, колкото и да е мъчително, със силата му. В противен случай ще заиграем и ние по свирката му. Но за разлика от останалите, ние знаем, че той е зъл ангел. По дяволите, трябваше да видя как стиска гърлото на Дарий, за да спра да въздишам по него!

– Копелето те е душило? – извика Афродита. – Направо побеснявам. И, ало, кокошарникът, в случай че първия път сте пропуснали, моля да си го отбележите с червени букви: на мен магията на онзи крилат изрод, която ви кара да припадате по него, не ми влияе. Аз не го харесвам. Изобщо.

– Това е истина – потвърдих аз. – Забелязах го в лечебницата. Ти наистина не си запленена от него.

– От какво точно да се запленя? Той е един грамаден простак. И никога не е облечен добре. И още, изобщо не обичам птици. Защото да умреш от птичи грип е наистина гадно. Така че, не! Той наистина не ми влияе.

– Не мога да си обясня защо – замислих се на глас.

– Защото е не нормална – каза Шоуни.

– Откачалка в костюм от човешка кожа – добави Ерин.

– Ами ако просто съм супер интуитивна и мога да видя същността му зад готината външност? Това означава, че мога да видя какво се крие и зад вашата – каза Афродита.

– Знаете ли, че може и да е права? – развълнува се Деймиън. – Ние усетихме магнетичната му сила, но за разлика от другите хлапета, успяхме да й устоим, нали?

Всички кимнахме.

– Може да е, защото всички сме свързани със стихиите – физически и интуитивно – в много по-голяма степен от другите хлапета. Може би нашите екстрасензорни способности ни помагат да не се предадем пред Калона.

– Червените хлапета казаха, че не са се влюбили в него, също като Афродита – казах аз. – А те всички притежават специални психически способности.

– Виждам накъде биеш. И теорията пасва идеално, когато говорим за новаците, но какво ще кажеш за възрастните вампири? – попита Дарий.

– Може би и твоите психически способности се променят като нашите – замисли се Афродита. – Хлапетата говорят, че всички вампири могат да въздействат психически, но това не е истина, нали?

– Не е истина, въпреки че много от нас притежават силна интуиция – обясни Дарий.

– А ти притежаваш ли? – попитах аз.

Воинът се усмихна.

– Само когато се налага да защитавам тези, пред които съм положил клетва за вярност.

– Това означава, че все пак притежаваш силна интуиция – ентусиазира се Деймиън. – Добре, хайде да видим кой от останалите вампири в «Дома на нощта» има силно развита интуиция.

– Неферет – извикахме всички в един глас.

– Това го знаем, но тя вече е взела страната на Калона, затова в момента не можем да разчитаме на нея. Кой друг?

– Деймиън! Мисля, че си на прав път – казах аз.

Всички обърнаха погледи към мен, но аз гледах към новодошлите котки в стаята. Както винаги, Деймиън схвана веднага.

– Дракона, професор Анастасия и професор Ленобия. Според мен те са най-интуитивните след Неферет.

– Следователно това, че котките им са тук, не е просто съвпадение – чукна се по главата Дарий.

– Те ни изпращат знак, за да ни покажат, че сме на прав път – каза Деймиън.

– Това е втората причина, поради която не можем да се измъкнем оттук тази нощ.

– Втората причина? – вдигна вежди Афродита.

– Първата е, че няма да мога да контролирам елементите достатъчно дълго, за да скрия всички от гарваните-демони – много съм уморена. А третата е, че ако Дракона, професор Анастасия и професор Ленобия виждат истинската същност на Калона, може би ще ни помогнат да се отървем от него.

– Ох, каква лудница! Светът се разпада. Добре е в такъв момент човек да си попсува малко – обади се Афродита.

– Това, че светът се разпада, не е извинение за лошите ти навици – казах и усетих, че звуча назидателно, също като баба.

– Значи се разбрахме: оставаме тук още един ден. Зоуи трябва да се наспи, останалите – утре ще отидете на училище, както обикновено – разпореди се Дарий.

– Разбрахме се – кимнах аз и се приближих до Деймиън. – Ще можеш ли утре да се позавъртиш около Дракона и да разбереш дали е на наша страна?

– Ще намеря начин в часа по фехтовка.

– Кой има час по магии и ритуали при професор Анастасия?

Близначките вдигнаха ръце като прилежни ученички.

– Ще я проверите ли, момичета?

– Абсолютно – каза Ерин.

– Фасулска работа – добави Шоуни.

– Аз ще говоря с Ленобия – казах.

– А ние с Дарий ще разузнаем наоколо и ще проверим къде са се разположили гадните гарвани – предложи Афродита.

– Внимавай – казах тихо.

– Не се безпокой, ще внимавам – кимна ми Дарий.

– Но, каквото и да се случи, утре трябва да напуснем това място. Интуицията ми подсказва, че не бива да оставаме тук по-дълго от необходимото.

– Съгласен, стига да си възвърнеш силите – кимна Дарий.

– Ще се оправя.

Той се замисли за момент, после каза бавно:

– Ние ще избягаме, но Калона ще тръгне след теб. Ще те преследва, докато те открие.

– Откъде си толкова сигурен? – попита Афродита.

– Кажи им как те нарича – обърна се към мен той.

Въздъхнах дълбоко и казах:

– Ая.

– Скапана… – каза Ерин.

– … работа – довърши Шоуни.

– Това се казва лоша новина – разтревожи се Деймиън.

– Наистина ли си мисли, че ти си девицата, която жените Гигуа са използвали, за да го затворят в онази пещера преди хиляда години? – зяпна Афродита.

– Очевидно.

– Дали ще помогне, ако му кажеш, че не си девица? – хвърли ми злобна усмивка тя.

Изгледах я кръвнишки. Подведена от подмятането на Афродита за новото ми положение на не девица, мислите ми неволно се насочиха към момчетата в моя живот. Изведнъж се запитах на глас:

– Чудя се защо Старк се поддава на магията на Калона, след като също е надарен от Никс. Сигурна съм, че преди да умре, той също притежаваше силна интуиция.

– Старк е абсолютен задник – каза Шоуни.

– Да, от това, което говорят за него, и от това, което видяхме, можем да кажем, че е едно голямо леке – каза Ерин.

– Умирането и всичко останало сигурно му е объркало главата, но преди да пукне и да се съживи отново, поне според мен, си беше една голяма нула – каза Афродита. – Трябва да стоим по-настрана от него. За мен по лошотия е почти равен на Калона и Неферет.

– Да. Той е като гарван-демон без криле – каза Ерин.

– Абсолютно – съгласи се Шоуни.

Не казах нищо. Седях между тях и се чувствах все по-уморена и по-виновна. Аз го целунах. Отново. Приятелите ми го мислеха за чудовище, вероятно защото си беше чудовище. Щом беше такава гадина, а фактите сочеха, че е, откъде, по дяволите, реших, че у него може да е останало нещо добро?

– Хайде, стига засега. Зо трябва да поспи – каза Деймиън и все още с Камерън на ръце, стана от мястото си. – Всички знаем какво трябва да правим. Хайде да се махаме оттук и всеки да си върши работата.

Прегърна ме със свободната си ръка и прошепна в ухото ми:

– Забрави за стихотворението на Крамиша. Не можеш да спасиш човек, който не иска да бъде спасен.

Аз също го прегърнах, но замълчах. Деймиън ми се усмихна тъжно и каза по-високо:

– Знаеш ли, аз също се затъжих за тунелите. Трябва час по-скоро да се махнем от това място.

После излезе от стаята, последван от близначките, които ми махнаха за довиждане. Велзевул се изниза след тях.

– Хайде, скъпи. – Афродита хвана ръката на Дарий и му помогна да стане от леглото. – Тази нощ няма да се връщаш в стаята си.

– Няма ли? – усмихна й се топло той.

– Няма. Напоследък синовете на Еребус са кът по тия места, затова съм решила да не откъсвам очи… и някои други части на тялото си от теб.

– Ох, ще повърна – казах, но не можах да сдържа усмивката си.

– А ти да се наспиш, чу ли? – обърна се тя към мен. – Ще ти трябват много сили, за да се оправиш с опашката от гаджета, дето те чака. Имам чувството, че Ерик и Хийт ще те изтощят повече отколкото призоваването на елементите.

– Благодаря за загрижеността – извиках ядосано.

– Няма защо. Винаги съм готова да помогна.

– Лека нощ, Жрице. Желая ти спокоен сън – успя да каже Дарий, преди Афродита да го издърпа навън.

Котките им тръгнаха след тях и аз останах сама (най-после) с моята Нала. Въздъхнах и извадих от джоба скритата там бутилка с кръв. Разклатих я, сякаш беше една от онези бутилки със студено безалкохолно в «Старбъкс», и я пресуших на един дъх. Кръвта плъзна по тялото ми като топли пръсти, но не ме зареди с енергията, която очаквах. Явно бях прекалено изтощена. Станах с мъка от леглото, съблякох противния хирургически костюм и зарових из чекмеджето за любимите си боксерки (онези със символа на Батман по тях). Измъкнах и една стара, но чиста тениска. Докато я обличах, случайно мярнах образа си в огледалото и замръзнах на място.

Аз ли бях това? Изглеждах много по-възрастна от седемнайсет. Всичките ми татуировки се виждаха ясно като живо дихание, преминаващо по кожата на вкочанен труп. Бях толкова бледа! Сенките под очите ми бяха зловещи. Позволих на погледа си да докосне раната на гърдите ми. Беше ужасна и много голяма. Простираше се от рамо до рамо през гърдите. Вече не зееше като уста на идиот, но ръбовете й бяха набръчкани и лилави. Пред нея раната на Дарий наистина изглеждаше «драскотина».

Докоснах леко ръбовете и потръпнах от болка. Завинаги ли щеше да остане така възпалено? Знам, че изглежда тъпоумно, но ми се прииска да ревна с глас. Не само защото адът идваше към нас. Не защото Неферет се превръщаше в опасна вещица. Не защото Калона и тя заплашваха да нарушат равновесието между доброто и злото в моя свят. Не защото не знаех какво да правя с Ерик, Хийт и Старк. А защото щеше да ми остане огромен и грозен белег и сигурно повече никога нямаше да мога да облека потник. А какво щеше да стане, ако някога ми се прииска да се покажа гола пред някого? Първият опит беше неприятен, но един ден сигурно щях да си имам сериозно гадже и може би щях да поискам да се съблека пред него. Нормално е, нали? Дълго се взирах в набъбналите червени ръбове на белега и едва успявах да потисна риданията си. Беше голяма грешка.