Текст книги "Преследвана"

Автор книги: П. Каст

Соавторы: Кристин Каст
сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 21 страниц)

16

Стиви Рей се появи и спря всички разговори за Старк.

– Тук сме – каза тя. – Ерик, трябва да занесеш Зоуи до горе. Останалите стойте и ни чакайте. Дарий е отзад на паркинга.

– Камионът на Хийт няма да ни побере всичките – казах и отворих с мъка натежалите си клепачи.

– Няма да се наложи. Намерихме нещо по-добро – отвърна тя и преди да попитам, продължи: – Дарий каза, че Зо трябва да ухапе още веднъж Хийт. За няколко глътки преди път. По негови изчисления трябва отново да си отмаляла.

– Не, не, добре съм. Хайде да тръгваме – казах бързо.

Да, наистина се чувствах зле, и то много. И не, не исках отново да ухапя Хийт. Добре де, не че наистина не исках, но мислех, че не е правилно да го правя сега, когато той беше толкова разстроен.

– Просто го направи – чух го да казва и след миг беше до мен. Бутилката с виното все още беше в ръката му. Не ме погледна изобщо. Цялото му внимание беше насочено към Ерик. Протегна ръката си към него и каза – Срежи ме.

– С удоволствие – отвърна Ерик.

– Не! Не съм съгласна – продължих да протестирам.

С едно светкавично движение Ерик поряза китката на Хийт и миризмата на кръвта му ме блъсна в главата. Затворих очи и стисках зъби, за да потисна желанието и нуждата, които изгаряха вътрешностите ми при всяко вдишване. Някой вдигна главата ми и силните топли бедра на Хийт отново се превърнаха в моя възглавница. Той обви ръка около мен, така че разрезът да се окаже точно под носа ми. Отворих очи и борейки се с крещящото в главата ми желание, го погледнах в очите. Той се взираше в нищото пред себе си.

– Хийт, не мога да взема нищо от теб, ако ти не искаш да ми го дадеш.

Той сведе поглед към мен и аз видях как по изразителното му лице преминават различни чувства, но най-силното от всички беше тъга. Заговори с глас, който беше толкова отчаян, колкото бях самата аз:

– Няма нещо, което да не искам да ти дам, Зи. Ще го разбереш ли най-после? Искам само да ми оставиш малко гордост.

Думите му се забиха в сърцето ми като отровни стрели.

– Обичам те, Хийт. Знаеш го.

Той се усмихна и лицето му омекна.

– Щастлив съм да го чуя – каза той, после се обърна към Ерик. – Чу ли това, фукльо? Тя ме обича. И запомни, няма значение за колко велик и силен се мислиш, ти никога няма да можеш да направиш това за нея. – и притисна направения от Ерик разрез към устните ми.

– Да, виждам какво правиш за нея и може би ще се наложи да свикна с него, но не е нужно постоянно да ми го навираш в лицето – изръмжа Ерик, хвърли ядосано одеялото, което бе махнал от Хийт, и излезе от стаята.

– Не мисли за него сега – каза нежно Хийт и погали косата ми. – Пий от мен и вярвай, че това ще ти помогне.

Преместих поглед от входа към милите очи на Хийт, с лек стон се предадох на неистовата нужда, която разкъсваше цялото ми същество, и засмуках кръв и енергия, и живот, и страст, и желание. Затворих отново очи, този път, заради блаженството, което се разля по цялото ми тяло заедно с неговата кръв. Чух, че от устата му излезе стон, който изразяваше не по-малко блаженство от моето, тялото му се уви около мен и ръката му се притисна по-силно към устните ми. Той зашепна в ухото ми мили думи, макар и не съвсем разбираеми.

Главата ми вече се бе замаяла, когато някой издърпа ръката му от мен. Усетих прилив на сили, въпреки че раната изгаряше гърдите ми. Имах чувството, че някой е запалил огън върху тях. В същия миг ми се зави свят, а устните ми се разтегнаха в пиянска усмивка.

– Не изглежда добре – разтревожи се Крамиша.

– Но се чувствам добре. Дори много добре. Нали, Деймиън-Шеймиън? – изкисках се аз. Това засили болката и аз побързах да стисна устни, за да спра смеха.

– Какво й става? – попита Джак.

– Не знам, но нещо определено не е наред – поклати глава Деймиън.

– Знам какво не е наред – каза Стиви Рей. – Тя е пияна.

– Ха-ха! Аз не обичам да пия – казах и се оригнах мощно – Упс, извинявайте…

– Но гаджето й е пияно. А тя току-що пи от него – каза Шоуни.

– Значи Зоуи също се е натаралянкала – заключи Ерин.

Двете с Шоуни хванаха под ръка клатушкащия се Хийт и го поведоха обратно към леглото.

– Аз не съм пиян – възпротиви се той. – Не още. И се просна на леглото.

– Не знаех, че вампирите могат да се напият от човешка кръв – каза Афродита. – Това е интересно.

Подаде ми чантата и започна да ме изучава с поглед, сякаш бях експонат под микроскоп.

– Не мисля, че ще ти е толкова интересно, ако изядеш напоен с вино тъпак и те хване махмурлука. Да те видим тогава, като започнеш да виеш от главоболие и да се оригваш на евтино вино – обади се Стиви Рей. – Да знаете, че е пълна отврат.

Всички се втренчихме в нея. Най-после успях да кажа:

– Стиви Рей, моля ти се, повече не яж хора. Това наистина е много, много, много гадно – казах строго и направих гримаса на отвращение.

– Обзалагам се, че вече няма да помирише друг човек. Последният е имал отвратителен вкус – каза Крамиша.

– Крамиша! Не ядосвай Зоуи. Вече никой никого няма да яде. Просто дадох пример за нещо, станало мнооого, много отдавна, за да покажа, че знам какво е да се напиеш от пиян човек – обясни Стиви Рей и ме потупа по ръката. – Така че не се безпокой. Никой тук няма да пострада, както и хората на улицата. Не се стресирай, гледай си здравето.

– Как не се сетих – изсумтях. – Има ли изобщо за какво да се тревожа?

– Имаш думата ми. Няма да ядем хора, докато те няма – заяви тържествено Стиви Рей и се престори, че прави кръст пред гърдите си. – Честен кръст, да пукна, ако не изпълня клетвата си!

Да пукна! Господи, наистина се надявах никой да не пукне. Отново. Изведнъж алкохолната мъгла се разнесе, мозъкът ми се проясни и аз отново можех да мисля. И веднага разбрах какво трябва да правя. Продължих да се правя на пияна и се усмихнах на Афродита.

– Ей, Фро, що не тръгвате вече нагоре? Дарий сигурно ни чака? Аз ще дам един телефонен номер на Стиви Рей и идвам при вас.

– Добре, ще се видим горе. И повече не ме наричай Фро.

Афродита врътна сърдито глава и поведе навън близначките, Деймиън, Джак и цялата армия от ядосани котки… Щом излязоха, Ерик влезе обратно в стаята. Скръсти ръце, облегна се мълчаливо на стената и се втренчи в мен. Използвах пиянството си за извинение и се направих, че не го виждам.

– Ще можеш ли да се съсредоточиш? – погледна ме Стиви Рей. – Нали искаше да добавя някакъв телефонен номер?

– Не – казах заваляно. – Ще го напишшша на лиссст.

– Добре, добре – каза бързо тя, развеселена от състоянието ми, и потърси с поглед нещо за писане.

Крамиша отиде при нея и й подаде хартия и химикалка. Стиви Рей ме погледна притеснено и поклати глава.

– Сигурна ли си? Не е ли по-добре просто да ми го кажеш и аз…

– Не! – срязах я аз.

– Добре, стига си вдигала врява. Ето, вземи – и сложи хартията и химикалката в ръцете ми.

Усетих, че Ерик приближава до масата, все още загледан в мен. Намръщих се и провлякох пиянски:

– Не гледай.

– Добре, добре – вдигна той примирително ръце и отиде при Крамиша.

Чух ги да си шепнат и ми се стори, че обсъждат каква досадница съм, когато се напия. Беше адски трудно да се концентрирам сред алкохолните изпарения, които Хийт ми предаде, но болката от движението на ръцете ми помогна да изтрезнея. Надрасках набързо телефонния номер на сестра Мери Анджела и добавих:

«План Б. Имай готовност да преместиш всички в манастира, но не казвай на никого. Ако никой не знае къде отивате, значи и Неферет не знае къде отивате.»

– Ето го.

Стиви Рей се опита да издърпа листа от ръката ми, но аз го стиснах между пръстите си, което я накара да ме погледне ядосано. Точно това исках. Опитвайки се (доколкото ми бе възможно) да й покажа, че съм трезва като краставичка, я погледнах в очите й прошепнах:

– Ще се преместите, когато ти кажа.

Тя сведе поглед към бележката и очите й се ококориха. Хвърли ми бърз поглед и ми кимна едва забележимо. Затворих уморено очи и се предадох на вцепенението си.

– Приключихте ли с тайните телефони? – попита Ерик.

– Да – озъби му се Стиви Рей. – Сега го вкарвам в телефона си и унищожавам всички веществени доказателства.

– А на себе си имаш ли доверие? – обади се Хийт от леглото.

Отворих очи и извиках:

– Хей!

– Какво? – омекна той.

– Благодаря ти още веднъж.

– Не е кой знае какво.

– Но за мен е – възразих аз. – Пази се, чуваш ли.

– Има ли значение…

– Има. Но следващия път не искам да пиеш – оригнах се отново и веднага направих гримаса, защото болката преряза гърдите ми.

– Ти си на ход, Ерик – намеси се Стиви Рей.

Ерик веднага дойде при мен.

– Това ще боли, Зо. Съжалявам, но няма как, ти наистина трябва да се върнеш в «Дома на нощта».

– Знам. Ще затворя очи и ще се опитам да си представя, че съм на друго място.

– Може и да се получи – отвърна Ерик.

– Ще те изпратя догоре, Зо – каза Стиви Рей.

– Не. Оставаш с Хийт – казах бързо. – И ако допуснеш някой да го изяде, прави му сметката. Не се шегувам.

– Чух всичко – обади се Крамиша. – Не се бой, няма да изям гаджето ти, вече не е вкусно.

– Зо нямаше предвид това – смотолеви Хийт и вдигна почти празната бутилка към нас, сякаш ни казваше «наздраве».

Обърнах гръб и на двамата и продължих да гледам настойчиво Стиви Рей.

– Не се тревожи, аз ще поема грижата за Хийт – побърза да ме успокои тя, прегърна ме и ме целуна по бузата. После прошепна в ухото ми. – И да се пазиш, чу ли?

– Помни какво ти написах – казах тихо.

Тя кимна.

– Окей, да тръгваме – казах на Ерик и стиснах очи.

Той ме вдигна много внимателно, но въпреки това болката ме връхлетя с такава сила, че дори не можах да извикам. Продължих да стискам очи и се опитвах да дишам на малки глътки, докато Ерик бързаше надолу по тунела, стараейки се да не ме притиска силно, като не спираше да повтаря, че всичко ще бъде наред… че всичко скоро ще свърши… Когато стигнахме до желязната стълба към сутерена на депото, той ме погледна и каза, сякаш се извиняваше:

– Съжалявам, но тук ще боли адски. Дръж се, Зо, скоро всичко ще свърши.

Вдигна ръце и ме предаде на Дарий, който чакаше горе.

И тогава припаднах. За съжаление, когато леденият дъжд и пронизващият вятър зашибаха лицето ми, дойдох на себе си.

– Шшт, не мърдай! Ще те заболи още повече – каза Дарий и чак тогава видях, че вече съм в неговите ръце.

Ерик беше до него и ме гледаше тревожно, докато напредвахме вкупом към един огромен черен джип «Хамър «в началото на паркинга. Видях Джак до отворената врата към широката задна седалка. Афродита седеше на мястото до шофьора, а близначките и цялото стадо от котки бяха най-отзад. Деймиън седеше до вратата пред тях.

– Поеми я и ми помогни да я сложим да легне – каза Дарий.

Не знам как, но двамата успяха да ме пренесат на седалката и главата ми легна в скута на Деймиън. За лош късмет не можах да припадна отново. Преди Дарий да затвори вратата, Ерик ме стисна за глезена и каза:

– Обещай, че ще оздравееш. Едва събрах сили да кажа:

– Обещавам!

Дарий затвори вратата, седна на мястото на шофьора и ние потеглихме. Взех твърдо решение да отложа въпроса за Ерик и Хийт, докато всичко около мен се успокои и събера достатъчно сили да се справя с тях. Признавам си, че в онзи момент изпитвах истинско облекчение, че ги оставям. Пътувахме в мрак и тишина сред потъналата в лед Тулса. Дарий водеше истинска битка, за да удържа джипа върху ледените пързалки, маскирани като улици. Афродита се обади само веднъж, колкото да каже, че ако човек тръгне в тази поледица, няма начин да не си счупи някой крайник. Деймиън, напрегнат и смълчан, ме държеше на коленете си и гледаше през прозореца. Дори и близначките като никога не бъбреха помежду си. Затворих очи и се опитах да превъзмогна световъртежа и болката. Онова познато и подозрително усещане за вкочаняване запълзя бавно от крайниците към тялото ми. Този път го усетих навреме и разбрах, че не бива да му се предавам въпреки изкушението да се отпусна в прегръдката му. Вече знаех, че сковаването е предвестник на смъртта. Наложих си да дишам дълбоко, въпреки че всяко поемане на въздух ми костваше ужасни болки.

Но болката беше окей. Щом ме болеше, значи бях жива.

Отворих очи и се изкашлях тихо. Шумът от виното в главата ми беше спрял и на негово място остана единствено всепоглъщаща болка.

– Трябва да разберем къде всъщност отиваме. Това не е старият «Дом на нощта», не е нашият дом – казах аз. Думите излязоха от моята уста, но имах чувството, че ги изговаря непознат човек с пресипнал глас. – Не бива да разчитаме изцяло на елементите. Трябва да внимаваме и когато ни питат за нещо, отговорите ни да бъдат възможно най-близо до истината.

– Това е умно – каза Деймиън. – Ако усетят, че казваме истината, има по-малка вероятност да бърникат из мозъците ни.

– Особено когато са защитени от елементите – каза Ерин. – Трябва да се правим, че не разбираме нищо. Така ще ги заблудим и Неферет отново ще ни подцени – каза Шоуни.

– Ще кажем, че се връщаме, защото сме прочели съобщението, че ни викат обратно в училище – каза Деймиън. – И защото Зоуи е ранена.

– Да – кимна Афродита, – и единствената причина да напуснем «Дома на нощта» е, че сме се изплашили. – Това си е самата истина – обади се Ерин.

– Да, цялата скапана истина – добави Шоуни.

– Не забравяйте: казвайте истината винаги, когато е възможно, и бъдете нащрек – повторих аз.

– Висшата жрица е права. Навлизаме във вражеския лагер. Не бива да забравяме това и да се подвеждаме от познатата обстановка – каза Дарий.

– Имам чувството, че няма да ни позволят да го забравим – промълви Афродита.

– Откъде го взе това чувство? – попитах аз.

– Мисля, че целият им свят се е променил – отвърна тя. – Знам го със сигурност. Колкото повече се приближаваме, толкова по-ясно го усещам.

Тя се обърна назад и ме погледна.

– Ти усещаш ли го?

Поклатих леко глава.

– Не усещам нищо, освен болката в гърдите.

– Но аз го усещам – каза Деймиън. – Настръхнал съм целият.

– Точно така – потвърди Шоуни.

– И стомахът ми се бунтува – добави Ерин.

Поех дълбоко въздух и ококорих очи, твърдо решена да остана в съзнание.

– Това е Никс. Тя ви предупреждава. Спомнете си какъв ефект имаше появата на Калона върху другите новаци.

Афродита кимна.

– Зоуи е права, Никс ни изпраща тези гадни усещания, за да ни предупреди да не се поддаваме на този тип. Трябва да се борим срещу магията, която постави на колене останалите в къщата хлапета.

– Не бива да преминаваме към Тъмната страна – каза твърдо Деймиън.

Дарий пресече кръстовището на «Утика» с Двайсет и първа улица и другите започнаха да се озъртат.

– Площад «Утика» е толкова тъмен, че направи ме побиват тръпки – прошепна Ерин.

– Тъмнината му е зловеща – каза Шоуни.

– Никъде няма електричество – добави Дарий. – Дори и болницата не свети. Изглежда, че и нейните генератори не работят.

Дарий продължи по «Утика» и чух Деймиън да охка.

– Не ви ли се струва странно, че от цяла Тулса «Домът» е единствената сграда, която все още свети?

От това разбрах, че най-после имахме пряка видимост към «Дома на нощта».

– Повдигни ме – казах на Деймиън. – Трябва да го видя.

Той ме повдигна възможно най-леко, но въпреки това трябваше да стисна зъби, за да не изкрещя. Странният вид на «Дома на нощта» ме накара да забравя временно за болката. Цялата, прилична на замък, сграда пламтеше, огряна от разположените нагъсто газени лампи около нея. Ледът покриваше всичко наоколо, пламъчетата блестяха по гладката му повърхност и сградата приличаше на огромен шлифован диамант. Дарий бръкна в джоба си и извади малко дистанционно управление. Насочи го към желязната порта на училището и тя се отвори със скърцане. По пътеката се посипа леден прах, паднал от разклатеното желязо.

– Изглежда като замък от онези страховити приказки, където всичко е омагьосано и превърнато в лед – прошепна Афродита. – А вътре една приспана от зла вещица принцеса чака красивия принц да я спаси.

Без да откъсвам поглед от моя дом, толкова познат и толкова чужд, промълвих:

– Не забравяйте, че принцесата винаги е пазена от страшен дракон.

– Да, от страшилище като балрог – кимна Деймиън.

– Като във «Властелинът на пръстените». – Страхувам се, че си по-близо до истината, отколкото ни се иска – измърмори Дарий.

– Какво е това? – попитах. Нямах сили да посоча, затова кимнах с брадичка напред и малко наляво от пътя.

Но нямаше нужда от отговор. Секунда след като попитах, стана ясно за всички, че джипът е обграден. Нощта над нас внезапно се раздвижи. Чудовищни гарвани на ята накацаха около нас. Един огромен воин, когото не познавах, излезе напред. Беше зловещ и изглеждаше опасен.

– Това е един от моите братя, син на Еребус. И стои рамо до рамо с враговете ни – каза тихо Дарий.

– Което прави и синовете на Еребус наши врагове – казах аз.

– Уви, жрице, като гледам този воин пред нас, май се налага да се съглася с теб – отвърна той.

17

Дарий слезе пръв от джипа. Лицето му не издаваше никакви емоции. Той изглеждаше силен, уверен и неразгадаем. Не обърна никакво внимание на гарваните-демони, които бяха вторачили в него ужасните си човешки очи, и тръгна към воина в центъра на шайката.

– Приветствам те, Аристос – каза той. Видях добре, че притисна юмрук до сърцето си, но не му се поклони. – Водя със себе си няколко хлапета и една жрица. Тя е сериозно ранена и има нужда от незабавна медицинска помощ.

Преди Аристос да отговори, най-големият от гарваните проточи врат и каза:

– Коя от жжжриците се прибира?

Въпреки че бях вътре в джипа, щом чух гласа му, се разтреперих. Този звучеше по-човешки от другия, който ме бе нападнал, и затова – още по-страшен.

Дарий премести преднамерено бавно вниманието си от Аристос към ужасяващото същество – нито човек, нито птица, а по-скоро отвратителен мутант, смес от двете.

– Не те познавам, създание.

Демоничният гарван присви червените си очи.

– Сссине човешки, можеш да ме наричашшш Рефаим.

Дарий повтори, без да примигва:

– Все още не те познавам.

– Ссскоро ще ме опознаешшш – изсъска съществото и отвори клюна толкова широко, че всички видяхме огромната му паст.

Дарий му обърна гръб и отново погледна към Аристос.

– Състоянието на жрицата е тежко и хлапетата имат нужда от почивка. Ще ни пуснеш ли да преминем?

– Това Зоуи Редбърд ли е? Нея ли водиш?

Като чуха името ми, всички демонични гарвани се размърдаха неспокойно и насочиха вниманието си от Дарий към джипа. Чу се плясък на криле и изродените крайници се раздвижиха с удвоена енергия. Никога не съм се радвала толкова на бронирани стъкла.

– Тя е – Дарий не можеше да отрече този факт. И отново попита. – Ще ни пуснеш ли да преминем?

– Разбира се – отвърна Аристос и посочи към главната сграда. – Нали има заповед всички хлапета да се върнат в училище.

Движението на главата откри врата му и близката лампа освети голата му плът. Забелязах тънка червена резка, сякаш мястото беше одраскано наскоро.

Дарий отвърна отсечено:

– Ще откарам жрицата до амбулаторията. Тя не може да ходи сама – каза спокойно Дарий.

Той се обърна и тръгна към джипа, когато гласът на Рефаим го спря.

– Черррвената с вассс ли е?

Дарий се обърна.

– Нямам представа кого имаш пред вид под «червената».

Рефаим разпери огромните си черни криле и скочи върху капака на джипа. Звукът от скърцането на метала под тежестта му се изгуби сред колективното съскане на раздразнените котки. Рефаим заби подаващите се от човешките му ръце нокти на звяр в капака и отново се обърна към Дарий.

– Не ме лъжжжи, човешшшки сссине! Зззнаеш, че говоря ззза червения вампиррр – яростта се отрази на гласа му и той вече изглеждаше по-малко човешки.

– Пригответе се да призовете елементите – казах и се опитах да превъзмогна болката, за да говоря ясно и спокойно, но се чувствах толкова слаба и с олекнала глава, че не бях сигурна дали ще успея да призова Духа вместо Афродита, да помогна на кръга и да насоча действията на останалите. – Ако това чудо нападне Дарий, хвърляме всички стихии срещу него, взимаме си Дарий и се махаме оттук.

Но Дарий не изглеждаше разтревожен. Той погледна спокойно в очите на чудовището.

– Да не би да имаш предвид червената жрица вампир Стиви Рей?

– Дааааа! – издиша застрашително съществото.

– Тя не е с мен. Возя само група сини хлапета. И… както вече казах, Жрицата се нуждае от незабавна медицинска помощ – той продължи да гледа спокойно птиче човека, излязъл сякаш от нощен кошмар на побъркан човек, и продължи, без да мигне. – Питам за последен път, ще ни пуснете ли да минем?

– Минавайте, ррразззбира ссее – изсъска съществото. Не слезе от капака, но се отдръпна, за да може Дарий да отвори предната врата.

– Ела отсам. Бързо – кимна Дарий към Афродита и й подаде ръка, за да й помогне да слезе от колата през мястото за шофьора. После го чух да й шепне: – Застани плътно до мен.

Тя кимна и тръгна заедно с него към моята врата. Дарий се наведе и срещна очите ми. После се вгледа във всички поред.

– Готови ли сте? – попита тихо. Въпросът съдържаше много повече от тези три думи.

– Да – отговориха в хор Деймиън и близначките.

– Да – казах аз.

– Стойте близо един до друг – прошепна той.

Дарий и Деймиън успяха да ме измъкнат от колата и да ме наместят в ръцете на воина. Впили мълчаливи погледи в гарваните-демони, всички котки се изнизаха от колата и сякаш се стопиха в ледения мрак. Отдъхнах си, когато видях, че нито едно от уродливите същества не се спусна към моята Нала. «Моля те, пази котките» – изпратих кратка молитва към Никс. Афродита, Деймиън и близначките ни наобиколиха и сякаш, слели се в едно, ние се отдалечихме от джипа по посока на училището.

Когато Аристос ни поведе към най-близката сграда на лагера, където бяха апартаментите на преподавателите и лечебницата, гарваните-демони, включително и Рефаим, изчезнаха към небето. Дарий ме пренесе през сводестата дървена порта, която винаги ми бе напомняла за врата на замък зад защитен ров. Неволно се замислих за онази нощ, когато преминах през нея за пръв път. Оттогава бяха минали около два месеца, аз бях в безсъзнание и ме бяха отнесли на ръце в лечебницата на «Дома на нощта», където се събудих, без да имам и най-малка представа за бъдещето. Колко странно, че сега бях почти в същото положение!

Огледах лицата на приятелите си. Всички изглеждаха спокойни и самоуверени. Но аз ги познавах достатъчно добре и това ми помогна да разпозная страха зад здраво стиснатата черта на устните на Афродита и лекото потрепване на свитата в юмрук ръка на Деймиън. Близначките бяха от дясната ми страна, толкова плътно една до друга, че рамото на Шоуни се притискаше в това на Ерин, а нейното докосваше ръката на Дарий. Може би близостта им вдъхваше кураж.

Дарий зави по познатия коридор. И понеже ме носеше, веднага усетих внезапното напрягане на мускулите му и разбрах, че тя е пред нас още преди да чуя гласа й. Повдигнах с мъка глава от рамото му и я видях да стои пред вратата на лечебницата. Беше прекрасна в дългата прилепнала плътно по тялото й рокля от странен черен плат, който блестеше и при всяко нейно движение образуваше тъмнолилави гънки. Дългата й кестенява коса падаше на гъсти лъскави вълни до кръста, а тревистозелените й очи искряха от възбуда.

– Я виж ти, блудните синове се завръщат! – чух звънкия й развеселен глас.

Веднага отместих поглед от нея и зашепнах трескаво:

– Елементите ви! – тревогата, че може да не ме чуят или да разберат думите ми, продължи по-малко от миг, защото веднага усетих лек полъх на затоплен от огън вятър и усетих аромата на пролетен дъжд. И въпреки че Неферет не можеше да чете мислите на Афродита, аз все пак казах тихичко:

– Дух, имам нужда от теб – веднага усетих в себе си пърхането на невидими криле. Духът ми отговори и аз побързах, преди да променя решението си и да задържа природната стихия за себе си като пълна егоистка, да му наредя: – Отиди при Афродита – елементът влезе в нея и аз чух острата й въздишка.

Успокоена, че приятелите ми са защитени, отново съсредоточих поглед върху нашата опозорена Висша жрица. Понечих да й отвърна с ирония – «Може ли една жрица на Никс да цитира Библията» – когато една врата на няколко крачки надолу по коридора се отвори и той застана на прага й.

Дарий спря рязко, сякаш някой го бе дръпнал с въже, и болката преряза гърдите ми.

– Олеле! – изпъшка Шоуни.

– Не е истина! – простена Ерин.

– Не го гледайте в очите – прошепна Афродита. – Гледайте го в гърдите.

– Тъкмо са ми на височината – каза Деймиън.

– Запазете самообладание – изшътка Дарий.

Времето сякаш спря. «Запази самообладание – започнах да си повтарям. – Запази самообладание, запази самообладание.» Но нямах сили за това. Умирах от болка, чувствах се изтощена и готова да се предам. Неферет ме изплаши истински. Беше толкова съвършена и силна, можех ли да се меря с нея? Калона ме накара да осъзная собствената си нищожност. Пред тях аз бях малко смешно джудже. Хаосът от мисли замая главата ми. Та аз бях само едно дете! Дори не бях зрял вампир. Какво можех да направя срещу тези две удивителни същества? Наистина ли исках да се боря с Калона и наистина ли бях сто процента убедена, че той е зъл? Примигах, проясних погледа си и го огледах от горе до долу. Всъщност изобщо не изглеждаше зъл. Панталоните му бяха ушити от същата светлокафява еленова кожа, от която се правят истинските мокасини. Беше бос и гърдите му бяха открити. Сега като казвам, че стоеше полугол в коридора, ми изглежда малко глупаво, но тогава не ми се стори така. Тогава всичко си му беше наред. Той беше просто невероятен. Кожата му беше съвсем гладка, без нито едно петънце и със златист загар, за какъвто белите момичета си умираха и се пържеха като пържоли на слънцето, за да го придобият. Калона имаше гъста черна коса, дълга, но не идиотски дълга, а точно колкото трябва. Съвършените къдрици падаха безредно по раменете му и колкото повече ги гледах, толкова повече ми се искаше да заровя пръсти в тях. Забравила за предупреждението на Афродита, погледнах право в очите му и през мен премина електрически ток. Той ме позна, очите му се разшириха и ударната вълна от втория му поглед отне и последната капчица от напускащите ме сили. Отпуснах се в ръцете на Дарий толкова изтощена, че не можех да задържа главата си изправена.

– Тя е ранена! – изтрещя в тишината гласът на Калона. Беше толкова страшно, че дори и Неферет потръпна. – Защо не са се погрижили за нея?

Дочух отвратителния звук от плясък на огромни криле и след миг видях Рефаим да излиза от същата стая, откъдето преди малко се бе показал Калона. Потръпнах при мисълта, че гадното същество сигурно е влетяло в стаята през прозореца и после е допълзяло до прага. Изобщо, има ли място на тази земя, където тези отвратителни същества да не могат да се промъкнат?

– Татко, аз наредих на воина да занесе жрицата до лечебницата, за да може да обработят раната й – след меките съблазнителни думи на Калона неестественият стържещ, но определено по-разбираем глас на Рефаим, звучеше още по-противно.

– Глупости на търкалета!

Шокирана от чутото, погледнах с отворена уста към Афродита, която дари демоничния гарван с един от най-изразителните си презрителни погледи. После отметна назад гъстата си руса коса и продължи:

– Това птицеподобно ни държа на ледения дъжд и не ни пусна, докато не ни разпита за онази, не знам си каква червена и за тази не знам си каква червена. Но въпреки неговата така наречена «помощ», Дарий успя да пренесе Зоуи дотук. – Докато произнасяше думата «помощ», тя вдигна ръце и описа кавички във въздуха.

В коридора настъпи мъртвешка тишина. След няколко секунди Калона отметна красивата си глава назад и се засмя.

– Бях забравил колко забавни могат да бъдат човешките жени – после с грациозен жест на ръката си каза на Дарий. – Донеси младата Жрица тук, за да се погрижат за нея.

Мускулите на Дарий се стегнаха и аз разбрах, че това предложение не му е по сърце, но той изпълни заповедта на Калона и тръгна напред, заобиколен от приятелите ни. Групичката скоро стигна до Калона и той ни поведе към Неферет, която стоеше до вратата на лечебницата.

– Ти изпълни своя дълг, боецо – обърна се Калона към Дарий. – Сега аз и Неферет ще се погрижим за нея – падналият ангел разтвори ръце в очакване Дарий да ме положи в тях. Заедно с движението на ръцете огромните покрити с гарванови пера криле, до този момент прибрани плътно на гърба, изшумолиха и се отвориха наполовина.

Изпитах силно желание да протегна ръка и да ги докосна, даже тайничко се зарадвах, че съм прекалено слаба, за да направя нещо друго, освен да го гледам възхитено.

– Задълженията ми не са приключили – каза Дарий. Гласът му беше не по-малко напрегнат от мускулите. – Дал съм дума да се грижа за тази млада Жрица, затова трябва да остана до нея.

– Аз също оставам – каза Афродита.

– И аз – гласът на Деймиън трепереше и се чуваш, е съвсем слабо, но ръцете му все още бяха свити в юмруци.

– Ние също оставаме – обади се Ерин и Шоуни кимна в знак на съгласие.

Сега беше ред на Неферет да се засмее.

– Нали не мислите, че ще допусна да останете при Зоуи, докато я преглеждам? – веселата нотка в миг изчезна от гласа й. – Не ставайте глупави! Дарий, вкарай я в стаята и я остави на леглото. Щом настоявате, може да я изчакате в коридора, но като ви гледам, си мисля, че е по-добре да хапнете нещо и да си починете. Вие доведохте Зоуи у дома, тя вече е на сигурно място, така че сте си изпълнили задълженията. Връщайте се в общежитието. Човешката част от града е парализирана от бурята, но ние не сме човеци. За нас животът продължава, следователно учебните занятия също продължават – тя замълча и погледна Афродита с невероятна злоба. Лицето й се изкриви, чертите й станаха толкова остри и студени, че от цялата й красота не остана и трошица. – Но ти сега си човек, нали, Афродита?

– Да – отвърна Афродита. Беше пребледняла, но вдигна брадичка и посрещна смело злия поглед на Неферет.

– Тогава принадлежиш на външния свят – вдигна ръка Неферет и посочи някъде навън.

– Не, не е вярно – намесих се аз. Щом се обърнах към нея, магията на Калона се разпръсна и аз изтрезнях. Едва успях да позная гласа си. Звучеше като шепот на трепереща старица, но Неферет ме чу и веднага се завъртя към мен. – Никс все още й изпраща видения. Мястото й е при нас.

Поздравих се, че успях да кажа всичко, въпреки че се наложи да мигам непрекъснато, защото погледът ми внезапно се замъгли от странни светещи петна.

– Видения? – дълбокият глас на Калона проряза въздуха между нас. Този път се удържах и не погледнах към него. Той стоеше толкова близо до мен, че усещах ледения полъх, който идваше от тялото му. – Какво виждаш, Афродита?

– Предупреждения за бъдещи беди – отвърна Афродита.