355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Вуду » Текст книги (страница 4)
Вуду
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 18:24

Текст книги "Вуду"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 30 страниц)

10.

Ролс Ройсът избръмча през запуснатия град Керхонксън, плъзна се по напукания асфалтов път покрай хотел „Боршт Белт“, чиито прозорци изглеждаха като слепи със спуснатите върху тях капаци, след което продължи надолу по мрачната речна долина, обградена от влажни дървета. Последен стръмен завой и една избеляла и олющена къща във викториански стил изникна насреща, свързана с комплекс ниски тухлени постройки, заобиколени от ограда с метални халки. Килната табелка, потопена в сянката на късния следобед, известяваше, че влизат в Дом за доживотна грижа Уилоуби Менър.

– Исусе – каза Д’Агоста. – Прилича на затвор.

– Това е една от най-позорните дупки за недъгави и възрастни в щата Ню Йорк – каза Пендъргаст. – Папката им за нарушения на санитарно-хигиенните норми е дебела три педи.

Те минаха с колата през отворената порта покрай една празна будка и пресякоха широкия и празен паркинг за посетители, с избуяли плевели в мрежата от пукнатини. Проктър приближи колата до главния вход и Д’Агоста излезе от купето, вече съжалявайки за напуснатите удобни седалки. Пендъргаст го последва. Влязоха в Дома през две мръсни плексигласови врати и се оказаха във фоайе с миризма на мръсен килим и старо картофено пюре. Написана на ръка табелка на една дървена поставка в центъра на помещението гласеше:

Посетителите са длъжни да се регистрират!

Надраскана небрежно стрелка сочеше към един ъгъл, където една жена, седнала зад бюрото, четеше „Космополитън“.

Д’Агоста свали значката си.

– Лейтенант Д’Агоста, специален агент…

– Часовете за посещения са от десет до два – долетя гласът зад списанието.

– Извинете. Ние сме полицейскислужители. – Д’Агоста нямаше намерение да слуша повече глупости от никого, не и в този случай.

Жената най-накрая остави списанието и ги погледна.

Д’Агоста изчака погледът й да се плъзне по служебната му значка за момент, след което я прибра в джоба на сакото си.

– Дошли сме да се срещнем с госпожа Гладис Фиъринг.

– Хубаво. – Служителката натисна бутона за интерком и изкрещя в него: – Едни полицаи тук искат да се срещнат с Фиъринг! – Тя се обърна към тях с лице, върху което досадата бе заменена от неочаквано желание да им угоди. – Какво се е случило? Да не би някой да е извършил престъпление?

Пендъргаст се наведе напред, възприемайки поверителен маниер:

– Всъщност, да.

Очите й се разшириха.

–  Убийство – прошепна Пендъргаст.

Жената зяпна и сложи ръка пред устата си.

– Къде? Тук?

– Ню Йорк сити.

– Да не е бил синът на госпожа Фиъринг?

– Имате предвид Колин Фиъринг?

Д’Агоста погледна Пендъргаст. Какво, по дяволите, прави той?

Пендъргаст се изправи и намести вратовръзката си.

– Познавате ли добре Колин?

– Всъщност не.

– Но е идвал редовно, нали? Миналата седмица, например?

– Не мисля. – Жената взе книгата за регистрации и я прелисти. – Не.

– Трябва да е било тогава по-миналата седмица. – Пендъргаст се наведе да погледне в книгата.

Жената продължи да прелиства, а сребристите очи на Пендъргаст минаваха бързо по страниците.

– Не. За последен път е идвал… през февруари. Преди осем месеца.

– Наистина?!

– Вижте сам. – Тя обърна книгата така, че Пендъргаст да може да я види. Той огледа надрасканите набързо подписи и започна да прелиства обратно към началото на книгата, докато очите му се спираха върху всяка страница. Най-накрая се изправи.

– Изглежда не е идвал често.

– Никой не идва често.

– А дъщеря й?

– Дори не знаех, че има дъщеря. Никога не е идвала.

Пендъргаст сложи любезно ръка върху масивното й рамо.

– В отговор на въпроса ви, да, Колин Фиъринг е мъртъв.

Тя спря, очите й се разшириха още.

– Убит ли е бил?

– Още не знаем подробностите за смъртта му. Значи никой не е уведомил майка му?

– Никой. Не мисля, че някой тук знае. Но… – Тя се поколеба. – Не сте дошли да й кажете, нали?

– Не точно.

– Не мисля, че трябва да го правите. Защо да съсипвате последните няколко месеца от живота й? Имам предвид, той така и така рядко идваше и никога не стоеше дълго. Няма да й липсва.

– Какъв беше той?

Тя направи физиономия.

– Във всеки случай не бих искала такъв син.

– Наистина? Моля ви, обяснете.

– Груб. Противен. Викаше ми Голямата Берта. – Тя се изчерви.

– Възмутително! А как е името ви, скъпа моя?

– Джо-Ан. – Тя се поколеба. – Няма да кажете на госпожа Фиъринг за смъртта му, нали?

– Много сте състрадателна, Джо-Ан. А сега може ли да видим госпожа Фиъринг?

– Къде е тази санитарка? – Тя тъкмо се канеше да натисне бутона отново, когато взе друго решение. – Ще ви заведа лично. Елате с мен. Държа да ви предупредя: госпожа Фиъринг е много луда.

– Луда – повтори Пендъргаст. – Разбирам.

Жената се отлепи с усилие от стола си, горяща от желание да помогне. Те я последваха по дълъг, мъждиво осветен коридор, покрит с линолеум, изпълнен с още по-неприятни миризми: човешки изпражнения, миризма на готвено, на повръщано. От всяка стая, покрай която минаха, се носеха различни шумове: мънкане, стенания, френетично говорене, хъркане.

Жената спря до една отворена врата и почука.

– Госпожо Фиъринг?

– Махай се – долетя немощният отговор.

– Едни джентълмени искат да ви видят, госпожо Фиъринг! – Джо-Ан се опита да извади ясен, предвзет глас.

– Не искам да виждам никого – дойде отговорът отвътре.

– Благодаря, Джо-Ан – каза Пендъргаст с възможно най-любезния си глас. – По-нататък ще се справим сами. Вие сте едно съкровище.

Те пристъпиха вътре. Стаята беше малка, с минимум мебели и лични принадлежности. Беше доминирана от едно болнично легло, което се намираше в центъра на покрития с изтъркан линолеум под. Пендъргаст пъргаво се плъзна в един стол до леглото.

– Махай се – каза жената отново със слаб глас и без всякакъв опит за убеждаване. Тя лежеше в леглото. Несресана, накъдрена снежнобяла коса ограждаше главата й като ореол, а някога сините й очи, сега бяха почти бели; кожата й бе толкова тънка и прозрачна, като пергамент. Д’Агоста виждаше лъскавата извивка на черепа й под разпиляната коса. Мръсни чинии от миналия преди часове обяд стояха на камара върху една болнична маса на колелца.

– Здравейте, Гладис – каза Пендъргаст и взе ръката й. – Как сте?

– Отвратително.

– Може ли да ви задам един личен въпрос?

– Не.

Пендъргаст стисна ръката.

– Спомняте ли си първото си мече?

Избелелите очи го погледнаха с неразбиращо изражение.

– Вашето първо плюшено мече. Помните ли?

Бавно, учудено кимане.

– Как му беше името?

Дълга тишина. След което тя заговори.

– Моли.

– Хубаво име. Какво се случи с Моли?

Поредна пауза.

– Не знам.

– Кой ви подари Моли?

– Татко. За Коледа.

Д’Агоста видя проблясък на живот в тези угаснали очи. Не за пръв път се учудваше какво цели Пендъргаст с такива странни въпроси.

– Колко ли сте се радвали на този чудесен подарък – каза Пендъргаст. – Разкажете ми за Моли.

– Беше направено от съшити ведно къси чорапи, натъпкани с парцали. Имаше нарисувана папийонка. Обичах това мече. Нощем спях с него. Когато беше до мен, се чувствах в безопасност. Никой не можеше да ми стори нищо. – Сияйна усмивка озари лицето на старата жена, от очите й бликнаха сълзи и се затъркаляха надолу по бузите.

Пендъргаст бързо й предложи книжна кърпичка от пакетче, което измъкна от джоба си. Тя я взе, попи очите си и издуха носа си.

– Моли – повтори след това с далечен глас. – Какво не бих дала да прегърна онова глупаво парцалено мече отново. – Очите й за пръв път се фокусираха върху Пендъргаст.

– Кой сте вие?

– Приятел – отвърна агентът. – Просто минах да си побъбрим. – Той се надигна от стола.

– Трябва ли вече да тръгвате?

– Боя се, че да.

– Минете пак. Харесвам ви. Вие сте изискан млад мъж.

– Благодаря ви. Ще се опитам.

На излизане Пендъргаст подаде визитната си картичка на Джо-Ан.

– Ако някой позвъни на госпожа Фиъринг, ще бъдете ли така любезна да ме уведомите?

– Разбира се! – Тя взе визитката с нещо, близко до благоговение.

Миг по-късно те излязоха от входа и тръгнаха към празния паркинг, от който Ролс Ройсът се плъзна напред, за да ги посрещне. Пендъргаст отвори вратата за Д’Агоста. След петнайсет минути вече се носеха по междущатско шосе 87 към Ню Йорк сити.

– Забеляза ли старата картина в коридора до стаята на госпожа Фиъринг? – промърмори Пендъргаст. – Сигурен съм, че е оригинален Бирщад, който отчаяно се нуждае от почистване.

Д’Агоста поклати глава.

– Ще ми кажеш ли какво беше всичко това, или ти е приятно да ме държиш на тъмно?

С весел блясък в очите Пендъргаст измъкна една епруветка от джоба на връхната си дреха. С натъпканата вътре мокра кърпичка.

Д’Агоста вдигна вежди. Дори не беше видял кога агентът е взел използваната кърпичка.

– За ДНК?

– Естествено.

– А оная работа с мечето?

– Всеки е имал играчка мече. Смисълът на упражнението беше да я накарам да си издуха носа.

Д’Агоста беше шокиран.

– Това беше долно.

– Напротив. – Той пъхна епруветката отново в джоба си. – Тези сълзи, които проля, бяха сълзи на радост. Ние разведрихме деня на госпожа Фиъринг, а тя на свой ред ни направи услуга.

– Надявам се да сме я анализирали, преди Стайнбренер да продаде „Янките“.

– Пак ти казвам, трябва да действаме не само извън кутията, но и извън стаята, в която е кутията.

– Какво имаш предвид?

Но Пендъргаст само се усмихна загадъчно.

11.

– Нора, много съжалявам! – Портиерът отвори вратата възбудено и й подаде ръка, облъхвайки я с мирис на тоник за коса и афтършейв.

– Всичко в апартамента ви е готово. Ключалките са сменени. Всичко е оправено. Новият ключ е у мен. Поднасям моите искрени съболезнования. Искрени.

Нора усети студения плосък ключ в ръката си.

– Ако се нуждаете от моята помощ, обадете се. – Той я погледна с искрена скръб във влажните си кафяви очи.

Нора преглътна.

– Благодаря ви за загрижеността, Енрико. – Фразата се изплъзна от устата й почти автоматично.

– Винаги. За всичко. Обаждате се и Енрико идва.

– Благодаря. – Тя се насочи към асансьора; поколеба се; погледна отново напред. Трябваше да го направи без много-много да мисли за това.

Вратата на асансьора прозвънна и кабината се издигна плавно до шестия етаж. Когато се отвори, Нора не помръдна. Едва след като тръгна отново да се затваря, тя излезе бързо в коридора.

Всичко беше тихо. Тихи звуци от цигулков квартет, изпълняващ Бетховен, се процеждаха изпод една врата, от друга долиташе заглушен разговор. Тя пристъпи, след това отново се поколеба. Напред, близо до мястото, където коридорът завиваше, се виждаше вратата към техния – към нейния – апартамент. Месинговите цифри, занитени в нея, показваха 612.

Тя тръгна бавно напред и спря пред вратата. Шпионката беше тъмна, лампите вътре бяха угасени. Патронът и ключалката бяха чисто нови. Тя разтвори дланта си и погледна ключа: блестящ, наскоро изработен. Не й изглеждаше реален. Нищо от това не изглеждаше реално. Жаме вю – противоположното на дежа вю. Сякаш виждаше всичко за първи път.

Бавно пъхна ключа и го завъртя. Ключалката изщрака и тя усети как вратата се освобождава от рамката и се залюлява на прясно смазаните си панти. Апартаментът отзад беше тъмен. Протегна ръка навътре към ключа за осветлението, заопипва, но не го намери. Къде беше?Пристъпи в мрака, все още с ръка на стената, и сърцето й внезапно започна да блъска в гърдите. Усети, че я обвива миризма – на препарати за чистене, на лак за дърво… и на още нещо.

Вратата се притвори зад нея, блокирайки светлината от коридора. Като заглуши вика в гърлото си, тя се върна назад, хвана бравата и излезе в коридора, затваряйки след себе си. Облегна глава на вратата, раменете й се затресоха силно и тя се опита да потисне риданията, които я разпъваха.

След известно време успя донякъде да се овладее. Огледа коридора в двете посоки, благодарна, че никой не минава. Беше отчасти объркана, отчасти уплашена от бурята от емоции, която продължаваше да потиска в себе си. Беше глупаво да си мисли, че може просто да се върне в апартамента, където съпругът й беше убит само преди четиридесет и осем часа. Щеше да отиде при Марго Грийн, да остане при нея за няколко дни – но внезапно си спомни, че Марго си беше взела сабатична година до януари.

Трябваше да се махне. Слезе с асансьора до първия етаж и пресече коридора с омекнали крака. Портиерът й отвори вратата.

– Ако нещо ви трябва, обадете се на Енрико… – каза той, докато тя почти тичешком прелетя покрай него.

Тръгна на изток по 92-а улица към Бродуей. Беше студена, но въпреки това приятна октомврийска вечер и тротоарите бяха пълни с хора, отиващи на ресторант, хора, разхождащи кучетата си, или просто такива, които се прибираха вкъщи. Нора закрачи енергично; въздухът щеше да прочисти главата й. Тя се насочи към центъра, движеше се бързо, избягвайки хората. Тук, на улицата, сред тълпата, усети, че възвръща контрола над мислите си, и започна да вижда случилото се в истинската му светлина. Беше глупаво да реагира по такъв начин – все някога трябваше да се върне в апартамента, и колкото по-скоро – толкова по-добре. Всичките й книги, работата й, компютърът й, неговитенеща – всичко беше там.

Прииска й се майка й и баща й да бяха още живи, да може да се хвърли в топлата им прегръдка. Но това бе дори още по-глупава и безплодна линия на мислене.

Тя забави крачка. Може би все пак трябваше да се върне. Това беше точно типът емоционална реакция, която се беше надявала да избегне.

Спря и се огледа. Отстрани се виеше опашка от хора, които чакаха да влязат в бара Уотъруъркс. Двама влюбени се прегръщаха на вратата. Група типове, работещи на Уолстрийт, се прибираха вкъщи, всички в тъмни костюми и служебни куфарчета. Вниманието й беше привлечено от един бездомник, който се тътреше покрай фасадите на сградите, нагаждайки крачките си към нейните; той спря също и се обърна рязко, тръгвайки в друга посока.

Нещо в крадливостта на това движение, в начина, по който мъжът прикриваше лицето си, накара инстинктите й на момиче от големия град да застанат нащрек.

Тя остана да гледа бездомника как се олюлява нататък, покрит с мръсни парцали – изглеждаше така, сякаш се опитваше да избяга. Дали току-що не бе обрал някого? Докато го следеше с поглед, той стигна до ъгъла на 88-а улица, спря, след това зави, като погледна назад веднъж точно преди да изчезне.

Сърцето на Нора спря. Това беше Фиъринг.Беше почти сигурна: същото мършаво лице, същата отпусната стойка, същите тънки устни, разбъркана коса и похотлива усмивка.

Завладя я парализиращ страх, който бързо даде път на яростен гняв.

– Хей! – изкрещя тя и се затича. – Хей, ти! – Тя започна да си пробива път през стълпените на тротоара хора, спряна от тълпата пред Уотъруъркс. Все пак успя да мине.

– Ехей, госпожо!

–  Извинете ме!

Тя се освободи и хукна; препъна се; отново се изправи; след това поднови преследването си, изтичвайки зад ъгъла. Осемдесет и осма улица се простираше на изток дълга и слабо осветена, обрамчена от дървета гинко и червеникавокафяви камъни. След това пресичаше ярко осветеното авеню Амстердам с неговите претенциозни барове и места за хапване.

Една тъмна фигура изтича на Амстердам и се насочи обратно към центъра.

Нора се втурна с всички сили надолу по улицата – тичаше заради всичко, което имаше стойност за нея, проклинайки слабостта и бавните си движения след мозъчното сътресение и болничния престой. Тя зави зад ъгъла и впери очи напред към Амстердам, също така препълнен с вечерни минувачи.

Ето го там: вървеше бързо, с внезапна целеустременост, на половин пряка напред.

Като блъсна един млад мъж, тя отново затича към фигурата.

– Хей! Хей, ти!

Онзи продължи да върви.

Тя се провря между пешеходците, протягайки ръка:

– Спри!

Точно преди да стигне до 87-а улица тя го настигна, хвана го за рамото и го завъртя. Мъжът се изправи несигурно, като я гледаше с широки, уплашени очи. Нора пусна мръсната му риза и се отдръпна.

– Какъв ви е проблемът? – Определено не беше Фиъринг. Просто някакъв вехтошар.

– Съжалявам – промърмори Нора. – Взех ви за някой друг.

– Оставете ме на мира. – Той се обърна, изсъска „кучка“ и продължи, залитайки, надолу по Амстердам.

Нора се огледа уплашено, но истинският Фиъринг – ако изобщо някога е бил там – беше изчезнал. Тя спря сред прииждащата тълпа, крайниците й трепереха. С огромно усилие успя да възвърне равномерното си дишане.

Очите й се спряха на най-близкия бар, „Царството на Нептун“: шумно, ефектно място за морски деликатеси, в което никога не беше влизала. Никога не й се беше искало да влиза. Никога не беше очаквала, че ще влезе.

Прекрачи прага и се настани на един стол. Барманът се приближи веднага.

– Какво да бъде?

– Мартини Бийфийтър, много сухо, чисто, двойно.

– Веднага.

Когато отпи глътка от огромното леденостудено питие, тя се укори, че се държи като психопат. Сънят беше просто сън и бездомникът не беше Фиъринг. Нервите й бяха разклатени. Трябваше да се овладее, да се успокои и да сложи живота си в ред, доколкото може.

Допи чашата си.

– Колко?

– Заведението черпи. Освен това се надявам – каза барманът като й намигна, – че какъвто и демон да сте видели, преди да влезете, сега си е заминал.

Тя му поблагодари и стана, вече усетила успокояващото действие на напитката. Демон, беше казал барманът. Тя трябваше да се срещне лице в лице със своите демони и да го направи сега. Разпадаше се, привиждаха й се разни неща, а това не можеше да продължава.

Това не беше тя.

Няколко минути ходене и се озова отново до сградата, в която живееше. Бързо мина през вратата, понесе поредния потоп от доброжелателни коментари на портиера и влезе в асансьора. След малко вече стоеше пред нейната врата. Отключи и светна лампата.

Като превъртя ключа два пъти и плъзна новоинсталираното резе, тя се огледа. Всичко беше идеално чисто, излъскано, пребоядисано. Бързо и методично претърси целия апартамент, включително килерите и под леглото. След това като дръпна завесите на дневната и на спалнята, тя отново изгаси лампата. Светлините на града нахлуха и потопиха апартамента в сянка, придавайки мек, прозрачен фокус на повърхностите вътре.

Можеше да остане тук тази нощ; сега вече го знаеше. Можеше да се пребори с демоните си.

Стига да не се налагаше да гледа нищо.

12.

Келнерката донесе поръчките им; пастърма от еленско месо върху ръжено хлебче с руска салата за Д’Агоста и сандвич с бекон, маруля и домат за Лора Хейуърд.

– Още кафе? – попита тя.

– Ако обичате. – Д’Агоста погледна как келнерката допълва чашата му. След това се обърна към Хейуърд. – И ето докъде стигнахме – обобщи той.

Беше поканил капитан Хейуърд на обяд, за да я запознае с хода на разследването. Хейуърд не беше вече капитан в отдел „Убийства“ – бяха я преместили и сега работеше в полицейския комисариат, където бе на ред за голямо повишение. Ако имаше някой, който наистина да го заслужава, помисли си той мрачно, това беше Лора.

– Е – подзе той, – прочете ли го?

Тя погледна вестника, който той беше донесъл.

– Да.

Д’Агоста поклати глава.

– Можеш ли да си представиш – да публикуват това нещо? Сега всякакви идиоти ни се обаждат, че са били свидетели, получаваме анонимни писма, които трябва да бъдат проследени, телефонират ни психопати и гледачки на карти таро… Знаеш какъв става този град, когато се случи някаква такава история. Точно от това в момента никак нямахме нужда.

Лека усмивка заигра по устните на Хейуърд.

– Разбирам.

– И хората вярват на този боклук. – Той избута настрана вестника и отпи от кафето. – Е, какви изводи си правиш оттук?

– Имаш четирима очевидци, които се кълнат, че Фиъринг е убиецът?

– Петима – включително съпругата на жертвата.

– Нора Кели.

– Познаваш я, нали?

– Да. Познавах и Бил Смитбак. Малко неортодоксален в методите си, но добър репортер. Каква трагедия само!

Д’Агоста отхапа от сандвича си. Пастърмата беше жилава, дресингът – точно такъв, какъвто го обичаше. Изглежда винаги, когато някой случай го изкарваше от кожата, той започваше да преяжда.

– Ами – продължи тя, – или е Фиъринг, или е някой, дегизиран като него. Той или е мъртъв, или не е. Съвсем просто. Имате ли ДНК резултати?

– На местопрестъплението беше намерена кръв от двама души – на Смитбак и на някой, който до този момент не е идентифициран. Снабдихме се с проби от ДНК от майката на Фиъринг и ги пуснахме за сравнение с кръвта на непознатия. – Той направи пауза и се запита дали трябва да й каже за необичайния начин, по който бяха получили пробите, но се отказа. Това можеше и да не е законно, а той знаеше пословичната педантичност на Лора в работата. – Проблемът е, че ако не е Фиъринг, защо някой ще си дава труда да се опитва да изглежда като него?

Хейуърд отпи глътка вода.

– Добър въпрос. Какво мисли Пендъргаст?

– Откога някой знае този тип какво мисли? Но ще ти кажа едно: той се интересува много повече от онези вуду глупости, открити на местопрестъплението, отколкото иска да признае. Прекарва дяволски много време над тях.

– Онези неща, които се споменават в статията?

– Точно така. Пайети, свързани в китка пера, малко пергаментово пликче, пълно с прах.

– Амулет – промърмори Хейуърд.

– Моля?

– Вуду амулети, използвани за отблъскване на злото. Или понякога – за привличането му.

– Моля те. Имаме си работа с психопат. Престъплението не можеше да бъде по-дезорганизирано и зле планирано. На лентата на охранителната камера онзи тип изглеждаше като дрогиран.

– Искаш ли мнението ми, Вини?

– Знаеш, че да.

– Изрови трупа на Фиъринг.

– В момента се работи по въпроса.

– Освен това ще е интересно да се види дали някои от последните статии на Смитбак са вбесили наскоро някого.

– Също се работи по въпроса. Изглежда всички статии на Смитбак са вбесявали хората. Имам списък с последните му задачи от издателя му в „Таймс“ и хората ми ги проследяват.

– Добре се справяш, Вини. Нека добавя само, че престъплението може да не е чак толкова „дезорганизирано“, колкото си мислиш – може да е било дори грижливо планирано и извършено.

– Не мисля така.

– Хей, без прибързани заключения.

– Съжалявам.

– И още нещо. – Хейуърд се поколеба. – Спомняш ли си, че ти казах, че преди да приема работата в митническата полиция съм работила в полицейското управление на Ню Орлиънс осемнайсет месеца?

– Разбира се.

– Пендъргаст е от Ню Орлиънс.

– Е?

Хейуърд отпи още една глътка вода.

– Преди минута ти казах, че Фиъринг или е мъртъв, или не е. Ами, в Нюорлиънското полицейско управление има хора, които биха казали друго. Например, че съществува трета възможност.

– Лора, само не ми казвай, че се връзваш на тези глупости за зомбита.

Хейуърд изяде половината от сандвича си и отмести чинията настрана.

– Преядох. Искаш ли малко?

– Няма нужда, благодаря. Не отговори на въпроса ми.

– Не се „връзвам“ на нищо. Просто поговори с Пендъргаст за това. Той знае много повече по тази тема, отколкото ти или аз някога ще знаем. Единственото, което ти казвам, е да не избързваш със заключенията. Това е една от грешките ти, Вини. И ти го знаеш.

Д’Агоста въздъхна: беше права, както обикновено. Той огледа ресторанта: подтичващите келнерки; похапващите на останалите маси хора, които четяха вестници, говореха по клетъчните си телефони или просто си бъбреха с приятелите и колегите, които ги придружаваха. Това му напомни за един друг път, когато се бяха хранили заедно с Лора, в друг ресторант. Всъщност, спомни си как за пръв път излязоха да пийнат по едно питие заедно. Тогава той преживяваше криза – и пак тогава бе осъзнал колко много го привлича тя. Двамата работеха добре заедно. Тя го предизвикваше – по хубав начин. Иронията на ситуацията беше болезнена: той беше спечелил на дисциплинарно изслушване, беше си запазил работата, но изглежда бе загубил Лора.

Прочисти гърлото си.

– Кажи нещо за повишението, което ще получиш.

– Още не са ме повишили.

– Хайде, хайде, подочух слуховете. Въпрос на чиста формалност е.

Тя отпи вода.

– Подготвя се екип за специални задачи. Едногодишен изпитателен срок. Няколко души от шефския състав ще бъдат избрани да разработват съвместно с кмета антитерористични мерки, проблеми с качеството на живот, такива работи. Важни обществени въпроси.

– Какви са изгледите?

– Изключително високи.

– Уау! Още едно перо в шапката ти. Почакай да видиш, само след няколко години ти ще си шефът.

Лора се усмихна.

– Няма такава опасност.

Д’Агоста се поколеба.

– Лора… Ти наистина ми липсваш.

Усмивката избледня.

– Ти на мен – също.

Погледна я през масата. Беше толкова красива, че сърцето го заболя: бледа кожа, коса толкова черна, че изглеждаше почти синя.

– Тогава защо да не опитаме отново? Да започнем отначало?

Известно време тя не отговори, след това поклати глава.

– Още не съм готова.

– Защо не?

– Вини, не са много хората, на които вярвам. Но на теб ти вярвах. А ти ме нарани.

– Знам, и съжалявам. Наистина съжалявам. Но ти обясних всичко. Нямах избор, сигурно сега разбираш.

– Разбира се, че си имал избор. Можеше да ми кажеш истината. Можеше да ми вярваш. Както аз ти вярвах.

Д’Агоста въздъхна.

– Виж… съжалявам.

В този миг се чу силно бръмчене, след което клетъчният му телефон започна да звъни. Когато той не реагира, Лора каза:

– Мисля, че трябва да отговориш.

– Но…

– Давай. Вдигни.

Д’Агоста бръкна в джоба си, извади телефона и го отвори.

– Да?

– Винсънт – чу се в слушалката провлаченият напевен южняшки глас. – В неподходящ момент ли те намирам?

Той преглътна.

– Не, не, няма такова нещо.

– Отлично. Имаме среща с един господин Клайн.

– Тръгвам веднага.

– Добре. И още нещо – имаш ли нещо против да дойдеш с мен утре сутринта?

– Къде?

– Мемориалът „Шепнещите дъбове“. Разрешението за ексхумация се получи. Отваряме гроба на Фиъринг утре по обяд.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю