Текст книги "Вуду"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 30 страниц)
41.
– Какво да бъде, скъпи? – попита келнерката с измъчено лице, облегнала лакът на хълбока си, с отворен тефтер и готов за писане химикал.
Д’Агоста отмести менюто настрана.
– Кафе, черно, и овесена каша.
Жената погледна през масата.
– А вие?
– Палачинки с боровинки – каза Хейуърд. – Затоплете сиропа, ако обичате.
– Няма проблем – кимна келнерката, затвори тефтера си и се обърна.
– Един момент – спря я Д’Агоста.
Тези досадни съображения. От опита си по времето, когато живееха заедно, Лора Хейуърд поръчваше – или приготвяше сама – палачинки с боровинки само по две причини. Чувстваше се виновна, че е прекалила с работата и го е игнорирала; или искаше да покаже любовта си. И двете опции звучаха добре. Какво става, сигнали ли му изпращаше? Идеята за закуска все пак беше нейна.
– Нека порциите палачинки бъдат две – каза той.
– Няма проблем. – Келнерката се отдалечи.
– Видя ли днешния „Уест Сайдър“? – попита Хейуърд.
– Видях го. За съжаление. – Скандалната страница изглежда беше довела целия град до истерия. И не само „Уест Сайдър“ – всички таблоиди вдигаха шум до бога. Вилата беше описана с най-отвратителни изрази и намекваха не особено деликатно, че именно тя стои зад убийството на „звездната репортерка“ на „Уест Сайдър“ – Кейтлин Кид.
Но най-болезненото беше, че пресата се спираше надълго и нашироко върху самия Бил Смитбак. Убийството на репортерката Кид от Смитбак, след като вече е бил обявен за мъртъв и подложен на аутопсия; изчезналият му труп от Патологията – проклетниците бяха проучили всичко и разсъждаваха над него с върховно удоволствие. И, разбира се, намекваха дебело, че в края на краищата всичко сочи към Вилата.
Колкото до Д’Агоста, и той се тревожеше, че именно Вилата е отговорна. И въпреки нарастващия гняв знаеше, че последното нещо, от което се нуждае градът, е импулсивно правосъдие.
Келнерката се върна с кафето му. Той отпи от него с благодарност и погледна крадешком към Хейуърд. Очите им се срещнаха. Изражението й не беше нито виновно, нито пък проникнато от любов. Беше разтревожено.
– Кога посети Нора Кели?
– Снощи, веднага щом разбрах. Точно след претърсването на Вилата.
– Какво стана, нали се беше погрижил да я охраняват?
Д’Агоста се намръщи.
– Нескопосана работа. Всеки от двата екипа се оправдава с другия. Шибани идиоти.
– Как е Нора?
– Ударена на няколко места, порязана тук-там, има и охлузвания. Но най-много ме тревожи второто сътресение, което е получила. Ще остане в болницата поне още няколко дни за наблюдение.
– Съседите ли са се намесили?
Д’Агоста отпи нова глътка и кимна.
– Виковете й са ги накарали да дотичат. Разбили са вратата.
– И Нора настоява, че е бил Смитбак?
– Дотолкова, че е готова да свидетелства в съда. Както и съседите.
Хейуърд заби поглед във фалшивото мраморно покритие на масата.
– Това е толкова абсурдно. Искам да кажа: какво става?
– Проклетата Вила, ето какво става! – Само мисълта за Нора накара гнева му да се върне отново с пълна сила. Изглежда в последно време непрекъснато беше ядосан: ядосан на Вилата; ядосан на Клайн и мазните му заплахи; ядосан на комисаря; ядосан на висшата бюрокрация, която му връзваше ръцете; ядосан дори на Пендъргаст с дразнещата му престорена свенливост и непоносимия му съветник, френския креол.
Хейуърд го погледна отново. Тревогата й бе още по-силно изразена.
– Каква точно е връзката с Вилата?
– Не виждаш ли? Те стоят зад всичко. Сигурноса те. Смитбак е бил прав.
– Може ли да отбележа, че още нямаш доказана сигурна връзка. Смитбак е писал за непотвърдени убийства на животни – това е всичко.
– Не са непотвърдени. Чух животните във вана. Видяхножовете, пропитата с кръв слама. Само да беше видяла мястото, Лора. Господи, мантиите, качулките им, тракането… Тези хора са фанатици.
– Което не ги прави автоматично убийци. Вини, трябва ти пряка връзка.
– Освен това имат мотив. Онзи техен свещеник, Шариер… – Той поклати глава. – Истински мръсник. Дали е способен на убийство? Обзалагам се.
– А какъв е този Бертен, за когото четох в рапорта. Кой е той?
– Пендъргаст го домъкна. Експерт по вуду или нещо такова. Шарлатанин, ако ме питаш.
– Вуду?
– Пендъргаст е дяволски заинтригуван. Преструва се, че не е, но го интересува. Все ми е тая, че може да започне да боде с карфици разни кукли – нали всичко в края на краищата се връща във Вилата.
Поръчката им пристигна, миришеше вкусно на пресни боровинки. Хейуърд поръси малко кленов сироп върху чинията си, взе вилицата, но я остави и се наведе напред.
– Вини, чуй ме. Прекалено си ядосан, за да се занимаваш с този случай.
– За какво говориш?
– Не можеш да бъдеш обективен. Ти обичаше Смитбак. Страхотно ченге си, но трябва да обмислиш сериозно предаването на случая на някой друг.
– Шегуваш се. Потънал съм в този случай – двадесет и четири часа, седем дни в седмицата.
– Точно това имам предвид. Занимаваш се с лов на вещици, убеден си, че виновникът е Вилата.
Д’Агоста си пое дъх дълбоко, задържа го за малко, след което го изпусна, преди да си отхапе от палачинката.
– Не трябва ли да следваме убежденията си, вътрешното си чувство? Не е ли най-естествено да разследваш най-вероятния заподозрян?
– Това, за което ти говоря, е, че си заслепен от гняв, от емоция, че пропускаш да разследваш други вероятности.
Д’Агоста отвори уста и пак я затвори. Не знаеше какво да каже. Дълбоко в себе си чувстваше, че е права. Не, знаеше, че тя е права. Проблемът беше, че в някаква степен това изобщо не го интересуваше. Смъртта на Смитбак го беше шокирала, беше оставила дупка, каквато не можеше да заличи. И искаше виновният за това да си плати.
– И какво правите с Пендъргаст? Всеки път, когато влезе в картинката, причинява неприятност. Този човек не ти се отразява добре, Вини – стой далеч от него. Работи сам за себе си.
– Това са глупости – озъби се Д’Агоста. – Той е блестящ. Получава резултати.
– Да, получава. И знаеш ли защо? Защото е прекалено нетърпелив да го направи както му е редът. Затова заобикаля системата. И те повлича и теб в извънзаконовите си приключения. И кой ще пострада накрая? Ти!
– Работил съм с него по половин дузина случаи. Стигна до дъното на всеки от тях и изправи убийците пред правосъдието.
– Пред правосъдието на Пендъргаст, искаш да кажеш. Като знам как събира доказателства, съмнявам се, че Пендъргаст може да обвини виновниците в съдебната зала. Може би не е случайност, че умират преди процеса.
Д’Агоста не отговори. Само избута настрана чинията си. Тази закуска не мина, както се беше надявал. Почувства се изморен – изморен и объркан.
Тогава Хейуърд направи нещо, което той не очакваше. Протегна се през масата и хвана ръката му.
– Виж, Вини. Не се опитвам да ти усложнявам живота. Опитвам се да ти помогна.
– Знам. И го оценявам, наистина го оценявам.
– Беше толкова близко да загубиш всичко заради онзи последен случай на Пендъргаст, в който се замеси. Комисарят сега те гледа под лупа. Знам колко е важна кариерата за теб и не искам да те виждам как отново я рискуваш. Ще ми обещаеш ли поне, че няма да му позволиш да те въвлича в някоя още по-незаконна авантюра? Ти си този, който отговаря за разкриването на този случай. Ти си в края на краищата човекът, който ще дава показания на пейката за свидетели за онова, което си направил – и което не си направил.
Д’Агоста кимна.
– Окей.
Тя стисна ръката му и се усмихна.
– Помниш ли първия път, когато се срещнахме? – попита я той. – Аз бях ветеранът, големият лош лейтенант от НПУ.
– А аз бях сержант-новобранец, директно от пътната полиция.
– Точно така. Преди седем години… можеш ли да повярваш? Тогава аз се грижех за теб. Пазех ти гърба. Смешно е, как се променят ролите.
Тя отново заби поглед в масата. Лека руменина обагри бузите й.
– Но знаеш ли какво, Лора? Това по някакъв начин ми харесва.
Иззад рамото на Хейуърд дойде бърз, задъхан глас.
– Това тойли е?
Д’Агоста погледна нататък. Една слаба жена в бяла блуза и черна пола се беше обърнала и сочеше право към него, притиснала клетъчния си телефон към ухото си. В първия миг той не разбра на кого говори жената – на него, на задъхания си събеседник или на човека от другата страна на телефонната линия.
– Той е! Познах го от снощните новини! – Като пусна телефона в дамската си чанта, жената се измъкна иззад масата и се приближи. – Вие сте лейтенантът, който разследва убийствата на зомбитата, нали?
Келнерката, дочула думите й, също се приближи.
– Ама наистина ли е той?
Слабата жена се наведе към него и притисна маникюрираните си нокти в масата толкова силно, че кокалчетата й побеляха.
– Моля ви, кажете ми, че ще разрешите това скоро, тикнете тези ужасни хора зад решетките!
Една възрастна жена, случайно уловила разговора, пристъпи напред:
– Моля ви, полицай – умолително произнесе тя, докато един йоркширски териер надничаше от кошницата, която бе прегърнала. – Напоследък направо не мога да спя. Както и всичките ми приятелки. Общината не прави нищо. Вие трябвада спрете това!
Д’Агоста местеше очи от едната жена към другата изумено, загубил дар слово. Никога не се бяха случвали подобни убийства. Нюйоркчани бяха преситени, материалистично настроени, леко презрителни. Но тези хора тук – очите им, настойчивостта в гласовете им, не можеха да се сбъркат.
Той се усмихна уверено.
– Ще направя всичко по силите си, мадам. И няма да е след дълго, обещавам ви.
– Надявам се да сдържите обещанието си! – Жената се оттегли и се присъедини към общия разговор.
Д’Агоста погледна Хейуърд. Тя отвърна на погледа му.
– Интересно – произнесе накрая тя. – Проблемът наистина се задълбочава, и то много бързо, Вини. Внимавай.
– Ще ставаме ли? – кимна той към вратата.
– Ти тръгвай. Аз ще остана и ще си допия кафето.
Д’Агоста остави една двайсетачка на масата.
– Ще огледаме ли доказателствата след обед?
След като тя кимна, той се обърна и мина възможно най-спокойно между разтревожените лица.
42.
Д’Агоста се боеше, че може да се направи нещо с новите доказателства в мазето на площад „Полиция“ №1. Мястото, както и всички процедури, свързани с него, се държаха под строг контрол заради изхвърляните от съда един след друг случаи поради грешка в поредицата от доказателства, и сега влизането в пристройката беше като получаването на достъп до Форт Нокс 2929
Строго охранявана военна база в Южен Кентъки. Там се съхранява златният резерв на САЩ. – Бел.прев.
[Закрыть].
Той подаде документите на една секретарка зад бронираното стъклено гише и след това той, Хейуърд, Пендъргаст и Бертен отидоха да охладят страстите в чакалнята – без столове, без списания, само портрет на губернатора, – докато документите се обработваха. След петнайсет минути една енергична жена, сбръчкана като мумия, но пък забележително въодушевена, се появи с радиостанция в едната ръка и ги снабди с баджове и памучни ръкавици.
– Насам – каза тя с ясен глас. – Движете се заедно. Не докосвайте нищо.
Те я последваха по празен коридор с флуоресцентни лампи от двете страни и номерирани метални врати. След дълго вървене жената спря пред една от тях, пъхна карта в слота и с невероятна прецизност набра някакъв код върху охранителното табло; вратата се отвори. В стаята покрай трите стени се редяха шкафове с доказателства, а в центъра стоеше една маса под серия от ярки лампи. Ако се работеше както едно време, доказателствата вече щяха да са сложени на масата. И до тях да лежи списъкът на фотографите, които са ги снимали. А те трябваше направят специално запитване за артикулите – не да се ровят безразборно.
– Застанете зад масата – долетя ясният глас.
Те се подчиниха – Хейуърд, Пендъргаст и дразнещият Бертен. Д’Агоста вече усещаше неодобрителните вибрации откъм Хейуърд. Тя бе възразила срещу присъствието на Бертен – фракът и бастунът от тръстика не се връзваха никак с обстановката. Дребният мъж изглеждаше разрошен, лицето му беше бледо и по слепоочията му се стичаха струйки пот.
– Така – Жената се изправи зад масата. – Правили ли сме го преди?
Д’Агоста не каза нищо. Останалите промърмориха:
– Не.
– Имате право да изискате само по един комплект доказателства наведнъж. Аз съм единствената, която позволява пипането на доказателствата, ако е необходимо да бъдат разгледани отблизо – което, да добавя, трябва да бъде препотвърдено. Тестовете можете да получите след подаване на писмена молба. На списъците тук са изредени всички доказателства, иззети при съдебното претърсване, както и други доказателства, събрани по случая. Както виждате, всичко е снимано. А сега – тя се усмихна и лицето й едва не напука като стара мазилка – какво искате да разгледате?
– Първо – започна Пендъргаст, – може ли да изнесете доказателството, което намерихме в урната на Колин Фиъринг?
След кратко забавяне малкото хартиено ковчеже и съдържанието му – наподобяваща скелет кукла – беше доставено.
– Какво е второто? – попита жената.
– Бихме искали да видим сандъка от Вилата и съдържанието му. – Д’Агоста посочи. – Тази снимка, тук.
Жената плъзна пръста си по списъка, записа си номера, после се обърна, отиде до един от шкафовете, отвори чекмедже и извади от него поднос.
– Доста тежък е за мен – каза тя.
Д’Агоста пристъпи.
– Ще ви помогна.
– Не. – Жената се обади по радиостанцията и няколко минути по-късно влезе едър мъжага, който й помогна да вдигнат сандъка върху масата, след което застана в ъгъла.
– Отворете го, ако обичате, и извадете съдържанието му – каза Д’Агоста. Той не беше видял добре нещата, когато ги взеха от Вилата.
С вбесяваща предпазливост жената отвори капака и извади увитите в кожа предмети, след което ги остави върху масата все тъй внимателно.
– Развийте ги, ако обичате – помоли Д’Агоста.
Всеки предмет беше развързан и разопакован като същински музеен експонат. Разкри се серия от ножове, един от друг по-странни, по-екзотични и с по-неясно предназначение. Остриетата им бяха сложно закривени и назъбени, костните и дървените дръжки инкрустирани със странни завъртулки и шарки. Последният разопакован предмет се оказа дебело парче тел, огънато и извито в изключително странна форма, с костна дръжка в единия край и кука в другия, като външният ръб на куката бе наточен като бръснач. Точно като този, който Пендъргаст беше открил във Вилата.
– Жертвени ножове с амулет – каза Бертен и отстъпи назад.
Д’Агоста се обърна към него с раздразнение:
– Ах, нима?
Бертен покри устата си с ръка и се изкашля.
– Върху дръжките – каза той със слаб глас – има амулет, шарките на Лоа.
– И какво, по дяволите, е „Лоа“?
– Демон или дух. Всеки нож олицетворява един от тях. Кръглите шарки представляват вътрешният танц или „гробищен танц“ на този определен демон. Когато животните или… или живите същества… се принасят в жертва на Лоа, трябва да се използва ножът на Лоа.
– С други думи вуду глупости – каза Д’Агоста.
Дребният мъж измъкна една кърпичка и попи слепоочията си с трепереща ръка.
– Не е вуду, а оби.
Френското произношение на Бертен отново подразни Д’Агоста.
– И каква е разликата?
– Оби е истинското нещо.
– „Истинското нещо“ – повтори Д’Агоста. Той погледна към Хейуърд. Лицето й беше непроницаемо.
Пендъргаст извади една кожена торбичка от сакото си, отвори я и започна да вади съдържанието й – малка стойка, епруветки, пинсети, топлийка, няколко капкомера – като постави всяко на масата.
– Какво е това? – попита остро Хейуърд.
– Тестове – дойде краткият отговор.
– Не можете да си правите лаборатория тук – каза тя. – Чухте служителката – необходимо е да се получи препотвърждение.
Една бяла ръка се мушна в черното сако и се появи отново с лист хартия. Хейуърд взе листа и го прочете, лицето й потъмня.
– Това е абсолютно незаконно – подзе мумифицираната служителка. Преди да е успяла да завърши, във въздуха пред погледа й увисна втори лист. Тя го взе, прочете го, но не направи опит да го върне.
– Много добре – произнесе служителката накрая. – С кой предмет бихте искали да започнете?
Пендъргаст посочи към огънатата в странна форма телена кука.
– Трябва да я взема.
Жената погледна отново листа, после кимна.
Пендъргаст прикрепи една лупа към окото си, взе куката с облечената си в ръкавица ръка, обърна куката, огледа я внимателно, после я остави на масата. Като използва карфицата с изключителна прецизност, той свали няколко люспици от материала, напластен близо до дръжката, и го сложи в една епруветка. Взе тампон, навлажни го в едно от шишенцата, мина с него по дължината на куката, после запечата тампона в друга епруветка. Повтори процедурата с няколко от ножовете, дръжките и остриетата, като всеки тампон се слагаше в съответна малка епруветка. После, като използва капкомер, добави реагенти към всяка. Само първата епруветка промени цвета си.
Той се изправи.
– Колко странно. – Лабораторното оборудване изчезна в кожената торбичка също така бързо, както се бе появило. Пендъргаст дръпна ципа й и я върна обратно в джоба на сакото си.
После се оправи и кръстоса ръце пред гърдите си. Всички го гледаха.
– Да? – попита той невинно.
– Господин Пендъргаст – каза Лора, – ако няма да ви затруднямного, бихте ли споделили с нас плодовете от вашия труд?
– Боя се, че предпочитам да работя по-скоро сам.
– Колко жалко – присви устни Лора.
– Чували ли сте за Уейд Дейвис, канадски етноботаник и книгата му, която излезе през 1988-а година – „Прекосяване на мрака: Етнобиологията на хаитянските зомбита“?
Хейуърд продължи да го гледа, без да казва нищо.
– Изключително интересно изследване – продължи Пендъргаст. – Препоръчвам ви го настоятелно.
– Ще го поръчам по „Амазон“ – кимна тя.
– Изследванията на Дейвис показват, че жив човек може да бъде зомбиран, като му се поставят два специални химикала, обикновено през рана. Първият прах има за основна съставка тетродотоксин – същият токсин, намиращ се в японския рибен деликатес фугу. Вторият е свързан с екстракт от подобно на татула растение. Определена комбинация от тези субстанции, вкарана в съответната доза, може да държи човек в близко до смъртта състояние дни наред, мобилен, с минимална мозъчна дейност и несамостоятелна воля. Накратко, според теорията, с определени химически съставки може да се създаде действително зомби.
– И вие открихте тези химически съставки? – попита Хейуърд с хаплив тон.
– Това е изненадата. Не ги открих – нито тук, нито в независимите тестове, които проведох във Вилата. Трябва да призная, че съм изненадан и разочарован.
Тя се обърна рязко настрана.
– Донесете следващата партида доказателства. Загубихме достатъчно време с това.
– Открих, обаче – добави Пендъргаст, – че по куката има човешка кръв.
Настъпи тишина.
Д’Агоста изсумтя, обръщайки се към сбръчканата служителка.
– Искам ДНК тест на тази кука, прекарайте я през базата данни, тест за наличие на човешка тъкан, също така. Всички тези инструменти да бъдат изследвани както за човешка, така и за животинска кръв. Уверете се, че по дръжките има отпечатъци от пръсти – трябва ми списък на всички, които са ги докосвали. – Той се обърна към Пендъргаст. – Имаш ли идея за какво може да е тази кука?
– Признавам, че съм объркан. Мосю Бертен?
Бертен изглеждаше силно развълнуван. Той направи знак на Пендъргаст да застане на една страна.
– Mon frere 3030
Братко мой (фр.). – Бел.прев.
[Закрыть], не мога да продължа – произнесе той с нисък, напрегнат шепот. – Болен съм, казвам ти – болен! Това е работа на онзи жрец, Шариер. Магията му за смърт – ти още ли не я усещаш да действа?
– Чувствам се добре.
Хейуърд премести погледа си от тях към Д’Агоста и поклати глава.
– Трябва да тръгваме – каза Бертен. – Трябва да се приберем вкъщи. Нуждая се от сироп – трябва да сръбна сироп. От онзи слабия – знам, че имаш! Нищо друго няма да ме успокои.
– Ще се успокоите, ще се успокоите, учителю.Съвсем скоро. – След това, като се обърна към групата, Пендъргаст произнесе по-високо: – А сега, ще бъдете ли така добър да изследвате тази кука, мосю?
Бертен пристъпи напред неохотно, наведе се предпазливо към предмета и подуши. Той се потеше обилно и лицето му беше подпухнало. Дишането му прозвуча като хриптенето на стара гайда в малка стая.
– Колко странно. Никога не съм виждал нещо подобно преди.
Повторно подушване.
– И миниатюрния ковчег, който взехме от урната на Фиъринг. Това е работа на една и съща секта.
Бертен се приближи с още една крачка към малкото ковчеже. Капакът му сега бе на място: направен от кремаво оцветена хартия, украсена ръчно с черепи и дълги кости в черно мастило. Беше сложно сгъната, като оригами, за да прилепва плътно върху ковчежето от папиемаше.
– Муската, нарисувана върху този хартиен капак – каза Пендъргаст. – С какъв Лоасе идентифицира?
Бертен поклати глава.
– Не ми е позната. Бих допуснал, че е тайна, известна само на някоя единична секта оби. Каквато и да е, тя е много странна. Никога не съм виждал такава. – Той протегна ръка – и я дръпна мигновено назад, когато служителката изцъка с език, – след което я протегна отново и взе капака.
– Оставете го долу – произнесе рязко жената.
Бертен завъртя внимателно капака в ръце, като се взираше в него напрегнато и си мърмореше под нос.
– Господин Бертен – каза Лора с предупредителен глас.
Бертен изглежда не я чу. Въртеше хартиената конструкция в ръцете си, първо на една страна, после на друга, и продължаваше да си мърмори. След което с внезапен удар на пръстите си я разкъса на две.
Изпод гънките отдолу се посипа сивкав прах по панталоните и обувките му.
Той се дръпна назад от потрес и ужас, а хартиените ленти се разлетяха. Възрастната служителка направи опит да ги събере и започна да сипе забележки. Едрият мъж, който досега бе стоял мълчаливо в ъгъла, хвана Бертен за яката и го повлече навън, извеждайки го от стаята за доказателства. Пендъргаст клекна със скоростта на нападаща змия, извади малка епруветка от джоба на сакото си, започна да събира сивия прах и да я пълни с него. А Хейуърд стоеше сред всичко това и гледаше Д’Агоста, сякаш казваше: Предупредих те. Предупредих те.
