Текст книги "Преследвана"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 21 страниц)

Дощя ми се да седна по средата на мокрия път и да заплача с глас. Как щях да ги измъкна оттук? Имах нужда от джипа, но не можех да го скрия от погледа на Неферет. Другият вариант беше да се движим пеша, което щеше да ни забави дори и при нормални обстоятелства. А при тази буря, която покриваше улиците и тротоарите на Тулса с лед и мрак, за нас щеше да бъде не просто бавно, а непосилно.

Вече достигах входа на конюшните, когато дочух присмехулен грак от клоните на големия стар дъб пред сградата. Първата ми реакция беше да се плъзна бързо към вратата и да се скрия вътре. Дори забързах натам, но изведнъж се ядосах и се заковах на място. Поех дълбоко въздух, за да се успокоя, и без да поглеждам към птицеподобното създание с ужасяващи човешки очи, което ме гледаше втренчено от клоните на дъба и всяваше страх в душата ми, прошепнах.

– Огън, имам нужда от теб – изпратих мислите си на юг, в управляваната от тази стихия посока, и почти на мига усетих да ме облива топла вълна. Около мен имаше някой, който чакаше и слушаше. Обърнах се рязко и погледнах към заскрежените клони на дъба.

И вместо гарван, зърнах отвратителния призрачен образ на Неферет. Беше точно по средата на дървото, където се разклоняваха първите клони. Излъчваше мрак и злина. Нямаше вятър, но дългите й коси се виеха около нея, сякаш живееха свой собствен живот. Очите й светеха по-скоро в ръждиво, отколкото в червено. Тялото й беше полупрозрачно, а кожата й светеше със странна, неземна светлина.

Съсредоточих се върху една мисъл – ако тялото й беше прозрачно, значи в действителност тя не беше тук. Това уталожи страха ми и аз възвърнах способността си да говоря.

– Нямаш ли си друга работа, че ме шпионираш? – зарадвах се, че гласът ми беше стабилен. Дори повдигнах войнствено брадичка и се взрях в нея.

– Между нас остана нещо недовършено – устата й не се движеше, но гласът й заехтя зловещо около нас.

Изкопирах едно от гадните изсумтявания на Афродита и казах:

– Ясно. Май нямаш нищо по-интересно за вършене и затова ме следиш. Само че аз съм заета и нямам време да се занимавам с теб.

– Трябва да се научиш да уважаваш възрастните.

При тези думи тя се усмихна и красивата й уста започна да се разтяга и разтяга, докато се превърна в огромната паст, откъдето внезапно с отвратителен звук, от който ми се прииска да повърна, изскочи цяла армия паяци. Образът й се разпадна на стотици и хиляди многокраки същества, които загъмжаха като разбунен мравуняк.

Приготвих се да изкрещя и вече отстъпвах назад, когато чух шумолене на крила и един гарван-демон кацна на дървото. Примигах в очакване паяците да го напъплят, но те се разтопиха в нощта и изчезнаха. Останаха само дървото, гарванът и страхът ми.

– Зззззоуи – изсъска съществото към мен. Очевидно беше гарван от дъното на хранителната верига, който все още не бе усъвършенствал говора си като Рефаим. – Миррррришеш на ллллллято.

Той отвори тъмната си човка и аз видях раздвоения му език да опипва въздуха между нас, сякаш искаше да усети вкуса ми. Това вече беше прекалено. Първо Неферет ми изкара ангелите, а сега това… това птицеподобно искаше да ме довърши. По дяволите, не!

– Писна ми от вас, изроди такива! Писна ми от баща ви и злата Неферет, които искат да властват над всичко и над всички!

– Татко каззззза намери Зззззоуи и аззззз намира Зззззоуи. Татко каззззза следи Зззззоуи аззззз следи Зззззоуи.

– Не, не, не! Ако исках някакъв шантав баща да ме следва по петите, щях да извикам Загубеняка. Затова ти казвам – на теб, на баща ти, на братята ти и дори на Неферет: Разкарайте Се От Мен!

Вдигнах ръце и изстрелях огън към него. Той изграчи и литна нагоре, размаха изплашено криле и след миг се скри от погледа ми. След него остана миризма на опърлени пера и тишина.

– Не е много разумно да ги предизвикваш – чух познат глас. – Дразнещи са, но стават още по-нетърпими, като им опърлиш перата.

Обърнах се към конюшнята. Старк стоеше до отворената врата и ми се усмихваше.

28

– Ето една от разликите между нас. Ти искаш да се разбираш с тях, аз – не. Затова не ми пука дали ще ги ядосам – троснах му се аз. Събрах каквото беше останало от страха си и го преобразувах в гняв. – И знаеш ли какво? Не искам повече да слушам за тях.

После добавих, все още ядосана:

– Видя ли ги?

– Ги? За гарваните ли говориш?

– Не, за гнусните паяци.

Той ме погледна изненадано.

– На дървото е имало паяци? Ама наистина ли?

Изпуснах дълга въздишка.

– Преди малко, но не мога да ти кажа кое тук е истинско и кое фалшиво.

– Видях те, че си ядосана и мяташ огън насам-натам, като че си играеш с плажна топка.

Проследих погледа му до ръцете си и чак сега видях, че те не само треперят, но около тях все още има огнена аура. Поех дълбоко въздух и им заповядах да се успокоят. После заговорих много по-спокойно:

– Благодаря ти, Огън, може вече да се оттеглиш. Ох, чакай. Би ли могъл първо да разчистиш малко този лед пред мен? – посочих със светещите си ръце тротоара между мен и конюшните.

Огънят се изсипа весело между пръстите ми, заподскача като миниатюрна горяща топка през дебелата ледена покривка и я превърна в киша. Пак беше студено и мокро, но поне не беше хлъзгаво.

– Благодаря ти, Огън! – казах и в същия миг пламъците изчезнаха от пръстите ми.

Закрачих през водата и ледената каша покрай Старк, който не откъсваше поглед от мен.

– Какво? – сопнах се аз. – Уморих се да пазя равновесие, за да не се пльосна по задник.

– Ти наистина си голяма работа – усмихна се той със своята пленителна усмивка на лошо момче и преди да мога да реагирам, ме притисна до себе си и ме целуна. Целувката му нямаше нищо общо с натрапчивата опипваща целувка на Ерик, с която се опитваше да сложи знак за собственост върху мен. Целувката на Старк беше като нежен въпросителен знак, на който отговорих с удивителен.

Знам, че трябваше да му се ядосам. Да го изблъскам, вместо да отвърна (с ентусиазъм) на целувката му. Ще ми се да кажа, че стана така, защото напоследък бях натрупала адски много стрес и страх и имах нужда да избягам за малко от всичко и че ръцете му се оказаха най-лесният изход от ситуацията. Това трябваше да прозвучи като извинение и доказателство, че не съм отговорна, дето се натисках с него до вратата на конюшните.

Истината не е толкова оневиняваща, но пък е истина, а тя е, че не го целунах, защото бях под стрес, защото се страхувах или нещо подобно, а просто защото исках да го целуна. Харесвах го. Много, много го харесвах. Нямах представа какво щях да правя после с него, нито къде в живота ми щеше да пасне и дали изобщо щеше да пасне на живота ми, при положение, че никога не бих признала публично чувствата си към него. Знаех каква вълна на възмущение щеше да предизвика това у приятелите ми. И без да споменавам за онези милион и едно момичета, които…

Мисълта за онези милион и едно момичета, които Старк хапеше и правеше с тях какво ли не, ми подейства като чаша студена вода и аз отдръпнах устни от неговите. Избутах го от прага на вратата и забързах към обора, огледах се виновно и въздъхнах облекчено, когато се убедих, че сме сами и никой не ни е видял.

Към главното помещение за конете имаше малка странична стаичка за юздите и хамутите. Там стояха лъковете, стрелите и другото оборудване за тренировките. Влязох вътре, със Старк по петите си, затворих вратата и отстъпих две крачки от него. Той ми се усмихна с онази усмивка и тръгна към мен, но аз го спрях с ръка.

– Не. Ти стой там, а аз ще стоя тук. Трябва да поговорим, но това няма как да се случи, ако си близо до мен – казах бързо.

– Защото не можеш да ми устоиш, нали?

– Ох, моля те! Нямам никакви проблеми с това. Аз не съм като онези зомбирани момичета…

– Зомбирани?

– Нали знаеш, като онези от хорър филмите. Ето на какво ми приличат момичетата, които хапеш и объркваш психиката им така, че всички да припяват в един глас: «Ох, този Старк е страхооотен! Боже мой, боже мой, боже мой!» Не, честно, много е изнервящо. И между другото, ако някога опиташ да ми набуташ тоя боклук в главата, обещавам ти, че ще призова и петте стихии да ти размажат физиономията. Може да си сигурен.

– Не бих постъпил така с теб, но това не значи, че нямам желание да те вкуся. Дори напротив – и заедно с изкусителните думи, той пристъпи крачка към мен.

– Не, казах! Стой там!

– Добре! Добре! Правиш от мухата слон?

– Не правя от мухата слон – присвих очи. – Но ако още не си забелязал, нека ти кажа, че целият свят около нас се разпада. «Домът на нощта» е под контрола на нещо, което не мога да нарека по друг начин, освен с името «демон», а Неферет се е превърнала в същество по-лошо и от демон. Аз и приятелите ми сме в опасност. Аз нямам представа как да направя това, което трябва да направя, за да оправя тази каша и, като връх на всичко това, си падам по момче, което е било с цял куп момичета от училището и е използвало психически контрол над тях.

– Ти си падаш по мен?

– Да. Страхотно, нали? При положение, че вече имам едно вампирско гадже и едно човешко, с което съм Обвързана. Както би казала баба, списъкът ми за танците е отдавна запълнен.

– Аз мога да се погрижа за вампирското ти гадже – каза Старк и ръката му автоматично потърси лъка на гърба.

– Не, по дяволите! Не ти позволявам да се погрижиш за него! – извиках ядосано. – Набий си в тъпата глава: този лък няма да реши проблемите ти. Той е последният отговор и никога, никога не бива да го използваш срещу друг – вампир или човек. Не го забравяй.

– Ти знаеш какво се случи с мен. Няма да се извинявам за това. То се превърна в моя втора природа.

– Втора природа? Кое броиш ти за втора природа? Грубото си отношение или женкарството?

– Говоря за това, което съм тук – той удари юмрук в гърдите си. – Аз съм такъв, какъвто съм, и толкова.

– Добре, сега ме слушай и разбери веднъж завинаги, защото няма да повтарям. Ние всички имаме в себе си лоши черти и всички решаваме сами дали да им се подчиним, или да се борим с тях.

– Това не е същото като…

– Млъквай и слушай! – избухнах аз. – За никой от нас не е същото. За някои хора единственото, с което трябва да се справят, е дали да си поспят още малко и да пропуснат първия час, или да си вдигнат задника и да отидат на училище. За други нещата са по-сложни, например дали да влязат в клиника и да се изчистят от дрогата, или да се предадат напълно. За теб нещата са още по-трудни – дали да се бориш за твоята човечност, или да се оставиш на мрака и да станеш чудовище. Но аз ти казвам, че все още имаш избор. Решението е твое.

Останахме загледани един в друг. Чудех се какво още да кажа. Не можех да направя избор вместо него и изведнъж разбрах, че няма да мога да се промъквам като крадец, за да се виждам с него. Ако не искаше да бъде момчето, с което щях да се гордея да ме видят, милите думи насаме нямаха никаква стойност за мен и той трябваше да го знае.

Гневът ме напусна и аз заговорих спокойно и тихо. Тъгата в гласа ми отекна в тишината на малката стая:

– Това, което се случи миналата нощ, няма да се повтори. Не и по този начин.

– Как така? Нали току-що ми призна, че си падаш по мен?

– Старк, това, което се опитвам да ти кажа, е, че няма да бъда с теб, ако трябва да крия връзката ни.

– Заради вампирското ти гадже ли?

– Заради теб. Ерик е важен за мен и последното нещо, което бих искала, е да нараня чувствата му, но ми се струва глупаво да остана с него, докато си мечтая да съм с теб или с друг, включително и с човешкото момче, с което съм Обвързана. Така че трябва да знаеш – Ерик не може да ме спре, ако искам да бъда с теб.

– Ти наистина имаш чувства към мен, нали?

– Да, но бъди сигурен, че няма да ти бъда гадже, ако ме караш да се срамувам пред приятелите си заради постъпките ти. Няма как да бъдеш добър за мен, ако за всички останали си лош. А какъв си, зависи от това как действаш през по-голямата част от времето. Виждам, че в теб все още има добро, но то ще бъде задушено от злото, което в момента е повече, и аз не искам да ставам свидетел на всичко това.

Той отмести поглед от мен.

– Усещах какво чувстваш към мен, но не мислех, че ще се развълнувам толкова, когато ми го кажеш в лицето. Не знам дали ще мога да направя правилния избор, Зо. Когато съм с теб, ми се струва, че ще успея. Ти си толкова силна и добра.

Въздъхнах дълбоко.

– Не съм толкова добра. Забърках голяма каша и за съжаление вероятно ще забъркам още по-голяма. А тази нощ не аз бях силната, а ти.

Очите му отново срещнаха моите.

– Ти си добра, усещам го. Сърцето ти е добро, а само това се брои.

– Искрено се надявам да е така.

– Тогава направи нещо за мен, моля те! – той измина двете крачки разстояние между нас, преди да мога да го спра. Не посегна към мен, остана там и продължи да ме гледа в очите. – Ти още не си завършила Промяната, но дори Синовете на Еребус те наричат Жрица – неочаквано подви коляно и допря юмрук до сърцето си.

– Какво правиш?

– Вричам ти се във вечна вярност. Воините го правят открай време – посвещават себе си, телата, сърцата и душите си на своите Висши жрици и ги защитават. Аз съм още новак, но вярвам, че скоро ще заслужа званието воин.

– Аз също съм новак, така че сме от един отбор – гласът ми затрепери и трябваше да примигна няколко пъти, за да спра сълзите.

– Приемаш ли моя обет, лейди?

– Старк, разбираш ли какво правиш?

Знаех за обета на воините към Висшата жрица. Той ги обвързваше за цял живот и беше по-трудно да се освободят от тази клетва, отколкото от Обвързване.

– Да. Правя избор. Вземам правилното решение. Избирам доброто пред злото и светлината пред мрака. Избирам човешкото в мен. Приемаш ли обета ми, лейди? – повтори той.

– Да, Старк, приемам го. И в името на Никс те обричам в служба на богинята и на мен, защото да служиш на мен, означава да служиш на нея – въздухът около нас затрептя, появи се сребърен лъч светлина и премина през Старк. Той извика, преви се надве и падна със стон в краката ми.

Свлякох се на колене до него, повдигнах раменете му и се опитах да разбера какво става.

– Старк? Какво се случи? Ти…

Той ме погледна, онемял от възторг. Сълзите се стичаха свободно по лицето му, но очите му сияеха. Изведнъж разбрах какво виждам. Лунният сърп на челото му се изпълни и разшири. До него се появиха две татуирани стрели. Те бяха украсени със сложни символи и светеха със своя собствена червена светлина върху бялата му кожа.

– О, Старк! – погалих нежно рисунката – знак, че вече е възрастен вампир – вторият възрастен червен вампир в историята на света. – Прекрасно е!

– Аз… преминах през Промяната, нали?

Кимнах и дадох воля на сълзите си. Миг след това бях в прегръдките му и го целувах, докато се смеехме, плачехме и се държахме в прегръдките си.

Звънецът оповести края на петия час. Той ми помогна да се изправя и избърса сълзите от моите и неговите очи. После реалността надви и аз осъзнах всичко, което следваше от тази нова и прекрасна Промяна.

– Старк, когато едно хлапе се Промени, има конкретен ритуал, през който трябва да премине.

– Ти знаеш ли го?

– Не, само вампирите го знаят – замислих се и казах: – Трябва да отидеш при Дракона.

– Учителят по фехтовка?

– Да. Той е на наша страна. Кажи му, че аз те изпращам. И че си ми се врекъл да ми служиш като Воин. Той знае какво трябва да направи.

– Добре.

– Но не допускай някой друг да разбере, че си преминал през Промяната – не знаех защо това е толкова важно, но бях убедена, че трябваше да се крие, докато не се види с Дракона. Огледах се из стаята, намерих една шофьорска шапка и я сложих на главата му. Продължих да търся, открих кърпа и я увих около врата му. – Набутай единия край под ризата и дръж другия през устата си. Няма да изглеждаш странно, защото бурята продължава. Сега бягай при Дракона и внимавай да не те видят.

Той кимна.

– А ти какво ще правиш?

– Ще организирам бягството ни оттук. Драконът и жена му са с нас, а според мен и учителката ни по езда, професор Ленобия, също. Сега тръгвай, за да се върнеш по-бързо.

– Зоуи, не губи време заради мен. Бягай оттук, колкото може по-далече.

– Ами ти?

– Аз мога да излизам и влизам, когато си пожелая. Ще те намеря, не се безпокой. Няма да съм до теб за известно време, но сърцето ми остава при теб. Аз съм твоят воин, нали помниш?

Усмихнах се и го погалих по бузата.

– Помня и никога няма да го забравя. Обещавам ти, че винаги ще бъда твоята Висша жрица и ще помня, че ми се посвети. Което означава, че моето сърце също ти принадлежи.

– Тогава трябва да се пазим и двамата. Защото е трудно човек да живее без сърце. Знам го със сигурност. Преживял съм го.

– Но вече край с това – казах аз.

– Край с това – съгласи се и той. Целуна ме с такава нежност, че дъхът ми секна. После отстъпи крачка назад, докосна сърцето си с юмрук и ми се поклони тържествено.

– Скоро ще те видя отново, лейди.

– Пази се – повторих аз.

– И ако не мога да се пазя, ще бъда бърз. Подари ми една от своите неповторими усмивки и излезе. Изчаках да се скрие от погледа ми, допрях юмрук до сърцето си и наведох глава.

– Никс – прошепнах. – Аз бях честна с него. Той притежава сърцето ми. Не знам какво ще се случи, но те моля да пазиш живота на моя воин и ти благодаря, че му вдъхна смелост да направи своя избор завинаги. Никс не се появи, но не го и очаквах. Усетих, че всичко около мен притихна и някой от тишината ме слушаше. Това ми беше достатъчно. Знаех, че богинята ще простре ръка над Старк. Пази го… дай му сила… о, и би ли ми помогнала да реша какво да правя с него… заредих аз молитва след молитва, докато не чух звънеца за края на шестия час.

– Окей, Зоуи – си казах тихо, – хайде да се омитаме от това проклето място.

29

Влязох в обора и първото нещо, с което се блъсках, беше строгият поглед на Ленобия.

– Зоуи, почисти тук – ми нареди тя.

Връчи ми вилата и ми посочи отделението на Персефона. Измънках нещо като «да, госпожо, веднага, госпожо» и забързах към обора на кобилата, която бях приела за своя от минутата, когато дойдох в «Дома на нощта». Персефона изпръхтя срещу мен. Отидох при нея, погалих я по челото, целунах я право по кадифената муцуна и й заговорих. В общи линии й казах, че е най-красивият и най-умен кон във вселената. Тя докосна с бърни бузата ми, пръхна в носа ми и, изглежда, се съгласи с мен.

– Тя те обича. Сама ми го каза.

Обърнах се и видях Ленобия да стои до вратата на отделението, облегната на стената. Понякога забравям колко красива е тя и в подобни случаи, когато наистина се вгледам в нея, се изненадвам отново от невероятната й красота. Тя е изключително деликатна, но силна и гъвкава. Най-впечатляващото у нея са сребристобялата коса и тъмносивите очи, ако не броим фантастичните татуировки на препускащи коне, които я отличаваха от всички други вампири. Носеше обичайната си снежнобяла риза и спортни кожени панталони, набутани в английски ботуши за езда. Ако не бяха татуировките и избродираната със сребърни конци богиня над сърцето й, можеше да мине за красавица от реклама на Келвин Клайн.

– Наистина ли можете да разговаряте с тях? – отдавна го подозирах, но днес за пръв път тя заговори открито за способностите си.

– Не с думи. Конете общуват чрез чувствата. Те са страстни и верни същества с толкова големи сърца, че могат да поберат целия свят в тях.

– Винаги съм си мислела, че е така – казах бавно и целунах Персефона по челото.

– Зоуи, Калона трябва да бъде убит.

Директното изявление ме разтърси до дъно и аз се огледах бързо, изплашена, че някой гарван може да се спотайва наблизо, както беше в другите часове. Ленобия поклати глава и разсея страховете ми.

– Гарваните са омразни не само на котките, но и на конете, само че омразата им е много по-опасна. Нито едно от онези противни птичи същества не би посмяло да влезе в конюшня.

– А другите хлапета? – попитах тихо.

– Те са прекалено заети да тренират с конете, които стоят тук затворени от дни заради тази буря. Така че повтарям, Калона трябва да бъде убит.

– Не може да бъде убит. Той е безсмъртен – разочарованието пролича ясно в гласа ми.

Ленобия отметна назад гъстата си коса и закрачи нервно от единия край на помещението до другия.

– Въпреки това някак си трябва да го победим. Той примамва нашите и ги отдалечава от Никс.

– Знам. Тук съм от няколко часа и вече виждам колко далеч са стигнали нещата. И Неферет също е на негова страна – задържах дъха си в очакване да видя дали Ленобия ще остане сляпо вярна на Висшата жрица, или е достигнала до истината.

– Неферет е най-лошата – каза тя и в гласа й имаше горчивина. – Тя трябваше да бъде най-предана на Никс, а я предаде изцяло.

– Тя не е същата – казах аз. – Предала се е изцяло на злото.

Ленобия кимна.

– Да. Някои от нас отдавна имаха такива опасения. Срамувам се да го призная, но по-голямата част не направихме нищо, за да й се противопоставим, когато се появиха първите симптоми и тя започна да се държи странно. Според мен тя вече не служи на Никс. Затова имам намерение да положа клетва за вярност към нова Висша жрица – завърши тя и ме погледна красноречиво.

– Не и аз – едва не изквичах от страх. – Аз още не съм преминала през Промяната.

– Ти беше Белязана и Избрана от нашата богиня. Това е достатъчно за мен. Драконът и Анастасия са на същото мнение.

– Ами останалите преподаватели? Има ли и други на наша страна?

Лицето на Ленобия посивя от мъка.

– Не. Всички са заслепени от Калона.

– А вие защо не сте? Тя забави отговора си.

– Не знам защо не успя да ме заслепи като другите. Драконът, Анастасия и аз разговаряхме за това, макар че нямахме много време за разговори. Ние също почувствахме привличане, но част от нас остана незасегната и успяхме да го видим – истински да го видим – и да осъзнаем разрушителната му същност. Стигнахме до единно мнение, че този, който може да го победи, си ти, Зоуи.

Изведнъж се почувствах мъничка, безпомощна и много изплашена. Исках да вдигна ръце и да изкрещя: «Но аз съм само на седемнайсет! Не мога да спася света. Не умея дори да паркирам успоредно!»

И в този момент лек ветрец погали лицето ми и донесе дъх на косена трева. Стоплен от лятното слънце и напоен с влага от утринна роса, духът ми се въздигна.

– Ти не си обикновено хлапе. Вслушай се в себе си дете, открий тихия глас в теб. Той ще те поведе и ние ще те последваме – каза тя и гласът й ми напомни за моята богиня.

Смесени с елементите, думите й ме успокоиха и изведнъж очите ми се отвориха. Как можах да забравя?

– Стихотворението! – извиках и отидох бързо до вратата на Персефона, където бях закачила чантата си. – Едно от червените хлапета пише пророчески стихове и точно преди да се върна тук, ми даде стихотворение, в което се говори за Калона.

Ленобия ме гледаше с любопитство, докато ровех из чантата.

– Ето го! – беше сгънато заедно със стихотворението, което според мен беше за Старк. Грабнах листа и го зачетох. – Да… това е. В него се казва как да накарам Калона да изчезне оттук. Но е написано… с нещо като поетичен код.

– Нека да го прочета? Може да помогна.

Протегнах ръка така, че да може да го вижда, и тя го прочете на глас, докато аз следвах текста с очи:

 
«Това, което някога плени го,
сега ще го накара да избяга от мястото на силата,
като свърже тези пет:
Нощ, Дух, Кръв, Човек, Земя,
събрани не да победят, а да превъзмогнат.
Нощта води до Духа,
Кръвта обвързва Човека,
а Земята завършва.»
 

– Калона излезе от земята, но той не се е преродил, както ни уверява Неферет, нали? – попита Ленобия и продължи да изучава стихотворението.

– Не, бил е затворен в земята повече от хиляда години – отвърнах аз.

– От кого?

– От древните хора от племето на баба.

– Каквото и да са направили хората на баба ти, за да го заровят под земята, изглежда, че втория път то няма да подейства по същия начин. Този път същото нещо ще го накара да избяга. Това е достатъчно за мен. Трябва да се освободим от него, преди да разкъса напълно връзката ни с Никс – тТя вдигна поглед от стихотворението към мен. – Какво са направили хората чероки, за да го затворят в земята?

Въздъхнах дълбоко и съжалих сто пъти, че баба не е тук, за да ми помогне.

– Аз просто… не знам много за това – проговорих отчаяно.

– Ш-ш-ш… – успокои ме Ленобия и ме потупа по гърба, сякаш бях нервна кобила. – Чакай, дойде ми една идея – иИзлезе бързо от обора и се върна с гъсто и меко чесало, което ми връчи. Излезе за втори път и се появи с бала слама. Сложи я от вътрешната страна на стената и седна на нея. Намести се удобно, извади от балата една дълга златиста сламка и я пъхна в устата си. – Започни да четкаш кобилата и мисли на глас. Трите с Персефона ще открием отговора.

– Добре – казах и започнах да четкам бавно червеникавокафявата грива на Персефона. – Баба ми разказа, че жените Ги-гуа, ъм… така са наричали мъдрите жени чероки, се събрали от близките племена и създали прекрасна девица от пръст, за да примами Калона в една пещера. После са затрупали входа й с пръст.

– Чакай. Жените се събрали, за да създадат девица, нали така?

– Да. Знам, че звучи откачено, но се е случило точно така.

– Не, не се съмнявам, че казаното от баба ти е истина. Само се чудя колко жени са се събрали.

– Не знам. Баба ми каза само, че Ая е била техен инструмент и всяка от тях я надарила с нещо специално.

– Ая? Така ли се е казвала девицата?

Кимнах и се повдигнах на пръсти, за да я погледна над рамото на кобилата.

– Калона ме нарича Ая.

Ленобия ахна.

– Тогава ти си инструментът, чрез който той ще бъде победен отново.

– Да, но не победен, а само прогонен – казах машинално. Изведнъж инстинктът ми проработи и аз разбрах, че това, което казах, е истина. – Точно така. Този път той не може да бъде вкаран в капан, защото очаква от нас точно това, но аз мога да го накарам да избяга оттук – прошепнах по-скоро на Персефона, отколкото на Ленобия или на мен самата.

– Но този път ти няма да бъдеш просто инструмент. Нашата богиня те дари със свободна воля. Ти избираш доброто и именно доброто ще накара Калона да избяга.

Увереността на Ленобия ме зарази.

– Чакай, какво се казваше за онези пет неща?

Ленобия вдигна листа със стихотворението от пода, където го бе оставила.

– Тук се изброяват пет неща: Нощ, Дух, Кръв, Човек, Земя.

– Това са хора – казах развълнувано. – Както каза и Деймиън. Затова са написани с главни букви. Стихотворението говори за хора, които символизират тези пет неща. И… и се обзалагам, че ако баба беше тук, щеше да потвърди, че това са петте Гигуа жени, създали Ая.

– Ти вярваш ли в това, Зоуи? Чувстваш ли, че е правилно, дълбоко в душата си? Имаш ли усещането, че в теб говори богинята?

Аз се усмихнах и сърцето ми запърха като птиче в гърдите.

– Да, чувствам, че това е истината.

– Онова място на силата очевидно е някъде тук, в «Дома на нощта» – замисли се тя.

– Не – извиках по-силно, отколкото ми се искаше, и накарах Персефона да изцвили нервно. Погалих я и заговорих по-спокойно. – Не. Мястото на силата в училището е заразено от Калона. Неговата сила, обединена с тази на Неферет и смесена с кръвта на Стиви Рей, го освободи и… – хлъцнах, когато осъзнах до какъв извод ме води всичко това. – Стиви Рей! Досега си мислех, че тя представлява земята, защото има връзка със земята и така нататък, но сгреших. Тя не е земя, а кръв.

Ленобия се усмихна и кимна.

– Много добре. Единият е открит. Сега трябва да назовеш имената и на останалите четирима.

– И мястото – измърморих аз.

– Да, и мястото – съгласи се тя. – Тези места обикновено са свързани с Духа. Като Авалон, древния остров на богинята. Той е обвързан духовно с Гластънбъри. Християните също са усещали силата на това място и още навремето са построили там манастир.

– Какво? – заобиколих бързо Персефона и застанах пред Ленобия. – Какво казахте за манастира и за богинята?

– Ами, не можем да кажем, че Авалон принадлежи на този свят, но това място притежава особена енергия. Християните са я усетили и са построили там манастир, посветен на Дева Мария.

– Ох, професор Ленобия, точно това е! – трябваше да примигам, за да прогоня сълзите, после се засмях с глас. – Съвсем точно. Мястото на силата е на ъгъла на Двайсет и първа и, Луи в манастира на монахините бенедиктинки.

Очите на Ленобия се разшириха и тя се усмихна.

– Нашата Богиня е мъдра. Сега остава само да откриеш кои са останалите четирима и да ги заведеш там. В стихотворението се казва, че те се събират заедно… – Тя потърси с поглед мястото и зачете. – Нощта води до Духа. Кръвта е свързана с Човека, а Земята завършва.

– Кръвта вече е там, поне се надявам да е пристигнала. Казах на Стиви Рей да заведе червените хлапета в манастира, когато разбрах, че Неферет иска да я хване. – Защо я изпрати точно там?

Усмихнах се толкова широко, че за малко не си разцепих устните.

– Защото Духът е там. Това е игуменката на манастира, сестра Мери Анджела. Тя спаси баба от гарваните-демони и сега се грижи за нея в подземието на манастира.

– Монахиня? Да представлява Духа и да победи древен паднал ангел? Сигурна ли си, Зоуи?

– Не да победи, само да го пропъди и да ни даде време да се прегрупираме и да измислим как да се отървем от него завинаги. И да, сигурна съм.

Ленобия се поколеба, но само за миг, после кимна.

– Значи, вече идентифицира Духа и Кръвта. Помисли. Кой се крие зад Земята, Нощта и Човека?

Върнах се при Персефона и продължих да я реша. Изведнъж се засмях на глас и едва се сдържах да не се фрасна по тъпата глава.

– Афродита! Тя трябва да е Човека, въпреки че през повечето време няма нищо общо с хората.

– Съгласна съм с теб – засмя се Ленобия.

– Добре, останаха само Нощта и Земята – продължих аз. – Казах ви, че първото ми предположение за земята е Стиви Рей заради връзката й с този елемент. Но в сърцето си знам, че тя е кръвта. Земя… земя… – Може ли да е Анастасия? Нейните познания в областта на магиите и ритуалите често са свързани със земята.

Замислих се, но за съжаление не усетих онова прищракване, което би ми показало, че това е правилният отговор.

– Не, не е тя.

– Може да сме се съсредоточили върху неточните хора. Духът се оказа външен човек. Признавам си, че не го очаквах. Може би Земята също е някъде извън «Дома на нощта»?

– Струва си да помислим по този въпрос.

– Какъв човек или вампир би могъл да символизира Земята?

– От тези, които познавам, хората от племето на баба са най-близо до земята. Чероките се отнасят с особено благоговение към нея и са против безогледната й експлоатация и превръщането й в нечия собственост. Светогледът им е много по различен от този на съвременните хора.

Изведнъж замлъкнах, допрях чело до мекото рамо на Персефона и благодарих шепнешком на Никс.

– Ти разбра кой е човекът, нали?