Текст книги "Преследвана"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 21 страниц)

П. С. Каст § Кристин Каст
Преследвана
(книга пета от поредицата "Училище за вампири")

1

Сънят започна с шум от криле. Трябваше да се сетя, че това е лош знак, осъзнах го по-късно, докато си го припомнях. Беше като ято пуснати на свобода гарвани-демони, онези страховити птицеподобни от легендите на чероките, но в моя сън този шум беше само фон, като бръмчене от вентилатор или оставен на празен канал телевизор.

Намирах се насред красива поляна. Беше нощ. Пълната луна бе оцъклила огромното си око точно над дърветата около поляната. Сребристосинята й светлина насищаше пространството с призрачни сенки и всичко изглеждаше като под вода. Впечатлението се засилваше от лекия ветрец, който разлюляваше тревата – зелените й стръкчета се привеждаха към босите ми крака и се диплеха като вълни срещу морския бряг. Същият вятър повдигаше гъстата черна коса от голите ми рамене и я разстилаше по кожата ми като ефирна коприна.

Боса? Голи рамене?

Огледах се и изохках от изненада. Оказа се, че съм облечена в съвсем къса кожена рокля с голямо остро деколте отпред и отзад. Беше бяла и украсена с ресни, пера и черупки от миди, които блестяха на лунната светлина. По нея имаше сложни фигури и невероятно красиви рисунки.

Ама имам страхотно въображение, нали?

Роклята събуди в мен далечен и неясен спомен, но аз не му обърнах внимание. Не исках да ровичкам в съзнанието си. Сънувах все пак! Затова, вместо да се задълбочавам в мисли и спомени, започнах да танцувам по тревата в очакване на Зак Ефрън, а защо не и Джони Деп, който да изникне пред мен като насън и двамата да извъртим един щур флирт.

Докато правех пируети и се носех над тревата с повея на вятъра, не спирах да се оглеждам и в един миг ми се стори, че виждам сенки, които се движат някак странно по дърветата. Спрях се и проточих врат, за да видя какво точно става в нощния мрак. Познавах добре и себе си, и шантавите си сънища, така че нямаше да се учудя, ако бях сътворила вместо плодове няколко бутилки безалкохолна бира да висят по клоните на дърветата и да чакат да ги откъсна.

И тогава се появи то.

Материализира се накрая на поляната, точно под сенките на дърветата. Видях ясно очертанията му, защото луната осветяваше директно гладката му кожа.

Гладката му кожа ли? Гол?

Заковах се намясто. Възможно ли беше въображението ми да си бе изгубило ума? Нямах никакво намерение да подскачам по някаква си поляна с гол мъж, пък дори този мъж да беше мистериозният господин Джони Деп.

– Ти се колебаеш, любов моя?

Призрачният му глас ме накара да настръхна. В същото време откъм листата на дърветата се чу ужасяващ подигравателен смях.

– Кой си ти?

Зарадвах се, че в съня гласът ми не издаваше с нищо сковалия ме страх.

Смехът му беше също толкова дълбок и красив като гласа му. И също толкова страшен – отекна в клоните на дърветата, заподскача насам-натам, завъртя се около мен като живо същество.

– Правиш се, че не ме познаваш, така ли? – достигна гласът му отново до мен и аз настръхнах.

– Не, познавам те. Нали аз те измислих? Това е моят сън. Ти си коктейл от Зак и Джони.

Щом го огледах по-добре, се разколебах, но продължих да демонстрирам непукизъм, въпреки че сърцето ми биеше като бясно, защото и за слепия беше ясно, че този приятел не приличаше нито на единия, нито на другия актьор.

– Добре, де, може да си Супермен или Принц Очарование – казах аз, готова да приема всичко, но не и истината.

– Аз не съм част от съня ти. Ти ме познаваш добре. Душата ти ме познава.

Краката ми не помръднаха, но притеглено от гласа му, тялото ми само се устреми към него. Приближих се, вдигнах поглед нагоре, и още малко нагоре, и…

Беше Калона.

Познах го още от първата произнесена от него дума. Просто не исках да си го призная. Как бе успял да се вмъкне в съня ми?

Кошмар. Това не беше сън, а кошмар.

Калона нямаше дрехи и тялото му беше полупрозрачно. Плътта му вибрираше и променяше формата си при всеки повей на вятъра. В тъмната гора зад него се виждаха сенките на децата му, злите гарвани-демони, вкопчени в клоните на дърветата с човешките си ръце и крака. Големите човешки очи на неподвижните птичи лица бяха впити в мен.

– Все още ли твърдиш, че не ме познаваш?

Очите му – тъмни като беззвездно небе – бяха най-реалната част от него. Те, както и леещият се като река дълбок глас. Съзнавах, че това е кошмар, но той си беше мой, нямаше как да избягам от него. Искам да се събудя! Искам да се събудя!

Но не се събудих. Не успях. Нямах контрол над себе си. Калона имаше. Той беше създал този кошмарен сън, нощта, поляната, и бе успял някак си да ме вкара в него, бе затворил вратата към действителността.

– Какво искаш? – попитах бързо, за да не му позволя да усети треперенето на гласа ми.

– Знаеш какво искам, любов моя. Теб.

– Не съм твоя любов!

– Разбира се, че си! – Той застана толкова близо до мен, че усетих студения полъх на безплътното му тяло. – Ти си моята Ая.

Ая беше името на девицата, сътворена от мъдрите жени чероки преди векове, за да го подмами и да го затвори в земята. Изведнъж се паникьосах.

– Аз не съм Ая.

– Ти командваш елементите.

Гласът му беше нежен и твърд, ужасяващ и прекрасен, привличащ и отблъскващ.

– Това е дар от моята богиня – отвърнах аз.

– Но преди да започнеш да ги командваш, ти беше създадена от тях, беше сътворена да ме обичаш.

Големите му черни криле се раздвижиха, вдигнаха се нагоре, после напред и ме скриха в призрачната му прегръдка, студена като смъртта.

– Не, бъркаш ме с друга. Аз не съм Ая.

– Не, ти бъркаш, любов моя. Сърцето ми усеща, че си ти. Крилете му ме галеха и ме придърпваха все по-близо до него. И въпреки че физическото му тяло не беше плътна субстанция, аз го усетих. Перата му бяха нежни и меки, леденият му дъх опари спящите ми сетива. Ледената мъгла, от която беше направено тялото му, зареди с електричество всяка моя клетка. Желанието ме завладя. Не го исках, но нямах сили да се боря със себе си.

Смехът му ме прикани и ми се прииска да се удавя в него. Оставих се на изкушението, притиснах се в него, затворих очи и изстенах, когато ледената му страст докосна гърдите ми и ме изпълни с възбуда, болезнена, но толкова силна, че изгубих всякакъв контрол над себе си.

– Ти обичаш болката. Наслаждаваш й се – прошепна той. Крилете му станаха настоятелни, мускулите му се втвърдиха, тялото му стана още по-студено и се притисна още по-плътно в моето. – Предай се.

С всяка дума медният му глас ставаше все по-изкусителен и по-въздействащ.

– Бях в прегръдките ти векове наред. Този път аз ще те водя, а ти ще молиш за насладата, която само аз мога да ти дам. Хвърли оковите на твоята скучна богиня и ела при мен. Обичай ме истински, с тяло и с душа, а аз ще сложа света в краката ти.

Значението на думите му проникна бавно през мъглата от болка и блаженство и я помете, както слънцето пресушава росата. Възвърнах волята си и се измъкнах от прегръдките му. От кожата му излизаха малки, прилични на змийчета, струйки от леден черен дим, стелеха се към мен, докосваха ме… притискаха… галеха…

Отърсих се, както котка от вода, и черните змийчета побягнаха на всички страни.

– Не, аз не съм твоята любима! Не съм Ая! И никога няма да предам Никс!

Щом произнесох името на богинята, кошмарът свърши.

Седнах в леглото, задъхана и плувнала в пот. Стиви Рей хъркаше до мен, но Нала беше будна и ръмжеше тихо. Гърбът й беше извит в дъга, козината й бе настръхнала, а свитите й на цепка очи фиксираха въздуха над мен.

– По дяволите! – изпищях, скочих от леглото и се завъртях около себе си в очакване да видя виещия се над главите ни като гигантски прилеп Калона. Но не. Там нямаше нищо.

Прегърнах Нала и седнах на леглото. Треперещите ми ръце започнаха да я галят машинално. – Беше само кошмар… беше само кошмар… беше само кошмар – повтарях като латерна, но знаех, че това е лъжа. Калона беше реален и незнайно как се бе вмъкнал в съня ми.

2

Добре, Калона може да влиза в сънищата ти, но сега си будна, така че се вземи в ръце!» – казах си аз и продължих да галя котката, успокоена от мъркането й. Стиви Рей се размърда и измърмори нещо неразбираемо в съня си. После се усмихна и въздъхна щастливо. Загледах се в спящата си приятелка. За разлика от мен тя явно бе извадила късмет със сънищата.

Повдигнах лекичко одеялото й и изпуснах въздишка на облекчение. Превръзката върху ужасната рана от стрелата, която я бе пробола, беше суха. Тя се размърда отново, трепна и отвори очи. За момент изглеждаше объркана, после ми се усмихна сънено.

– Как си? – попитах аз.

– Добре – отвърна тя, все още замаяна. – Не се тревожи толкова.

– Как да не се тревожа, когато най-добрата ми приятелка непрекъснато умира? – усмихнах й се аз.

– Този път не умрях напълно. Само малко.

– Нервите ми ме помолиха да ти предам, че за тях няма значение дали умираш малко, или много.

– Кажи им да си затварят устата и да заспиват – измърмори тя, затвори очи, метна одеялото върху главата си и повтори. – Аз съм добре. Всички сме добре.

И веднага се разнесе дълбоко равномерно дишане. Кълна се, че заспа, преди да съм мигнала с очи. Въздъхнах дълбоко, върнах се в леглото и се опитах да си намеря удобна поза. Нала се намести между мен и Стиви Рей, погледна ме възмутено и хвърли в лицето ми едно «мяу», в смисъл вече да се успокоявам и да заспивам.

Да заспя? И да сънувам отново? А, не! Без тия! Продължих да се вслушвам в равномерното дишане на Стиви Рей и да галя разсеяно Нала. Колко странно, че всичко в този малък оазис на спокойствието изглеждаше съвсем нормално! Погледнах отново спящата си приятелка. Не можех да повярвам, че само преди няколко часа в гърдите й имаше забита стрела и ние трябваше да бягаме от «Дома на нощта», докато нашият свят се разпадаше на парчета. Твърдо решена да не заспивам, продължих да прехвърлям в изтощеното си съзнание събитията от вечерта. И докато пресявах случилото се, отново се удивих, че всички бяхме оцелели като по чудо…

Спомням си, че Стиви Рей ме помоли да взема химикалка и лист, защото реши, че ще ни е от полза да направим списък на нещата, които ще ни трябват в тунелите. Не искаше нищо да ни липсва, ако се наложеше да останем там известно време.

Попита ме за това съвсем спокойно, както си седеше със забитата в гърдите й стрела. Помня, че я погледнах и червата ми се обърнаха. Извърнах поглед и казах:

– Стиви Рей, мислиш ли, че трябва да мислим за списък точно сега? – Ох, мамка му! Това боли повече от забит в петата магарешки трън. Засмука въздух, изохка и лицето й се изкриви от болка, но успя да се усмихне над рамото на Дарий, който беше разкъсал ризата на гърба й, за да огледа подаващия се между плешките й връх.

– Каква гадост! – извиках и той се сви като ударен. – Извинявай, нямах предвид теб. Как ти беше името?

– Дарий, Жрице.

– Той е син на Еребус Воина – добави Афродита и му се усмихна изненадващо мило. Описвам усмивката й като изненадващо мила, защото Афродита обикновено се държи като пълна егоистка и като цяло е гадна към хората. С една дума, трудно може да се нарече мила, но знаех, че си пада по Дарий.

– Ама, моля ти се, това е очевидно. Той е като канара – обади се Шоуни и изгледа предизвикателно Дарий.

– Да, една страхотна канара – прибави като ехо Ерин и изпрати по въздуха звучна целувка към Дарий.

– Ей, шантавелки, той вече е зает, така че що не вземете да си поиграете по близнашки? – озъби им се Афродита, но на мен ми се стори, че всъщност не иска да ги обиди. Дори сега, като се замислих отново, ми се стори добронамерена.

– Благодаря, че ни напомни за нашите гаджета. Знаеш много добре, че те не са тук – нацупи се Шоуни.

– И сигурно са изядени от онези идиотски хора птици – добави Ерин. – Хей, я по-бодро! Бабата на Зоуи не каза, че гарваните-демони наистина са изяли онези хора. Каза само, че са ги вдигнали с грамадните си клюнове и са ги запратили в стената или каквото там е било, и после пак, и пак, и пак, докато всичките им кости се изпочупили – обясни Афродита с безгрижна усмивка.

– Не мисля, че им помагаш с това – срязах я аз. Но тя беше права. Всъщност колкото и зловещо да звучеше, може би всички бяха прави: и тя, и близначките. Но не исках да се замислям за вероятностите и насочих цялото си внимание към ранената си приятелка. Тя изглеждаше ужасно – бледа, потна и наквасена с кръв.

– Стиви Рей, не е ли по-добре да те откараме в…

– Намерих го! Намерих го! Джак връхлетя в малката ниша в тунела, превърнат в стая за Стиви Рей, следван плътно от жълтия лабрадор, който не се отделяше от него, откакто слязохме тук. Зачервен от бързането, Джак показа нещо бяло, приличащо на малко куфарче с голям червен кръст отгоре.

– Беше точно, където ми каза, Стиви Рей. В онзи тунел, дето е нещо като кухня. – И щом си поема дъх, ще ви осведомя колко приятно бях изненадан, когато открих работещ хладилник и микровълнова печка – каза задъхано Деймиън, вмъкнал се в стаята след Джак. Той задиша тежко, като се хвана драматично за гърдите. – Искам да ми обясните как успяхте да пренесете всичко това тук, а също и за електричеството.

Той мерна с поглед разкъсаната кървава риза на Стиви Рей и стрелата, която все още стърчеше от гърба й, и розовите му бузи внезапно побеляха.

– Искам да ми обясните всичко, но след като оправите това en brochette, ако обичате.

– Ен…? – преплете език Шоуни.

– … бро… какво? – довърши Ерин.

– Това е френска дума за нещо нарязано на парчета. Обикновено се отнася за храна, за шишчета например.

– Богиньо! – подбели очи Ерин.

– Ти си тотална откачалка – последва я Шоуни.

– Ама каква лудница само – изостави темата той. После вдигна вежди и погледна красноречиво близначките, цитирайки неправилно Шекспир. – «Светът се побърква и злото изпраща птиците на смъртта».

Очевидно очакваше да познаят текста, което те, също толкова очевидно, не успяха.

– Няма извинение за безобразното ви невежество – свъси вежди той и се обърна към Дарий. – Виж, намерих тези неща на едно не особено хигиенично място.

И му показа нещо, което ми заприлича на гигантска ножица.

– Арматурна ножица. Донеси я тук. И санитарния пакет също – нареди му Дарий, станал олицетворение на деловитостта.

– Какво ще правиш с тях? – попита Джак.

– Ще срежа върха на стрелата, за да мога да извадя останалата част от тялото на Жрицата. После ще оставим раната да зарасне отвърна простичко воинът. Джак изстена и залитна към Дарий, който побърза да го прегърне и успокои. Дукесата, жълтата лабрадорка, буквално се влюби в Джак, след като нейният господар… ъ… онова готино момче на име Джеймс Старк умря, после стана нежив и прободе Стиви Рей със стрелата си като част от коварния план на Неферет да освободи Калона, ужасяващия паднал ангел… Както и да е, Дукесата заскимтя и се сви между крака му.

Ох, да, Джак и Деймиън са двойка. Гей двойка. И какво толкова? Случва се. И то по-често, отколкото си мислите. Чакайте, задраскайте това. Случва се по-често, отколкото си мислят родителите.

– Деймиън, не искаш ли да се върнеш с Джак в… кухнята и да потърсиш нещо за хапване? – опитах се да им намеря някаква работа, която не включваше зяпане на Стиви Рей. – Сигурна съм, че на всички ще ни стане по-добре, ако хапнем малко.

– Да хапнем ли? Иде ми да повърна – обади се Стиви Рей, – освен ако нямате предвид кръв – тя се опита да вдигне рамене в знак на извинение, но спря движението и изохка. Бялото й като брашно лице стана още по-бяло.

– Да, май че няма истински гладни хора – измърмори Шоуни, зяпнала в стърчащата от гърба на Стиви Рей стрела със същото любопитство, с каквото хората зяпат катастрофирала кола.

– И аз мисля така – последва я Ерин. Но погледът й шареше навсякъде, само не и в Стиви Рей.

Тъкмо отварях уста да кажа, че не ми пука дали са гладни, или не, когато Ерик нахлу в стаята.

– Намерих го! – извика развълнувано. В ръцете си държеше ужасно стар и гигантски по размер CD-радиокасетофон. Беше от онези комбайни, които през осемдесетте години на двайсети век са наричали: «записващи стереоуредби». Като внимаваше да не поглежда към Стиви Рей, той остави машинарията на масата до нея и Дарий и веднага започна да върти великанските метални копчета, мърморейки под нос, че все ще успеят да хванат някакъв сигнал.

– Къде е Венера? – попита го Стиви Рей. Гласът й трепереше, явно говоренето й причиняваше болка.

Ерик вдигна глава към кръглия, покрит с одеяло вход на помещението. Там нямаше никого.

– Беше след мен. Помислих си, че идва и… – погледът му случайно попадна на Стиви Рей и той спря. – Олеле, това сигурно боли адски – прошепна изплашено. – Стиви Рей, не изглеждаш добре.

Тя се опита да му се усмихне, но не успя.

– Е, чувствала съм се и по-добре. Радвам се, че Венера ти е помогнала със стереоуредбата. Може би ще успеем да намерим някаква станция.

Въпреки тревогата си за Стиви Рей започнах да се чудя къде може да е изчезнала Венера. Напънах мозък да си спомня как изглеждаше. Последния път, когато огледах отблизо червените хлапета, те все още не бяха «червени», тоест очертанията на лунния сърп на челата им все още бяха сапфирени, като на всички начинаещи, когато им поставят знака за първи път. Но тези сапфирени хлапета умряха. После Неферет ги превърна в неживи. И тогава всички станаха побеснели, смучещи кръв чудовища. Но Стиви Рей премина през онзи нов вид на Промяната. Човешкото у Афродита (кой е предполагал, че има такова?) незнайно как се смеси със силата на петте елемента – които единствено аз мога да контролирам до един – и Стиви Рей си върна човешкия облик плюс прекрасна татуировка на възрастен вампир. По лицето й се появиха красиви виещи се клонки и цветя. Но вместо да стане тъмносиня, татуировката й почервеня. Като прясна кръв. След това татуировките на всички неживи също почервеняха и те си възвърнаха човешката същност. Поне на теория. Защото след Промяната нямах време да ги огледам добре, нито тях, нито Стиви Рей, за да знам със сигурност, че всичко им е наред. И още нещо: Афродита изгуби Белега си. Напълно. И сега се предполага, че отново е човешко същество, въпреки че все още има видения.

Това обяснява защо в последно време всеки път, когато погледнех Венера, тя беше ужасно противна, гнусарка на ента степен, но сега вече беше поправена – поне отчасти. Знаех, че преди да умре, се бе мотала с Афродита, което означаваше, че сигурно е имала репутацията на супер готина, защото Афродита не понася грозни приятелки.

Добре, преди да заприличам на изкукала от ревност глупачка, искам да обясня: Ерик Найт е истински супермен, нещо като Кларк Кент. Той е благороден, изобщо – готин човек, ъ… ъ… грешка, вампир. Възрастен вампир, преживял наскоро Промяната. И още, той ми е гадже, ъ… ъ… бивше гадже. И колкото и да е глупаво, аз го ревнувам от всяка, дори и от червена откачалка, щом предизвиква у него някакъв интерес.

За щастие разсъдливият Дарий прекъсна вътрешния ми монолог.

– Радиото може да почака. Сега важното е да помогнем на Стиви Рей. Ще й трябва чиста блуза и кръв веднага щом се заловя с това – той сложи комплекта за първа помощ на масичката до леглото на приятелката ми, отвори го и извади марля, спирт и още нещо, което изглеждаше страшно.

Това определено затвори устата на всички.

– Нали знаете, че ви обичам като топъл хляб – усмихна се храбро Стиви Рей.

Всички кимнахме вдървено.

– Окей. Значи няма да ми се разсърдите, ако ви помоля да си намерите някаква работа. Всички без Зоуи. Докато Дарий извади стрелата от гърдите ми.

– Всички, освен мен ли? Защо искаш да остана?

В присвитите й от болката очи проблесна искра.

– Защото ти си нашата Висша жрица, Зо. Трябва да останеш и да помогнеш на Дарий. Плюс това вече си ме виждала да умирам веднъж. Колко по-лошо може да бъде сега? – изведнъж спря и се вторачи във все още повдигнатите в недоумение ръце. – Божичко, Зо! Погледни си поне ръцете. Обърнах дланите си към себе си, за да видя какво толкова гледаше тя, и усетих как собствените ми очи се разширяват от удивление. Татуировките бяха достигнали до дланите, същите красиви сложни плетеници и мрежести фигури, които украсяваха лицето и врата ми, а оттам се спускаха от двете страни на гърба до кръста ми. Как можах да забравя? Бях почувствала по ръцете си познатия сърбеж, докато тичахме към спасителните тунели. Още тогава трябваше да се досетя какво означава това. Моята богиня Никс, олицетворението на нощта, ме бе белязала отново. Отново ме бе отделила от всички останали хлапета и вампири в света и бе показала специалното си отношение към мен. Нямаше друг от малките, чийто Белег да се разраства като моя. Обикновено това се случваше, след като новакът премине през Промяната. Тогава лунният сърп на челото се запълваше и се разширяваше в уникална по своя род татуировка по цялото лице, за да оповести на света, че се е появил нов вампир.

При мен беше различно. Доскоро лицето ми показваше, че съм вампир, но тялото ми говореше, че още се подготвям. Но сега? Такова нещо не се бе случвало досега – нито на новак, нито на възрастен вампир – затова не бях сто процента сигурна какво означава.

– Зо, това е невероятно! – чух зад себе си Деймиън. Той се поколеба за миг, после докосна лекичко рисунката на дланта ми.

Вдигнах поглед от ръцете си към големите му кафяви очи и потърсих в тях реакция от Промяната, която виждаше пред себе си. Някакъв знак за обожание, нервност или още по-лошо, страх. Но виждах единствено Деймиън – моя приятел – и топлината на усмивката му.

– Усетих, че ще се случи още първия път, когато слязохме тук. И после… просто забравих – казах глухо.

– Ето това е нашата Зо! – обади се Джак. – Само тя може да забрави нещо, което на практика си е истинско чудо.

– Е, не само на практика – възрази Шоуни.

– Но за нея едва ли е чудо. Случва й се непрекъснато – каза Ерин, сякаш установяваше поредния скучен факт.

– Аз не мога да задържа и една татуировка, а ти си покрита от глава до пети – усмихнато ми се скара Афродита. – Имаш си всякакви фигури.

– Те са знак за благоволение на нашата богиня към теб. Иска да ти покаже радостта си, че вървиш по избрания от нея път. Ти си нашата Висша жрица, избраницата на Никс – произнесе тържествено Дарий и веднага продължи делово. – Висша жрице, имам нужда от твоята помощ за Стиви Рей.

– Да му се не види! – измърморих аз, задъвках нервно долната си устна и свих ръце в юмруци, за да скрия новите си екзотични татуировки.

– Ох, по дяволите, и аз ще остана да помогна – изпъшка Афродита и тръгна към седналата на ръба на леглото Стиви Рей. – Нямам нищо против кръвта и болката, стига да не са мои.

– Трябва да го преместя по-близо до изхода. Може би така ще хвана по-лесно някакъв сигнал – каза Ерик и без да ме погледне, без да каже и дума за новата ми татуировка, изчезна навън.

– Знаеш ли, мисля, че идеята ти да потърсим някаква храна не е лоша – измърмори Деймиън, хвана Джак и тръгнаха да излизат навън.

– И понеже с Деймиън сме гейове, значи сме добри готвачи – каза през рамо Джак.

– Ние ще отидем с тях – стана и Шоуни.

– Да, защото не сме сигурни, че гей готвенето е по-добро от класическото. По-добре да ги държим под око – добави Ерин.

– Кръвта. Не забравяйте кръвта. Смесете я с вино, ако намерите някъде. Ще й трябва, за да може да се възстанови – викна след тях Дарий.

– Мисля, че един от хладилниците е зареден с кръв. И намерете Венера – каза Стиви Рей и се сви от болка, когато Дарий започна да почиства засъхналата около стърчащия връх на стрелата на гърба й кръв.

Близначките се поколебаха, казаха си нещо с очи, после Ерин заговори и за двете:

– Стиви Рей, мислиш ли, че червените хлапета наистина са добронамерени към нас? Защото, нали помниш, че точно те убиха онези футболистчета и хванаха човешкото гадже на Зо?

– Бивше гадже – намесих се бързо, но никой не ми обърна внимание.

– Венера помогна на Ерик – вдигна рамене Стиви Рей. – А Афродита бе при нас цели два дни. Както виждате, все още е цяла.

– Да, но Ерик е голям и здрав мъжки вампир. Трудно е човек да го нападне – възрази Шоуни.

– Да, но това не му пречи да е сладък и секси – изтърси Ерин.

– Какво каза? – сложих аз заканително ръце на кръста.

И двете побързаха да вдигнат ръце в знак на извинение. Шоуни продължи:

– А Афродита е толкова злобна, че никой не би искал да я захапе.

– Но ние сме малки петифури с шоколад и ванилия. Бихме изкушили и най-съвестното от кръвосмучещите чудовища.

– Майка ти е кръвосмучещо чудовище – усмихна й се мило Афродита.

– Ако не престанете да се заяждате, ще ви захапя – извика Стиви Рей, потръпна от болка и изпухтя нещастно.

– Стига вече, не виждате ли, че я боли? Мен също ме заболя глава от вас – намесих се бързо, разтревожена от лошия вид на Стиви Рей. – Тя ви каза ясно – червените хлапета са окей. А и нали току-що избягахме заедно от «Дома на нощта». Не вярвам да се втурнат сега да ни ядат. Така че бъдете така любезни да намерите Венера, както ви помоли Стиви Рей.

– Това не доказва нищо – намеси се неочаквано Деймиън, който се бе спрял до изхода. – Ние бягахме, за да си спасим кожите. Никой нямаше време за ядене.

– Стиви Рей, питам те за последен път: безопасни ли са червените? – обърнах се към нея аз.

– Помъчете се да се отнасяте по-мило с тях и да ги приемете. Знаете, че те умряха и станаха неживи не по своя вина.

– Видяхте ли, всичко е наред – обърнах се към другите. Чак по-късно се замислих, че тя всъщност не отговори на въпроса ми.

– Добре, но ако нещо се случи, ще е виновна Стиви Рей – заключи Шоуни.

– Да. Ако някой от тях се опита да ни захапе, ще си поговорим сериозно с нея… когато се оправи – довърши Ерин.

– Вино и кръв. Стига толкова приказки. Залавяйте се за работа – отсече Дарий.

Всички се изнизаха от стаята и ме оставиха с Дарий, Афродита и най-добрата ми приятелка, все още набучена на шиш. Мамка му.