Текст книги "Преследвана"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 21 страниц)

Зарових проблема с Ерик дълбоко в ума си и прецених, че бих могла да се възползвам от поканата му. Така или иначе вече бяхме един до друг в леглото. Той сложи ръка на рамото ми, а аз се опитах да се отпусна, докато слагах глава на гърдите му. Веднага започнах да се тревожа, че може би не му е много удобно. Тежах ли му? Не бях ли прекалено близо? Или недостатъчно близо? После усетих ръката му върху главата си. Първо си помислих, че ще я отмести (защото му тежи), ще ме удуши и какво ли още не. Затова се изненадах, когато започна да гали косата ми, като че ли бях любимата му кобила.

– Имаш хубава коса. Казвал ли съм ти го, преди да умра, или само съм си го мислил?

– Вероятно си го мислил – отвърнах аз.

– Исках да ти кажа, че днес изглеждаше много секси, когато те видях гола, но няма да е много правилно да говоря такива неща, когато сме в леглото, с уговорката да не правим нищо друго.

– И аз мисля, че няма да е правилно. Притаих дъх и се приготвих да избягам от прегръдката му – той се засмя и гърдите му забоботиха под ухото ми.

– Няма ли най-накрая да се успокоиш?

– Ако забравиш, че си ме видял гола.

– Добре – той продължи да гали косата ми известно време, после го чух да казва. – Този гарван направо те е разпорил.

Не беше въпрос, но въпреки това казах:

– Да.

– Калона не иска да те наранява и предполагам, че когато синът му се върне, ще хвърчат глави.

– Той няма да се върне. Аз го убих. Изгорих го – казах простичко.

– Добре – отвърна той. – Зоуи, ще ми обещаеш ли още нещо?

– Да, но виждам, че не се радваш, когато спазвам обещанията си.

– Ако изпълниш това, ще ме направиш щастлив.

– За какво става дума?

– Обещай ми, че ако се превърна в чудовище като тях, ще изгориш и мен.

– Не мога да ти обещая такова нещо с лека ръка – казах аз.

– Помисли си добре, защото може да ти се наложи наистина да го изпълниш.

Замълчахме отново. Единствените звуци в стаята бяха тихото похъркване на Нала в краката ми и ударите на сърцето на Старк под ухото ми. Той продължи да ме гали по косата и не след дълго, клепачите ми натежаха. Но преди да заспя, трябваше да му кажа още нещо.

– А ти ще направиш ли нещо за мен? – попитах сънено.

– Всичко, което пожелаеш – отвърна Старк.

– Престани да наричаш себе си чудовище.

Ръката му замръзна за момент. Размърда се и миг след това усетих устните му върху челото си.

– Хайде, заспивай вече. Аз ще бдя над теб. Унесох се в сън под нежното движение на ръката му. Този път Калона не дойде в съня ми.

25

Когато се събудих, Старк го нямаше до мен. Бях бодра и умирах от глад. Протегнах се, прозях се и видях стрелата на възглавницата. Беше я счупил надве, което веднага привлече вниманието ми. «Счупената стрела». Знаех добре какво символизира счупена надве стрела. «Мир. Край на войната.» Под стрелата имаше бележка и на нея беше написано името ми. Разгънах я и прочетох:

«Наблюдавах те, докато спеше, и ти изглеждаше напълно спокойна. Ще ми се и аз да се чувствам така. Да затворя очи и да усетя покоя. Но не мога. Не чувствам нищо, когато не съм с теб, а дори тогава единственото, което искам, е нещо, което знам, че никога няма да имам. Оставям ти това.

Старк.»

– Какво означава това? – попитах Нала.

Тя кихна, измяука недоволно към мен, скочи от леглото и отиде при купичката си за храна. После се обърна към мен и запреде като бясна.

– Добре, добре. Аз също съм гладна.

Нахраних котката и докато се обличах, се замислих за днешния ден в училище. Бях сигурна, че ще е странно. После използвах машата, за да укротя буйните си кичури, и излязох.

Изтичах надолу по стълбището и влязох в кухнята тъкмо навреме, за да се вредя за любимата ми зърнена закуска. После отидох при близначките, които си шушукаха нещо със събрани глави. Изглеждаха ядосани.

– Здравейте, момичета – седнах до тях и напълних догоре купата с шоколадовата зърнена вкуснотия. – Какво става?

Ерин заговори малко по-високо, колкото да включи и моите уши към тези на Шоуни.

– Веднага ще разбереш какво става, само поседи десетина минути.

– Да. Огледай добре това стадо.

– Добре – казах бавно, налях си мляко и огледах децата в залата, като се надявах да не бия на очи. Отначало не забелязах нищо особено. Момичетата бързаха да си вземат протеинови шоколадчета, зърнени закуски или друга любима закуска. Но постепенно разбрах. Странното не беше в това, което виждах, а в това, което не виждах. Не чувах обикновените закачки между тях, никой не дърпаше косата на никого и никой не обясняваше на никого какво да направи с майка си. Никой не говореше за момчета. Изобщо. Никой не се оплакваше, че не си е написал домашното. Всъщност никой не казваше нищо. Всички дъвчеха, дишаха и се усмихваха. Непрекъснато.

Обърнах смаян поглед към близначките.

– Стадо овце – каза с устни Ерин и Шоуни кимна в съгласие.

– Дразнят ме почти колкото онази кофа с лайна, Старк.

Опитах се да излича всякакъв намек за вина от гласа си и попитах:

– Старк ли? Кофа с… Защо, какво е направил?

– Влезе тук точно преди да слезеш и се държа като господар. Изобщо не му пука коя ще изнасили и коя ще ограби днес. Горките момичета – каза Шоуни все още шепнешком.

– Трябваше да видиш Бека. Заприпка след него като кученце – сви устни Ерин.

– И той какво направи? – попитах, притаила дъх.

– Горкичката Бека. Той дори не я погледна – поклати глава Шоуни.

– Сякаш е парцал, в който се е избърсал и вече не става за нищо, освен за боклука – въздъхна Ерин.

Замислих се как да продължа, за да набера повече информация за действията или бездействието на Старк, без да покажа на близначките, че темата ме интересува повече, отколкото е нормално. Реших да кажа нещо в негова защита, колкото да ги предизвикам, но в същия момент очите на Ерин се разшириха и тя се загледа в пространството зад мен.

– Говорим за вълка… – каза Шоуни злобно.

– … а той – в кошарата – довърши Ерин. – Бъркаш масата. Твоите обожателки са ето там и ето там – каза високо Шоуни и посочи с ръка към другите момичета в столовата, които спряха да дъвчат и също забиха погледи някъде зад мен. – Не си за тук.

Завъртях се на стола и видях Старк. Очите ни се срещнаха. Моите със сигурност бяха ококорени и изплашени. Неговите бяха топли и дълбоки, можех да се закълна, че чувам въпроса в тях.

Без да обръщам внимание на другите, казах:

– Здравей, Старк – внимавах много да не прозвуча прекалено радостно или пък студено. Просто му казвах «здравей», като на всички останали.

– Изглеждаш по-добре от последния път, когато те видях – каза той.

Усетих, че бузите ми пламват. Последния път, когато ме видя, бяхме заедно в леглото. Докато гледах в очите му и се чудех какво бих могла да му кажа пред всички останали, Ерин се обади:

– Голяма изненада, няма що. Естествено, че ще изглежда по-добре от вчера, когато те гледаше да душиш Бека.

– Естествено – припя Шоуни.

Старк отмести поглед от мен. Видях очите му да святкат застрашително в червено, докато се взираше в близначките.

– Говоря със Зоуи, не с вас. Така че си затваряйте устата.

Нещо в гласа му ме накара да потръпна от страх. Не че повиши тон. Нито изразът на лицето му се промени. И въпреки това ми заприлича на навита на кълбо отровна змия, готова да нападне. Вгледах се и забелязах, че въздухът около него се накъдри леко, като мараня над тенекиен покрив в горещ летен ден. Не знам дали близначките го видяха, но определено усетиха нещо. Пребледняха като платно, но не ми остана време да ги изследвам. Цялото ми внимание беше насочено към Старк. Разбрах, че виждам чудовището, за което говореше вчера. Разбрах също, че ставам свидетел на онази мигновена промяна, за която ми бе споменала Стиви Рей – преди да намери отново човешката си същност.

Затова ли се интересувах толкова много от Старк? Защото бях видяла как Стиви Рей се бори със същата тъмна сила и я побеждава? И се надявах той също да я победи? Но мъчителната битка за душата на Стиви Рей ме бе научила на едно – хлапе в такова състояние може да бъде много опасно.

Потиснах страха си и попитах спокойно:

– Какво искаше да ми кажеш, Старк?

Лицето му се напрегна от битка, която знаех, че води с чудовището в себе си, онова, което беше готово да прескочи масата и да изяде близначките на една хапка. Мина доста време, преди той да върне погледа си към мен. Очите му все още проблясваха в червено, когато заговори:

– Всъщност не исках да ти казвам нищо конкретно. Току-що намерих това. Твое е, нали? – той вдигна ръка и аз видях чантата си. Погледнах го в очите, после отново се върнах на чантата. Спомних си, че се бои от дамски чанти, както аз от паяци. Вдигнах за втори път поглед и му се усмихнах.

– Мое е, благодаря – взех я от него и ръцете ни се докоснаха. – Веднъж едно момче ми каза, че дамските чанти били като паяците.

Червеното в очите му угасна, сякаш някой завъртя ключа. Ужасната тъмна аура също изчезна. Старк уви пръст около моя за част от секундата, после пусна чантата и ръката ми.

– Паяци ли? Сигурна ли си, че си го разбрала правилно?

– Сто процента. Още веднъж ти благодаря.

Той сви рамене, обърна се и излезе от помещението. В същия миг всички новачки, без мен и близначките, зашепнаха възторжено колко готин и колко секси е Старк. Аз изядох мълчаливо закуската си.

– Не е ли страшен? – погледна ме Шоуни.

– Не ти ли прилича на Стиви Рей преди Промяната? – попита Ерин.

– В общи линии – вдигнах рамене, после сниших глас. – Забелязахте ли нещо из въздуха около него? Като тъмни вълнички или черна сянка?

– Не, бях заета да се страхувам, че може да ме изядат, и нямах време да гледам около него – отвърна Ерин.

– Аз също – каза Шоуни. – Затова ли те вълнува толкова? Защото прилича на Стиви Рей преди Промяната?

Свих рамене и напълних устата си със закуската, за да не се налага да отговарям.

– Не се шегувам, Зо. Знам какво се казва в стихотворението на Крамиша, но трябва да внимаваш с него. Той е зловещо същество

– каза Ерин. – А и стихотворението може да не се отнася за него – добави Шоуни.

– Трябва ли да го обсъждаме точно сега? – попитах нервно.

– Не. Той е от нулева важност за нас – каза бързо Шоуни.

– Даже нула на квадрат – кимна Ерин и добави. – Няма ли да провериш дали не ти е свил нещо от чантата?

– Да, добре. Отворих я, погледнах и започнах да изброявам на глас: – Телефон… гланц за устни… готини слънчеви очила… портмоне… да, парите са тук. И шофьорската книжка… и…

И замлъкнах, когато видях сгънат лист хартия с нарисувана счупена наполовина стрела. Под стрелата пишеше:

«Благодаря ти за тази нощ».

– Какво? Да не е скъсал нещо? – попита Ерин и проточи врат в опит да надникне в чантата ми.

– Не – побързах да й затворя устата. – Само използвани носни кърпички. По-добре да ги беше скъсал.

– И въпреки това е гадняр – измърмори Ерин.

Кимнах, изхъмках в знак на съгласие и довърших закуската, докато си мислех за топлата ръка на Старк върху косата ми.

Часовете бяха no bueno para me, както би казала учителката ни по испански, ако не се бе вляла в овчето стадо. И най-лошото от всичко беше, ако не броим гарваните-демони, които щъкаха навсякъде, почти успях да убедя себе си, че всичко е почти нормално. Но «почти» е велика дума.

Към това се прибави и промяната в програмата ми през втория срок. Сега бях в един клас със съвсем различни деца и никой от тях не се казваше Деймиън или близначките. Афродита също не се виждаше никъде и започнах да се тревожа, че гарваните-демони може да са закусили с нея и с Дарий, въпреки че доколкото познавах Афродита, двамата вероятно все още си играеха на «чичо доктор» в стаята й.

Ето такава беше картинката, когато седнах на чина си за първия час по литература. Когато Шекина размести часовете ми, за да премина в класа за напреднали по социология на вампирите, пропусна да спомене, че наред с това ще ме изстрелят в следващото ниво по литература и испански. И сега стомахът ми се сви, докато чаках професор Пентесилея да даде някакво литературно произведение и съответно есе към него. Всичко това беше толкова далече от мен в момента, че няма накъде.

Но тревогите ми се оказаха напразни. Професор Пентесилея беше там. Изглеждаше същата красива и изтънчена жена, но се държеше като напълно непознат вампир. Тя беше най-готината учителка по литература, която даже не съм се надявала да имам, но започна часа с тест по граматика. Да. Вторачих се невярващо в купчината ксерокопирани отпред и отзад листове пред себе си, които тя поиска да попълним. Беше включила всичко – от свързващите запетайки до чертаенето на схема на сложното изречение (честна дума).

Има деца… предполагам, че по-голямата част от онези в градските училища сигурно не биха започнали да припадат, ако получат подобна задача, но тук ставаше дума за професор Пентесилея от «Дома на нощта». Всички учебни часове тук бяха всичко друго, но не и скучни. И сред всички напълно нескучни професори професор Пентесилея се отличаваше като най-нескучната. Тя ме спечели още през първите шейсет секунди на първия час от първия ми ден в Дома, като обяви, че ще разгледаме книгата на Уолтър Лорд «Последната нощ на Титаник» за потъването на големия кораб. Само по себе си това беше супер, но прибавете към него и факта, че професор Пентесилея е живяла в Чикаго по времето, когато корабът е потънал, и ни разказа възхитителни подробности, не за хората на кораба, а за това как е изглеждал животът в началото на двайсетия век, и ще получите истински готин час.

Вдигнах поглед от скучния тест към бюрото й и я видях да седи като топка за крикет и да гледа с каменно лице в монитора на компютъра си. Харизмата й днес я нямаше никаква, определено беше паднала на нивото на скапаните даскали от средностатистическите гимназии на юг оттук.

Професор Пентесилея също бе станала част от стадото. Следващия час имахме испански. Второто ниво на испанския ми се стори невъобразимо трудно (по дяволите, първо ниво също беше ужасно трудно), а професор Гарми се бе превърнала в истинска не учителка. За мен часовете по испански и преди бяха пълно слънчево затъмнение, защото се говореше на испански и в никакъв случай на английски, но сега Гарми беше просто неузнаваема. Хвърчеше като луда из стаята и помагаше на децата да направят описание на някаква картина с цяла банда котки, ъ-ъ, «gatos», размотаващи някакво кълбо, ъ-ъ, «hilo», или нещо подобно. (Наистина съм много зле по испански). Вампирските й татуировки приличаха на пера и преди тя ми напомняше на малка испанска птичка. Сега, докато я гледах да прелита от хлапе на хлапе, на прага на нервния срив, ми заприлича на нервозно врабче.

Втората овца от стадото на професорите. Но въпреки това бях готова да уча цял ден испански с професор Гарми, ако това означаваше да не влизам в третия час по социология на вампирите за напреднали с преподавател… точно така, познахте от първия път – Неферет.

Още през първия ден в «Дома на нощта» аз се противопоставих категорично на идеята да ме сложат в класа за напреднали по социология на вампирите. Още от началото исках да съм си на мястото. Нямах желание да се превърна в парашутистката от трети подготвителен, приземила се на шесто ниво, защото е «тооолкова специална».

Но не след дълго разбрах, че просто нямаше начин да остана инкогнито. И оттогава се борех със статута си на «специална» заедно с отговорностите (и неудобствата), които вървят с него. Но колкото и да си повтарях, че социология на вампирите е просто един от учебните предмети, продължавах да треперя преди всеки час.

А това, че преподавателят ми се казваше Неферет, не ми помагаше с нищо.

Влязох в клас, намерих свободен чин в дъното на стаята и тръгнах към него, докато се опитвах да се въплътя в едно от онези лениви хлапета, които проспиваха живота си и се събуждаха само за да се преместят от един кабинет в друг, оставяйки след себе си спомена за разчекнатите им от прозяване челюсти и яркорозови белези по челата.

И сигурно щях да успея, ако Неферет се бе присъединила към стадото като предишните учители. Но тя не беше. Напротив, излъчваше сила и мощ, а блясъкът в очите й можеше да мине за щастие пред непосветените, но аз веднага разпознах злорадството в тях. Цялата ми заприлича на огромен паяк, който издевателстваше над жертвите си, докато им отхапваше главите и се оглеждаше за нови попълнения.

Освен че ми заприлича на паяк, забелязах, че Неферет отново не е със символа на Никс – избродирана със сребърна нишка богиня с вдигнати нагоре ръце, които държат лунен сърп. Вместо него на врата й имаше златна верига, от която висяха издялани от черен камък криле. За пореден път се запитах защо никой не забелязва, че тази жрица се е побъркала напълно. И не вижда, че излъчва черна енергия, която изпълва пространството около нея с тъмнината на бурна нощ, миг преди небето да се разцепи от светкавици.

– Днес ще се спрем на един аспект от нашите умения, който може да бъде използван само от вампири и много рядко от напреднали новаци. Затова днес наръчниците за новаци няма да ви трябват, освен ако не искате да направите допълнителни бележки в отдела по психология. Моля, отворете текстовете си на страница четиристотин двайсет и шеста, където започва главата за прикриването.

Тя задържа лесно вниманието на малобройния клас. Започна да обикаля напред-назад из стаята, невероятно красива и царствена в поръбената със златен ширит дълга черна рокля, чието черно преливаше като разтопен метал във всички цветове на дъгата. Тъмната й коса беше прибрана отзад, а останалите прекрасни къси къдрици ограждаха красивото й лице. Гласът й беше школуван и приятен за слушане. Но мен ме плашеше до смърт.

– Искам да прочетете сами главата. Домашната ви работа е да запишете в дневник всичките си сънища през последните пет дни. По време на сън всички скрити желания и неоткрити досега способности излизат на повърхността. Преди да заспите, искам да се съсредоточите в текста и да си помислите какво означава за вас прикриването. Какви тъмни тайни криете от света? Къде бихте избягали, ако не искате да ви открият? Какво бихте правили, ако знаете, че никой не ви гледа? – тя направи кратка пауза и изгледа поотделно всеки един от нас. Някои ученици й се усмихнаха свенливо, други отбягнаха виновно погледа й. Но като цяло класът показа по-голямо оживление в сравнение с другите часове.

– Бритни, скъпа, би ли прочела на глас пасажа за прикриването, който е на страница четиристотин трийсет и втора?

Бритни, дребничка мила брюнетка, кимна, намери страницата и зачете:

«ПРИКРИВАНЕ

Много от децата в подготвителните класове знаят, че трябва да прикриват присъствието си сред хората от външния свят, т. е. човеците. Те практикуват и овладяват тази своя способност, като се измъкват от училище по време на ритуалите извършвани пред очите на хората извън Дома. Но това е само малка част от уменията, които притежават зрелите вампири. Дори и онези без особени способности могат да призоват нощта и да скрият движението си от по-слабо развитите сетива на обикновения човек.»

Тук Неферет я прекъсна.

– В този урок ще научите, че всеки вампир може да се промъкне незабелязано сред хората и това умение е изключително полезно, защото хората имат склонност да осъждат остро действията ни.

Забила поглед в учебника, аз се замислих върху думите й. Не можех да повярвам, че съм единствената, забелязала предубеждението на Неферет към хората. В същия момент чух гласа й над мен.

– Зоуи, радвам се, че най-сетне се премести в класа, който отговаря на способностите ти.

Вдигнах бавно поглед към студените й зелени очи и се опитах да отговоря като средностатистически новак.

– Благодаря. Винаги съм харесвала часовете по социология на вампирите.

Тя се усмихна и неочаквано ми заприлича на онова зловещо чудовище от стария колкото баба ми филм «Пришълецът» със Сигърни Уивър, което яде хора.

– Чудесно. Защо не прочетеш на глас следващия параграф?

Доволна, че имам повод да отклоня поглед от нея, намерих параграфа и зачетох:

«Новаците трябва да знаят, че прикриването коства много усилия. Изискват се енергия и сериозни способности за концентрация, за да може да се призове нощният мрак, независимо за какъв период от време става дума. Важно е също така да се осъзнае, че прикриването си има своите ограничения. Някои от тях са, както следва:

1. Практиката е изтощителна и може да причини крайна отпадналост.

2. Могат да бъдат скрити само органични неща, затова прикриването се осъществява по лесно, ако вампирът е гол.

3. Опитите да се прикрият коли, мотори и дори велосипеди, са безплодни.

4. Както при прилагането и на останалите ни способности, прикриването си има своя цена. При някои се явява умора и главоболие, при други последствията са далеч по-лоши.»

Стигнах до края на страницата и я погледнах.

– Достатъчно, Зоуи. Кажи ми какво научи от този текст? – попита тя и очите й ме пронизаха.

Всъщност току-що научих, че аз и приятелите ми не бихме могли да избягаме от «Дома на нощта» с джипа, освен ако някак си не получим официално разрешение за напускане на «Дома на нощта». Но естествено не казах това. Опитах се да добия вид на прилежна ученичка и почти изпях:

– Научих, че не можем да скрием от хората коли, къщи и други подобни.

– И от вампири – добави тя с тон, който за всички останали можеше да мине за загрижен и учителски. – Запомни, че другите вампири виждат неорганичната материя зад покривалото.

– Ще запомня – обещах тържествено. И наистина го запомних.