Текст книги "Преследвана"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 21 страниц)

32

Конете бяха готови и ни чакаха. Ерин и Шоуни вече бяха на гърба на Съдба. Шоуни държеше юздите. Преди богинята да я бележи, тя беше учила езда в часовете по английски лов в частното си училище, затова се обяви за «посредствен, но все пак, ездач». Афродита и Деймиън стояха до Персефона и Надежда. Деймиън изглеждаше, сякаш ще припадне всеки момент.

– Усетих докосването на духа и предположих, че всичко е наред – каза Ленобия, докато се суетеше около конете и проверяваше такъмите им.

– Стената е разрушена, но се наложи да убия един гарван. Сигурен съм, че скоро ще го открият – каза Дарий.

– Всъщност това е добре. Тъкмо ще ги убеди, че сте се опитали да избягате оттам – измърмори Ленобия и погледна часовника си. – Време е да се качвате по конете. Шоуни, готова ли си?

– Още от раждането си – отвърна тя. – Добре. А ти, Ерин?

– Абсолютно – отвърна Ерин.

– Деймиън?

Той гледаше Ленобия, но всъщност говореше на мен.

– Страх ме е.

Приближих се и го хванах за ръката.

– Мен също ме е страх. Но ако сме двамата, няма да е толкова страшно.

– Дори и ако сме на кон?

– Дори и на кон – усмихнах се аз. – Персефона е страхотна дама – сложих ръката му върху грациозната извивка на врата й.

– Ох! Тя е мека и топла – стресна се той.

– Хайде. Ще ти помогна да се качиш – каза Ленобия, сплете пръсти и му предложи люлката на ръцете си.

С дълга страдалческа въздишка той закрепи коляно върху ръцете й и се опита (безуспешно) да задуши гейския си писък, докато тя го мяташе върху широкия гръб на кобилата. Преди да помогне и на мен, нашата преподавателка по езда сложи ръце на раменете ми и ме погледна в очите.

– Следвай сърцето и инстинкта си и няма да сгрешиш. Изгони го, Жрице.

– Ще се постарая – обещах аз.

– Знам и затова ти вярвам – каза тя.

Скоро всички бяхме на конете и тя ни поведе към летящата врата, през която се отиваше на манежа. Малко преди това Ленобия беше изтичала и отключила задната врата, откъдето се излизаше на алеята към външната порта. Сега вече нищо, освен леда, портата, шайката гарвани-демони, баща им и побърканата бивша Висша жрица не стоеше пред нас и света.

Ленобия отвори вратата. Беше загасила лампите в тази част на конюшните, за да не могат да ни видят върху гърбовете на конете. Ние подадохме глави в ледения мрак в очакване да чуем воя на бурята.

– Давам ви две-три минути да призовете елементите – каза тя. – Внезапното усилване на бурята се дължи на магията на Анастасия, която действа от другата страна на «Дома на нощта». Така шансовете ви да останете незабелязани се увеличават. Не забравяйте, че Дракона чака на вратата на училището. Ще намушка гарвана, който е на пост, веднага щом чуе тропот на копита. Шоуни, когато си готова, изпрати огън към обора. Щом видя пламъците, ще освободя останалите коне. Те вече знаят, че трябва да се разбеснеят около сградата на училището, за да създадат още по-голяма бъркотия.

– Ясно – кимна Шоуни.

– После пренасочи пламъците към копитата на вашите коне – тя спря и се поправи. – Имам предвид към подковите на копитата им. Аз ще кажа на Персефона къде да ви отведе. Останалите трябва да я следват – Ленобия потупа нежно кобилата под мен. После вдигна поглед. – Радвам се, че те видях отново, че имам възможност да те изпратя и се надявам да те посрещна отново, Висша жрице – каза тя тържествено, сви ръка в юмрук, сложи я над сърцето си и ми се поклони.

– Богинята да те благослови, Ленобия – отвърнах. Тя понечи да си тръгне, но аз извиках след нея. – Ленобия, помислете още веднъж не е ли по-добре да се махнете оттук. Ако не можем да изгоним Калона, тримата с Дракона и Анастасия трябва да намерите начин да се скриете под земята – в тунелите под депото, в манастира или в мазето на някоя от сградите в града. Това е единственият шанс да се спасите от него.

Ленобия се спря и ме погледна през рамо. Усмивката й беше топла и мъдра.

– Ти ще успееш, Жрице – каза и продължи напред.

– Леле, твърда е като стомана – промълви Шоуни.

– Дано всичко да мине добре – промълвих. – Окей, готови ли сте?

Всички кимнаха. Поех дълбоко въздух и се съсредоточих. Бяхме с лице на север, затова сръчках Персефона надясно, към изток. Нямахме време за сантиментални сбогувания. Трябваше да действаме. Призовах бързо всяка една от стихиите и усетих, че нервите ми се успокояват, когато елементите затанцуваха из въздуха и образуваха блестящ кръг около нас. След секунда усетих в себе си и Духа. Не можах да се въздържа и се засмях с глас.

– Деймиън, Ерин, впрегнете елементите си на работа – извиках през смях.

Почувствах, че Деймиън вдига ръцете си зад мен, и видях Ерин да прави същото. Чух приятеля ми да шепне на Въздуха, да моли ледения вятър да се развихри, да задуха така, че всичко около нас да се разхвърчи. Знаех, че Ерин моли водата да увеличи ледения дъжд и да засипе света около нас.

Помогнах им да насочат елементите в правилната посока, за да можем да се движим (поне на теория) в малък мехур от спокойствие сред водовъртежа, който стихиите оформиха около нас. Двата елемента отговориха на мига. Видяхме бурята да изригва с безумна сила в нощта пред нас.

– Добре – успях да надвикам Вятъра. – Сега е ред на Огъня.

Шоуни вдигна ръце, отметна глава назад и с движение, с което сякаш хвърляше баскетболна топка, запрати горящия между дланите й огън към пълния със слама обор, както й бе казала Ленобия. Дъсчената сграда избухна в яростни пламъци.

– Сега копитата на конете – извиках аз.

Тя кимна.

– Помагай да го задържим по-дълго.

– Не се тревожи.

– Шоуни посочи към копитата на нашия кон и извика:

– Подпали подковите му!

Персефона изцвили, наведе глава и когато разпилените по двора дървени стърготини започнаха да димят, наостри уши.

– Боже мой… Трябва да се махаме оттук, преди да подпалят всичко с краката си – извика Деймиън. Стискаше ме толкова здраво, че ми беше трудно да дишам, но не посмях да кажа нищо, за да не го изплаша и да вземе да се изтърси от коня.

Вече започвах да си мисля, че наистина ще запалим стърготините, когато чух зад нас бесен тропот и разбрах, че Ленобия е освободила конете, за да блокират движението около училището и да създадат безредици, които всички щяха да отдадат на страха им от пожара в обора. Персефона разтърси грива и изпръхтя. Усетих мускулите й да се стягат и побързах да стисна здраво юздите и да извикам към Деймиън:

– Дръж се, потегляме.

Кобилата изскочи навън и се гмурна в тъмната нощ. Трите коня рамо до рамо прекосиха в галоп манежа и излязоха през портата, която Ленобия бе отворила за тях. Завиха наляво, заобиколиха зад сградата на училището и много по-скоро, отколкото си мислех, че е възможно, земята около нас засъска, облаци пара се издигнаха изпод нажежените им копита, които топяха леда по асфалта на паркинга. Изпадналите в паника коне зад нас цвилеха бясно, а наред с този ужасяващ звук се чуваха още по-ужасяващите писъци на гарваните-демони. Стиснах зъби и се замолих наум гадните създания да не докопат кобилите на Ленобия.

Копитата на Персефона съскаха заплашително при всеки допир до хлъзгавия лед около училището. – Ох, Богиньо! Погледнете! – извика Деймиън и посочи над рамото ми, към лявата редица от дървета, които ограждаха алеята.

Драконът се биеше храбро с три гарвануподобни чудовища. Шпагата му описваше сребристи фигури, докато той въртеше сръчно ръка, нанасяше и парираше удари. Когато се приближихме, гарваните се опитаха да насочат атаките си към нас, но Дракона удвои натиска си, намушка един от тях и накара другите два да се обърнат отново към него.

– Вървете! – извика той, докато преминавахме в галоп покрай него. – И нека Никс да е с вас.

Вратата беше отворена и нямах съмнения, че това е негово дело. Преминахме през нея, завихме наляво и препуснахме по пустата заледена «Утика». На светофара на Двайсет и първа улица, който не работеше, обърнахме конете надясно, слязохме от тротоара на улицата и намалихме темпото.

Градът приличаше на леден призрак. Ако не бях концентрирана в задачата си и абсолютно сигурна, че конете препускат в лек галоп надолу по Двайсет и първа, щях да реша, че сме се изгубили в странен постапокалиптичен леден свят. Наоколо нямаше нищо познато. Нямаше светлини и светофари. Нямаше коли. Нито хора. Цареше мрак и студ. Красивите стари дървета на квартала бяха покрити с толкова много лед, че голяма част от тях буквално се трошаха на малки парченца. Електрическите проводници бяха изпопадали и се виеха по платното като мързеливи пепелянки. Конете не им обръщаха никакво внимание. Прескачаха нападалите жици и клони, огнените им копита прорязваха леденото покривало и разпръскваха искри по изненаданите тротоари.

Изведнъж сред грохота на чаткащите копита и съсъка на пламъците по леда чух ужасяващия плясък на криле, после крясъка на първия, на втория и на следващите гарвани.

– Дарий! – извиках като луда. – Гарваните-демони!

Той погледна назад и кимна мрачно. После направи нещо, което ме шашна напълно. Извади от джоба на сакото си пистолет. До този момент не бях виждала никой от синовете на Еребус да носи модерно оръжие. В неговата ръка той изглеждаше някак не на място. Дарий каза нещо на притиснатата към гърба му Афродита. Тя се отмести леко, което му позволи да се обърне назад. Той вдигна ръка, прицели се и изстреля бързо половин дузина патрони. Изстрелите изтрещяха оглушително, но не бяха дори и наполовина толкова зловещи, колкото онова, което последва – писъците на простреляните гарвани, и телата им започнаха да падат от небето.

– Там! – извика Шоуни и посочи напред и малко надясно. – Нещо гори.

Отначало не видях нищо. Но после се вгледах през заледените клони на дърветата и зърнах една, втора и още, и още припламващи светлинки от свещи. Какво беше това? Манастирът на бенедиктинките? Видимостта беше ужасна, мракът и бурята – толкова дезориентиращи, че не можех да кажа със сигурност дали това е манастирът, или една от къщите превърнати в кабинети по пластична хирургия, струпани в тази част на улицата.

Концентрирай се! Ако това е място на силата, би трябвало да го почувстваш. Поех дълбоко въздух, оставих се на инстинкта си и го почувствах – непогрешимото привличане, идващо от комбинираната енергия на Духа и Земята.

– Това е! – извиках. – Това е манастирът.

Обърнахме конете надясно и полетяхме напред през пътя, през канавката и през рова, после се спуснахме между дърветата. Конете забавиха ход, за да могат да прескочат нападалите клони и проводници, преминаха през рехавата редица от дървета и излязоха на поляната. Пред нас изникна огромен стар дъб. По-ниско разположените му клони бяха отрупани с малки стъклени клетки, в които припламваха весело свещи. Зад дървото се виждаше навес за коли, а зад него беше осветеният кораб на тухлената сграда на манастира, или поне прозорците му, защото на всеки един бяха запалени свещи.

– Сега можете да освободите елементите и да успокоите топката.

Близначките и Деймиън зашепнаха на елементите си и безумието на бурята започва да утихва в студената тъмна нощ.

– Стой! – извиках и нашите верни и послушни кобили заковаха копита точно пред една величествена фигура в тъмна роба и покрита с качулка глава.

– Добре дошла, Зоуи. Чух те, че идваш – усмихна ми се тя. Слязох от гърба на Персефона и се хвърлих в прегръдките й.

– Сестро Мери Анджела! Толкова се радвам да те видя!

– Аз също се радвам да те видя, детето ми – каза тя. – Но мисля, че трябва да отложим приветствията и да се справим с черните същества, накацали по дърветата зад вас.

Завъртях се към редицата от дъбове и видях между клоните им поне дузина гарвани-демони. Зловещото шумолене на крилете им беше единственият звук в настъпилата тишина. Червените им очи светеха с адски огън.

– Мамка му! – казах през зъби.

33

– Що за език? – искрено се възмути Мери Анджела.

Дарий вече беше на земята и помагаше на Афродита и на Близначките да слязат от конете. Деймиън не изчака помощта му, слезе почти толкова бързо, колкото и аз, и застана до мен.

– Жрице – обърна се Дарий към сестра Мери Анджела, – нали не държите запалителни материали в манастира?

Смехът й ми се стори някак не на място, но в същото време усетих как нервите ми се отпуснаха.

– Разбира се, че не, боецо.

– Малко сме, за да се бием с тях, но можем да задържим кръга – каза Дарий, докато изучаваше гъмжащите от птици дървета. – Ако влезеш в него, ще си в безопасност.

Той беше прав, разбира се. Кръгът ни беше непокътнат. Центърът му беше изместен, но сребърната нишка, която ни свързваше, все още светеше между нас. – Аз ще се върна в «Дома на нощта» и ще доведа помощ – каза той.

Долових притеснение в гласа му. Каква помощ можеше да доведе? Докато бяхме там, не успях да видя нито един от братята му воини. Драконът беше фантастичен с шпагата, но и той не можеше да направи нищо срещу толкова много чудовища. Дърветата, които отделяха манастира от Двайсет и първа улица, гъмжаха от черните им сенки. И без това грохнали под тежестта на леда, клоните им пъшкаха, изнемогвайки под допълнителното тегло. Звукът от падащите по земята счупени клони беше не по-малко злокобен от птичия грак.

– Ей. Разбрах, че ви трябва малко помощ.

През целия си живот не съм изпитвала такава радост от нечий глас, както сега, когато чух ужасния провинциален акцент на Стиви Рей. Прегърнах я здраво, без да ме е грижа от тайните, които пазеше в себе си, щастлива, че я виждам жива и здрава. Видях червените хлапета да изплуват от мрака зад нея и въздъхнах облекчено.

– Ама че са гадни! – възкликна Крамиша, изкриви лице в погнуса и кимна към гарваните демони.

– Хайде да им сритаме задниците! – наду мускули Джони Бий.

– Гадни са, вярно е, но не ни правят нищо, само ни наблюдават – обади се друг познат глас.

– Ерик! – извиках аз.

Стиви Рей се отдръпна и отстъпи място на Ерик, който ме притисна към силните си гърди. Вдясно от мен настъпи раздвижване. Обърнах се и видях Джак да скача в прегръдките на Деймиън.

Погледнах към Ерик и дори тук, в центъра на този ад, ми се прииска между нас всичко да беше по-просто и лесно. И тайничко си пожелах да бъдем само аз и Ерик, вместо аз, Ерик, Старк, Калона, Хийт…

– Хийт? – освободих се бързо от прегръдката му.

Ерик въздъхна и кимна с брадичка към манастира.

– Там е. Добре е.

Усмихнах се неловко, без да знам какво да кажа.

Гласът на Дарий разпръсна настанилата се между нас тишина.

– Зоуи, Калона скоро ще бъде тук. Гарваните не ни нападат, защото виждат, че не се опитваме да избягаме. Просто ни охраняват, докато дойде той. Не забравяй каква е задачата ти.

Кимнах и се обърнах към сестра Мери Анджела.

– Калона ще ни последва дотук. Нали си спомняш, че е безсмъртен?

– Паднал ангел – кимна тя.

– Разказах ти и за нашата Висша жрица. Тя претърпява някаква лоша трансформация и аз съм сигурна, че ще дойде с него. И двамата са еднакво опасни.

– Разбирам.

– Той не може да бъде убит, но мисля, че знам как да го прогоня оттук и се надявам Неферет да тръгне с него. Но ще ми трябва помощта ти.

– Ще направя всичко по силите си – отвърна тя.

– Добре. Това, което ми трябва, си ти – казах, после се обърнах към Стиви Рей. – И ти.

Афродита застана до мен.

– И аз.

– И баба. Знам, че за нея ще бъде трудно, но ми трябва тук, отвън, или там, където се намира центърът на енергията, която усещам около нас.

– Крамиша, дете мое, ще доведеш ли бабата на Зоуи?

– Разбира се, сестро – отвърна Крамиша и забърза към манастира. – Пещерата на Дева Мария е центърът на нашата енергия.

Сестра Мери Анджела посочи зад мен между мястото, където стояхме, на североизточния край на прилежно окосена ливада, гъмжащата от чудовища малка горичка. Обърнах се да видя накъде сочи и ахнах от изненада. Как така не го бях забелязала досега? Това беше най-голямото светилище, което някога бях виждала, построено от големи блокове местен пясъчник. Всеки камък бе подбиран внимателно, за да се намести точно между другите и да се образува куполообразна форма. Напомни ми за известните амфитеатрални арени, каквито бях виждала по списанията. По протежението на вътрешните извивки се виждаха каменни пейки и естествени каменни первази. Всяко свободно местенце беше покрито със свещи, така че цялото светилище сияеше като полирано от тяхната светлина и от леда. Тръгнах към него, загледах се в красивия купол, който достигаше до няколко крачки над главата ми, и дъхът ми спря от възхита. На върха на купола се издигаше най-прекрасната статуя на Дева Мария в целия свят. Лицето й беше спокойно и ведро като молитва, по устните й играеше лека, почти неуловима усмивка. Около краката й се виеха красиви рози, сякаш тя се раждаше от тях. Вгледах се внимателно в чертите на лицето й и сърцето ми прескочи от вълнение. Познавах тази Мария. Можех ли да не я познавам?

Беше се появила пред мен само преди няколко дни в образа на моята богиня.

– Усещам силата на това място – каза Афродита.

– Леле, тази статуя наистина е много красива! – каза Джак.

Хванати здраво за ръце, двамата с Деймиън не откъсваха поглед от светилището.

– Вижте и алеята отпред. Фантастична е – добави Стиви Рей.

– Какво трябва да направим, Зоуи? – попита сестра Мери Анджела, но преди да мога да отговоря, се чу рев на автомобилен двигател и всички насочиха погледи към натежалите от гадните птици дървета и пътя зад тях.

Обърнах се бързо и проследих със свито сърце големия черен джип, същия, с който се върнах в училище – тъкмо напускаше пътя. Двигателят изръмжа, джипът се наклони рязко напред, премина през канавката, после муцуната му се показа и той продължи бясно през горичката, което накара гарваните да размахат криле и да заграчат неистово.

– Сестро, приближи се – казах. – Афродита, Стиви Рей, искам ви плътно до мен.

Ерик и Дарий отстъпиха крачка встрани и дадоха път на Афродита и Стиви Рей да дойдат при нас.

– Тук сме – каза Афродита.

– Баба също ми трябва.

– Идва. Не се страхувай – успокои ме сестра Мери Анджела.

Джипът спря толкова близо до конете, че те започнаха да цвилят, да пръхтят и да отстъпват назад. Вратите на джипа се отвориха и Калона, и Неферет излязоха едновременно от него. Тя беше облечена изцяло в черно, с дълга до земята копринена рокля и дълбоко деколте. Оттам се показваше странен крилат медальон от оникс, който падаше точно между гърдите й. Около нея пулсираше черна аура и раздвижваше гъстата коса около раменете й.

– Мамка му! – прошепна Афродита.

– Виждам – отвърнах мрачно. Калона крачеше до нея. Като изключим черните панталони, по него нямаше друга дреха. Докато се приближаваше, криле те му изшумоляха и се отвориха леко, колкото да загатнат за своето великолепие.

– Пресвета Дево Марийо! – възкликна до мен сестра Мери Анджела.

– Не го гледай в очите! – прошепнах аз. – Той може да хипнотизира хората с тях. Не му давай тази възможност.

Тя се поколеба и все още изучавайки крилатия мъж, каза:

– Той не може да ме омагьоса. По-скоро ми е жал за него. Сега вече съм сигурна, че е паднал ангел.

Не можах да се въздържа и попитах:

– На колко години е според теб?

– Много стар. По-стар от света.

Нямах време да й обясня, че на мен ми изглежда на осемнайсет, защото в този момент шофьорът слезе от джипа и се присъедини към Калона и Неферет. Беше Старк. Очите му веднага намериха моите и той ми кимна незабележимо с глава.

Чух, че Стиви Рей въздъхна изненадано, от редиците на червените хлапета се разнесе ропот.

– Това е хлапето, което ме уцели със стрелата си – погледна ме Стиви Рей.

– Да – кимнах аз. – Той се е променил. Сега е червен вампир.

– Но продължава да си е шибан плъх – изсумтя Афродита, но се усети и добави. – Извинявай, Зо.

– Не му вярвай, Зоуи – достигна до мен и гласът на Дарий. – Нали виждаш на кого служи.

– Дарий – казах строго, без да поглеждам към него, – ти трябва да ми вярваш, а това значи, да вярваш и на преценката ми.

– Но понякога преценката ти смърди – каза Ерин. – Не и когато Никс ми говори – отвърнах.

– Сигурна ли си, че я чуваш сега? – попита Шоуни.

Вгледах се в Старк, опитвайки се да открия тъмна сянка около него. Нямаше нищо, беше само Старк и очите му ме гледаха твърдо и открито.

– Абсолютно съм сигурна – отсякох аз и продължих. – Сега образувайте кръг около нас.

Близначките и Деймиън моментално изплуваха от тълпата зад мен. Деймиън отиде на източния край на кръга. Не видях Шоуни, но усетих, че заема място зад мен, а Ерин се премести отляво. За секунда си помислих, че може би ще трябва да се отделя от Афродита, Стиви Рей и сестра Мери Анджела, за да заема мястото на Земята, но бързо осъзнах, че пещерата на Дева Мария е ориентирана на север и че красивата сребърна нишка, която свързваше нашия кръг, сега включваше и нея.

– Не можеш вечно да поддържаш кръга – заговори Калона, докато приближаваше бавно към малката ни група. – Но аз мога да продължа да те преследвам до края на света.

– Деца – застана до него Неферет. Като изключим пулсиращата около нея тъмна сянка, тя изглеждаше прекрасна и невинна, като истинска Висша жрица. – Вие позволихте жаждата на Зоуи за власт да ви постави в опасна ситуация, но все още не е прекалено късно. Трябва само да се отречете от нея, да разпуснете кръга и Висшата жрица ще ви приеме отново в обятията си.

– Ако нямаше сред нас монахиня, щях да ти кажа какво да правиш с тези обятия – каза Афродита.

– Не Зоуи беше тази, която обърна гръб на Никс – извика Ерин.

– Всички знаем, че това си ти. Само че Зоуи го разбра първа – добави Шоуни.

– Злобните й думи са замъглили съзнанието ви – каза тъжно Неферет.

– А кой размъти моето съзнание? – обади се сестра Мери Анджела. – Аз почти не познавам това дете. Думите му не могат да ми повлияят, нито да ме накарат да си измисля мрака, който се излъчва от теб.

Маската на доброта и загриженост върху лицето на Неферет се пропука и тя показа истинската си същност.

– Колко си глупава, човешка жено! Естествено, че ще видиш мрака около мен. Моята богиня олицетворява нощта.

Милото изражение по лицето на сестра Мери Анджела не беше маска, затова си остана непроменено и тя каза простичко:

– Не, аз познавам Никс и въпреки че олицетворява нощта, тя не покрива с мрак своите избраници. Бъди честна пред себе си, жрице, и признай, че ти изостави богинята си заради това създание до теб.

Мери Анджела вдигна ръка към Калона и ръкава на черната й роба се нагъна.

– Нефелиме, познах те. И в името на пресветата Дева ще изрека думи, които вече си чувал. Напусни този свят и се върни в царството, откъдето си изпаднал. Покай се и може би ще ти бъде позволено да познаеш вечността в рая.

– Не смей да му говориш така, жено! – изкрещя Неферет и всичките й напъни да изглежда добра изчезнаха. – Той е бог, слязъл на земята. Би трябвало да паднеш в краката му.

Страховитият смях на Калона накара гарваните да засъскат и да се размърдат неспокойно.

– Не се карайте за мен, дами. Аз съм бог. Имам достатъчно сили и за двете ви – говореше на Неферет и сестра Мери Анджела, но кехлибарените му очи гледаха право в мен.

– Никога няма да бъда твоя, Калона – заговорих, като игнорирах всички около нас. – Аз съм вярна на принципите на моята богиня, а ти си пълна противоположност на всичко, което ни учи тя.

– Как си позволяваш… – започна Неферет, но Калона вдигна ръка и я спря.

– Грешиш, Ая. Погледни дълбоко в себе си и виж онази девица, създадена, за да ме обича.

Нещо зад мен се раздвижи и аз усетих, че някой прекосява кръга, което можеше да се случи само, ако лично богинята му разреши това. Исках да се обърна и да видя кой се присъединява към нас, но не можех да откъсна очи от омагьосващия му поглед.

Тогава някой взе ръката ми в своята и любовта разпръсна магията му. Обърнах се и видях баба. Хийт намести инвалидната й количка до мен. Видът й беше като на завърнал се от бойното поле войник. Ръката й беше гипсирана, на главата си имаше превръзка. Лицето й бе подпухнало и насинено, но усмивката й си беше същата, както и сладкият й глас.

– Правилно ли съм чула, че имаш нужда от мен, моя а-вет-си а-ге-хут са, дъще на моето сърце?

– Винаги имам нужда от теб, бабо – стиснах ръката й аз. После вдигнах поглед към Хийт, който ме поздрави с усмивка.

– Сритай задника на тоя грозник, Зо – каза той, после се отдръпна и застана до Ерик и Дарий.

През това време баба успя някак си да се изправи на крака. Направи две несигурни крачки напред и се загледа в дърветата отсреща към накачулилите се по тях гарвани.

– О, синове на моите прамайки! – извика тя и гласът й гръмна като удар по племенните барабани. – Защо му позволихте да ви превърне в чудовища? Не чувствате ли как тупти кръвта на вашите майки във вените ви? Не усещате ли, че сърцата им бият за вас?

Смаяна, видях как няколко чудовища свеждат глави, сякаш нямаха сили да гледат баба в очите. И разпознах в дълбините им мъката и объркването.

– Замълчи, Ани-юнуийа – избумтя гласът на Калона до нас.

Баба разпозна древното име на народа на чероки и се обърна бавно към крилатото същество.

– Виждам те, Древни. Не се ли научи? Трябва ли жените отново да се съберат, за да те победят?

– Не и този път, Гигуа. Този път няма да ме подмамите толкова лесно.

– Този път ще изчакаме сам да влезеш в капана! Ние сме търпеливи хора, знаеш го добре.

– Но тази Ая е различна – отвърна Калона. – Душата й ме зове от сънищата й. Няма да е далеч денят, когато събудилата се в нея женственост също ще ме повика и тогава тя ще бъде моя.

– Не! – отсякох. – Мислиш си, че можеш да ме притежаваш, сякаш съм парче земя, и това е голямата ти грешка. Наистина, душата ми копнее за теб – най-после си го признах публично и изненадващо дори за мен. Истината ми даде сили. – Но ти сам каза, че аз съм различна Ая. Аз имам свободна воля и волята ми е да не се поддам на мрака. Предлагам ти сделка: махни се оттук. Вземи Неферет и гарваните и отиди някъде далеч оттук, където ще живееш в мир и няма да нараняваш никого.

– Или? – попита той с усмивка. Беше очевидно, че всичко това го забавлява.

– Или ще сритам грозния ти задник, както се изрази моят човешки консорт – казах твърдо.

На лицето му цъфна чаровна усмивка.

– Не мисля да напускам Тулса, Ая. Този град ми харесва.

– Тогава помни, че сам си го изпроси – казах и се обърнах към жените, които ме заобикаляха. – В стихотворението пише: събрани не да победят, а да превъзмогнат. Аз съм Нощта. Аз ви доведох до сестра Мери Анджела. Тя е Духът.

Протегнах лявата си ръка и сестра Мери Анджела я стисна здраво.

– Стиви Рей, ти си Кръвта. Афродита, ти си Човека.

Стиви Рей отиде до сестра Мери Анджела и хвана другата й ръка. После погледна към Афродита, която кимна, и взе предложената й ръка.

– Какво правят те? – дочух гласа на Неферет по-близо, отколкото беше преди малко. Погледнах към нея и видях, че бърза към нас.

– Ая! Каква е тази глупост? – беше очевидно, че Калона вече не се забавлява. Той също забърза към кръга. – И Земята завършва кръга – подадох ръка на баба. – Не позволявайте на Гигуа да се присъедини към тях! – извика Калона.

– Старк! Убий я! – заповяда Неферет.

– Не Ая! – гръмна Калона. – Убий старата Гигуа.

Задържах дъха си и погледнах Старк в очите.

– Убий Зоуи! – извика отново Неферет. – И този път без грешки. Цели се в сърцето й.

Докато говореше, тъмната сянка се плъзна от раменете й и се разпростря към Старк. Видях как се уви около краката му и тръгна нагоре към торса. Видях титаничната битка, която се водеше в него. Тъмната сила на Неферет все още имаше власт над него. Стомахът ми се сви на топка. Дали силата на воинската клетва щеше да му помогне да се освободи? Исках да му вярвам. Твърдо бях решила да му вярвам. Или това беше поредната ми грешка?

– Не! – изрева Калона. – Не я убивай!

– Няма да те деля с нея! – извика Неферет. Къдриците й започнаха да се вият около нея като змии. Докато я гледах, ми се стори, че тя става по-голяма и по-висока, и разбрах, че съм била права. Това не беше предишната Неферет. Нито по външност, нито по душа. Тя се обърна отново към Старк. – Чрез силата, която подчини твоята воля, ти заповядвам: Убий Избраната. Простреляй я в сърцето!

Взрях се в Старк и мислено го призовах да избере доброто и да се измъкне от лапите на тъмната сила на Неферет. Затова станах свидетел на точния момент, когато той направи своя избор. Двамата сякаш отново се пренесохме в малката стаичка до оборите. Чух се да казвам: «Сърцето ми е твое.» Чух и неговия отговор: «Тогава и двамата трябва да останем живи. Трудно е да живееш без сърце.»

– Ето целта, която моята стрела няма да пропусне – проговори той, загледан в мен, сякаш двамата бяхме абсолютно сами. – Онази част от сърцето на моята лейди, която е в мен.

И щом взе решение, сенките, които поглъщаха тялото му, се отдръпнаха на мига. Изведнъж разбрах какво се кани да причини на себе си и се паникьосах.

Прицели се уж в мен, опъна лъка и стреля. В същия момент извиках с всички сили:

– Въздух, Огън, Вода, Земя, Дух! Чуйте ме! Не позволявайте на стрелата да го достигне! Насочих енергията си към Старк и изпратих натам всичките пет стихии. Стрелата затрепери, извъртя се и след миг полетя обратно към сърцето на Старк. Стихиите я настигнаха на няколко сантиметра от гърдите му и я взривиха, разбиха я на малки парченца с такава сила, че Старк падна по гръб и се преви, но остана недокоснат от стрелата.

– Ах, ти, бясно вълче! – изкрещя Неферет. – Няма да те оставя да победиш!

Без да й обръщам внимание, подадох ръка на баба и повторих:

– И Земята завършва кръга.

Тя пое ръката ми и така, свързани в едно, посрещнахме атаката на Калона и Неферет.

– Не ги проклинайте – гласът на сестра Мери Анджела беше тих и спокоен, сякаш идваше от друг свят. – Той е дете на мрака и гневът, и клетвите не му влияят.

– Благослови ги – досети се Стиви Рей.

– Да, хората, изпълнени с омраза, не знаят как да се справят с любовта – погледна ме бързо Афродита и се усмихна.

– Благослови го, бабо. Ние ще се присъединим към теб – казах и аз.

Гласът на баба звънна в нощта, подсилен от енергията на Духа, Кръвта, Нощта и Земята, свързани чрез човешката любов.

– Калона, у-до мой – използва тя езика на чероките за думата «брат». – Благославям те! – и зареди древната благословия на езика на чероките, толкова близка на сърцето ми, че я почувствах като завръщане у дома. – Нека райските ветрове да стоплят дома ти…

Останалите петима повторихме:

– Нека райските ветрове да стоплят дома ти…

– И великият дух да благослови всеки, прекрачил прага му… – продължи баба.

Този път към нас се присъединиха Деймиън и Близначките. Гласът на баба звучеше все по-силно и твърдо.

– И мокасините ти да оставят щастлива следа по снега…

Когато извисихме глас да повторим думите й, всички, които бяха с нас в кръга, се включиха към нашия хор. Чух думите да звучат някъде зад нас и разбрах, че монахините бенедиктинки са излезли от своето светилище, за да прибавят своите молитви към нашите.