Текст книги "Преследвана"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 21 страниц)

– Казват, че завършените вампири били верни на жриците си. Това истина ли е?

– Да – отвърна Ерик.

– Добре. Тогава се надявам, че ще се грижиш за Зоуи.

– Докато съм жив, няма да позволя да й се случи нещо – каза Ерик.

– Внимавай много – гласът на Хийт изгуби вродената си мекота и смеха, който обикновено придружаваше думите му – Защото ако позволиш да й се случи нещо, ще те намеря и вампир или не вампир, ще ти извия врата.

11

Застанах между двамата и извиках:

– Стига вече! Имам достатъчно тревоги на главата си, не ме карайте да ви ставам рефер. Боже, какви деца сте и двамата!

Двамата продължаваха да се измерват с поглед над главата ми.

– Казах, престанете! – ядосах се и забих по един юмрук в гърдите им. Те примигаха изненадано и най-после обърнаха глави към мен. Сега беше мой ред да гледам страшно. – Стига сте си мерили мускулите! Вашето перчене толкова ми писна, че ми идва да призова елементите и да ви наритам и двамата.

Хийт пристъпи смутено от крак на крак. После ми пусна една от огромните си усмивки и заприлича на малко сладко дете, току-що нахокано от майка си.

– Извинявай, Зо, забравих какво ти се е насъбрало на главата.

– Да, и аз съжалявам – разкая се и Ерик. – Знам, че няма причина да се притеснявам за него и теб – и завърши с усмивка към Хийт.

Хийт ме погледна така, сякаш очакваше да кажа: знаеш ли, Ерик, всъщност има причина да се притесняваш, защото аз все още харесвам Хийт, но не казах нищо. Не можех да го кажа. Каквото и да ставаше между мен и Ерик, Хийт беше част от стария ми живот и трябваше да си остане там. Просто не пасваше на настоящето, нито на бъдещето ми. Той беше стопроцентов човек, което означаваше, че е сто процента по-уязвим от нас при евентуална атака отвън.

– Добре, тръгвам си – наруши неловката тишина той. Пристъпи от крак на крак, после тръгна бавно към изхода. Беше почти до вратата, когато се обърна и добави – Но първо трябва да поговоря с теб насаме, Зо.

– Не мърдам оттук – обади се Ерик. – Никой не те е молил за това – наежи се Хийт. – Зо, ще излезеш ли за минутка отвън?

– В никакъв случай – приближи се до мен Ерик. – Тя няма да ходи никъде.

Тъкмо смръщвах вежди с намерението да му кажа, че не ми е началник, и той направи нещо, което ме накара да побеснея. Хвана ме за ръката и ме дръпна към себе си, въпреки че не бях направила и една крачка към Хийт. Инстинктивно се дръпнах и освободих ръката си.

Той присви сините си очи. Изглеждаше ядосан и зъл, сякаш не беше моето гадже Ерик, а непознат.

– Никъде няма да ходиш! – изскърца със зъби той.

Кръвта ми кипна. Не мога да търпя да се отнасят така с мен. Това беше една от причините да не се понасяме с втория съпруг на мама. Дълбоко в себе си Загубеняка не беше нищо повече от един голям грубиян. Сега виждах същото поведение и у Ерик. Знаех, че по-късно ще съжалявам, но в онзи момент яростта ми клокочеше толкова силно, че не можех да мисля за нищо друго. Не се развиках. Не се разплаках, нито му фраснах шамар, въпреки че много ми се искаше. Вместо това, поклатих глава и казах с леденостуден тон:

– Достатъчно, Ерик! Не мисли, че ще ми казваш какво да правя, само защото отново сме заедно.

– А ти не мисли, че ще ти позволя отново да ми изневериш с човешкото си гадже – извика Ерик.

Зяпнах от възмущение и направих крачка назад, сякаш ме бе зашлевил.

– Кое, по дяволите, те кара да си мислиш, че можеш да ми говориш така? – стомахът ми се сви до такава степен, че се изплаших да не повърна в лицето му, но бързо се взех в ръце и посрещнах гневния му поглед със стомана в очите. – Като твое гадже ти казвам, че ми дойде до гуша от теб. Като Висша жрица ти заявявам, че току-що ме обиди. А като човек с мозък в главата ме караш да се питам дали в твоята има изобщо сиво вещество. Какво си мислиш, че мога да направя с Хийт за минута-две на открит паркинг по време на снежна буря? Мислиш ли, че ще легна на цимента и ще си разтворя краката за него? За такава ли ме имаш?

Ерик не отговори, продължи да ме фиксира с поглед. В изпълнената с напрежение тишина кикотът на Хийт прозвуча като супер подигравка.

– Нека да ти дам един съвет относно Зоуи, Ерик. Тя наистина, ама наистина не обича да й казват какво да прави. Такава си е още от… чакай да се сетя… някъде от трети клас. Още далеч, преди да получи онзи белег от богинята. Винаги е мразила някой да я наставлява – той протегна ръка към мен и каза: – Е, ще дойдеш ли за малко да поговорим на спокойствие?

– Да, разбира се. Мисля, че имам нужда от малко свеж въздух – отвърнах аз, игнорирах възмутения поглед на Ерик и протегнатата ръка на Хийт и тръгнах с решителни крачки към металната врата. Макар да изглеждаше тежка и солидна, щом й ударих едно рамо, излязох в студената зимна нощ. Леденият въздух ме блъсна и подейства добре на пламналото ми лице. Вдишах дълбоко, опитвайки се да успокоя нервите си и да не изкрещя към оловносивото небе цялата насъбрала се в сърцето ми ярост.

Отначало реших, че вали, но бързо осъзнах, че беше друго. Сякаш небето пръскаше по земята малки късчета лед. Не беше силно, но постоянно. Паркингът, релсите и площадката пред депото вече блестяха като вълшебни ледени фигури.

– Камионът ми е ей там – посочи Хийт към края на пустия паркинг под едно дърво, очевидно някога посадено там да украсява тротоара около гарата. Но дълги години никой не бе полагал грижи за него и вместо да си стои примерно в кръглата дупка на бетона, то бе пораснало и корените му бяха разбили тротоара наоколо. Заскрежените му клони се люлееха застрашително близо до старата сграда, някои от тях почти лежаха на покрива й. Това ме изплаши. Ако небето продължеше да сипе лед, горката стара постройка щеше да се срути и да се разбие на хиляди парченца.

– Ела – той кимна към камиона и повдигна едната страна на палтото си върху главата ми. – Хайде да се качим, за да не ни намокри.

Огледах замръзналия сив пейзаж. Не видях нищо обезпокоително – никакви простотии от рода на половин човеци – половин птици. Беше само мокро, студено и пусто.

– Добре – отвърнах и оставих Хийт да ме отведе до камиона.

Може би не трябваше да му позволявам да ме крие под палтото си и да върви толкова плътно до мен. Не трябваше и да се притискам в него под предлог да не падна по заледения тротоар, но ми беше толкова познато и лесно да бъда до него, че изобщо не се поколебах. Няма какво да се лъжем, Хийт беше част от живота ми още от началното училище. Като изключим баба, той беше най-близкият ми човек и с него винаги ми е било уютно и леко. Без значение какво ставаше или не ставаше между нас, Хийт беше моето семейство, да не кажа, че беше по-добър от повечето ми роднини. Не можех да си представя, че някога ще се държа с него като с непознат. Той ми беше приятел много преди да ми стане гадже. Но повече никога няма да ми бъде само приятел, между нас винаги ще има нещо повече, прошепна един глас в главата ми, но аз побързах да му затворя устата.

Стигнахме до камиона. Хийт се качи и ми отвори вратата. Отвътре ме лъхна познатата стара миризма на Хийт и «Армър». (Хийт е маниак на чистотата, особено когато се отнася до камиона му, кълна се, че почиства седалките всеки ден.) Поколебах се за миг. Да седна до него в кабината беше прекалено интимно. Щеше да ми напомни за дните, когато му бях гадже. Качих се все пак, но седнах на ръба на седалката и се наведох толкова силно навън, че усещах ледените късчета да се топят по мен. Хийт се усмихна тъжно, изглежда, разбираше какви огромни усилия полагам, за да стоя по-далеч от него. Отдръпна се към вратата и се облегна на нея.

– Добре, за какво искаше да говорим? – попитах делово.

– Не искам да оставаш тук. В главата ми е истинска бъркотия, но си спомням достатъчно, за да знам, че тези тунели са гадна работа. Ти каза, че онези неживи хлапета са се променили, но въпреки това не искам да си с тях. Според мен не е безопасно – каза той. Гласът му беше сериозен и разтревожен.

– Нормално е да си мислиш, че долу е пълна отврат, но нещата наистина се промениха. Хлапетата също са различни. Върнаха си човечността. А и в момента там за нас е най-безопасно. Хийт се вгледа продължително в лицето ми, сякаш искаше да запомни всяка негова извивка, после изпусна дълбока въздишка.

– Ти си Жрицата, ти знаеш какво да правиш. Но аз не съм спокоен. Сигурна ли си, че не трябва да се върнеш в «Дома на нощта»? Може пък този паднал ангел да не е толкова лош, колкото си мислиш.

– Не, Хийт, много е лош, повярвай ми. И гарваните са много опасни. Не бива да се връщам в училище. Ти не беше там да го видиш, когато излезе от земята. Сякаш омагьоса и хлапетата, и вампирите. Направо ми се изправиха косите. Знаеш колко силна и страшна е Неферет. Мисля, че Калона е по-опасен от нея.

– Тогава наистина е лоша работа – съгласи се Хийт.

– Да.

Той кимна, но не каза нищо. Само ме погледна. Аз също го погледнах и не знам как се случи, но се предадох на неговите мили кафяви очи. Стоях мълчаливо, гледах го и изведнъж цялото ми същество закопня за него. Може би всичко идваше от онази негова сладка миризма на сапун и на Хийт, с която бях израснала. Или от топлината на тялото му. Стояхме достатъчно близо един до друг, за да я усетя.

Без да каже дума, Хийт взе бавно ръката ми, обърна я с дланта нагоре и се загледа в сложните плетеници на татуировката. Проследи с пръст една от шарките и каза тихо:

– Това, което се случва с теб, е наистина удивително. Понякога сутрин, когато отворя очи, съм забравил, че си Белязана и че живееш в «Дома на нощта», и първата ми мисъл е за теб. И си мечтая за петък вечер. Нямам търпение да дойде, защото знам, че ти ще гледаш мача и ще викаш за мен. Или скачам от леглото, за да ти купя хотдог и безалкохолна бира и да те видя преди училище – Хийт вдигна поглед от ръцете ми и ме погледна в очите. – После се разбуждам напълно и си спомням, че ти няма да си там. Това се понасяше, докато бяхме Обвързани, защото чувствах, че все още има някаква надежда, че все още част от теб ми принадлежи, но сега и тази надежда угасна.

Думите му разтърсиха душата ми.

– Съжалявам, Хийт! Просто не знам какво да кажа. Знаеш, че не мога да променя нещата.

– Можеш, Зо. – Той вдигна ръката ми, притисна я към черната тениска на екипа на «Счупената стрела» и прошепна: – Усещаш ли как бие?

Кимнах бавно. Сърцето му биеше силно, макар и малко забързано. Ритъмът му ми напомни за невероятно вкусната кръв, която изтласкаше по неговите вени. Колко добре щеше да бъде, ако можех да поема поне една глътка… Сърцето ми намери ритъма на неговото и двете забиха в синхрон.

– Последния път ти казах, че боли много да те обичам. Но сгреших. Истината е, че боли повече да не те обичам – промълви Хийт.

– Не, Хийт, замълчи! Не можем… – опитах се да говоря, превъзмогвайки желанието си. Гласът ми беше като чужд, дрезгав и приглушен, сякаш идваше от далече.

– Защо да не можем? И на двамата ни е добре заедно. Свикнали сме един с друг – той се приближи до мен. Хвана показалеца на ръката ми и прокара нежно палец по красиво лакирания ми нокът. – Наистина ли ноктите ти са толкова твърди, че можеш да разкъсаш кожата ми?

Кимнах мълчаливо. Знаех, че трябва да се махна оттук и да се върна в тунелите, към живота, който ме чакаше там, но просто не можех. Хийт също беше живот, който чакаше мен и, правилно или не, нямах сили да си тръгна от него.

Той хвана нокътя ми и го притисна към меката кожа на врата си, точно на извивката към рамото.

– Срежи ме, Зо. Пий отново от кръвта ми – гласът му натежа от желание. – Ние вече сме свързани. И винаги ще бъдем. Обвържи ме отново, моля те! Ние си принадлежим.

Той натисна нокътя ми върху врата си. Сега и двамата задишахме тежко. Нокътят ми проби кожата, направи лека резка и аз се втренчих като хипнотизирана в малката ивица върху бялата му кожа, която започна бавно да се изпълва с кръв.

Миризмата ме удари веднага. Тази до болка позната, любима миризма на кръвта на Хийт. Онази, която някога беше част от моята. Нищо не можеше да се сравни с аромата на прясна човешка кръв. Нито кръвта на хлапетата, нито на зрелите вампири има такава притегателна сила, такова хипнотично въздействие. Неволно се наведох над него.

– Да! Пий от мен! Спомни си колко хубаво ни беше – прошепна Хийт, обви ръка около кръста ми и ме придърпа към себе си.

Не можех ли да поема само една глътчица? И какво толкова, ако отново се обвържех с Хийт? Ние и така си бяхме свързани. Не може да е толкова лошо. Чувствах се страхотно, когато бяхме Обвързани. Той също, докато… докато аз не развалих всичко и не разбих сърцето му.

Избутах го от себе си и изскочих от кабината. Леденият дъжд охлади страстите и жаждата ми за кръв. Заобиколих откъм мястото на шофьора и вдигнах поглед към него.

– Трябва да се връщам – казах, опитвайки се да успокоя дишането и бесния бяг на сърцето си. – Ти трябва да се върнеш към света, на който принадлежиш. Той не е тук, Хийт.

– Какво стана, Зо? – Хийт излезе от камиона и пристъпи към мен.

Аз моментално отстъпих една крачка назад.

– Сбърках ли нещо?

– Не, Хийт. Проблемът не е в теб – казах и отметнах мократа коса от лицето си. – Ти си върхът. Винаги си бил върхът и аз те обичам. Точно затова не можем да продължим. Обвързването не е добро за теб, особено сега.

– Защо не оставиш аз да преценя кое е добро за мен и кое не?

– Защото когато става въпрос за мен и теб, ти не мислиш трезво! – извиках аз. – Помниш ли колко те болеше, когато разкъсахме връзката? Тогава ми каза, че си се чувствал толкова ужасно, че си искал да умреш.

– Тогава не я прекъсвай повече.

– Не е толкова лесно. Животът ми вече не е така прост.

– А може би ти го усложняваш излишно. Ти си тук и аз съм тук. Ние се обичаме. Обичаме се още от деца, затова трябва да останем заедно. Точка по въпроса.

– Животът не е книга, Хийт. Няма гаранция, че краят ще е щастлив.

– Ако те имам, не ми трябват гаранции.

– Точно тук е проблемът. Ти не можеш да ме имаш. Вече не – поклатих глава и вдигнах ръка да го спра, когато понечи да заговори отново. – Не! В момента не мога да направя това. Искам да се качиш в камиона и да се върнеш в «Счупената стрела». Аз ще сляза в тунела. При моите хлапета и моето вампирско гадже.

– О, моля ти се, стига! Ти и този вампирски задник? Няма начин да се примириш с неговата тъпа ревност, Зо.

– Сега не става дума за мен и Ерик. Истината е, че ти и аз не можем да сме заедно. Трябва да ме забравиш и да продължиш живота си. Човешкият си живот, Хийт – обърнах му гръб и тръгнах към входа. Чух стъпки зад себе си и извиках, без да се обръщам. – Не! Искам да си тръгнеш и да не се връщаш повече. Никога.

Затаих дъх и чух, че стъпките спират. Но и този път не се обърнах. Страхувах се, че ако се обърна, ще хукна към него и ще падна в прегръдките му.

Вече достигах до старата метална врата, когато чух първия грак. Грозният звук ме накара да се закова на място, сякаш се ударих в тухлена стена. Обърнах се назад. Хийт стоеше под ледения дъжд до дървото, на няколко крачки от камиона. Не задържах поглед върху него. Очите ми се впериха в черните клони на натежалото от лед дърво.

Нещо помръдна между сенките на голите му клони. В главата ми проблесна неясен спомен и аз примигнах няколко пъти, преди да погледна отново натам. Опитах се да си спомня къде бях виждала подобно нещо. Внезапно тъмнината се раздвижи… промени се… аз различих сянката и ахнах. Неферет! Държеше се здраво за заледения клон, онзи, който почти лежеше на покрива на депото. Очите й светеха в червено и косата й се мяташе диво около нея, като подхваната от ураганен вятър.

Тя ми се усмихна, но усмивката й беше толкова зла, че кръвта във вените ми замръзна. Докато стоях там, ужасена и вцепенена, образът й заплува, затрептя и на мястото на Висшата жрица се появи лицето на огромен гарван-демон. Кацналото на покрива на депото противно създание не можеше да се нарече нито човек, нито животно. Беше отвратителна смесица от двете и ме изпиваше с кървавочервените си човешки очи. Ръцете и краката му също бяха човешки, голи и отвратителни, те стърчаха извратено от гигантското му тяло на гарван. Видях раздвоения му език и потеклата от гнусната му паст блестяща лига и потръпнах от отвращение.

– Зоуи, какво става? – извика Хийт. И преди да му кажа да не мърда, той проследи погледа ми към надвисналите над покрива клони. – Какво е това, мамка му!

Преди да регистрирам ефекта на видяното по лицето му, птицеподобното изчадие премести поглед от Хийт към мен и издиша името ми със страшен нечовешки глас:

– Ззззоуииии! Търссссехме тееее!

Отново се вцепених. Нещо изкрещя в главата ми: «Те са ме търсили?» Но от устата ми не излезе звук. Нито предупреждение към Хийт, нито дори надигащият се в гърлото ми писък на изплашено момиче.

– Бащщщща ми ще бъъъъде мноооого доволенннн, когггато те отнеса пррри него – изсъска изчадието и раздвижи големите си криле, сякаш се готвеше да се спусне и да ме грабне в лапите си.

– Само дето няма да стане! – извика Хийт.

12

Откъснах ужасения си поглед от гарвана и видях Хийт на две крачки пред мен. Беше извадил пистолета и го насочваше към чудовището на дървото.

– Хилаво човече! – изскърца съществото. – Мислиш ли, че можеш да спреш древната сила с тази играчка?

След това всичко се разви светкавично. Съществото размаха криле, в същото време мускулите ми се раздвижиха и аз хукнах напред. Хийт натисна спусъка и над паркинга се разнесе оглушителен трясък, но демоничното същество се отмести с нечовешка бързина и миг преди куршумът да разцепи въздуха и да се забие в покритото с лед дърво, мястото, където се целеше Хийт, се оказа празно. Гарванът се спусна към Хийт, острите му нокти се извиха като на хищник и аз си спомних как в съня ми създание, подобно на това, но без физическо тяло, едва не разкъса гърлото ми. Сега гарваните имаха тела и беше ясно, че ако моментално не предприема нещо, с Хийт ще бъде свършено.

Изкрещях и със силата на страха и яростта си скочих към Хийт и го избутах встрани, точно преди гарванът да забие нокти в него, но докопа мен. Не усетих никаква болка, само странен натиск, започващ от върха на лявото рамо, който обхвана цялата горна част на гърдите ми над бюста и достигна до дясното рамо. Силата на удара ме завъртя така, че се оказах лице в лице с гарвана, който кацна на земята с отвратителните си човешки крака.

Той ме съзря и кървавите му очи се разшириха.

– Не! – изкряска с човешки глас той. – Той те иссссска жива!

– Зоуи! Божичко, Зоуи, скрий се зад мен – извика Хийт, докато се бореше да се изправи на крака, но отново се подхлъзна на заледения тротоар.

В същия момент ледената покривка, незнайно как, почервеня. Той падна тежко. Гледах го и не можех да си обясня защо. Въпреки че беше до мен и крещеше неистово, имах чувството, че гласът му идва от дъното на дълъг тунел.

Кръв? Кръв ли е това на тротоара? Колко странно! Отдръпнах съзнанието си от кървавото езеро около нас и извиках:

– Вятър, ела при мен! Поне ми се стори, че викам, но от устата ми успя да излезе само измъчен шепот. Слава Богу, вятърът имаше добър слух, защото веднага се завихри около мен.

– Закови това нещо на земята.

Вятърът ми се подчини на минутата и едно възхитително мини торнадо погълна гротескната фигура на птиче човека, чиито криле сега се оказаха безполезни. Съществото подви криле с ужасяващ крясък и запристъпва към мен, привело уродливата си глава срещу пронизващия вятър.

– Зоуи! По дяволите, Зоуи! Хийт се оказа до мен за секунди. Силната му ръка беше на раменете ми и добре, че стана така, защото усещах, че всеки момент ще се срина на земята. Усмихнах му се и с изненада установих, че плача.

– Само секунда. Трябва да приключа с това нещо – казах аз и отново се съсредоточих върху гарвана. – Огън, имам нужда от теб!

Огънят вече беше до мен и затопляше ледения въздух около нас. Вдигнах кървавия си пръст към съществото, което продължаваше неотклонно да настъпва към нас.

– Изгори го! – изкомандвах без капчица жал.

Заобикалящата ме топлина се промени от нежна вълна до стълб от всепоглъщащ огън. Направляван от волята ми, той се задвижи в посоката, определена от показалеца ми, обгради гарвана и гневните му жълти пламъци го изпепелиха. Въздухът се изпълни с отвратителна миризма на опърлено месо и горящи пера. Помислих си, че ще повърна.

– Ърх! Благодаря ти, огън! Вятър, преди да си идеш, би ли издухал тази воня далеч оттук?

Имах чувството, че произнасям думите на висок глас, но всъщност те излизаха от мен като немощен шепот. Въпреки това елементите ми се подчиниха, което беше добре, защото изведнъж ми се зави свят, заля ме вълна на слабост и аз залитнах към Хийт, неспособна да се държа повече на краката си.

Опитах се да разбера какво става, но съзнанието ми беше така замъглено, че не можех да мисля. Затова реших, че в момента не е толкова важно да разбирам какво става. Чух далечен тропот на бягащи крака и вдигнах поглед към Хийт.

– Помощ! Тук сме! Зоуи има нужда от помощ! – извика той.

Следващото нещо, което си спомням, беше лицето на Ерик до това на Хийт. Страхотно! Сега ще започнат отново да се карат, си помислих, но не стана така. Изразът в очите на Ерик, когато се вгледа в мен, ме накара да се разтревожа за себе си, но по един странен начин сякаш наблюдавах всичко отстрани.

– По дяволите – извика той и пребледня като мъртвец. Без да каже друго, разкъса ризата си (онази готината, с дълги ръкави, марка «Поло», която носеше при последния ни ритуал), и всички копчета се разхвърчаха наоколо. Зяпнах от изненада. Отдолу се показа тясна, плътно очертаваща всеки мускул на тялото му тениска – разбивач на женски сърца, и трябваше да призная, че изглежда невероятно. Ерик имаше страхотно тяло. Той приклекна от другата ми страна и каза:

– Съжалявам, но сигурно ще те заболи.

Сви ризата си на топка и я притисна към гърдите ми. Преряза ме адска болка и аз изстенах.

– Ох, извинявай, Зо, извинявай! – запелтечи той.

Погледнах надолу, за да видя какво може да боли толкова силно, и изпаднах в шок, когато видях, че цялото ми тяло е в кръв.

– К-какво… – опитах се да формулирам въпрос, но болката, примесена с нарастващо чувство за вкочанясване, не ми позволи да продължа.

– Трябва да я пренесем при Дарий – каза Ерик. – Той ще знае какво да прави.

– Аз ще я нося – каза Хийт. – Хайде, води ме при този Дарий.

Ерик кимна и направи знак с ръка.

– Да вървим.

Хийт се наведе към мен.

– Трябва да те преместим, Зо. Ако можеш, хвани се за врата ми.

Опитах се да кимна, но движението на главата ми завърши с нов стон. Хийт ме вдигна, притисна ме до гърдите си като дундесто бебе и, залитайки по леда, тръгна след Ерик. Пътуването обратно през тунелите беше кошмар, който няма да забравя никога. Хийт прекоси сутерена след Ерик. Стигнахме до металната стълба, която водеше надолу, двамата спряха и се разбраха за секунди.

– Ти слез пръв, аз ще ти я подам – каза Хийт.

Ерик кимна и се скри в дупката. Хийт застана на ръба й.

– Съжалявам – ми прошепна. – Знам, че е ужасно за теб. Целуна ме лекичко по челото, клекна и, не знам как, но успя да ме предаде на Ерик, който чакаше долу.

Казвам «не знам как», защото бях заета да крещя от болка и нямах време да следя какво точно правят двамата. Когато дойдох на себе си, видях Хийт да се приземява на пода на тунела и Ерик ме върна отново в ръцете му.

– Ще изтичам напред да намеря Дарий. Ти продължавай по главния тунел. Не се обръщай, не се отклонявай и застани там, където е най-осветено. Аз ще се върна с Дарий – нареди Ерик.

– Кой е Дарий? – попита Хийт, но се оказа, че говори на празното пространство. Ерик вече беше изчезнал.

– Много по-бърз е, отколкото си мислех – опитах се да кажа, но от устните ми излязоха нечленоразделни звуци. Забелязах, че лампата, която бе угаснала точно преди да се изкача горе, свети отново.

– Това е странно – исках да кажа, но вместо това промълвих нещо подобно на «тттттва е сттр». Поне това успях да чуя между бумтящите удари на сърцето ми в ушите.

– Ш-ш-ш-т – промълви успокояващо Хийт и тръгна възможно най-бързо напред, като внимаваше да не ме разтърсва много, защото това ме караше отново да крещя. – Остани с мен, Зо. Не затваряй очи. Гледай ме, Зо, гледай ме!

Хийт не спираше да говори и говори, което беше наистина изнервящо, защото гърдите ме боляха ужасно и всичко, което исках, беше да затворя очи и да заспя.

– Искам да спя – промълвих.

– Сега не е време за сън, скъпа. Искаш ли да си представим, че сме във филма «Титаник», който ти гледа поне хиляда пъти? Нали се сещаш, онзи, с Леонардо ди Тъпако.

– Ди Каприо – прошепнах, ядосана, че след всичките тези години Хийт все още не може да ми прости залитането по Леонардо като дете. Тогава го наричах «гаджето ми Лео».

– Както и да е – продължи той. – Помниш ли, когато веднъж ми каза, че ако беше Роуз, никога нямаше да ме изпуснеш? Хайде да изиграем онази сцена. Представи си, че аз съм онова педерастче Ди Каприо, а ти си Роуз. Ти трябва да не сваляш поглед от мен и да ме държиш здраво, иначе ще ме изпуснеш и аз ще се превърна в огромен плодов и много замръзнал сладолед за обратни.

– Кретен! – успях да прошепна.

Хийт се ухили.

– Не ме пускай, Роуз. Не ме пускай. Възстановката беше тъпа идея, но признавам, че се закачих. Първия път, когато гледах «Титаник», си изплаках очите точно на това място от филма (и като казвам, че си изплаках очите, беше точно така – с тресене на рамене, течащи сополи и хълцане – изобщо, пълна програма). Онази глупачка Роуз каза, че никога няма да го пусне, но направи точно това. Не можеше ли да се посмести малко и да вземе Лео (Джак) при себе си на онази дъска? Имаше достатъчно място, видях добре.

И докато замъгленото ми съзнание кръжеше около тази разбиваща сърцето сцена от любимия ми филм, Хийт продължаваше да ме държи здраво в ръцете си и да тича.

Тъкмо направи плавния завой на тунела, когато Ерик изникна пред нас. Дарий беше до него. Хийт спря и чак тогава чух колко тежко диша. Хм, запитах се разсеяно, дали не трябва да се засрамя от теглото си.

Дарий ми хвърли един поглед и веднага се разпореди.

– Ще я занеса в стаята на Стиви Рей. Ще стигна там много по-бързо от вас, но ми трябва помощта на този човек, така че, Ерик, покажи му накъде да върви. След това извикай близначките и Деймиън. Събуди и Афродита. Може да ни потрябва – после се обърна към Хийт. – Аз ще взема Зоуи.

Хийт се поколеба за миг. Явно не искаше да ме остави. Каменният израз на лицето на Дарий се смекчи.

– Не се страхувай, човеко. Аз съм син на Еребус и ти давам дума, че ще я пазя.

Хийт ме предаде неохотно в силните му ръце. Воинът ме погледна в очите и каза:

– Ще се движа много бързо. Довери ми се.

Кимнах едва и макар да знаех какво следва, ахнах от възхищение, когато Дарий полетя напред с такава скорост, че всичко около нас изгуби очертанията си и се сля в едно. Веднъж вече бях станала свидетел на удивителната му способност на практика да се телепортира от едно място на друго, но сега номерът беше също толкова зрелищен и спиращ дъха. Стори ми се, че са минали няколко секунди, когато Дарий се закова пред входа на стаята на Стиви Рей, дръпна завесата и влезе вътре. Стиви Рей седна в леглото и разтърка очи, после ни погледна тъпо. Изведнъж устата й се отвори от изненада и тя скочи от леглото.

– Зоуи! Какво стана?

– Гарваните-демони – отвърна Дарий. – Би ли разчистила онази маса?

Стиви Рей избута с едно движение всичко от масата до леглото. Исках да й кажа да не разхвърля всичко по земята, защото бях сигурна, че е счупила поне две чаши и видях как DVD дискове се разхвърчаха из цялата стая, но гласът не ми се подчини. Отказах се и съсредоточих всичките си сили в опита си да не умра от ужасната болка, която прерязваше на две горната част на тялото ми, докато Дарий ме поставяше на масата.

– Какво ще правим сега? Какво ще правим? – попита няколко пъти Стиви Рей и се разплака. Заприлича ми на изгубено дете.

– Хвани ръката й. Говори й нещо. Не й позволявай да изпадне в безсъзнание – каза Дарий, отвори един комплект за първа помощ и започна да вади нещата оттам.

– Зоуи, чуваш ли ме?

Усещах, че Стиви Рей държи ръката ми, но гласът й идваше някъде от километри. Трябваха ми нечовешки усилия, за да прошепна едно «да».

Тя стисна ръката ми.

– Ще се оправиш, Зоуи! Чуваш ли ме? Нищо няма да ти се случи, защото какво бих правила тогава аз… – гласът й се изгуби сред риданията, но тя превъзмогна сълзите и продължи – Не може да умреш сега, Зоуи! Ти винаги си вярвала в мен и затова аз се опитвах да бъда доброто момиче, за което ме мислиш. Страх ме е, че без теб доброто ще си иде от мен и аз ще се предам на мрака. Освен това има толкова неща, които трябва да ти кажа. Важни неща.

Исках да й се скарам да не циври като глупачка и да не говори дивотии, защото нямах намерение да ходя никъде, но през болката и вкочанясването в мен се зароди странно чувство. Единственият начин да го опиша е да го сравня с чувството, че не е справедливо. Това, което беше станало и ставаше с мен, не беше справедливо и новото усещане, повече от кръвта и повече от страха в очите на приятелите ми, ме убеди, че нещата наистина отиваха на зле и аз може би наистина се бях запътила за някъде.

Изведнъж болката изчезна и аз реших, че ако това означава да умреш, е сто пъти по-добре от онази адска болка.

Хийт връхлетя в стаята, дойде до мен и хвана ръката ми. Дори не погледна към Стиви Рей.

– Как си? Държиш ли се? – попита той и махна нежно влажните кичури от лицето ми.

Опитах се да се усмихна, но той изглеждаше толкова далеч от мен, че се усъмних дали усмивката ми ще достигне до него.

Малко след това дотичаха и близначките. Крамиша ги следваше по петите.

– Ох, не! – Ерин спря на няколко крачки пред мен и запуши уста с ръка.

– Зоуи? – погледна ме объркано и Шоуни. Очите й пробягаха по окървавеното ми тяло и тя избухна в сълзи.

– Не изглеждаш добре – поклати глава Крамиша. – Никак даже. Замълча за момент. Очите й се преместиха към Хийт, който не откъсваше поглед от мен. Толкова се тревожеше, че и бял слон да беше влязъл в стаята и да се бе разтанцувал, пак нямаше да забележи.

– Това не е ли онзи човек, дето беше тук и преди? – попита Крамиша.

Не знам защо, но освен тялото си, което сякаш вече не ми принадлежеше, усещах всичко останало, което ставаше в стаята, болезнено ясно. Близначките се държаха за ръце и плачеха толкова силно, че им потекоха сополи. Дарий все още ровеше из комплекта за първа помощ. Стиви Рей продължаваше да потупва ръката ми и се мъчеше (без успех) да задържи сълзите си. Хийт ми рецитираше безсмислени откъси от «Титаник». Всички бяха съсредоточени в мен, с изключение на Крамиша. Тя поглъщаше с гладни очи Хийт. Малките камбанки започнаха да звънят предупредително в главата ми и аз поведох истинска битка, за да възвърна контрола върху тялото си. Трябваше да предупредя Хийт да се пази. Трябваше да му кажа да се маха оттук, преди да му се е случило нещо лошо.