Текст книги "Преследвана"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 21 страниц)

8

– Какво те накара да го напишеш? – попитах аз, все още вторачена в черните букви.

Внезапно уморена, Крамиша се отпусна тежко върху леглото, главата й се затресе напред-назад, оранжевите и черни кичури затанцуваха около тъмното й лице. Странно, но в този момент ми напомни за Стиви Рей.

– Просто изникна в съзнанието ми, като всички останали текстове. Те сами идват в главата ми, аз само ги записвам.

– И какво означават тези стихове според теб? – попита Джак и със същия успокояващ жест, с който потупваше Дукесата по главата (тя се бе свила на кълбо в краката му), я потупа по рамото.

– Не съм се замисляла. То просто дойде в главата ми и толкова – тТя замълча, вгледа се в постера, после бързо отмести поглед, сякаш се изплаши от видяното. – Всички ли са написани след Промяната на Стиви Рей? – попитах и се загледах в друг плакат. На него се виждаха няколко стиха в стил хайку.

 
«Скрити в сенките на сенките очи
чакат падналия Черен с крилете.
Приет от първо и дори обичан,
предаден после той биде.
Отмъщението му негово ще бъде сладко.
Сладко като топчета.»
 

– Благословена Никс! – достигна до мен ужасеният шепот на Ерик, съвсем тих, за да стигне само до моите уши. – Всичките са за него.

– Какво значи «сладко като топчета»? – попита Джак.

– Ами, не се ли сещаш? Като онези сладоледени топчета. Аз много ги обичам.

Тръгнахме с Ерик из стаята и започнахме да четем наред всички стихотворения. Колкото повече четях, толкова повече се затягаше възелът в стомаха ми.

 
«Злото изригна като мастило от счупена писалка,
защото бе захвърлен надалеч
и силата използвана от друг бе,
ала се завърна той, облечен в нощ като крал
със своята кралица Злата Дева.
И злото ще царува там, където няма го доброто.»
 

– За какво мислеше, докато пишеше това, Крамиша? – посочих аз към последното стихотворение.

Тя вдигна едното си рамо.

– Предполагам, че за «Дома на нощта». Ние избягахме оттам, но мисля, че не биваше да го правим. Да, знам, че за нас е по-добре да останем под земята, но чувствам, че не е добре, дето само Неферет знае къде сме. Тя е лоша Висша жрица.

– Ще ми направиш ли услуга да препишеш всички стихове на един лист?

– Ти мислиш, че съм объркала нещата, нали?

– Не, не мисля, че си ги объркала – уверих я аз, молейки се този път инстинктът ми да ме отведе в правилната посока, не да ме праща да гоня прилепи из тунелите. – Мисля, че си получила дар от Никс. Само искам да се уверя, че използваме таланта ти правилно.

– Мисля, че тя е вампир поет лауреат, при това доста подобрена версия на последния – обади се Ерик. Обърнах се към него и го изгледах остро. Той сви рамене и се ухили. – Просто ми мина през ума.

Добре, беше ми неудобно да мисля за Лорън, особено като се има предвид, че именно Ерик ми напомни за него, но дълбоко в себе си усетих, че е прав и думите му казват повече за истинската същност на Крамиша от предположенията на изтощеното ми съзнание и възбуденото ми въображение. Очевидно Никс бе протегнала ръка към това хлапе. Какво толкова му мислех, по дяволите? Аз бях единствената налична Висша жрица и само аз можех да провъзгласявам.

– Крамиша, ще те направя пръв поет лауреат.

– К-к-какво? Шегуваш ли се с мен. Шегуваш се, нали?

– Изобщо не се шегувам. Ние сме вампирска група от нов тип. Ставаме цивилизовани вампири, а това означава, че имаме нужда от поет лауреат. Ти си нашият поет.

– Ъ-ъ, по принцип съм съгласен с теб, Зо, но не трябва ли Съветът да избере новия поет лауреат чрез гласуване? – попита Джак.

– Да, и моят Съвет е тук, долу – съзнавах, че Джак говори за Съвета на Никс, онзи, който беше оглавяван от Шекина и управляваше всички вампири. Но аз също имах Съвет, – от префекти, признат от училището, с членове: аз, Ерик, близначките, Деймиън, Афродита и Стиви Рей.

– Аз гласувам за Крамиша – обади се Ерик.

– Виждаш ли, той е съвсем легален – погледнах Джак.

– Супер – засмя се той.

– Идеята е щура, но на мен ми харесва – засия Крамиша.

– Така че препиши ми тези стихове, преди да заспиш, става ли?

– Ще ги препиша, разбира се.

– Хайде, Джак, нашият поет лауреат има нужда от малко сън – каза Ерик. – Крамиша, имаш моите поздравления.

– Да, големи поздравления – присъедини се и Джак и прегърна силно Крамиша.

– Хайде, вървете сега. Чака ме работа. А трябва и да си почина. Един поет лауреат трябва да изглежда перфектно – каза строго Крамиша и хвана химикалката.

Първи напуснаха стаята Джак и Дукесата. Ние с Ерик ги последвахме надолу по тунела.

– Стихотворението наистина ли беше за Калона? – попита Джак.

– Според мен всичките са за него – казах и се обърнах към Ерик. – Ти как мислиш?

Той кимна мрачно. Изглеждаше разтревожен.

– Божичко! Какво означава това? – изплаши се Джак.

– Нямам представа, но знам, че е работа на Никс. Усещам го. Нали помните, че предсказанието за освобождаването на Калона дойде при нас под формата на стихотворение. Сега пак имаме стихове. Не може да е съвпадение.

– Ако е работа на богинята, тогава трябва да има някакъв начин да използваме стиховете в наша помощ – разсъди Ерик.

– Да, и аз си мисля същото.

– Само трябва да разберем как.

– Но за това ни е нужен някой с повече сиви клетки от моите – казах аз.

Настъпи кратка пауза, после и тримата извикахме в хор:

– Деймиън!

Призрачните сенки, прилепите и тревогите ми за червените хлапета – всичко беше временно забравено и аз забързах по тунела, следвана от Ерик и Джак.

– Вратата за депото е ей там – каза Джак и ни поведе през изненадващо уютната кухня към една странична стая, служеща явно за килер, въпреки че бях готова да се обзаложа, че някога на мястото на сега складираните пакетчета чипс и кутии със зърнени храни е имало каси с алкохол. По цялото протежение на една от стените бяха наредени догоре здраво навити спални чували и възглавници.

– Оттук ли се минава за депото? – посочих към една спусната в ъгъла на килера дървена стълба, която водеше към отворена врата.

– Да – кимна Джак.

Той тръгна пръв. Аз го последвах, подадох предпазливо глава и огледах изоставената сграда. Първото ми впечатление беше за прашна тъмнина, насичана на всеки няколко минути от проникваща през закованите с дъски прозорци и врата ярка светлина с пулсиращ светлинен ефект. Почти веднага чух трясък от гръмотевица и си спомних думите на Ерик, че навън вилнее адска буря, което не е необичайно за Тулса, дори и в началото на януари.

Но днешният ден не беше нормален, затова нямаше как да не си помисля, че бурята също не е нормална. Преди да огледам подробно помещението, извадих телефона от чантата си и го отворих. Не работеше.

– Моят също не работи. Откакто сме тук, не е показал признаци на живот – каза Ерик.

– Моят се зарежда в кухнята, но когато се качихме тук, Деймиън провери своя и той също не работеше.

– Знаеш, че бурята може да прекъсне връзките – каза Ерик в отговор на тревожния ми поглед. – Спомняш ли си онази голяма буря преди около месец? Тогава телефонът ми не работеше цели три дни.

– Благодаря ти, че се опитваш да ме успокоиш, но аз просто… не вярвам, че тази буря е природен феномен.

– Да – каза тихо той. – Знам.

Поех дълбоко въздух. Добре, естествена или не, трябваше някак да се справим и с бурята, и със ситуацията. Точно в момента нямаше нищо, ама нищичко, което можехме да направим, за да излезем от изолацията си. Навън вилнееше истинска вихрушка и ние не бяхме готови да се изправим пред нея.

Така че всичко по реда си. Огледах се. Намирахме се в малка стая с плътна стена до половината от височината й, след нея имаше гишета, като изрязани в стената прозорци, и отдавна загубили блясъка си дървени плотове отпред. Бързо съобразих, че това трябва да е била стаичката, откъдето са продавали билетите. От нея се влизаше в огромна зала. Подът беше от мрамор. В сумрака изглеждаше като намазан с масло и все още лъскав. Но стените бяха доста странни. От пода до малко над главата ми бяха голи, на груба мазилка, нагоре имаше красива мозайка. Всичко тънеше в прах и отвсякъде висяха дълги паяжини (пфу, първо прилепи, сега паяци!), но старите Арт деко цветове бяха живи и разказваха стари местни легенди за хора с пера по главите, на коне и с ресни по кожените панталони.

Докато гледах тази корозирала красота, си помислих, че от това става страхотно училище. Тук беше просторно и се усещаше много от финеса на множеството сгради в центъра на Тулса, строени през двайсетте години на двайсети век по време на петролния бум и наложения в района стил Арт деко. Потънала в мисли за това, което един ден можеше да представлява това място, пресякох празната зала и тръгнах по коридорите, които водеха от нея към други по-малки стаи. Запитах се дали има достатъчно, за да се превърнат в класни стаи. Поехме по един от коридорите и той ни отведе до широка двойна стъклена врата. Джак посочи с брадичка към нея и каза:

– Това е гимнастическият салон.

Скупчихме се пред зацапаното от годините стъкло и погледнахме вътре. При липсата на светлина успях да видя само мъгляви силуети, които ми напомниха за огромни спящи чудовища от мъртъв свят.

– Там е вратата за мъжката баня – каза Джак, после посочи затворената врата отдясно на гимнастическия салон. – Там е дамската.

– Добре, аз отивам да изпробвам душовете – казах съвсем отпаднала. – Джак, заведи Ерик при Деймиън и му разкажете за стиховете на Крамиша. Кажете му, че ще бъда в стаята на Стиви Рей, да ме търси там, ако иска да говори с мен. Надявам се да поспя поне няколко часа, така че ако няма нещо спешно, ще се съберем след това и ще се опитаме да разгадаем какво означават тези стихове.

Преместих кърпите и хавлиите, които притисках към гърдите в едната си ръка, и избърсах потта от умореното си лице.

– Трябва да си починеш, Зо. Няма как да се справиш с всичко без сън – погледна ме загрижено Ерик.

– Да. Ако Деймиън не ми прави компания, страхувам се, че и аз ще заспя прав на поста си – каза Джак и подкрепи думите си с широка и звучна прозявка.

– Близначките ще поемат скоро смяната ви – усмихнах му се аз. – Трябва да устискаш дотогава.

– Скоро ще се видим. И с двамата.

Вече им обръщах гръб, когато Ерик ме хвана за ръката и ме спря.

– Хей, ние отново сме заедно, нали?

Срещнах очите му и усетих колко е уязвим, въпреки самоуверената си усмивка. Знаех, че няма да ме разбере, ако му кажа, че преди да се върна отново при него, искам да поговорим за… добре де, за секса. Това би наранило не само егото, но и сърцето му, а аз щях да си остана сама и да си ям парцалите, защото позволих да се разделим по моя вина.

Затова казах само:

– Да, заедно сме.

Чувството за сладка уязвимост се бе отразило и на целувката му и аз я усетих ясно, когато притисна устните си в моите. Целувката му не беше търсеща и настойчива, с послание: «сега ще правим секс», а топла, нежна, нашепваща «щастлив съм, че отново си моя» и направо ме разтопи.

– Хайде, поспи малко. Скоро ще се видим – прошепна в ухото ми той, целуна ме по челото и изчезна с Джак през вратата за мъжката баня.

Останах известно време загледана в затворената след тях врата. Дали не грешах в преценката си за Променения Ерик? Разчетох ли правилно скритото зад страстната му целувка в тунела послание? Все пак той вече не беше новак. Беше изцяло променен възрастен вампир. Това го правеше мъж, въпреки че беше само на деветнайсет, на колкото беше и седмица по-рано, преди Промяната.

Или нарастването на сексуалното напрежение между нас беше нещо нормално и не произлизаше от мисълта, че сега, след като се бях разделила с девствеността си, може би съм лесна плячка? «Ерик е вече мъж», повторих си още веднъж аз. След трагедията с Лорън вече знаех, че да си с мъж е различно от това да бъдеш с момче или с новак. И сега Ерик беше изцяло променен вампир, като Лорън. Тази мисъл ме накара да потръпна нервно. «Като Лорън» не беше много приятна аналогия. Но не, той определено не беше Лорън. Никога не си бе позволявал да ме използва или да ме лъже. Макар и преминал през Промяната, той все още си беше онзи Ерик, когото харесвах и в когото бях влюбена. Не беше необходимо да се стресирам с подобни мисли. А въпросът със секса щеше да се реши от само себе си. В сравнение с проблемите, които ни стовариха на главата, онзи безсмъртен, който ни преследваше, Неферет, която държеше в злите си ръце цялото училище, червените хлапета, за които не спирах да си блъскам главата дали крият нещо, или всичко около тях е наред, комата на баба и гнусните гарвани-демони, всяващи хаос из цяла Тулса, въпросът дали Ерик ще се опита да ме вкара в леглото, или не, изглеждаше като сладка почивка след дълъг напрегнат ден или поне междучасие между тревогите.

– Зо! Ето къде си била! Може ли да дойдеш за малко? – Ерин подаде глава през вратата на женската баня. Зад нея избълва огромен облак пара. Ерин беше само по сутиен и бикини (естествено, комплект от «Виктория Сикрет»).

Успях да изтикам Ерик от мислите си и с думите:

– Извинявай… Идвам – и забързах към банята.

9

Груповият душ със свързани с водата и огъня момичета се превърна в тройно преживяване, защото премина през фазата на неловкост, после към отпускане, а накрая до истинско забавление.

В началото беше неловко, защото, ами… въпреки че сме момичета, не бяхме свикнали да се къпем заедно. Обстановката в банята не беше толкова отчайваща. Имаше около половин дузина душове (всичките нови, лъскави и красиви, без съмнение по настояване на Крамиша, Далас или и на двамата, и с помощта на небезизвестната златна карта на Афродита). Всеки от тях беше отделен от другите с душ кабина. Не, нямаше никакви врати, завеси или нещо подобно. Всъщност над входа на всяка имаше релса, което ме наведе на мисълта, че някога сигурно е имало завеси, но сега те липсваха. Виж, кабинките за тоалетните имаха врати, въпреки че не можеха да се заключват. Така че в началото ми беше неудобно да се появя гола пред приятелките си. Но всички бяхме момичета, при това хетеросексуални, затова не бяхме много впечатлени от телата и онези места на останалите две, колкото и да не им се вярва на момчетата, така че неловката част беше кратка. Освен това гъстата пара изпълваше цялото помещение и създаваше усещане за уединение.

Влязох в кабината, избрах си сапун и шампоан от богатата колекция и докато се сапунисвах, изведнъж ми се стори, че парата в помещението е прекалено много. Просто неестествено много. И това неестествено идваше от факта, че от всички душове, включително и незаетите, шуртеше гореща вода, а топлата пара се носеше на гъсти плътни облаци.

Хм…

– Хей! – подадох глава от кабинката и се опитах да намеря с поглед близначките. – Вие ли си играете с водата?

Шоуни изтри пяната от очите си и ме погледна невинно.

– Какво?

– Ето какво – посочих към гъстата пара, която вече криеше краката ми. – Това не може да се случи без помощта на хора, които знаят как да манипулират водата и огъня.

– Ти за нас ли говориш? За госпожица Огън и госпожица Вода? – подаде глава Ерин. Едва успях да видя част от русата й коса през парата. – Какво намеква тя, сестра ми?

– Според мен иска да каже, че използваме дадените ни от богинята възможности за егоистични цели, като правим гъста топла ароматна мъгла, която ще ни помогне да се възстановим след този ужасен ден – каза Шоуни със смешния си южняшки акцент на расло в саксия мамино момиче.

– Бихме ли направили такова нещо, сестра ми? – попита Ерин.

– Абсолютно да, сестра ми – каза Шоуни.

– Срамота, сестра ми, срамота! – отвърна строго Ерин с едва прикрит смях в гласа, след което двете избухнаха в близнашки кикот.

Извъртях възмутено очи, но в същото време осъзнах, че Шоуни е права. Мъглата ухаеше прекрасно и ми напомняше за пролетен дъжд, примесен със свеж аромат на цветя и трева, водата беше топла – не, беше гореща като мързелив летен ден на плажа. И въпреки че в стаята проблясваше зловещо от раздиращите небето светкавици и гръмовният грохот беше обезпокояващ, създадената от близначките атмосфера беше уютна и отпускаща.

Така започна интересната част.

– Хей, изпратихте ли от тази наслада и в мъжката баня? – провикнах се, докато миех косата си.

– Не – изкиска се Шоуни.

– Абсолютно не – засмя се и Ерин.

– Ах, хубаво е да си момиче, нали?

– Да, дори и когато трябва да си гледаме голите задници, докато се къпем в нещо подобно на конюшня – каза Ерин.

– Конюшня? – изкисках се аз. – Това автоматично ви прави кобили.

– Кобили? Ние? – извика Ерин.

– Не, не, сестра ми, тя нямаше предвид трътлести кобили, а малки сладки кобилки – каза Шоуни.

– Така може – отвърна Ерин, тръсна ръката си в моята посока и водата заплющя по тялото ми от всички страни. Не ме заболя, само ме разсмя още повече.

– Мисля да я позагрея малко – каза Шоуни, помръдна с пръст и водата стана толкова гореща, че кожата ми почервеня. Парата в кабинката ми се сгъсти още повече.

Хълцайки от смях, прошепнах:

– Вятър, ела при мен! – и веднага усетих полъха му. Раздвижих пръсти в заплашващата да ме погълне пара и казах. – Върни я на близначките!

Свих устни и духнах нежно към тях. Парата и горещата вода се завъртяха около мен няколко пъти, после се втурнаха към близначките, които се разпискаха и със смях се опитаха да ми я върнат. Естествено, не можеха да победят. Искам да кажа, хайде сега, аз мога да призова всичките пет елемента, ако се наложи, но не исках, защото това си беше една забавна версия на бой с възглавници, само дето беше с вода и всички излязохме от него мокри до кости и останали без дъх от смях.

Най-после сключихме примирие. Ако трябва да сме точни, първо накарах близначките да изкрещят няколко пъти «Предаваме се, предаваме се!» и едва след това благородно им разреших да капитулират. Усещането от меката хавлия беше прекрасно. Почувствах се пречистена и сънлива. Провесихме дрехите си близо до кабинките и призовахме водата и парата да ги изперат. После наредих на огъня и въздуха да ги изсушат. Облякохме се и слязохме в тунелите, без да обръщаме внимание на вилнеещото отвън шоу, спокойни, че сме заобиколени от земя и че ни пазят възрастни вампири, които по никакъв начин не биха позволили някой да се докопа до нас.

Върнах се в стаята на Стиви Рей и я заварих… бих казала «да спи като мъртва», ако фразата не ме караше да потръпвам от страх. Тя бе умряла или почти умирала толкова пъти, че не ми бяха останали нерви за подобни шеги. Признавам, че преди да отида от другата страна на леглото и да се мушна под завивките, се приближих на пръсти и се взрях в нея, за да се убедя, че диша. Нала вдигна глава и изсумтя сърдито, недоволна, че нарушавам спокойствието й, но после се примъкна сънливо към мен, сви се на възглавницата и сложи малката си бяла лапа върху бузата ми. Усмихнах й се и чиста, затоплена и много, много уморена, потънах в дълбок сън.

После сънувах онзи ужасен сън, който ме върна в миналото. Реших, че припомнянето на всичко, случило се през последните няколко часа, ще ми подейства като броене на овце и ще ми помогне да заспя отново, този път без сънища, но не стана така. Бях прекалено изплашена от Калона и разтревожена, защото не знаех какво трябваше да предприема.

Видях телефона си на масичката до леглото, взех го и проверих часа. Беше два и пет следобед. Значи съм спала само три скапани часа. Не беше чудно, че очите ми смъдяха, сякаш в тях имаше пясък. Бира. Имах нужда от малко безалкохолна бира. Преди да изляза от стаята, проверих отново Стиви Рей, като внимавах да не я събудя отново. Свита на кълбо в своята половина, тя похъркваше лекичко и спеше блажено като дванайсетгодишно хлапе. Беше ми трудно да си представя кървавочервените й очи, камо ли да я видя да ръмжи заплашително и да смуче кръвта на Афродита толкова настървено, че двете да се обвържат. Въздъхнах дълбоко, с чувството, че целият свят лежи на раменете ми. Как щях да се справя с всичко това, когато добрите понякога изглеждаха толкова лоши, а лошите бяха… бяха… Образите на Старк и Калона преминаха през главата ми, объркаха мислите ми и ме накараха да почувствам неудобство от самата себе си.

«Не, казах си твърдо, ти целуна Старк, но преди той да умре. Тогава беше различен. После се намеси Неферет и го промени и ти трябва да го запомниш и да приемеш, че той вече не е същият. Трябва да запомниш също, че сподели кошмара си с Калона, но не се случи нищо повече. Това беше всичко».

Това, че в този кошмар Калона ме бе нарекъл Ая, беше пълна лудост. И не беше истина. Да, бях привлечена от него, но на практика всички останали бяха усетили същото. Освен това аз си бях аз, а Ая беше, ами… тя е била просто кал, преди жените Гигуа да й вдъхнат живот и да я надарят със специални способности.

«Колкото и да е странно, сигурно изглеждам като нея», си казах. «Или ме нарече така, за да ме обърка?» Този вариант също изглеждаше възможен, особено ако Неферет му бе разказала подробности за мен.

Нала се върна на възглавницата на Стиви Рей и запреде със затворени очи. Явно наоколо нямаше и пукнато чудовище, иначе щеше да скочи и да извие гръб. Благодарна за добрата вест, аз се пресегнах и погалих нежно нейната и главата на Стиви Рей. Нито едната, нито другата отвориха очи. После отметнах лекичко одеялото и се измъкнах в коридора.

В тунелите цареше пълна тишина. За радост газените фенери все още горяха, въпреки че точно в момента не успяваха да се преборят с тъмнината по ъглите. Но въпреки че непрекъснато държах под око сенките между светлите петна около тях, страхувайки се от прилепи и какво ли още не, бях доволна, че съм под земята, а не на открито, сред облените в сребриста лунна светлина ливади или между призрачните сенки на дърветата в гората. Само мисълта за подобна възможност ме накара да потръпна. Не, не мисли за това!

На път за кухнята спрях пред стаята на Крамиша и надникнах вътре. Предположих, че онова нещо върху розовите възглавници в средата на леглото й, което се подаваше от лилавия юрган, е главата й и потърсих с поглед близначките. Те спяха на пода в спални чували, а омразната им котка Велзевул беше свита на кълбо между тях.

Пуснах завесата и се отдалечих безшумно. Не исках да ги будя, преди да е дошло време за смяната им. Изведнъж реших, че мога да си взема бирата, да освободя Деймиън и Джак от дежурството и да остана на тяхно място, като дам възможност на близначките да се наспят. Беше ясно, че нямаше да мога да заспя известно време, може би години. Добре де, пошегувах се. Почти.

В кухнята нямаше никого. Единственият шум идваше от лекото, напомнящо за дома, бръмчене на хладилниците. Отворих първия и отстъпих крачка назад, шокирана от видяното. Целият хладилник беше пълен със запечатани пликчета с кръв. Честна дума! И, естествено, устата ми се напълни със слюнка.

Затворих вратата му с трясък. После размислих и я отворих пак. Грабнах решително едно пликче. Не можех да спя. Бях под огромен стрес. Някакъв скапан паднал ангел, мощен и зловещ, ме преследваше и ме викаше с името на отдавна мъртва мръсница. Трябваше да си го призная, имах нужда от нещо много по-силно от бира, за да премина през всичко това.

Намерих ножица в най-горното чекмедже на огромния кухненски шкаф и преди да ме загложди чувството за вина и да се изругая наум, срязах пликчето и го надигнах. Знам, знам, да сърбам кръв, сякаш е плодов сок, звучи отвратително, но ми беше приятно. Нямаше вкус на кръв или поне не на онази медночервена, солена течност, която бях вкусвала, преди да получа белега. Беше хубаво и наелектризиращо, като да пиеш мед с вино (ако обичаш вино), примесено с «Ред Бул» (само че мирише по-хубаво). Усетих как се разлива из тялото ми, как ме зарежда с енергия и прогонва напрежението от нощния кошмар.

Смачках празното пликче и го хвърлих в голямата кофа за боклук в ъгъла на стаята. После грабнах бутилка бира и пликче със сирене («Доритос»). Дъхът ми и без това вонеше гадно от кръвта, така че защо да не закуся с «Доритос»?

После ми дойдоха наум две неща: първо, не знаех къде да намеря Деймиън и Джак, и второ, непременно трябваше да се обадя на сестра Мери Анджела и да разбера какво става с баба. Да, знам, че звучи шантаво да се обаждам на монахиня. И още по-шантаво е да поверя живота на баба в ръцете й. Но всичко престана да ми звучи шантаво в мига, когато се запознах със сестра Мери Анджела, игуменка на бенедиктинския манастир в Тулса. Освен за монахинските работи (молитви и други глупости), тя и другите монахини от манастира се грижеха за уличните котки в града и това беше поводът да се запозная с нея. Бях решила, че хлапетата от «Дома на нощта» трябва да бъдат по-активни в обществото. Училището ни беше в Тулса вече пета година, но ние живеехме сякаш на необитаем остров в средата на града. Всеки, който има ум в главата, знае, че изолацията и липсата на внимание са еднакво вредни. (Какво толкова, прочетох «Писмо от затвора в Бирмингам» на Мартин Лутър Кинг още в началото на втори курс.) След жестокото убийство на двама от преподавателите ни Шекина се съгласи да помогнем в някоя от благотворителните акции, при положение, че съм добре защитена. Ето как Дарий се запозна с мен и с моята група. Аз избрах да участваме в проекта «Улични котки», защото ми се стори, че при всичките котки в «Дома на нощта» за нас тази акция е най-смислена.

Сестра Мери Анджела и аз се харесахме от пръв поглед. Тя е готина личност, мъдра и не обича да съди хората. Мисли си, че Никс е поредната версия на Дева Мария (а тя е много важна за бенедиктинките). И сега мога да кажа смело, че двете със сестра Мери Анджела станахме приятелки и когато гарваните-демони нападнаха баба и тя влезе в болницата «Сейнт Джон» в кома, аз се обадих на сестра Мери Анджела и тя помолих да се погрижи за баба и да я пази от демоните. Когато земята се продъни и освободеният с помощта на «Дома на нощта» ад завладя света и Неферет уби Шекина, и накара Старк да простреля Стиви Рей, а Калона възкръсна заедно с гарваните-демони, тази, която спаси баба, като я прибра в подземията на манастира, беше сестра Мери Анджела.

Поне на теория, защото тя трябваше да отведе баба и останалите монахини в подземията. Но не се бях чувала с нея от вчера, когато телефоните ни излязоха от строя, и нямах представа какво е положението при тях.

Така че ако подредя задачите по важност, трябваше да се обадя на сестра Мери Анджела, но това можеше да стане само ако телефонът ми проработеше отново, а после да намеря Деймиън и Джак, за да ги заместя. С надеждата да убия с един куршум два заека, се върнах назад по тунела, който водеше към другия изход, където пазеше Дарий. Той щеше да ми каже как да намеря момчетата, а аз може би щях да открия място, където телефонът ми ще заработи, освен ако горният свят не беше погълнат изцяло от апокалипсиса и мобилните телефони не бяха вън от играта завинаги. За щастие солидната доза кръв ме бе изпълнила с оптимизъм и дори перспективата за един гаден свят от сорта на този във филма «Аз съм легенда» не ми се струваше толкова безнадеждна.

Едно по едно. Трябваше да правя нещата едно по едно. Първо – да разбера как е баба. После, да отменя Деймиън и Джак. И чак след това, да се опитам да разнищя онзи кошмарен сън. Спомних си гласа на черния ангел и начина, по който болката и удоволствието се сляха в едно, когато ме докосна и ме нарече «моя любов», но веднага прогоних неканения спомен. Болката не можеше да носи удоволствие. Това, което почувствах, си беше за съня, а по дефиниция «сън»(или кошмар) означава нещо нереално. И в никакъв случай не бях любимата на Калона. Някъде по това време осъзнах, че тялото ми започва да се тресе от страх и това нямаше нищо общо с Калона. Залисана в мисли за него, не усетих навреме подсъзнателното свиване на мускулите по цялото ми тяло. Сърцето ми отново препусна в галоп из гърдите. Стомахът ми се преобърна. Обзе ме ужасяващото чувство, че ме наблюдават. Обърнах се назад, очаквайки да видя ято гадни прилепи, но нямаше нищо, освен мъртвата тишина на пустия тунел.

– Съвсем откачи! – си казах на глас.

Близката газена лампа като че ли се обиди от думите ми и угасна. Разтреперана от страх, започнах бавно да отстъпвам надолу по тунела, като държах очите си на четири за всичко, което можеше да се окаже, че не е плод на въображението ми, а истинска заплаха. Така, на заден ход, стигнах до металната стълба, която водеше към приземния етаж на депото. Зави ми се свят от облекчение и хванала в една ръка бирата, а в другата – големия плик със сандвича със сиренето, вдигнах крак на първото стъпало. Тъкмо се питах как да продължа, когато през отвора отгоре се показа силна мъжка ръка и ми изкара ангелите.

– Подай ми бирата и сиренето, иначе ще се пльоснеш по задник.

Вдигнах поглед и видях усмихнатото лице на Ерик. Преглътнах бързо и извиках едно весело «благодаря». Подадох му бирата и сиренето и изкачих с лекота останалите стъпала.

В сутерена беше с няколко градуса по-студено, отколкото в тунелите, което се отрази добре на зачервеното ми от уплаха лице.

– Радвам се, че все още те карам да се изчервяваш – каза Ерик и погали пламналата ми буза.

За малко не се изпуснах да кажа, че не той, а тъмните сенки в тунела са причина за червените ми бузи, но веднага си представих как се смее и ми се подиграва, че се страхувам от прилепи. Подозирах, че причината за прекалената плашливост е онзи скапан сън. Но наистина ли исках да разкажа на Ерик, или на когото и да било, за Калона?

Категорично не! Вместо това, отвърнах:

– Тук е много студено. И знаеш, че мразя да се изчервявам.

– Да, през последните няколко часа температурата падна рязко. Термометърът направо полудя. Навън е като във фризер. Знаеш ли, прекрасна си с тези розови бузки.

– Ти и баба ми сте единствените на света, които мислите така – засмях се малко накриво.

– Защото само ние разбираме от Зоуи – засмя се и той и отвори сандвича със сиренето.

Огледах внимателно помещението. Тук също беше тихо, но не така зловещо като в тъпите тунели. Ерик разполагаше със стол, беше го сложил близо до входа със стълбата. До него имаше две газени лампи, наполовина празна еднолитрова бутилка от «Планинска роса»(Пфу, гадост!) и – изненада – книгата на Брам Стокър «Дракула». Картончето показваше, че е стигнал някъде до половината. Вдигнах вежди и го погледнах въпросително.

– Какво? Взех я от Крамиша – усмихна се виновно той и ми заприлича на малко сладко момче. – Добре де, признавам, стана ми любопитно, понеже преди време ти ми каза, че е една от любимите ти книги. Но съм стигнал само до половината, затова не ми казвай как завършва.

Усмихнах се широко, поласкана, че чете «Дракула» заради мен.

– Ох, моля ти се! Ти знаеш как завършва. Всеки знае – харесваше ми, че такъв як, висок и готин пич като Ерик чете подобни книги и гледа «Междузвездни войни». – Значи ти харесва, а?