355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Вуду » Текст книги (страница 1)
Вуду
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 18:24

Текст книги "Вуду"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 30 страниц)

Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду

1.

– Господи, Бил, представяш ли си? Аз още не мога. Казаха ми го преди дванайсет часа, а още не мога да повярвам.

– Повярвай, мила. – Уилям Смитбак Джуниър разгъна дългите си крайници, опъна се на кушетката в дневната, след това прехвърли ръка през раменете на съпругата си. – Още малко от този портвайн?

Нора напълни чашата му. Той я вдигна към светлината, възхищавайки се на гранатовия й цвят. Струваше му сто кинта – и напълно си ги заслужаваше. Той отпи и издиша.

– Ти си изгряваща звезда в музея. Само почакай. След пет години ще те направят декан.

– Не ставай глупав.

– Нора, трета поредна година бюджетът е орязан, а са дали зелена светлина на експедицията ти. Новият ти шеф не е глупак. – Смитбак зарови лице в косата й. След толкова много време продължаваше да намира този мирис – смесица от дъх на канела и намек за хвойна – за възбуждащ.

– Представяш ли си? Следващото лято ще сме в Юта на разкопки. Дано да можеш да си вземеш отпуска през това време.

– Имам четири седмици. В „Таймс“ отчаяно ще им липсвам, но ще трябва да се справят. – Той отпи нова глътка и завъртя течността в устата си. – Нора Кели: експедиция номер три. Не можеше и да искаш по-хубав подарък за годишнината.

Нора го погледна сардонично.

– Аз пък си мислех, че днешната вечеря е била подаръкът ми за годишнината.

– Правилно. Така е.

– Беше идеална. Благодаря.

Смитбак й намигна. Беше завел Нора в любимия си ресторант, „Кафенето на художниците“, на Западна 67-а – идеалното място за романтична вечеря. Меката успокояваща светлина; уютните седалки; вълнуващата картина на Хауърд Чандлър Кристи – и после, като връх на всичко, страхотната храна.

Смитбак осъзна, че Нора го гледа. В тези очи и тази дяволита усмивка имаше обещание за друг подарък по случай годишнината им. Той я целуна по бузата и я привлече към себе си.

Тя въздъхна.

– Дадоха ми до цент всичко, което поисках.

Смитбак смотолеви отговора си. Чувстваше се страхотно, притиснат в жена си, и мислено отдаде последна почит на храната. Беше изострил апетита си с две силни мартинита, последвани от плато с отбрани колбаси. А за основно как би могъл да устои на стек беарнез, леко суров, придружен от пържени картофки и пикантен, разбит на пюре спанак – а, разбира се, беше помагал сериозно и на Нора да се справи с филето сърнешко…

– … И знаеш ли какво означава това? Ще мога да завърша анализите си върху югозападния култ Качина.

– Страхотно. – Десертът беше шоколадово фондю за двама, придружено от плато възхитително миризливо френско сирене. Смитбак отпусна леко свободната си ръка върху стомаха си.

Нора млъкна и двамата останаха да лежат за момент, наслаждавайки се на мига. Смитбак хвърли поглед на съпругата си. Изпълни го чувство на задоволство. Той не беше религиозен човек, не точно; и все пак почувства, че е благословен да е тук, в този изискан апартамент в най-страхотния град на света, да работи работата, за която винаги бе мечтал. И Нора, в която беше намерил най-добрата възможна съпруга. Бяха преживели много през годините, откакто се бяха запознали, но тревогите и опасностите само ги бяха сближили още повече. Нора беше не само красива, изящна, жадна и нетърпелива за работа, неподатлива на заяжданията му, съпричастна и интелигентна – тя беше доказала също така, че е неговата сродна душа. Докато я гледаше, не се сдържа и се усмихна. Нора беше, казано просто, прекалено добра, за да е истина.

Тя се надигна.

– Не мога да се отпусна напълно. Във всеки случай, още не.

– И защо?

Тя се оправи и отиде в кухнята да вземе чантата си.

– Има още нещо, което трябва да свърша.

Смитбак примигна.

– По това време?

– Тук съм след десет минути. – Тя се върна до кушетката и се наведе над него, погали лизнатото над челото му, и го целуна. – Не отивай никъде, голямо момче – промърмори тя.

– Шегуваш ли се? Никъде не мърдам. Ще съм същинска Гибралтарска скала.

Нора се усмихна, погали отново косата му, след което се насочи към входната врата.

– Внимавай – извика той след нея. – Не забравяй онези малки странни пакетчета, които бяхме получили.

– Не се тревожи. Да не съм малка? – Миг по-късно вратата се затвори и ключът се превъртя.

Смитбак сложи ръце под главата си и се опъна на кушетката с въздишка, отпивайки поредна здрава глътка портвайн. Чу стъпките й да заглъхват надолу по коридора; чу прозвънването на асансьора. След това всичко утихна, с изключение на глухия шум на града отвън.

Досещаше се къде е отишла – до сладкарницата зад ъгъла. Там правеха любимите му специални торти и затваряха след полунощ. Смитбак беше особено пристрастен към генуезките им пралини с маслен крем калвадос; надяваше се, че точно такава торта е поръчала Нора за тазвечерната им годишнина.

Той лежеше отпуснат в слабо осветения апартамент, заслушан в дишането на Манхатън. Заради погълнатите коктейли всичко изглеждаше някак забавено, включително мислите му. Той си спомни определението от един къс разказ на Търбър – сънливо отпуснат, замаяно отпуснат. По необяснима причина винаги бе харесвал писанията на колегата журналист Джеймс Търбър. Заедно с онези на долнопробния съчинител Робърт Хауърд. Вторият, смяташе той, се беше опитвал прекалено енергично; първият – не достатъчно.

По някаква причина се улови, че мислите му се връщат назад към онзи слънчев ден, когато за пръв път се беше запознал с Нора. Връхлетяха го всички спомени: Аризона, езерото Пауъл, горещият паркинг, голямата лимузина, в която беше пристигнал. Смитбак поклати глава и се засмя на спомена. Нора Кели изглеждаше като кучка на високи токчета, новоизлюпен доктор на науките с една сламка на рамото. После, той не беше направил добро впечатление, съвсем определено се държеше като истински задник. Това беше преди четири години, или пък пет… о, Боже, наистина ли времето минаваше толкова бързо?

Пред външната врата се чу глух шум, някакво тътрене, след това в ключалката изтрака ключ. Нора се беше върнала толкова скоро?

Той изчака вратата да се отвори, но вместо това ключът отново изтрака, сякаш Нора не можеше да се справи с ключалката. Сигурно се опитваше да крепи тортата върху ръката си. Помисли си да стане да й помогне, когато вратата се отвори със скърцане и той чу стъпки в антрето.

– Както обещах – не съм мърдал – провикна се той. – Господин Гибралтар. Но виж, можеш да ме наричаш просто Скалата.

Чуха се още стъпки. Но странно, не звучаха като на Нора: бяха прекалено бавни и тежки, и изглеждаха несигурни, сякаш някой си влачеше краката.

Смитбак се надигна и седна на кушетката. В малкото антре се изправи някаква фигура, с изрязан на фона на светлината силует. Беше прекалено висока и широкоплещеста, за да е Нора.

– Кой си ти, по дяволите?! – невярващо попита Смитбак. Протегна се бързо към лампата на съседната масичка и я светна. Разпозна фигурата почти веднага. Или поне си мислеше, че я е познал – нещо с лицето не беше наред. Беше пепеляво, подпухнало, почти смачкано. Изглеждаше болно… или по-лошо.

– Колин? – произнесе Смитбак. – Ти ли си? Какво, по дяволите, правиш в моя апартамент?

Точно тогава видя касапския нож.

За по-малко от миг се изправи. Фигурата се потътри напред, отрязвайки пътя му. Всичко спря за един кратък, отвратителен момент. После ножът се стрелна с ужасна скорост, разсичайки въздуха там, където преди по-малко от секунда беше стоял Смитбак.

– Какво става, мамка му? – изкрещя Смитбак.

Ножът излетя отново напред и Смитбак падна върху масичката за кафе в отчаян опит да избегне удара, прекатурвайки се заедно с нея. Изправи се бързо на крака и се обърна да види нападателя, след което се приведе ниско, разтворил ръце, напрегнал пръсти, готов. Огледа се бързо за някакво оръжие. Нищо. Фигурата стоеше между него и кухнята – ако успееше да мине покрай нея, можеше да вземе един нож, дори да изравни шансовете.

Той наведе леко глава, опъна лакът и нападна. Фигурата отстъпи, но в последния момент ръката с ножа се завъртя и направи дълбок разрез от лакътя до рамото на Смитбак. Той се извъртя с вик на изненада и болка – и в този момент усети болезнената студена стомана, която се заби дълбоко в долната част на гърба му.

Сякаш щеше да продължава да се спуска навътре вечно, забивайки се в самите му вътрешности и пронизвайки го с болка, подобна на която бе изпитвал само веднъж в живота си. Той отвори уста, залитна към пода в опит да се махне; усети ножа да излиза, после отново да се забива. Почувства внезапна мокрота на гърба си, сякаш някой изливаше топла вода върху него.

Като събра всичките си сили, той се изправи на крака, хвана отчаяно нападателя си и го заудря с голи ръце, разкървавявайки носа му. Ножът удряше отново и отново кокалчетата му, но Смитбак вече не го усещаше. Фигурата отстъпи пред безогледната му ярост. Това беше неговата възможност и Смитбак се обърна, готов да тръгне към кухнята. Но подът сякаш се накланяше неестествено под стъпалата му и при всяко поемане на въздух в гърдите му се чуваше странен бълбукащ звук. Той се олюля в кухнята, задъхвайки се, и като се опитваше да пази равновесие, задраска с пръсти да отвори чекмеджето с ножовете. Но точно когато успя да го отвори, видя върху плота да пада сянка… и между плешките му се стовари пореден ужасен удар. Опита се да се извърти, но ножът продължи да се надига и пада, да се надига и пада, и пурпурното проблясване на острието се замъгли, когато светлината започна да не му достига…

 
Всичко избяга, всичко се свърши, вдигни ме на кладата;
празникът премина и угаснаха лампите…
 

Вратата на асансьора се отвори и Нора излезе от него в коридора. Беше показала добро време и с малко късмет Бил още щеше да е на кушетката, може би разтворил онзи роман на Такъри, от който цяла седмица не спираше да се възторгва. Тя внимателно крепеше кутията с тортата в ръце, докато ровеше за ключа си; той със сигурност се беше досетил къде е отишла, но беше трудно да се подготви изненада за първата годишнина на някого…

Нещо не беше наред. Тя беше до такава степен заета с мислите си, че й отне една минута да осъзнае какво е: вратата на апартамента им зееше широко отворена.

В този момент някой излезе. Позна го. Дрехите му бяха мръсни и подгизнали от кръв, а в ръката си държеше окървавен нож. Докато стоеше и гледаше към нея, ножът падна шумно на пода.

Инстинктивно, без да мисли, тя пусна тортата и ключовете и се втурна към него. От съседните врати наизскачаха съседи, гласовете им се издигаха, пълни със страх и ужас. Странната мъжка фигура се наведе и взе ножа, но Нора блъсна ръката му настрана и заби юмрук в стомаха му. Той побесня и я запрати към отсрещната стена на коридора, като блъскаше главата й в мазилката, докато тя не се свлече на пода. Пред очите й танцуваха кръгове, когато го видя да се олюлява над нея с вдигнат нож. Изви се в мига, когато той замахна; после я ритна яростно в главата, вдигайки отново ножа. В коридора отекна силен писък. Но Нора не можа да го чуе; вече нямаше никакви звуци, само неясни образи. А после и те изчезнаха.

2.

Лейтенант Винсънт Д’Агоста стоеше в претъпкания коридор пред вратата на тристайния апартамент. Той размърда рамене в кафявия си костюм, опитвайки се да отлепи изпотените си ръце от полиестерната риза. Беше много разгневен, а гневът не беше добро нещо. Щеше да повлияе върху всичко, което правеше, да понижи способността му за наблюдение.

Той си пое дълбока глътка въздух и го издиша, сякаш се опитваше да изпусне и гнева с въздуха.

Вратата на апартамента се отвори и отвътре излезе слаб, прегърбен мъж с нещастен кичур коса на темето, който влачеше след себе си екипировка и буташе напред алуминиев сандък, закрепен на колелца.

– Свършихме, лейтенант. – Мъжът взе една клавиатура от друг офицер и напусна, последван от помощника си.

Д’Агоста погледна часовника си. Три след полунощ. Работата на екипа на местопрестъплението беше отнела много време. Бяха вложили допълнително усърдие. Знаеха, че той и Смитбак бяха извървели дълъг път заедно. Дразнеше го начинът, по който минаваха покрай него с наведени глави и как го поглеждаха косо, питайки се как ли приема всичко. И дали ще се откаже от случая. Много детективи по убийствата биха го направили – дори само поради факта, че това щеше да повлече процес. Не изглеждаше добре, когато прокурорът те сложи на пейката на свидетелите. „Убитият е бил ваш приятел? Не е ли това доста интересносъвпадение?“ Беше усложнение, от което един процес не се нуждае, и обвинителят мразеше, когато това се случваше.

Но Д’Агоста нямаше намерение да оставя това така. Не. Пък и това беше един отворен-и-затворен случай. Престъпникът направо си беше осъден, беше им, така да се каже, в ръчичките. Оставаше само да го намерят.

Последният от екипа на криминолозите излезе от апартамента и си тръгна, оставяйки Д’Агоста сам с мислите му. Той остана за минута в празния коридор, като се опита да успокои опънатите си нерви. След това надяна чифт латексови ръкавици, нахлупи мрежичката за коса около оплешивяващото си теме и тръгна към отворената врата. Усети, че леко му прилошава. Тялото беше преместено, разбира се, но нищо друго не бе докоснато. Можеше да види там, където коридорът правеше чупка, само отрязък от стаята отвъд и езеро от кръв на пода; кървави следи от стъпки; отпечатъци от ръце, осеяли боядисаната в кремаво стена.

Прекрачи внимателно кръвта и спря пред дневната. Кожен диван, два стола, прекатурена масичка за кафе, още кървави петна върху персийския килим. Бавно отиде до средата на помещението, като местеше внимателно краката си, обути в обувки с дебели каучукови подметки, спря, обърна се и се опита да възстанови сцената в ума си.

Беше помолил криминалистите да вземат голямо количество проби от кървавите петна; имаше сложно преплетени мотиви, които той искаше да разплете, отпечатъци от стъпки през кръвта, следи от ръце, наслоени върху други следи. Смитбак се беше борил дяволски; нямаше начин престъпникът да не е оставил ДНК на мястото.

На пръв поглед престъплението изглеждаше просто. Това бе неорганизирано, объркано убийство. Извършителят влиза с оригинален ключ. Смитбак е в дневната. Убиецът го удря силно с ножа, което веднага поставя Смитбак в неизгодно положение, след което двамата започват да се борят. Борбата се пренася в кухнята – Смитбак се опитва да се въоръжи: чекмеджето с ножове беше наполовина отворено, с кървави следи по дръжката и плота. Не бе успял обаче да се докопа до нож, за съжаление. Бил е намушкан отново отзад през това време. Борили са се още малко. При което Смитбак е ударен много лошо, потича кръв по пода, виждаха се следи от боси крака. Но Д’Агоста беше напълно сигурен, че престъпникът също е кървял през това време. Кръв, паднали косми и влакна, оставени по време на борбата, може би пръсната слюнка. Всичко това го е имало и той беше убеден, че криминалистите го бяха открили. Дори бяха отрязали и взели парче от дъските на пода, включително няколко с белези от нож; бяха откъртили парчета гола стена, бяха взели отпечатъци от всички повърхности, бяха събрали всяко влакънце, което можаха да открият, дори мъх и песъчинки.

Очите на Д’Агоста продължиха да блуждаят, в ума му не спираше да се върти филмът на престъплението. Накрая Смитбак загубва толкова много кръв, че останал без всякакви сили, дава на убиеца възможност да нанесе последния удар: според патолога, ножът е минал през сърцето и се е забил на повече от сантиметър в пода. Престъпникът го беше завъртял яростно, за да го измъкне, разцепвайки дъската. При тази мисъл Д’Агоста усети, че се изпълва с нова вълна гняв и скръб. Тази дъска също бе изрязана.

Не че цялото това внимание към подробностите щеше да направи нещата по-различни – те вече знаеха кой е убиецът. И все пак винаги беше добре доказателствата да са повече. Човек никога не знае на какви съдебни заседатели може да се натъкне в този побъркан град.

И тази откачена бъркотия, която убиецът бе оставил след себе си. Смачкан сноп от пера, завързани със зелена връв. Парче от дреха, покрито с евтини пайети. Малка торбичка от пергаментова хартия, покрита с прах, с причудливи шарки от външната страна. Убиецът ги беше пуснал в локвата от кръв като жертвоприношение. Криминалистите ги бяха отнесли, разбира се, но странните предмети не излизаха от ума му.

Но имаше още едно нещо, което момчетата не биха могли да отнесат: чудатата, надраскана набързо рисунка на стената – две змии, увити около някакво странно, изострено нещо, подобно на растение, със звезди и стрели, и заплетени линии, и една дума, която приличаше на Дамбала. Всичко това явно беше нарисувано с кръвта на Смитбак.

Д’Агоста влезе в главната спалня и погледът му обхвана леглото, бюрото, огледалото, прозореца, гледащ към Уест Енд авеню, килима, стените, тавана. В отсрещния край на стаята имаше втора баня, вратата на която беше затворена. Интересно, последният път, когато беше тук, вратата беше отворена.

Той чу звук отвътре. Водата тръгна и спря. Някой от момчетата от криминологията още беше в апартамента. Д’Агоста тръгна нататък, хвана бравата на вратата и установи, че е заключена.

– Хей, ти, вътре! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

– Един момент – долетя заглушен глас.

Изненадата на Д’Агоста премина във възмущение. Идиотът използваше тоалетната… В запечатана сцена на местопрестъпление! Направо невероятно.

– Отвори вратата, приятел. Веднага!

Вратата се отвори – в рамката й стоеше специален агент Алойзиъс Пендъргаст с поставка за епруветки в едната ръка, пинсети в другата, и бижутерска лупа на челото.

– Винсънт – долетя познатият напевен глас. – Толкова съжалявам, че трябваше да се срещнем при такива нещастни обстоятелства.

Д’Агоста гледаше смаяно.

– Пендъргаст… нямах представа, че си се върнал в града.

Пендъргаст сръчно мушна пинсетите в джоба си, пъхна в една докторска чанта поставката с епруветките, последвани от лупата.

– Убиецът не е бил тук, нито в спалнята. Едно по-скоро очевидно умозаключение, но исках да съм сигурен.

– Това сега работа на ФБР ли е? – попита Д’Агоста, следвайки Пендъргаст, докато агентът прекоси спалнята и влезе в дневната.

– Не съвсем.

– Значи отново си на свободна практика?

– Може и така да се каже. Бих оценил, ако за момента запазиш за себе си намесата ми. – Той се обърна. – Твоето предположение, Винсънт?

Д’Агоста възстанови гласно развоя на престъплението, докато Пендъргаст кимаше одобрително.

– Не че това прави нещата по-различни – обобщи накрая Д’Агоста. – Вече знаем кой е този боклук. Остава само да го намерим.

Пендъргаст озадачено вдигна вежди.

– Живее в сградата. Имаме двама свидетели, които са видели убиеца да влиза, и двама, които са го видели да напуска, целия облян в кръв, стискащ нож. Нападнал е Нора Кели на излизане от апартамента – по-точно, опитал се да я нападне, но шумът е привлякъл съседите и той избягал. Видели са го добре, съседите, имам предвид. Нора сега е в болницата – леко сътресение на мозъка, но ще се оправи. Поне така мисля.

Още едно леко накланяне на главата.

– Зловещ тип, казва се Фиъринг. Колин Фиъринг. Безработен британски актьор. Апартамент две-четиринайсет. Няколко пъти се е закачал с Нора в коридора. Прилича ми на неуспешно изнасилване. Сигурно се е надявал да намери Нора сама вкъщи, но е заварил Смитбак. Вероятно е задигнал ключовете от шкафчето на портиера. Имам човек, който проверява това.

Този път нямаше одобрително кимане. Само обичайното неразгадаемо изражение в тези дълбоки, сребристи очи.

– Така или иначе това е открит-и-закрит случай – каза Д’Агоста, усетил, че започва да се държи отбранително по незнайно каква причина. – Не само Нора го е разпознала. Открихме го и на лентата, записана от охранителната камера, представление като за „Оскар“. Влиза и излиза. На излизане получихме пълен преден план, с нож в ръката, облян в кръв, как влачи нещастния си задник по коридора и заплашва портиера, преди да напусне. Ще изглежда прекрасно пред съдебното жури. Това е едно животно, което трябва да бъде ликвидирано.

– Открит-и-закрит, казваш?

Д’Агоста усети ново пробождане при нотката на съмнение в гласа на Пендъргаст.

– Да – произнесе той твърдо. – Открит-и-закрит. – Той погледна часовника си. – Държат портиера долу, чакат ме. Той ще е главният свидетел, надежден, солиден семеен мъж – познава извършителя от години. Искаш ли да му зададеш някои въпроси, преди да го изпратим вкъщи?

– С удоволствие ще го направя. Но преди да слезем по стълбите… – Гласът на агента секна. Той бръкна с двата си тънки бели пръста във вътрешния джоб на черното си сако и измъкна сгънат документ. С жест на китката той го предложи на Д’Агоста.

– Какво е това? – Д’Агоста го взе и го разгъна, плъзгайки поглед по червения печат на нотариуса, Големия печат на Ню Йорк, елегантната гравюра, подписите.

– Това е смъртният акт на Колин Фиъринг. Подписан и датиран преди десет дни.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю