Текст книги "Вуду"

28.

Полунощ. Нора спря на ъгъла на Индиан роуд и 214-та да погледне в картата си. Въздухът беше студен и миришеше на есен. Оттатък ниските жилищни блокове тъмните върхове на Инууд Хил Парк се издигаха черни на фона на осветеното нощно небе. Липсата на сън я караше да се чувства леко замаяна, сякаш е пила концентрат.

Докато разглеждаше картата, Кейтлин Кид надникна любопитно зад рамото й.

Нора мушна картата обратно в джоба си.

– След една пресечка.

Двете продължиха по Индиан роуд – тиха улица, окъпана в жълта светлина, с тухлени жилищни сгради от двете страни, мрачни и обикновени. Една кола мина бавно, сви по 214-та и фаровете й разцепиха тъмнината. Там, където Индиан роуд извиваше към 214-та улица, се отклоняваше един неотбелязан път – малко по-широк от изоставена алея, – който водеше на запад между жилищни сгради и ателие за химическо чистене със спуснати капаци. Ограждаше го ръждясала желязна верига, закрепена към стари железни стълбове, които се редяха от двете страни на улицата. Нора погледна нататък към тесния път, който минаваше край някакво баскетболно игрище и се губеше в мрака. Асфалтът беше напукан, с откъртени парчета. Тук-там в дупките стърчаха кичури изсъхнала трева. Тя провери още веднъж в картата – от предишното си идване знаеше кой е най-добрият път, по който може да се стигне.

– Това е.

Двете с Кейтлин Кид се наведоха и минаха под веригата. Напред, покрай игрището, старият път пресичаше огромно пространство незасяти площи, след което изчезваше в гората на Инууд Хил Парк. Бяха останали само няколко старинни фенери върху стълбове от ковано желязо, и те бяха тъмни; като погледна нагоре, Нора си помисли, че може да види дупките от куршуми в стъклата им.

Някъде напред в тъмнината лежеше Вилата.

Тя закрачи и Кейтлин побърза да я настигне. Павираният път се стесни и дърветата го обградиха. Миризма на мъртви листа изпълни въздуха.

– Носиш фенерче, нали? – попита Кейтлин.

– Да, но предпочитам да не го използвам.

Пътят се издигна отначало леко, после стръмно, до височина, която разкриваше изглед към Хенри Хъдзън Паркуей и Кълъмбиъс Бейкър Фийлд. Двете жени спряха да си поемат дъх. Напред пътеката се спускаше към залива на река Харлем. Докато се движеха, Нора започна да различава през паравана от дървета пръснатите жълти светлини на около четвърт миля нататък.

Кейтлин я побутна по лакътя:

– Това ли е?

– Така мисля. Да разберем.

След миг колебание те продължиха надолу по хълма, следвайки извивките на пътеката. Дърветата станаха по-гъсти и закриха неясните светлини на града. Далечният грохот на трафика се изгуби. Пътеката отново изви и нещо тъмно се изпречи пред тях: стара ограда от мрежа, силно разнебитена, препречваше достъпа нататък. Една голяма дупка в мрежата беше запречена с опъната бодлива тел. В центъра на оградата се мъдреше порта, със закрепена на нея табелка с грубо изписан надпис:

ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ

НЕ ПРЕМИНАВАЙ

НЕ ВЛИЗАЙ

– Това е градска улица – каза Нора. – Не е законно. Не забравяй да го споменеш в статията си.

– Макар да не прилича много на улица, нали? – отвърна журналистката. – Във всеки случай, строго погледнато, може да се каже, че целият комплекс не е особено законен. Заселили са се на държавна земя.

Нора огледа портата. Беше от ковано желязо, черната боя се лющеше, а металът отдолу бе разяден и покрит с ръждиви шупли. По горната й рамка минаваха един ред шипове, но половината от тях бяха вече изпочупени или паднали. Въпреки древния й вид, Нора забеляза, че пантите й са добре смазани и веригата и катинарът са доста нови. Откъм дърветата не идваше никакъв звук.

– По-лесно ще е да прескочим оградата, отколкото да минем през вратата – каза Нора.

– Да.

Но нито едната от тях не помръдна.

– Наистина ли смяташ, че идеята е добра? – попита Кейтлин.

Преди да е успяла да си промени мнението, Нора пое инициативата, хвана ръждясалата верига с ръце и пъхна палците на краката си в дупките, вдигайки се нагоре колкото може по-бързо. Оградата беше висока около десет стъпки. Скобите по горния ръб показваха, че някога е завършвала с бодлива мрежа, изчезнала много отдавна.

За по-малко от минута тя се прехвърли. Скочи запъхтяна върху меките листа от другата страна и прошепна:

– Твой ред е.

Кейтлин хвана оградата и направи същото. Оказа се, че не е в чак толкова добра форма, колкото Нора, но успя да се изкачи и да се спусне оттатък с тихо издрънчаване на метал.

– Брей – каза тя, като изтръскваше листата и ръждата от себе си.

Нора се огледа в заобикалящия полумрак.

– По-добре да минем през гората, отколкото да следваме пътя – прошепна тя.

– Няма спор.

Като се движеше предпазливо и се опитваше да не шумоли с листата, Нора тръгна по пътя надясно, където едно тъмно дере се спускаше надолу през дъбовете към края на чист терен. Чуваше как Кейтлин я следва отзад. Дерето скоро стана стръмно и се налагаше да спират от време навреме и да се огледат пред себе си. Сред дърветата беше тъмно, но не биваше да използват фенерчето. Нора имаше всички причини да вярва, че хората във Вилата проявяват бдителност към неканени гости и могат да забележат подскачащата светлина в гората.

Теренът под краката им стана равен и скоро забелязаха края на една нива около самата Вила. Дърветата рязко свършиха и мъртвото поле се простря пред тях, стигайки до гърба на масивната древна църква, долепена до безразборно струпани помощни постройки – а може би дори подпирана от тях. Откъм полето духна студен вятър и Нора чу потракването на сухи плевели.

– Мили боже – чу тя Кейтлин да мърмори до нея.

Този път Нора беше стигнала до Вилата от обратната страна. Отблизо можа да види, че странната постройка е дори по-недодялана, отколкото си беше мислила. На бледата светлина на нощното небе тя почти различаваше следите от тесла по масивните греди, които изграждаха ребрата на крепостта. Централната църква явно е била строена постепенно, всеки следващ слой леко надвиснал над този под него, оформяйки един обърнат зигзаг, който изглеждаше перверзен и заплашителен. Големият брой прозорци бяха високо горе на страничните й стени. Тези, незазиданите, бяха пълни със стари корабни стъкла, бледозелени, макар някои изглежда да бяха покрити с мушама или восъчна хартия. Отблизо светлината от свещ от отсрещните прозорци не можеше да бъде сбъркана. Един единствен прозорец – малък и правоъгълен – се намираше на нивото на очите, сякаш специално за тях.

– Направо е невероятно, че в Манхатън още може да съществува такова място – каза тя.

– Невероятно е, че изобщо може да съществува. Какво ще правим?

– Почакай. Нека първо разберем дали не се навърта някой наоколо.

– Колко ще чакаме?

– Десет, петнайсет минути. Достатъчно, за да се появи пазач, ако има такъв. След това можем да отидем по-близо. Старай се да не пропускаш нищо. Искаме читателите на „Уест Сайдър“ наистина да получат колкото се може повече подробности.

– Точно така – каза Кейтлин с треперещ глас и стисна бележника в ръката си.

Нора се приготви да чака. Когато се намести, усети грубия амулет около врата й да я одрасква. Вдигна го и го погледна. Изглеждаше странно, като предметите, които намираше оставени пред външната врата на апартамента: снопче пера, парче велур. Пендъргаст беше настоял, беше я накарал да обещае, че ще го носи, да обещае, че няма да се разделя от бархетната торбичка. С нюорлиънски произход или не, той не изглеждаше от хората, които вярват във вуду, нали така? Тя го пусна отново, чувствайки се леко глупаво и беше доволна, че репортерката не я видя.

Лек шум я накара да застане нащрек. Беше дошъл от тъмнината, ниско бръмчене, като звук на безброй цикади, и й отне известно време да осъзнае, че идва от църквата. Усили се и стана по-отчетлив: звук от гърлено пеене. Не, не точно пеене – по-скоро монотонен речитатив.

– Чу ли това? – попита Кейтлин с внезапно стегнато гърло.

Нора кимна.

Звукът се усили, увеличавайки звучността си, докато тембърът се понижи. Той потрепери, като се издигаше и падаше в сложен ритъм, Нора видя, че Кейтлин трепери и се загръща по-плътно в якето си.

Докато чакаха и се вслушваха напрегнато, монотонното припяване стана по-бързо и по-настоятелно. Започна да се издига нагоре малко по малко.

– По дяволите, това изобщо не ми харесва – каза Кейтлин.

Нора я прегърна през раменете.

– Просто стой и не мърдай. Никой не знае, че сме тук. Тъмнината пречи да ни видят.

– Не трябваше да се съгласявам да идвам. Беше лоша идея.

Нора усети треперенето й. Учуди се на собствената си липса на страх. Трябваше да благодари на смъртта на Бил за това. Това не бе толкова безстрашие, колкото безчувственост към страха. След неговата смърт какво би могло да бъде по-лошо? Собствената й смърт щеше да е вид облекчение.

Монотонният речитатив стана още по-настойчив. След което се намеси нов звук – блеене на коза.

– О, не – промърмори Нора. Тя прегърна по-силно Кейтлин.

Поредно жално изблейване. Речитативът сега стана висок и бърз, почти като машина, като бръмчене на огромно динамо.

Още едно блеене – по-силно и по-уплашено – се вряза в пеенето. Нора знаеше какво става; искаше й се да запуши ушите си, но знаеше, че не може.

– Това има нужда от свидетели. – Тя започна да се изправя.

Кейтлин я сграбчи за ръката.

– Не. Почакай, моля те.

Нора се изтръгна.

– Точно за това дойдохме.

–  Моля те.Ще те видят.

– Никой няма да ме види.

– Чакай…!

Но Нора стана и хукна приведена през нивата. Тревата беше влажна и хлъзгава под краката. Тя се подпря на задната стена на църквата; изпълзя до малкия жълт прозорец; спря и погледна през него; сърцето й думкаше.

Порцеланов умивалник, пожълтял от годините; счупено китайско нощно гърне; шкаф от дървени летвички. Стар, празен клозет.

По дяволите.Тя се плъзна надолу, с лице към студената грапава греда. Мястото изглежда излъчваше необичайна миризма: на мускус и пушек. От разстоянието, на което беше сега, звуците вътре се чуваха много по-силно. Тя притисна ухо към стената и се вслуша напрегнато.

Не долавяше думите, не можеше да каже дори какъв е езикът, макар да бе ясно, че не е английски. Френски? Креолски?

Ведно с речитатива се чу нещо като меко шляпане на боси крака, бързо и ритмично. Един глас се издигна над упоритото остинато. Трептящ, писклив, безжизнен, вече несъмнено като част от ритуала.

Още едно дълго, уплашено блеене: силно и ужасено. После внезапна, пълна тишина.

Един крясък проряза въздуха – проявление на животинска изненада и болка. Звукът бе почти незабавно задавен, последван от дълга, мъчителна кашлица. И отново тишина.

На Нора не й бе нужно да гледа, за да знае какво точно беше станало.

След това припяването започна отново – бързо, тържествено, един глас, който очевидно принадлежеше на свещеник, ликуващо се извиси. Смеси се със звуци от нещо друго: нещо хриптящо, дишащо и влажно.

Нора отвори уста и си пое дълбоко въздух, струваше й се, че всеки момент ще повърне. Звуците я бяха пронизали до кости и неочаквано съживиха онзи ужасен момент, когато видя съпруга си неподвижен, плувнал в локва кръв на пода в тяхната дневна. Тя се парализира. Земята сякаш се завъртя около нея и пред очите й затанцуваха петна. Кейтлин беше права: това бе лоша идея. Тези хора, които и да бяха те, нямаше да се отнесат любезно с натрапник. Тя се подпря на тухлената стена и остана така известно време, докато чувството премина, след което осъзна: те щяха да излязат, и то сега!

Когато се обърна, мерна нечие движение в тъмното, на ъгъла на по-далечната сграда. Нечия тромава походка, нечия приведена стойка; неясна жълтеникава плът на призрачната лунна светлина; после всичко изчезна.

Ужасена, тя затвори очи, постоя така, и след малко ги отвори. Всичко беше тихо и тъмно; монотонното припяване бе спряло. Настина ли беше видяла нещо? Тъкмо когато заключи, че й се е сторило, то отново се появи: без косми, странно подпухнало, облечено в дрипи. Движеше се към нея с походка, която изглеждаше едновременно безцелна, но и изпълнена с ужасяваща целеустременост.

Докато го следеше с широко отворени очи, Нора не можеше да не си спомни преследването из залата със скелети на китове преди две вечери. Тя изохка, олюля се напред и хукна през нивата.

– Кейтлин! – С незнайно откъде взела се сила, без да усеща краката си, само след миг вече беше при репортерката и я дърпаше за якето. Дробовете й горяха. – Трябва веднага да се махаме оттук!

– Какво стана?

– Бягай! – Нора я хвана за ризата и се опита да я изправи на крака, но Кейтлин се спъна, докато се мъчеше да стане.

– О, Господи – прошепна тя, обръщайки се назад, внезапно парализирана. – Мили боже!

Нора проследи погледа й. Нещото – подпухналото му и разкривено лице не можеше да се различи на слабата светлина – сега се носеше право към тях с ужасна, изкълчена походка.

– Кейтлин! – изкрещя Нора и я блъсна. – Бягай!

– Какво…?

Но Нора вече тичаше към тъмното дере, хванала репортерката за ръката, и я влачеше след себе си. Кейтлин изглеждаше като упоена, хлъзгаше се по листата и падаше, но непрекъснато се обръщаше да гледа назад.

Сега преследвачът им се движеше по-бързо, приближи ги с няколко големи скока, в които се четеше зловещо намерение. Чуваше се лигавото му, нетърпеливо дишане.

– Идва – на пресекулки произнесе Кейтлин. – Настига ни.

– Мълчи и тичай!

О, Господи, помисли си Нора, без да спира. О, Господи! Не може да е Фиъринг, нали?

Макар да беше напълно сигурна, че е възможно.

Стигнаха до най-горната част на дерето. Портата и оградата се намираха напред.

– Размърдай си задника! – извика Нора, когато Кейтлин се плъзна и без малко не падна. Тя дишаше с широко отворена уста. Отзад през мрака се носеше техният преследвач с бързи, тежки стъпки. Нора издърпа Кейтлин.

– О, Исусе…

Стигнаха до оградата и Нора блъсна Кейтлин към нея, след което сама се хвърли напред с цялата сила, която й бе останала. Репортерката драска известно време срещу мрежата, най-накрая намери опора и се вдигна. Нора я последва. Двете се прехвърлиха отгоре, скочиха в листата и отново затичаха.

Нещо се блъсна в оградата зад тях. Нора спря и се обърна. Въпреки бумтенето на сърцето си, искаше да знае. Трябвашеда знае.

– Какво правиш? – изкрещя Кейтлин, без да спира.

Нора пъхна ръка в раницата си, измъкна фенерчето, включи го и го насочи към оградата…

… Нищо – освен една издутина в ръждясалата мрежа, където странното създание се бе блъснало, и лекото полюляване на оградата от удара, която поскърцваше, докато най-накрая тишината се възстанови.

Каквото и да ги беше гонило, бе избягало.

Тя чуваше как Кейтлин тича, стъпките й се отдалечаваха нагоре по стария път.

Нора хукна след нея и скоро я настигна. Журналистката се беше превила на две, разтърсвана от конвулсии, и най-накрая повърна.

– Какво… какво беше това? – успя тя да изрече най-после.

Нора не каза нищо, само й помогна да се изправи. Десет минути по-късно двете вървяха по Индиан роуд, назад към познатия Манхатън, но Нора – като несъзнателно опипваше амулета около врата си – не можеше да прогони чувството на ужас от преживяното: нещото, преследвачът им, задавената кашлица на обречената коза. Една ужасна мисъл продължаваше да изниква отново и отново в съзнанието й, една ирационална, безполезна, противна мисъл:

Дали и Бил е звучал така, докато е умирал?