Текст книги "Вуду"

Епилог

Малката моторница режеше гладките води на Лейк Пауъл. Беше ясен, студен априлски ден, свежият аризонски въздух миришеше на чисто свежо пране. Утринното слънце грееше оранжево срещу гигантските стени от пясъчник на Гранд Бенч и когато катерът зави, платото Кайпаровитс изникна в далечината, пурпурно в изгряващото слънце, диво и непристъпно.

Нора Кели стоеше на кърмата и вятърът рошеше късата й коса. Боботенето на двигателя отекваше меко в канарите и водата съскаше по корпуса. Въздухът ухаеше на кедър и затоплени камъни, и когато минаваха между застиналите, подобни на катедрали скали, един златен орел се появи отнякъде и закръжи над ръбовете на каньона, надавайки слаб крясък.

Нора отне газта и моторницата забави до люлеене. Когато езерото направи втори завой, отпред се разкри устието на тесен, наводнен каньон – Сърпантайн каньон – две гладки стени от червен пясъчник с лента зелена вода между тях.

Нора обърна лодката към каньона. Звукът на двигателя се усили. Отговарящ на името си, каньонът изви и направи завой като селски път. Тук беше по-хладно, дори студено, и Нора можеше да види дъха си в мразовития въздух. Още една миля навътре, и стигна до едно особено красиво място, където се процеждаше малък водопад, за да се срине надолу по камъка, създавайки по пътя си микрокосмос от висящи папрати и мъх, като се спре за миг в миниатюрните усукани пинии, които се протягаха встрани от една пукнатина в скалата. Тя изключи двигателя и остана на дрейф, заслушана в плясъка на водата, като вдишваше аромата на сладка папрат и вода.

Помнеше това магично място като че ли беше вчера. Тук, на експедиция в Кивира преди почти пет години, техният катер бе минал покрай същия водопад. Бил Смитбак, с когото се бе запознала едва предишния ден, стоеше на катера и й помаха с ръка да дойде.

– Виждаш ли това, Нора? – беше казал той, като я побутна и се усмихна. – Тук феите къпят ефирните си криле. Това е приказно място.

Тогава за пръв път я бе изненадал с поетичността си, с проникновеността, с хумора и любовта си към красивото. Това я бе накарало да се вгледа по-внимателно в него и да не се доверява на първото си впечатление. В този миг беше започнала да се влюбва в него.

Преди две седмици тя се бе върнала в Мексико, след като й предложиха работа като куратор в Института по археология в Санта Фе. Остана при брат си Скип и прекара последната седмица в проучване на работата и обсъждане на позицията с президента на музея и борда. Ако приемеше работата, това щеше да е условие за уточняване на подробностите за финансирането на вече планираната й експедиция до Юта през следващото лято. Скип й беше голям помощник и опора, доволен, че може да й върне услугата от преди години, когато тя му бе помогнала да събере парчетата на собствения си живот.

Но имаше и друга, по-лична причина за пътуването. Тя бе дошла главно за да се помири с ужаса от смъртта на Бил. Ню Йорк сити – техните любими ресторанти и паркове, дори самият апартамент – вече не я ужасяваха. А миналото беше нещо различно. Тя нямаше представа как ще й подейства каньонът. Места като Пейдж, Аризона, където за първи път се бяха срещнали, или самото езеро Пауъл, или дивата пустош отвъд него, където бяха търсили полумитичния град Кивира… Беше изпитала необходимост да види тези места отново, може би за да остави призраците да си почиват. Когато моторницата се понесе бавно надолу по каньона, спомените – загърнати от тъжния воал на времето, от което придобиваха по-скоро горчиво-сладък, отколкото болезнен привкус – започнаха да изплуват на повърхността. Бил, който се оплаква шумно, че конят му го е ухапал. Бил, който я заслонява със собственото си тяло от прииждащата вода. Бил, с очертан на фона звездното небе силует, й протяга ръка… Тази магична страна й бе върнала толкова вълшебни спомени – тя почувства, че душата й се изпълва с благодарност и умиротворение.

Моторницата почти спря, полюшвайки се леко по приличната на огледало вода. Нора се наведе и взе малка бронзова урна, разкъса увитата отгоре хартия и вдигна капака. Вдигна урната и изсипа няколкото шепи прах във водата. Те се пръснаха безшумно и потънаха бавно в нефритено зелените дълбини. Нора ги гледаше как се завихрят в турбулентна струйка, която накрая изчезна. Изчезнаха и те.

– Сбогом, любими, – произнесе тя нежно – сбогом, приятелю мой.