Текст книги "Преследвана"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 19 (всего у книги 21 страниц)

Погледнах към Ленобия и се усмихнах щастливо.

– Това е баба. Тя е Земята.

– Пасва идеално – съгласи се Ленобия. – Сега ги имаш всичките.

– Без Нощта. Все още не съм измислила кой… – забелязах хитрата усмивка на Ленобия и замлъкнах.

– Погледни по-надълбоко, Зоуи Редбърд. Сигурна съм, че ще откриеш кого е избрала Никс.

– Не съм аз – прошепнах изплашено.

– Разбира се, че си ти. Стихотворението го казва ясно: «Нощта води към Духа». Никой от нас нямаше да се сети за манастира на бенедиктинките, нито че неговата игуменка е част от заложения в стихотворението пъзел, но ти ни отведе право там.

– Ако съм права – казах с треперещ глас.

– Вслушай се в сърцето си и ми кажи дали си права.

Поех дълбоко въздух и се заслушах в себе си. Да, да, то беше там, онова чувство, което идваше от моята богиня, и то ми каза, че съм права. Вдигнах поглед към умните сиви очи на Ленобия и казах уверено:

– Права съм.

– Тогава трябва да ви отведем с Афродита в манастира.

– Всичките – казах машинално. – Трябва да вземем Дарий, близначките, Деймиън и Афродита. Ако нещо се обърка, искам хората ми за кръга да са там. Освен това тук не ме посрещнаха много любезно и ако прогонването на Калона не освободи хлапетата и преподавателския състав от странното състояние на обсебване, не мисля, че ще се върна скоро в училище. Ще трябва някак си да се разправим и с Неферет. Имам нужда от помощта им, за да се справя с всичко това.

Ленобия се намръщи леко, но кимна.

– Разбирам те и въпреки че ме боли, съм съгласна с теб.

– Вие, Драконът и Анастасия ще трябва да дойдете с нас. В момента «Домът на нощта» не е безопасен за вас.

– Нашият Дом е тук – отвърна тя.

Погледнах я право в очите и казах:

– Понякога най-близките ти хора те предават и домът ти вече не е твоята крепост. Знам, че е трудно, но е истина.

– Много си мъдра за годините си, Жрице.

– Така си е. Аз съм продукт на един развод и един смотан втори баща. Кой да знае, че комбинацията ще се окаже толкова сполучлива?

Засмяхме се и гласовете ни се сляха със звънеца, който оповести края на учебния ден. Ленобия скочи бързо от сламата и каза:

– Трябва да изпратим съобщение до приятелите ти да дойдат в конюшните. Тук сме защитени от очите и ушите на гарваните-демони.

– Помислила съм за това – отвърнах бързо. – След малко всички ще са тук.

– Ако Неферет разбере, че ще се срещнете тук, ще стане лошо за всички ни.

– Знам – казах на глас, но си помислих: «Мамка му!»

30

Въпреки че навън леденият дъжд отново се засили, Деймиън, близначките, Афродита и Дарий дойдоха само минути след последния звънец.

– Това с бележките беше много умно – каза Ерин.

– Хитър начин да ни доведеш тук, без да мислим за това – добави Шоуни.

– Браво на теб! – похвали ме Деймиън.

– Но вие мислите за това сега, следователно трябва да измислим някаква защита и да действаме бързо. Така че казвай какво ще правим – каза Дарий.

– Така е – съгласих се аз. – Призовете елементите си и ги накарайте да формират защитна стена около мислите ви.

– Фасулска работа – каза Ерин.

– Да, това сме го отработили – каза Шоуни.

– Искате ли да образуваме набързо един кръг?

– Не, Зо, достатъчно е да ни осигуриш няколко секунди тишина – каза Деймиън. – Вече сме подготвили елементите и те чакат.

– Охо, кокошарникът се размърда! – обади се Афродита.

– Затваряй си плювалника! – викнаха в един глас близначките.

Афродита изсумтя презрително и отиде при Дарий, който веднага сложи ръка около раменете й. Забелязах, че раната на лицето му едва се виждаше и на разкъсаното място беше останала само бледорозова следа. Това ми напомни за собствената ми рана и докато близначките и Деймиън призоваваха елементите, а Афродита се натискаше в Дарий, аз се завъртях с гръб към тях и надникнах крадешком под тениската си. Гледката ме накара да изкривя лице от отвращение. Нямаше симпатична розова линия или поне нещо, което да ми заприлича на белега на Дарий. Кожата беше набръчкана, със стърчащи огненочервени и възпалени ръбове. Размърдах рамене. Не, не болеше. Беше само подуто и чувствително на пипане. И грозно. Много, много грозно.

Всеки път, когато през ума ми минаваше, че някой може да я види («някой» като Ерик, Старк или Хийт), ми идваше да ревна с глас. Сигурно повече никога нямаше да бъда с момче. Какво пък, поне животът ми нямаше да бъде толкова сложен…

– Бойните рани от битката между доброто и злото имат уникална красота – обади се Ленобия.

Подскочих и се огледах. Тя беше застанала съвсем близо до мен. Не я бях чула да се приближава. Вгледах се внимателно в нея. Ленобия беше съвършена, нищо не накърняваше красотата й.

– Звучи добре на теория, но ако белегът е твой, тогава действителността е по-различна.

– Знам какво говоря, Жрице – тя повдигна сребърната си коса и я прехвърли през едното си рамо така, че да видя основата на врата й, а с другата ръка дръпна яката на ризата си и откри ужасен белег, който започваше от края на косата й и слизаше надолу по гърба.

– Окей, всички елементи са тук – извика Ерин.

– Готови сме – каза Шоуни.

– Защо те нямаше шестия час? – попита Деймиън.

Ленобия и аз се спогледахме.

– Друг път ще ти разкажа за белега – каза тихо тя и се приближи до тях. Тръгнах след нея, като се питах с какъв род зло се е сблъскала, за да получи такъв ужасен белег. – Зоуи назова имената на хората, споменати в онова стихотворение – започна направо тя. – И мястото на силата, където трябва да отидем.

Всички обърнаха очи към мен.

– Манастирът на бенедиктинките. Спомних си, че сестра Мери Анджела не се шокира, когато й показах, че мога да управлявам стихиите. Една от причините е, че тя самата усеща тяхната енергия. Тя ми каза, че манастирът е бил построен на място, което притежава духовна енергия. Тогава не обърнах внимание на това – замълчах за миг и се изсмях. – Всъщност изобщо не я възприех сериозно. Помислих си, че си имам работа с ексцентрична монахиня.

– В твоя защита мога да потвърдя, че тя наистина е по-особена – сви рамене Афродита.

– Сравнена с другите монахини – добави Дарий.

– Тя е Духът, за който се говори в стихотворението – казах аз.

– И ти успя да го измислиш? Браво! – усмихна ми се Деймиън. – Кои са останалите?

– Кръвта е Стиви Рей.

– Да, тя наистина си пада по кръвта – измърмори Афродита под носа си.

– Ти си Човекът – казах и подсилих ефекта с широка усмивка.

– Страхотно! Няма що! Искам да се запише с големи букви: Не. Искам. Повече. Да. Ме. Смучат. Ни-ко-га! – Тя погледна към Дарий и погледът й омекна. – Освен ти, красавецо!

Близначките веднага направиха физиономии, сякаш ще повърнат.

– Баба ми е Земята – продължих, без да им обръщам внимание.

– Хубаво е, че баба ти вече е в манастира – кимна Деймиън.

– А Нощта? – попита Шоуни.

– Зоуи е Нощта – отвърна Афродита.

Вдигнах вежди в ням въпрос. Тя извъртя очи.

– Кой друг може да е? Всеки нормален човек – тя изгледа красноречиво Близначките и Деймиън – ще се сети, че си ти.

– Добре, де, аз съм Нощта.

– Тогава трябва да отидем в манастира на бенедиктинките – Както винаги, Дарий се насочи директно към същността на нашата «операция». Казвам «операция», защото имам усещането, че трябва да взема предвид много неща и да разбера всичко, за да не оклепам цялата работа, което я превръща от работа в операция.

– Да, и трябва да стигнете там бързо, преди Калона и Неферет да увредят напълно мозъците на нашите хора.

– Или да започнат война с хората – каза Афродита.

Всички, с изключение на Дарий я зяпнахме. И докато я зяпах, успях да видя през красивата фасада и привидното й спокойствие тъмните кръгове под очите и прозиращата през бялата й кожа лека червенина.

– Имала си ново видение – досетих се аз.

Тя кимна.

– По дяволите! Пак ли ме убиха? Отново?

Чух как Ленобия ахва сподавено и побързах да кажа:

– Ъ-ъ, това е дълга история.

– Не, не те убиха. Отново. Но видях, че се води война, като онази, която ми се яви и преди… само че този път гарваните също бяха там – тя наведе глава и потръпна гнусливо. – Знаеше ли, че те изнасилват жени? Не беше много приятно за гледане. Разбрах също, че Неферет се е лепнала за Калона, за да може с негова помощ да осъществи налудничавия си план за война с хората.

– Но последния път, когато видя война, каза, че Зоуи я е предотвратила – каза Деймиън.

– Знам. Аз съм момичето с виденията, забрави ли? Но този път картината беше различна. И не само защото в нея се намеси и Калона. Колкото и да ми е неприятно да ви го кажа, защото е доста страшничко, но Неферет премина изцяло към Тъмната страна. Видях как се превръща в нещо непознато, уж е вампир, но такъв не сме виждали досега.

Нещо просветна в съзнанието ми, парченцата от пъзела се наредиха и аз разбрах какво се случва.

– Тя се превръща в кралица Тси Сгили. Първият вампир Тси Сгили. И това наистина не сме го виждали досега – казах и гласът ми ги облъхна със студ, какъвто усещах и в сърцето си.

– Да, това казвах и аз – кимна Афродита и пребледня. – Знам също, че войната започва от Тулса.

– А Съветът, върху който искат да наложат волята си, трябва да е Съветът на «Дома на нощта» – замислих се аз.

– Съвет ли? – ококори очи Ленобия.

– Много е дълго за обяснение – казах аз. – Единственото успокояващо нещо е, че все още мислят в регионален план, а не в глобален.

– Ако накараме Калона и Неферет да напуснат Тулса, може би войната няма да избухне – разсъди Дарий на глас.

– Или поне няма да започне оттук – допълних го аз. – А това ще ни даде време да измислим как да се отървем от него завинаги, защото ми се струва, че той е главната причина за войната.

– Не е той, а Неферет – промълви Ленобия толкова тихо, че като че ли прошепна мъртвец. – Тя е ръката, която тласка Калона. Тя мечтае от години за война с хората – учителката ме погледна право в очите и каза: – Може да се наложи да я убиеш.

Аз пребледнях.

– Да убия Неферет! Няма начин! Не мога да го направя.

– Може да нямаш друг избор – обади се Дарий.

– Не! – извиках разтреперана. – Ако бях избрана да убия Неферет, нямаше стомахът ми да се качва в гърлото само като си помисля за това. Ако волята на Никс беше такава, тя непременно щеше да ми даде знак, но не мога да повярвам, че би одобрила убиването на Висша жрица.

– Бивша Висша жрица – напомни ми Деймиън.

– Да не би Висшата жрица да е някаква служба, дето можеш да загубиш всеки момент? – попита Шоуни.

– Не е ли от тези неща, дето са до живот? – това беше Ерин.

– Има и друго. Ако тя се превръща в нещо друго, кралица Тси Сгили например, дали наистина е била Висша жрица? – погледна ме Афродита.

– Да. Не – обърках се тотално. – Не знам. Нека засега да оставим въпроса за убийството на Неферет. Аз просто не мога да го направя.

Видях, че Дарий, Ленобия и Афродита се спогледаха, но реших да не им обръщам внимание. Ленобия каза:

– Добре, сега най-важното е да ви измъкнем оттук. Мисля, че трябва да действаме веднага.

– В този момент? – погледна я Шоуни.

– В тази секунда? – опули се и Ерин.

– Колкото по-скоро, толкова по-добре – казах. – Усещам елементите и знам, че те защитават мислите ви, но усещам също, че Неферет се опитва да влезе в главите ви и когато се сблъска с тях, ще разбере, че нещо става. Само няма да знае какво точно – огледах се, очаквайки да я видя да се таи из сенките на помещението като призрачен паяк. – Два пъти ми се явява като гаден призрак, затова мисля, че трябва да се махаме оттук още сега.

– Това, дето го каза, хич не ми харесва – каза Ерин.

– На мен също – вдигнах рамене. – Но не е толкова лесно да излезем оттук. И времето изобщо не ни помага. Едва се придвижих от главната сграда дотук, без да се изтърся по задник. Трябваше да използвам силата на Огъня, за да разтопи скапания сняг – хвърлих поглед към Шоуни и се усмихнах малко неловко.

– Чакай! Какво каза? Че си използвала Огън, за да разтопиш снега? – въодушеви се Ленобия.

– Просто ми писна да падам – свих рамене. – Затова изпратих малко огън по тротоара. Той разтопи леда без проблем.

– Фасулска работа – кимна Шоуни. – Аз също го използвах.

Ленобия изглеждаше развълнувана.

– Мислите ли, че ще можете да осигурите толкова огън, че да стопи леда под краката на цялата ви група?

– Защо не? Ако измислим начин да не си изгорим краката. Но не знам колко дълго ще можем да поддържаме действието му – казах и погледнах въпросително към Шоуни.

– Няма проблем. Ако действаме двете, ще можем да поддържаме огъня по-дълго, отколкото поотделно.

– Двайсет и първа и «Луи» не са много далеч надолу по улицата. Днес Зоуи изглежда много по-добре и би трябвало да можете да задържите топлината за толкова време – прецени Ерин.

– Дори и да разрешим проблема с леда, ще трябва да вървим пеша и това ще ни забави. Няма как да скрия джипа, защото не е органичен – обясних аз.

– Мисля, че има решение – каза Ленобия. – Елате с мен.

Тръгнахме вкупом към обора на Персефона. Кобилата хрупаше бодро и когато Ленобия я поздрави, тя само наостри уши. Ленобия отиде до задницата й, хвана лекичко единия й крак и каза:

– Дай ми го, момичето ми.

Персефона вдигна послушно крак. Господарката й почисти залепналата за копитото слама, после погледна Шоуни и попита:

– Можеш ли да накараш Огъня да затопли копитата й? Шоуни се изненада от необичайната молба, но отвърна:

– Фасулска работа – после пое дълбоко въздух и я чух да шепне нещо, но не схванах какво точно. Насочи пламтящия си пръст към копитото на Персефона и каза. – Гори! Пламъкът се отдели от пръста й, стрелна се към сребърната подкова на Персефона и тя веднага пламна. Кобилата спря да дъвче, протегна врат и изгледа любопитно подковата, изпръхтя и се върна към вечерята си.

Ленобия докосна с пръст подковата, като че искаше да провери дали металът се е нагорещил достатъчно, и бързо отдръпна ръка.

– Получи се. Можеш да освободиш елемента си, Шоуни.

– Благодаря ти, Огън. Върни се пак в мен.

Огънят се завихри около кобилата, като я накара отново да изпръхти, после влезе в Шоуни и тялото й засия. Тя се намръщи и каза строго:

– Хайде, стига игри!

Ленобия пусна копитото на Персефона, потупа я с любов по задницата и каза:

– Ето как ще излезете оттук и ще стигнете бързо до манастира. По мое мнение най-добрият начин за придвижване е на кон.

– Идеята е добра – кимна Дарий. – Но как ще избягаме? Гарваните няма да ни оставят да излезем през портата.

– Може пък да ви оставят – усмихна се тайнствено Ленобия.

31

– Това е откачен план – заяви Афродита.

– Но може и да успее – отбеляза Дарий.

– Аз го харесвам. Тая работа с конете… има романтика в нея. Освен това е най-доброто за момента – усмихна се Деймиън.

– Колкото по-малко коне вземете, толкова по-голям е шансът да не ви забележат. Съветвам ви да яздите по двама – каза Ленобия.

– Три е категорично по-скришно от шест – кимна Ерин.

– Но как ще вземем Драконът и Анастасия? – попитах аз. – Не може да се изтърсим накуп в залата за фехтовка или в кабинета на Анастасия. А аз не искам да се делим.

Ленобия вдигна вежди в недоумение.

– Не знам дали сте чули, но има едно нещо, което предполагам, че повечето от нас използват. Нарича се мобилен телефон. Колкото и да не ви се вярва, Драконът и Анастасия също имат.

– Ох! – възкликнах засрамено. Чувствах се като последна глупачка.

Афродита изсумтя:

– Аз ще им се обадя и ще им съобщя за плана и за тяхната задача. Онези, които са с поли, трябва да се преоблекат. Зоуи ще ви покаже къде има допълнителни дрехи за езда. Вземете, каквото ви трябва – каза Ленобия и тръгна към кабинета си. – Ще кажа на Дракона да започне да им отвлича вниманието след трийсет минути.

– Трийсет минути – промълвих и стомахът ми се преобърна.

– Ще имате достатъчно време да се преоблечете и да сложите юздите на трите коня. Няма да използвате седла – Ленобия изчезна зад вратата на кабинета си малко преди Деймиън да изпъшка:

– Без седла? Ще повърна.

– Добре дошъл в клуба – ухилих му се и се обърнах към Афродита и Близначките. – Хайде, елате. Леле, кой идиот слага тънки токчета в снежна буря?

– Те са на ботуши – изрепчи се Афродита. – А ботушите са измислени за зимата.

– Не може да се ходи през зимата със седемсантиметрови токове – отвърнах аз и ги поведох към малката стаичка, където между принадлежностите за оседлаване бяха сгънати и няколко екипа за езда.

– Панталоните са скапани – изсумтя Афродита.

– Съгласна – кимна Шоуни.

– Напълно – добави Ерин.

Грабнах три юзди и поклатих ядосано глава.

– Просто ги облечете. В шкафа има ботуши за езда. Възползвайте се от тях.

– Да се възползваме?! – чух смаяната Шоуни, докато излизах от стаята.

– Вижда се, че се е въртяла прекалено много около кралица Деймиън – каза Ерин.

Аз затръшнах вратата. Не знаех кои бяха другите два коня, избрани от Ленобия за нас, но бях сигурна, че аз ще яздя Персефона, затова тръгнах директно към нейното отделение. Дарий нахвърля няколко бали слама една върху друга пред един от високите прозорци на помещението. Явно искаше да се качи и провери дали гарваните-демони са там.

– Зо, може ли да поговорим за малко? – надникна Деймиън през вратата.

– Да, разбира се. Влизай – казах, хванах чесалото и започнах да четкам кобилата. Деймиън остана при вратата.

– Знаеш ли… аз не мога да яздя.

– Няма проблем. Аз ще свърша тази работа. Ти само ще седнеш зад мен и ще се държиш здраво.

– Ами ако падна? Иначе съм сигурен, че тя е прекрасно животно – той помаха за поздрав на Персефона, която продължи да дъвче сламата си, без да му обърне никакво внимание. – Но е доста голяма. Дори много голяма. Да не кажа гигантска.

– Деймиън, ние обмисляме как да избягаме от училище и да прогоним древния безсмъртен и злата Висша жрица на вампирите оттук, а ти се страхуваш да се качиш на един кон?

– Без седло. Да се кача на кон без седло – поправи ме той. После кимна. – Да, така е. Страх ме е.

Изкикотих се толкова силно, че трябваше да се подпра на Персефона, защото раната ме заболя. Ето един урок, който научих току-що – ако имаш добри приятели, колкото и да се скапе животът ти, те ще намерят начин да те разсмеят.

Деймиън ме погледна изпод вежди.

– Ще кажа на Джак, че ми се смееш и той ще побеснее. Това означава, че следващия път, когато ти купуваме подарък, ще обяви стачка и няма да го опакова така, както само той умее.

– О, това ще е много жестоко от негова страна – казах и избухнах в нов пристъп на смях.

– Не може ли да бъдем малко по-сериозни? Имаме задача да победим в една война и да спасим света все пак. – Афродита застана на прага с ръце на кръста. Беше със страхотната си черна дизайнерска блузка по тялото (със златен надпис през гърдите «СОЧНИ СА») и кожени бричове, вмъкнати в английски ботуши за езда. Без токове. Нито милиметър.

Погледнах я и отново се закикотих. После зърнах Близначките, които надничаха зад нея. И двете бяха с копринени туники «Долче и Габана», с щампи на диви животни (сигурно от Пето авеню или от «Мис Джаксън» ха!), а задниците им бяха наврени в безформени бричове, завършващи в кожени ботуши за езда.

Това беше прекалено. Деймиън също не издържа и се присъедини към истеричния ми смях.

– Мразя ви и двамата! – извика Афродита.

– Започваме да откриваме, че трите имаме все повече общи неща – обърна се Ерин към Афродита.

– Абсолютно – каза Шоуни и ни изгледа зверски.

Ленобия се появи. Думите й ми подействаха като леден душ и аз веднага забравих за смеха.

– Говорих с Анастасия. Тя е готова за тръгването ви, въпреки че в момента Дракона не може да участва. Трябва да се справи с необичаен случай на Промяна. Каза ми да съобщя на Зоуи, че Старк е пристигнал и той трябвало да се погрижи за него.

– Старк ли каза тя? – попита Деймиън.

– Старк?! – зяпнаха Близначките.

– Мамка му! – изруга Афродита.

– Времето продължава да е лошо, освен това виждам някакво раздвижване по дърветата. Предполагам, че се готвят да ни хванат, докато излизаме от конюшните. Време е да тръгваме – каза Дарий, който току-що се бе присъединил към групата ни. Видя, че всички са се вторачили в мен, и попита. – Пропускам ли нещо?

– Всички сме пропуснали, но Зоуи ей сега ще ни светне по въпроса – каза Деймиън.

Задъвках долната си устна и погледът ми тръгна от приятел на приятел. Да му се не види!

– Добре, ето какво стана. Старк се Промени. Той е вторият червен вампир, след Стиви Рей, преминал през Промяната.

– Мама му стара! – изруга Ерин. – Бас държа, че си е останал кретен. – Да. А ти откъде знаеш за неговата Промяна?

– Престани да мислиш за него като за Стиви Рей. Те са съвсем различни – каза Деймиън малко по-меко от останалите.

– Тя е влюбена в него – изтърси Афродита.

– Афродита! – извиках ядосано.

– Някой трябва да обясни на кокошарника за чувствата ти към него – сви рамене тя.

– Чакай! Дай назад! Зоуи е влюбена в Старк? Това е най-тъпото нещо, което съм чувала през целия си живот – отсече Ерин.

– С изключение на закона за придобиване на шофьорска книжка в Оклахома. Да не забравяме за него, сестра ми, защото това е най-тъпото нещо, което сме чували през целия си живот – поправи я Шоуни.

– Вярно – кимна Ерин. – Но заедно с Афродита питаме: да не ти е изпила чавка акъла…

– … отново? – довърши Шоуни.

Всички ме гледаха изпитателно.

– И аз мисля, че законът за шофьорските книжки е тъпа работа – казах вяло.

– Видяхте ли? Казах ви: тя има сериозни чувства към Старк – изгледа ме победоносно Афродита.

– Сериозни лайна! – каза Ерин.

– Никога не бих повярвала – додаде Шоуни.

– Оставете я да обясни – намеси се Деймиън.

Всички замлъкнаха. Прокашлях се и заговорих:

– Добре, де, спомняте ли си стихотворението? – всички ме гледаха с присвити очи, което не беше честно. Но въпреки това продължих. – Там се казваше, че бих могла да спася човешкото у него. И аз го спасих. Поне така мисля. Надявам се.

– Но ние го хванахме да насилва едно от хлапетата, Жрице. Какво извинение намираш за това? – попита Дарий.

– Не намирам никакво извинение. Това ме отвращава. Но си спомних каква борба водеше Стиви Рей, за да съхрани човешките си черти. Тогава тя също беше ужасна – казах и погледнах към Афродита. – Ти най-добре знаеш за какво говоря.

– Да, и не съм сигурна, че можеш да й се довериш и сега. Казвам го най-отговорно, като човек, с когото тя е Обвързана.

Очаквах Близначките и Деймиън да се нахвърлят върху нея, но те си замълчаха. Накрая се обърнах към Дарий:

– Старк ми даде своята воинска клетва.

– Воинска клетва? И ти я прие?

– Да. И веднага след това той се Промени.

Той въздъхна дълбоко.

– Тогава Старк е закачен за теб, докато не го освободиш от клетвата му.

– Мисля, че това предизвика Промяната – замислих се аз. – Може би Промяната при червените хлапета е свързана с избора между доброто и злото.

– И искаш да кажеш, че чрез обета си към теб Старк е избрал доброто?

– Блазня се от тази мисъл – усмихнах се аз.

– Това не означава, че не е торта с лайна – каза Ерин.

– Мисля, че го наричаше кофа с лайна – погледна я Шоуни. – Кофа, торта – едно и също е, сестра ми.

– Това означава, че аз му вярвам – казах аз. – И искам вие също да му дадете шанс.

– В момента да дадем шанс на погрешен човек означава смърт – възрази Дарий.

Поех дълбоко въздух и казах:

– Знам.

– Един прясно променен вампир трябва да бъде отделен в Храма на Никс. Драконът ме увери, че Старк е на сигурно място там – каза Ленобия и погледна към часовника си. – Имаме десет минути. Не може ли да се захванем с по-важните неща и да оставим въпроса за надеждността на Старк за по-добри времена?

– Разбира се – кимнах бързо. – Какво следва сега?

Замолих се наум Дракона да залости здраво Старк в храма на Никс, докато прогоним Калона оттук. След това да се справим и с Неферет и да си осигурим по-добри времена, за да обсъдим въпроса с надеждността на Старк.

Бързо се справихме с юздите и на другите два коня с подходящите имена Надежда и Съдба и стигнахме до трудната част от плана.

– Продължавам да твърдя, че не е безопасно – упорстваше Дарий, навъсен като буреносен облак.

– Трябва да го направя – казах аз. – Стиви Рей я няма и аз съм единствената, която би могла да се свърже със Земята.

– Не мисля, че ще е толкова трудно – опита се Афродита да успокои своя воин. – Трябва само Зоуи да се промъкне до онова дърво, което вече е наклонило стената, да натисне още малко, после да изтича обратно при нас.

– Аз ще отида с нея – заинати се Дарий.

– С твоята мега бързина ще бъде по-лесно – зарадвах се аз. – Готова съм.

– Как ще разбера, че си успяла, за да задействам моята част от плана? – попита Ленобия.

– Ще ви изпратя малко дух. Ако усетите прилив на радост, значи сме успели и всичко е наред. Тогава трябва да кажете на Шоуни да освободи Огъня.

– Но тя трябва да запомни, че само сребърните подкови могат да издържат на огън – каза Ленобия и погледна изпитателно към Шоуни.

– Знам, това не е проблем. Вие се заемете с вашите си работи. Ние със Съдба вече се сприятеляваме – Шоуни се обърна към едрата червеникава кобила, определена за нея и Ерин, и й заговори приятелски за захарчета и още нещо.

– Пази й живота и се върни при мен – каза Афродита и целуна Дарий по устните. После отиде при Надежда, за да помогне на Ленобия с юздите.

– Тръгваме ли, Жрице? – погледна ме Дарий.

Кимнах и го оставих да ме вдигне на ръце. Дарий направи една крачка в студената бурна нощ и изведнъж всичко около нас се размаза. Той прелетя по диагонал през задния двор към онази част от високата стена около училището, на която бе полегнал един по-голям дъб от този отпред. Не знам как, но една от бурите в Тулса през миналата зима почти успя да го изкорени и той се бе подпрял на оградата. Тогава Афродита бе подметнала, че мястото е идеално за незабелязано измъкване от училище и при нормални обстоятелства беше точно такова. Знаех го от собствен опит.

Но днес не действахме при нормални обстоятелства. След миг Дарий вече беше до падналото дърво, остави ме под него и прошепна:

– Стой тук, докато се убедя, че е безопасно.

И изчезна. Клекнах под дървото и се замислих за мокрото и студено време и за изнервящия разпит, на който ме бяха подложили приятелите ми, но дочух гадния плясък на криле и веднага се изправих.

Надникнах изпод дървото точно навреме, за да видя как Дарий хваща един гарван за крилото, притиска го към земята и прерязва гърлото му. Побързах да отместя поглед.

– Хайде, Зоуи, нямаме време.

Изтичах до полегналото дърво, като се стараех да не поглеждам към трупа на чудовището. Поставих ръка на дънера и затворих очи. Потърсих в себе си север – посоката на Земята – и я призовах:

– Земя, имам нужда от теб. Моля те, ела при мен! – и изведнъж, като по чудо, насред ледената буря и фучащия покрай ушите ми вятър, усетих мирис на пролетна трева… зряло жито… и полски цветя. Наведох глава в знак на благодарност и продължих: – Знам, че това е много трудно и не бих го искала от теб, ако не беше въпрос на живот и смърт – поех дълбоко въздух, съсредоточих всичките си сетива върху ледената кора под дланта си и продължих. – Падни. Прости ми, но трябва да те помоля за това.

Дървото под ръката ми се затресе с такава сила, че паднах по гръб. Нещо изпращя и, кълна се, че зад прашенето се чу предсмъртен писък. Старият дъб се стовари върху полуразрушената стена, камъните и тухлите се срутиха и стената се отвори достатъчно, за да може да се избяга оттам.

Трепереща като лист, едва успях да си поема дъх от шока и по-скоро инстинктивно изпратих Дух към Ленобия, за да я уведоми, че сме успели. После станах, пристъпих, олюлявайки се към падналото дърво и го прегърнах с двете ръце.

– Благодаря ти, Земя – внезапна мисъл ме накара да добавя. – Иди при Стиви Рей и й кажи, че идваме. Кажи й да бъде готова.

Усетих познатото чувство, че някой ме слуша. Винаги го усещах, когато молех елементите за нещо. – Върви, Земя! Още веднъж ти благодаря, че ми помогна, и искам да знаеш, че ми е много мъчно за дървото.

– Трябва да се върнем в конюшнята – каза Дарий и ме взе на ръце. – Ти успя, Жрице.

Сложих глава на приятелското му рамо и разбрах, че плача чак когато видях мокрите следи по якето му.

– Да се махаме оттук.