Текст книги "Вуду"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 30 страниц)
24.
Д’Агоста още се настаняваше в дълбоката кожена седалка на Ролса, когато Проктър излезе от Мюзиъм драйв и се насочи на север по Сентръл Парк Уест. Той видя Пендъргаст да изважда нещо от черното си сако и се изненада, когато разбра, че е айфон.
– Господи, и ти ли?
Агентът бързо започна да набира по него с дългите си бели пръсти.
– Намирам, че е изненадващо удобен.
– Какво ще правим с Нора? – попита Д’Агоста. – Очевидно е, че няма да се съобрази изобщо с това, което й каза.
– Знам. Тя е една много решителна млада дама.
– Не разбирам защо този тип – Фиъринг или не – преследва Нора. Имам предвид, след като веднъж избяга след убийството на Смитбак. Защо поема риска втори път?
– Очевидно Фиъринг е смятал да убие и двамата. Сигурен съм, че посланието е напълно преднамерено: ако се месиш в работите ни, ще убием не само теб, но и семейството ти. – Той се наведе към предната седалка. – Проктър? Двеста четиридесет и четвърта и Сто двадесет и седма улица, ако обичаш.
– Къде отиваме? – попита Д’Агоста. – Това е испанският Харлем.
– Отиваме да направим нещо за Нора.
Д’Агоста изсумтя.
– Започнахме да работим по доказателствата на Клайн.
– Ах – каза Пендъргаст. – И?
– Дишам му във врата – оказа се, че всички онези африкански глупости, които измъкнахме от офиса му, са предмети на йоруба от осемнайсети и деветнайсети век и струват цяло състояние. Помисли само: всичко това има връзка с една изчезнала религия, известна като Севи Лоа – непосредствен предшественик на вуду, която идва на островите със западноафриканските роби.
Пендъргаст не отговори. По лицето му бързо премина учудено изражение, преди престорената неутралност да се завърне.
– Това не е всичко. Комисарят проявява интерес към нашето разследване на онзи ненормалник. Иска да се срещне с мен този следобед.
– А!
– Какво искаш да кажеш с това „а“? Иззетото показва, че Клайн знае всичко за вуду – до степен да пръска милиони за произведения на вуду изкуството. Ето ти връзката!
Д’Агоста се облегна назад в седалката, силно раздразнен. Десет минути по-късно Ролсът зави по Ленъкс авеню и се спусна по 127-а към Ийст ривър. После спря пред малко магазинче с нарисувана на ръка табелка в цветовете на дъгата, увенчана от рисунка на широко отворено око и множество надписи.
РАЗВАЛЯНЕ НА МАГИИ ВСЯКАКВИ
Кукли вуду
Черна магия
Бяла магия, Червена магия
Чародейство, Вещерство
Баене за късмет и магически отвари
На мръсния преден прозорец на магазина се виждаше огромна пукнатина, залепена с тиксо. Останалата част бе почти изцяло затъмнена от странни висящи предмети – снопчета косми, кожа, пера, памучни парцалчета, слама и други още по-озадачаващи и противно изглеждащи материали.
Д’Агоста хвърли бегъл поглед към магазинчето.
– Шегуваш се, нали?
– След теб, скъпи ми Винсънт.
Д’Агоста излезе от колата, последван от Пендъргаст. Вратата към магазина се отвори със стенание на ръждясали панти и прозвънване на звънчета. Д’Агоста мигновено бе залят от натрапчивата миризма на пачули, сандалово дърво, билки и старо месо. Един древен афроамериканец вдигна очи зад тезгяха. След като съзря Пендъргаст в черния му костюм, лицето на мъжа внезапно се затвори като затръшната врата.
– Мога ли да ви помогна? – Равният тон и черният поглед изразяваха точно обратното.
– Вие ли сте мосю Равел, човекът, който се занимава с оби?
Мъжът не отговори.
– Аз съм Алойзиъс Пендъргаст, от рода Пендъргаст в Ню Орлиънс. Много се радвам да се запознаем. – Той пристъпи напред с протегната ръка, използвайки най-богатия си нюорлиънски акцент.
Мъжът погледна предложената ръка без да се помръдне.
– Пендъргаст, онзи от имението „Рошеноар“, на „Долфин“ стрийт – продължи агентът. Протегнатата му ръка не се сви. Д’Агоста бе изненадан колко бързо Пендъргаст е в състояние да приеме напълно нова индивидуалност. Този тук беше приветлив, ексцентричен нюорлиънски аристократ.
– Имението „Рошеноар“? – Проблясък на разпознаване светна в кървясалите очи на странния продавач. – Онова, което беше изгорено през 71-а?
Сега Пендъргаст се наведе напред и каза с нисък глас:
– Oi chusoi Dios aei enpiptousi.
Дълга тишина, след което Равел вдигна огромната си ръка. Пендъргаст я стисна в своята.
– Добре дошли.
– Това е мой колега, господин Д’Агоста.
Мъжът наведе глава.
– Останалите са измамници – каза Пендъргаст. – Крадци и мошеници. Ти обаче си нещо друго. Знам, че мога да ти вярвам напълно и да купя стоката ти.
Мъжът кимна в съгласие и не каза нищо, но Д’Агоста видя, че макар и неохотно, прие комплимента.
– Може ли? – Пендъргаст посочи с бялата си като слонова кост ръка към вътрешността на магазина.
– Гледайте, но не пипайте нищо.
– Naturellment 66
Естествено (фр.). – Бел.прев.
[Закрыть].
Когато Пендъргаст тръгна да обикаля с една от своите бавни походки, стиснал ръце на гърба си, като се взираше във всяко нещо, Д’Агоста огледа магазина. Беше натъпкан с висящи вързопи; шкафове от пода до тавана със стотици малки чекмедженца; контейнерчета с парфюми; ламаринени кутии и малки кутийки; рафтове със стъклени шишета, съдържащи билки, оцветена пръст, течности, криви корени и изсушени насекоми. Върху всичко имаше малки етикети, педантично написани на ръка на френски.
Пендъргаст се обърна към собственика.
– Във висша степен впечатляващо. А сега, мосю Равел, трябва да направя покупка. Една по-скоро тъжна покупка. Изглежда един мой приятел е бил жертва на черна магия.Трябва да се подготвя, трябва ми амулет.
– Кажете ми съставките и ще ви ги дам. – Равел сложи една стегнато изплетена кошница на плота.
– Листо от дървото кака 77
Bois-caca, bois pouant (фр.) – „смърдящо дърво“, растение, чиито листа се използват в някои магически практики в Мартиника, Гваделупа, Хавай и др. – Бел.прев.
[Закрыть].
Мъжът излезе иззад тезгяха и протегна ръка към високо чекмедже, измъкна го, извади едно набръчкано листо и го сложи в кошницата. От него се разнесе ужасна миризма на леш.
– Кости от младо бяло петле и месо от къдрав петел, раздробени заедно с перушината.
Само след миг поръчаното бе доставено от един тъмен ъгъл на магазинчето.
Д’Агоста гледаше ставащото с нарастващо недоверие. Пендъргаст действаше малко странно. Той се запита дали имаше нещо общо с продължителното пътуване на агента до Тибет миналото лято или тежкото океанско плаване, което е трябвало да понесе. А може би бе друга скрита страна от личността на Пендъргаст, която се проявяваше за първи път.
– Зъб от алигатор и прясна ракия.
Към увеличаващата се купчинка бе добавено малко мускалче с течност.
– Смляна на прах човешка кост.
При тези думи Равел се поколеба, отиде в дъното на магазина и се върна с малка стълба, протегна се към едно от най-високите чекмеджета и свали едно найлоново пликче като тези, които използваха наркодилърите. Беше пълно с белезникав прах. Той го сложи в кошницата, като гледаше Пендъргаст.
– Вода, използвана при къпане на мъртвец.
Последва една по-дълга пауза, преди Равел да се върне с исканото.
– Светена вода.
При тези думи Равел спря и отново заби очи в Пендъргаст. После отново отиде в дъното и донесе малка ампулка.
– Това ще е всичко, надявам се.
– Само още едно нещо.
Мъжът изчака.
– Осветена нафора.
Дълъг, твърд поглед.
– Мосю Пендъргаст, изглежда приятелят ви… се е изправил пред нещо много по-опасно от обикновена черна магия.
– Вярно е.
– Може би това не е в категорията ми, мосю.
– Толкова се надявах, че ще можете да ми помогнете. Животът на приятеля ми е в опасност… смъртна опасност.
Равел погледна тъжно Пендъргаст.
– Знаете последствията за вас, мосю, при използването на envoi morts arret 88
Проклятие, магия за смърт; arret (фр.) означава „присъда“, забрана, а също и „амулет“; envoi – изпращане, известие, наричане, вменяване; envoyer – пращам някого (по дяволите), нанасям (удар), отървавам се, избавям се от някого. – Бел.прев.
[Закрыть].
– Напълно наясно съм.
– Този ваш приятел трябва да ви е много близък.
– Тя наистина ми е близка.
– Тя.А-а-а, разбирам. Тази… нафора, която искате, е скъпа.
– Цената е без значение.
Равел сведе очи и остана замислен известно време. След това с дълга въздишка се обърна и изчезна в една странична врата. След няколко минути се върна с малък стъклен диск, направен от две големи часовникови стъкла, прилепнали едно към друго и запечатани със сребърен кант, във вътрешността на който имаше едно-едничко зрънце нафора. Той сложи диска внимателно в кошницата.
– Това ще ви струва хиляда двеста и двайсет долара, мосю.
Д’Агоста погледна невярващо как Пендъргаст бръква в сакото си, изважда дебела пачка шумолящи банкноти и започва да ги брои.
Когато се върнаха в Ролса и Пендъргаст прегърна кошницата, Д’Агоста не можа да се сдържи:
– За какво, по дяволите, беше всичко това?!
– Спокойно, Винсънт, не дразни стоката.
– Не мога да повярвам, че наброи хиляда долара за тези вуду глупости.
– Има много причини и ако можеше да превъзмогнеш емоциите си, щеше да видиш защо. Първо, установихме истински отношения с мосю Равел, който в бъдеще може да се окаже информатор от немалко значение. Второ, типът, който преследва Нора, може също да вярва в оби, и в такъв случай амулетът, който ще направим, може да се окаже спирачка. И най-накрая – тук той понижи глас, – може да се окаже, че нашият амулетдейства.
– Действа?Искаш да кажеш, че истинско зомби преследва Нора? – Д’Агоста поклати глава невярващо.
– Предпочитам да го наричам envoi mort.
– Каквото и да е. Идеята е нелепа. – Д’Агоста погледна Пендъргаст. – Ти каза на онзи тип, че къщата ви в Ню Орлиънс е била изгорена от тълпата. Леля ти Корнелия също спомена нещо такова. Там ли си научил за тези вуду и оби? Занимавал ли си се с тези глупости на млади години?
– Предпочитам да не отговарям. Вместо това, позволи ми да те попитам нещо: чувал ли си някога за Облога на Паскал?
– Не.
– Един атеист е на смъртно легло. Внезапно обаче моли да му доведат свещеник, за да се изповяда и да бъде опростен. Логично ли се държи?
– Не.
– Напротив: няма значение в какво вярва. Атеистът осъзнава, че ако съществува и най-слабият шанс той да бърка, трябва да действа сякаш има Бог. А ако няма Бог, не губи нищо.
– Звучи ми прекалено пресметливо.
– Това е облог с безкрайни преимущества и никакви недостатъци. И, мога да добавя, облог, който всяко човешко същество трябва да приеме. Не по избор. Облогът на Паскал… тук логиката е безукорна.
– Какво общо има това с Нора и зомбитата?
– Сигурен съм, че ако помислиш още малко, ще видиш логичната връзка.
Д’Агоста намръщи лице, помисли и накрая изсумтя.
– Мисля, че разбрах какво имаш предвид.
– В такъв случай – отлично. Обикновено нямам навика да се обяснявам, но за теб понякога правя изключения.
Д’Агоста гледаше през прозореца как отминават испанския Харлем. След малко се обърна отново към Пендъргаст.
– Какво каза ти преди малко?
– Моля?
– На собственика на магазина. Каза му нещо на чужд език.
– А, да. Oi chusoi Dios enpiptousi – заровете на Бога са винаги готови за хвърляне. – И той се облегна в седалката с полуусмивка.
25.
Рокър прие Д’Агоста веднага, по-малко от минута, след като беше пристигнал във външния офис на комисаря на последния етаж на площад „Полиция“ номер едно. Д’Агоста прие това за добър знак. Убийството на Смитбак беше предизвикало голям, много голям обществен отзвук, и той не се съмняваше, че Рокър следи напредването по случая с интерес. Когато мина покрай помощничката на Рокър, Алис, жена с вид на типичната баба със сивата си коса, той й смигна и й се усмихна. Тя не му отвърна.
Той влезе във внушителния офис, украсен с всички символи на властта – огромно махагоново бюро със зелена кожена повърхност, дъбова ламперия, персийски килим, всичко някак солидно и традиционно. Като самия Рокър.
Рокър стоеше до прозореца и не се обърна, когато Д’Агоста влезе. Нито пък, напълно нехарактерно, покани Д’Агоста да се настани в един от меките фотьойли, които украсяваха къта за сядане срещу бюрото му.
Д’Агоста изчака малко, преди да се одързости да изрече едно кратко:
– Комисар Рокър?
Мъжът се обърна, стиснал ръце зад гърба си. При вида на тъмночервеното му лице, Д’Агоста усети, че му прилошава.
– Каква е тази работа с Клайн? – попита рязко комисарят.
Д’Агоста превъртя бързо лентата назад.
– Ами, сър, свързано е с убийството на Смитбак…
– Знам това – сопна се комисарят. – Имам предвид нескопосания обиск. Изнесли сте целия офис на човека.
Д’Агоста си пое дълбоко дъх.
– Сър, господин Клайн е отправил директни заплахи към Смитбак малко преди неговата смърт, което може да бъде доказано. Той е пръв заподозрян.
– Тогава защо не го обвинихте, че е заплашвал покойника?
– Заплахите бяха много премерени, бяха точно на границата на закона.
Комисарят го изгледа.
– И това е всичко, което имате срещу Клайн? Неопределени заплахи към журналист?
– Не, сър.
Рокър почака, скръстил ръце.
– При обиска открихме колекцията на Клайн от западноафриканско изкуство – изкуство, което може да се свърже пряко с една стара вуду религия. Предмети, подобни на тези, намерени на местопрестъплението и върху трупа на жертвата.
– Подобни? Мислех, че става въпрос за маски.
– Маски, да, но от същата традиция. В момента ги проучва специалист от нюйоркския музей.
Комисарят продължаваше да го гледа с уморените си, зачервени по ръбовете очи. Не му беше присъщо да е толкова безцеремонен. Исусе, помисли си Д’Агоста, Клайн е стигнал до Рокър.По някакъв начин Клайн се беше добрал до него.
Рокър най-накрая каза:
– Повтарям: това ли е всичко?
– Той сипеше заплахи, колекционер е на вуду изкуство – мисля, че това е солидно начало.
– Солидно?Лейтенант, нека ви кажа с какво разполагате: с лайна.
– Сър, моето уважение, но не съм съгласен. – Д’Агоста нямаше намерение да отстъпва. Целият му екип стоеше зад него в тази работа.
– Не разбирате ли, че си имаме работа с един от най-богатите хора в Манхатън, приятел на кмета, филантроп, познат на целия град, стоящ начело на една дузина бордове на „Форчън 500“? Не можете да изнасяте офиса му, без да имате солидна причина!
– Сър, това е само началото. Сигурен съм, че разполагаме с достатъчно аргументи, за да докажем правотата на разследването и възнамерявам да сторя точно това. – Д’Агоста се опита да запази гласа си мек, неутрален, но твърд.
Комисарят го гледаше.
– Нека ви кажа следното: докато не хванете мъжа с димящо дуло в ръце – имам предвид наистина димящо – стойте настрана. Обискът е бил неуместен. Било е грешка. И не ми играйте невинен. И аз съм бил някога ченге, точно както вас. Знам защо сте обърнали мястото надолу с главата и не одобрявам тези методи. Не хвърляйте тази кал върху един уважаван жител на този град.
– Той е мръсник.
– Точно за това лошо отношение говоря, Д’Агоста. Вижте, няма да ви казвам как да водите разследване за убийство, но ви предупреждавам, че следващия път, когато решите да направите нещо такова като това у Клайн, първо трябва добре да си помислите. – Той изгледа хладно Д’Агоста.
– Разбрах, сър. – Д’Агоста каза, каквото трябваше да каже. Нямаше смисъл да предизвиква комисаря повече.
– Не ви изваждам от разследването на убийството на Смитбак. Още не. Но ще ви наблюдавам, Д’Агоста. Не ме правете на глупак.
– Да, сър.
Комисарят махна с ръка презрително, когато се обърна отново към прозореца.
– А сега изчезвайте оттук.
26.
Макар Нюйоркската обществена библиотека да бе затворила преди час и половина, специален агент Пендъргаст имаше изключителни привилегии за влизане и никога не допускаше официалното работно време да му попречи. Той огледа одобрително празните редици от маси в Голямата читалня; кимна на пазача на входа, който бе забил нос в някакъв вестник; след това хлътна в приемния пункт и продължи надолу по стръмните метални стъпала. След като слезе четири етажа надолу, той се озова в подземие с нисък таван, което сякаш продължаваше напред безкрай, изпълнено от пода до тавана с купчини книги върху метални рафтове. Като премина в напречния коридор, той отвори една мръсна сива врата без табелка. Зад нея имаше друго стълбище – тясно и още по-стръмно, – което водеше още по-надолу.
Още три етажа и той се озова в странно и полуразрушено книгохранилище. На слабата светлина купчините древни и разпадащи се книги бяха подпрени една срещу друга, за да не паднат. Масите бяха отрупани с неподвързани книжни тела, бръснарски ножчета, бурканчета с печатарско лепило и други принадлежности на ръкописната хирургия. Навсякъде се виждаха пръснати печатни материали. Цареше напрегната тишина. Застоялият въздух миришеше на прах и разложение.
Пендъргаст остави пакета, който носеше, върху една съседна купчина и прочисти гърлото си.
В продължение на една-две минути никой не наруши тишината. След това – някъде отдалеч, от разстояние, което не можеше да се определи – се чу шум от бързи стъпки. Ставаха все по-силни. И накрая, между две колони от книги, се показа един стар мъж, дребен и плашещо мършав. Върху разрошената му бяла коса мъдреше миньорска каска с лампа.
Мъжът се приближи и свали лампата от главата си.
– Читателю притворен 99
Цитат от стихотворението „Към читателя“ в „Цветя на злото“ от Бодлер. – Бел.прев.
[Закрыть] – каза той с глас, тънък и сух като брезова кора. – Очаквах те.
Пендъргаст се поклони леко.
– Интересен аксесоар, Рен – каза той, сочейки каската. – Напълно в духа на модните тенденции на Западна Вирджиния, доколкото разбирам.
Старецът леко се засмя.
– Бях пещерняк. А тук долу в „Антиподите“ 1010
Острови южно от Нова Зеландия, открити в 1800 г. от английския капитан Хенри Уотърхаус; наречени са така, защото географски са точно „от обратната страна на Земята“ спрямо Англия – Бел.прев.
[Закрыть]трудно може да се намери крушка, която работи.
Дали Рен беше назначен от управата на библиотеката, или просто бе решил да се премести да живее тук в това дълбоко подземие, никой не знаеше. Онова, което не можеше да бъде обуздано, обаче, бе неговият уникален талант за езотерични търсения.
Рен погледна с жадни очи пакета.
– Какво си ми донесъл днес?
Пендъргаст го вдигна и му го подаде. Старецът разкъса нетърпеливо опаковките и отвътре се показаха три книги.
– Ранното издателство „Аркам Хауз“ – подсмръкна той. – Боя се, че никога не съм проявявал особен интерес към литературата, посветена на свръхестественото.
– Разгледай по-внимателно. Това са най-редките, най-търсените от колекционерите издания.
Рен разгледа книгите една след друга.
– Хм. Сигнален екземпляр на „Аутсайдер“ 1111
Произведение на Х. Лъвкрафт, издадено от „Аркам Хаус“ през 1939 г. – Бел.прев.
[Закрыть], с пробната зелена суперобложка. „Винаги настъпва вечер“ 1212
Стихосбирка от американския писател Робърт Хауърд. – Бел.прев.
[Закрыть]… – Той свали обложката, за да види корицата. – С релефно гръбче. И „Злокобната къща“ 1313
„Shunned House“, първата книга в областта на фантастиката. Отпечатана е през 1928 г., но се смята за публикувана едва през 1961 г., когато биват подвързани 300-те готови комплекта. Около 150 от тях придобива Робърт Барлоу, журналист и колекционер. – Бел.прев.
[Закрыть]от Лъвкрафт, подвързана с кожа с подписа на Барлоу върху предния форзац. И датирана в Мексико сити, малко преди самоубийството му. Забележителен екземпляр. – Рен вдигна вежди и остави внимателно книгите. – Говоря прекалено прибързано. Наистина прекрасен подарък.
Пендъргаст кимна.
– Доволен съм, че го одобри.
– След твоето обаждане успях да направя някои предварителни проучвания.
– И?
Рен потри ръце.
– Представа нямах, че Инууд Хил Парк има такава интересна история. Знаеше ли, че вековната гора в него е от времената на Американската революция? Или че някога там се е намирала лятната резиденция на Исидор Строс – докато Строс и съпругата му не загинали на борда на „Титаник“?
– Така съм чувал.
– Интересна история. Старецът отказал да се качи на спасителните лодки преди жените и децата, а госпожа Строс отказала да остави съпруга си. Вместо това настанила прислужницата си в лодката, а те двамата със съпруга си умрели заедно. След смъртта им тяхната „вила“ в Инууд Хил започнала да се руши. Но проучванията ми показват, че години преди това собственикът на земята е бил убит и е имало и други неприятни събития, които държали семейство Строс далеч от…
– А Вилата? – прекъсна го Пендъргаст внимателно.
– Искаш да кажеш Вила Жирондел? – Рен направи гримаса. – Човек трудно може да си представи по-сенчеста, по-потайна група. Боя се, че проучването ми върху тях е все още в началото си – и предвид обстоятелствата, не съм сигурен, че някога ще съм в състояние да науча много.
Пендъргаст махна с ръка.
– Просто ми кажи какво си научил до този момент, моля те.
– Много добре. – Рен притисна върховете на показалците си един срещу друг, сякаш да подчертае степента на важност. – Изглежда първите постройки във Вилата – както е известна сега, – са били изградени първоначално в ранната 1740-та година от религиозна секта, която напуснала Англия, за да избегне гоненията. Установили се в северния край на Манхатън, където в момента е въпросният парк. Както често ставало, тази група пилигрими били по-скоро идеалисти, отколкото прагматици. Били градски хора – писатели, учители, един банкер – и били много наивни в намеренията си да си изкарват прехраната от земята. Изглежда са имали странни възгледи по отношение на колективния живот. Вярвайки, че цялата общност трябва да живее и работи заедно като едно цяло, те накарали корабните дърводелци да построят огромна постройка от местен камък и дъски. Било отчасти жилище, отчасти работно място, отчасти църква, отчасти крепост.
Той вдигна пръст.
– Но краят на острова, който били избрали за свое селище, бил каменист и негостоприемен за земеделие или животновъдство – дори за тези, които разбирали от такава работа. Наоколо нямало местни индианци, които да ги посъветват – уекъсгийк и линап отдавна били напуснали тези места, а най-близкото европейско селище било на другия край на Манхатън, на два дни път. Новите заселници се оказали посредствени рибари. Имало няколко земеделци, пръснати наоколо, които вече били избрали най-хубавите места и въпреки, че искали да продадат част от реколтата си за пари в брой, не били склонни да осигуряват безплатно прехраната на цялата колония.
– Така че глупостта на плана им скоро станала очевидна – промърмори Пендъргаст.
– Точно така. Разочарованието и кавгите последвали бързо. За около десетина години колонията постепенно се загубила, жителите й се преместили някъде в Нова Англия или се върнали в Европа и мястото било изоставено: паметник на несбъднати надежди. Водачът им – не успях да открия неговото име, но той е осигурил кораба и е купил терена – се преместил в южен Манхатън и станал порядъчен фермер.
– Продължавай – подкани го Пендъргаст.
– Изминали сто години. През 1858 или 1859-та година една група пропаднали типове стигнали до Ню Йорк откъм юг. От регистрите по онова време се вижда, че това била доста разнородна сбирщина. В основата й стоял един харизматичен проповедник от Батон Руж, преподобният Мишъм Уокър, който бил събрал около себе си известен брой френски креоли занаятчии, избягвани от тяхната общност по причина, която не съм открил, заедно с няколко роби западни индианци. По пътя към тях се присъединили и други: кейджъни 1414
Потомци на френски преселници, съставляващи голяма част от населението на американския щат Луизиана. – Бел.прев.
[Закрыть], някои португалски еретици и известен брой от обитателите на блатата, напуснали, според слуховете, Британия заради практикуване на паганизъм, друидизъм и магьосничество. Пътуването им от затънтения Юг до Ню Йорк било изпълнено с трудности. Където и да се опитали да се установят, местните се противопоставяли на религиозните им ритуали; те постоянно били принуждавани да се местят. За тях се носели отвратителни слухове: че крадели бебета, правели жертвоприношения с животни, съживявали умрели хора. Групата била потайна по характер; заплахите, които получавали, изглежда ги направили усамотени. Уокър и шайката му най-накрая намерили отдалечената постройка, която религиозните пилигрими изоставили в северния край на Манхатън един век по-рано и си я присвоили, като зазидали прозорците и укрепили стените. Говорело се за масови действия, които ще се предприемат срещу тях, но от това не излязло нищо, освен няколко странни сблъсъка, описани мъгляво от местната преса. С годините Вилата се изолирала все повече и повече.
Пендъргаст кимна бавно.
– А в последно време?
– Оплакванията за жертвоприношения на животни са продължили през годините. – Рен направи пауза, после по устните му се плъзна суха усмивка. – Изглежда, че са били… че са… безбрачна общност. Като шейкърите 1515
Религиозна група, възникнала в Англия през 1747 г., разклонение на квакерите. – Бел.прев.
[Закрыть].
Веждите на Пендъргаст отскочиха нагоре в изненада.
– Безбрачна? И въпреки това продължават да съществуват?
– Не само продължават, но… както изглежда – винаги броят им остава един и същ: сто четиридесет и четирима. До един мъже, до един възрастни. Говори се, че биват набирани нови. Насила, ако е необходимо, и винаги нощем. Твърди се, че тяхна плячка стават недоволните, душевно нестабилните, самотниците: идеални кандидати за вербуване. Когато някой член умре, трябва да бъде намерен друг. И ето тук тръгват слуховете. – Тъмните очи на Рен блестяха.
– За какво?
– За кръвожадни същества, които бродят нощем. Зомби, както ги наричат някои. – И той подсвирна развеселено.
– А историята на мястото и постройките?
– Теренът бил придобит от Нюйоркския отдел „Паркове“ през 1916 г. Някои от другите запуснати сгради в парка били съборени, но не и Вилата. Изглежда отдел „Паркове“ не е бил склонен да форсира нещата.
– Разбирам. – Пендъргаст погледна Рен със странно изражение на лицето. – Благодаря ти, началото е отлично. Продължавай, моля те.
Рен отвърна на погледа, тъмните му очи горяха от любопитство.
– За какво е всичко това, читателю притворен?Защо се интересуваш от него?
Пендъргаст не отговори веднага. За един миг сякаш се пренесе някъде далеч. След това се съвзе.
– Прекалено рано е да се обсъжда.
– Поне ми кажи: интересът ти… от нещо богохулно ли е породен? – повтори Рен.
Пендъргаст направи още един лек поклон.
– Моля те, уведоми ме, когато откриеш нещо повече. – При тези думи той се обърна и започна дългото изкачване обратно към горния свят.
