Текст книги "Вуду"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 30 страниц)
68.
Създанието го нямаше – или Д’Агоста беше избягал от него, или то се бе отказало от преследването. Макар последното да не изглеждаше вероятно: въпреки че зомбито се влачеше тромаво, то притежаваше решимостта и силата на питбул. Може би, помисли си той, отсъствието му беше свързано с вълнението, което бе чул от горе, и което напомняше паническо бягство. Той се отпусна на влажния камък полузамаян, като си поемаше дъх на пресекулки, и бученето в главата му постепенно утихна. Още чуваше глухата глъчка от църквата.
Надигна се и седна. В този миг между китката и лакътя на лявата ръка го прониза остра болка. Опипа внимателно и почувства как костите се трият една в друга. Явно ръката му бе счупена.
– Пендъргаст? – произнесе той в мрака.
Никакъв звук.
Опита да се ориентира в плетеницата от тунели, но беше тъмно като в рог. Беше невъзможно да разбере какво разстояние е пробягал или докъде е стигнал. Като присвиваше очи от болка, той пъхна счупената си ръка в отвора на разкопчаната си риза, закопча я плътно и после запълзя по пода, докато здравата му ръка не напипа тухлена стена. Изправи се на крака и усети, че му прилошава. Гласовете над главата му не спираха, сега примесени с друг, много по-близък шум: виковете и крясъците, които отекваха срещу него от някъде другаде в мазето, бързо се приближаваха.
Което означаваше, че продължават да го търсят.
Той извика колкото му глас държи:
– Пендъргаст!
Никакъв отговор.
Фенерчето му го нямаше, но той си спомни за старата запалка „Зипо“, която носеше в джоба си – навик от времето, когато пушеше. Извади я и я запали. Намираше се в малко помещение с извита сводеста врата, водеща към тухлен тунел. Като се движеше бавно, така че да не влошава болката и гаденето, той се затътри нататък и се огледа. Оттатък имаше още тунели.
Топлината от запалката започна да пари пръста му и той я загаси. Трябваше да се върне назад, да намери оръжието и фенерчето си, да открие Пендъргаст. И, преди всичко, да открие Нора.
Той изруга силно и отново щракна запалката. Като се опитваше да игнорира пробождащата болка в ръката си и се опираше в стената, стигна до главния тунел. Не го позна – приличаше на останалите.
Продължи напред бавно. Дали се бяха преместили нататък в този тунел? В трепкащата светлина на запалката можеше да види пресни следи върху влажния мръсен под, но дали не бяха неговите? След миг забеляза един голям, широк отпечатък от бос крак. Потръпна.
Звуците отгоре се усилиха: викове, шумен грак от мегафон, трясък. Съвсем не звучеше като церемония. А по-скоро като нахлули вътре демонстранти.
Дали затова преследвачът му беше изчезнал? Не виждаше друго обяснение.
– Пендъргаст!
Внезапно видя светлини в мрака и на завоя на тунела пред него се появиха група послушници. Бяха с качулки и мантии. Някои държаха джобни фенерчета и факли в ръце, други – различни оръжия, лопати и вили. Бяха двайсетина, може би и повече.
Д’Агоста преглътна, отстъпи назад и се запита дали са го забелязали в тъмното.
Мъжете извикаха в един глас и се втурнаха към него.
Той се обърна и побягна, притиснал счупената ръка към гърдите си, тичайки с все сила по тъмните тунели, а пламъчето на запалката трептеше гаснеше на течението. Накрая изгасна и той спря да щракне запалката, пое си дъх и отново хукна. Зави зад един ъгъл и се оказа в мрачно мазе, натъпкано с прогнили купчини дървен материал. В отсрещния край имаше врата. Той мина през нея и побърза да затвори след себе си, след което се подпря с гръб, дишайки тежко. Болката в ръката не му позволяваше да мисли. Запалката бе изгаснала в стремителния му бяг и след като пламъчето отново заигра, установи, че се намира в друг голям склад. Погледна към краката си и онова, което видя, накара сърцето му да замръзне в гърдите.
На пет крачки пред него зееше яма, облицована с камъни. Навремето сигурно е била стар кладенец с хлъзгави, иззидани с камък стени. Той се приближи внимателно, вдигнал запалка над тъмната паст. Изглеждаше бездънна. Наоколо се валяха стари мебели, счупени керамични плочки, плесенясали книги и какво ли не още.
Той отчаяно се огледа за място, където да се скрие. Имаше достатъчно, но нито едно не представляваше сигурна защита, ако на онези им хрумнеше да претърсят всяко кътче и пролука. Обходи с пламъчето древната стена, след това изтича, събаряйки един тръстиков стол в бягството си, който се разпадна и се заплете в краката му. Той го изрита ядосано, след това се приведе и мина под един свод в дъното на склада. Озова се в огромно, подобно на гробница място, с големи каменни колони и кръстовидни тавани. Освети наоколо: това бешедруга гробница, различна от първата, стените й и подовете бяха облицовани с мраморни плочи; кръстове, плачещи върби и черепи, дати на раждане и смърт, грубо изсечени в тях. Имаше също така редици от груби дървени саркофази. Беше пълен хаос, всичко тънеше в прах, каменните стени се рушаха. Мястото бе много старо: очевидно предшестваше окупацията на Вилата с десетилетия, може би дори столетия. Над главата на Д’Агоста гласовете се усилиха: звучеше като начало на конфронтация, ако не и бунт.
Той чу вратата на помещението с кладенеца да се отваря зад него, чу тичане на много крака.
Съзирайки един сводест коридор в далечния край на криптата, той изтича нататък, хукна по него, зави на една пресечка, избра наслуки един коридор, после друг. Този беше по-груб, но явно от по-късен период, напомняше повече на катакомба, изкопана в земята, с ниши в твърдите глинени стени. Тук преобладаваха идоли на вуду с проядени от молците торбички, снопчета разложени пера, странни конструкции и рисунки, както и един-единствен странно оформен олтар.
Като изпълзя под ниския свод, Д’Агоста попадна в зала, чиито стени от пода до тавана бяха осеяни с ниши, във всяка от които имаше по един или повече скелети. Без да мисли се втурна към най-голямата ниша, пазейки счупената си ръка, изблъска настрана костите, и като се извиваше, се изтегли колкото се може по-назад, като същевременно придърпваше с крак костите на предишното им място.
И зачака.
Преследвачите му бяха близко: можеше да чуе гласовете им, отекващи странно в подземието. Това не беше добре: накрая все пак щяха да го намерят. Той огледа нишата на светлината на запалката и откри, че тя води още по-дълбоко в земята. С извъртане можеше да си пробие път нататък. За щастие, влагата не позволяваше да се надига прах при усилията му, въпреки, че сега го обгърна неприятната миризма на плесен и разложение. По някои от труповете още се виждаха дрипи от одеждите им, остатъци от коса, катарами на колани, копчета и сбръчкани обувки. Изглежда обитателите на Вилата бяха слагали труповете на мъртъвците си в тези дълбоки ниши – като просто бяха избутвали навътре старите.
Хлъзгавите стени му позволиха да се изтегли бързо по наклона, докато напредваше с всички сили навътре.
Пое си дъх и зачака. Гласовете на преследвачите му ставаха все по-силни и по-силни с приближаването. Докато накрая стана ясно, че вече са в залата.
Той се намираше дълбоко в мрака, прекалено далеч, за да пробие там светлина на джобно фенерче. Чуваше тракащите звуци: осъзна, че мъжете мушкат прът в погребалните ниши, опитвайки се да го накарат да излезе отвътре. По едно време прътът се плъзна в скривалището му, но той бе дълбоко навътре, за да бъде достигнат. Опитите продължиха известно време, след което преминаха към съседните ниши. После внезапно гласовете на преследвачите му се издигнаха възбудено, за да се отдалечат и да замрат в далечината.
Тишина.
Дали не ги бяха извикали да отбраняват Вилата? Това бе единственото възможно обяснение.
Д’Агоста изчака една минута, после още малко, за да бъде сигурен. Накрая се размърда, за да се измъкне от скривалището си. Беше безполезно: откри, че в паниката си се беше заклещил здраво. Прекалено здраво. Заля го чувство за клаустрофобия; опита се да го овладее, да регулира дишането си. Изви се отново – по-точно опита, – но си оставаше залостен. Паниката заплашваше да се върне отново, по-силна.
Не можеше да бъде. Нали все пак беше влязъл някак си. Със сигурност би трябвало да може и да излезе.
Сгъна крака си, мушна го между пода и тавана и се опита да се задържи в равновесие, докато натискаше със здравата си ръка. Без резултат. Стените бяха хлъзгави от влага и тиня, а подът се издигаше под лек ъгъл нагоре. Той се въртеше, пъшкаше, драскаше с нокти наоколо. При един пореден пристъп на паника заби ноктите си във влажната пръст и се опита да си пробие път навън, изпочупвайки няколко.
Мили боже, помисли си той отчаяно. Сега съм жив погребан.Прехапа устни.
Това бе единственото, което можеше да направи, за да не закрещи.
69.
Погрешните завои и връщането отнеха десет минути на Пендъргаст, за да стигне до кухненския асансьор, водещ към килера за провизии. Той изблъска стенещия мъж, който бе в полусъзнание, изпълзя, и – като мина през един панел в горната му част и хвана кабелите – успя да се изтегли нагоре и да излезе от подземието. Когато асансьорът се блъсна и спря срещу покрива на шахтата, агентът отвори вратата и изскочи навън. От църквата се носеха шум и викове, сякаш всички обитатели на Вилата бяха съвсем наблизо. Това му оставяше път за бягство. Той изтича през тъмните стаи на старото пасторско жилище, излезе през една странична врата и тръгна по извита задна алея. За по-малко от пет минути беше отново в гората на Инууд Хил Парк. Освободи се от качулката и мантията и ги пусна на покритата с листа земя, извади клетъчния си телефон и започна да набира.
– Хейуърд – отговори гласът отсреща.
– Обажда се Пендъргаст.
– Защо всеки път, когато чуя гласа ви, се изпълвам със страх?
– Наблизо ли се намирате до Инууд Хил Парк?
– Аз съм с Числит и хората му.
– А, да. Числит. Един завет към пълната безполезност от по-високо образование. А сега слушайте: Д’Агоста е в подземията на Вилата. Може би се намира в трудна ситуация.
Кратка тишина.
– Вини? Във Вилата? За какво, по дяволите?
– Мисля, че може да се досетите – търси Нора Кели. Само че аз току-що осъзнах, че Нора не е там. В момента назрява конфронтация…
– Не назрява. Вече се е разразила и…
Пендъргаст я прекъсна:
– Мисля, че Винсънт може би се нуждае от помощта ви. Отчаяно.
Тишина.
– Какво точно имате предвид?
– Няма време за обяснения, всяка минута може да е от значение. Чуйте: във Вилата пуснаха едно странно същество срещу нас, за да ни нападне.
– Например зомби? – долетя саркастичният отговор.
– Човек… или най-малкото създание, което някога е било човек, а сега е превърнато в нещо изключително опасно. Повтарям: Винсънт има нужда от помощ. Животът му е в опасност. Бъдете внимателни.
Без да дочака отговор, Пендъргаст затвори телефона. В далечината през дърветата виждаше лунната светлина да се отразява в река Харлем. Чу се звук на двигател и един опипващ лъч прониза тъмнината: полицейски катер патрулираше напред-назад, за да следи – със закъснение – протестиращите, които идват от запад или север. Пендъргаст бързо хукна между дърветата към реката. Когато стигна края на гората, той забави, оправи разкъсания си костюм, след това тръгна из мочурливата трева надолу към покрития с камъчета бряг. Помаха на полицейския кораб, извади значката си от ФБР и я освети с помощта на писалката-фенерче.
Корабчето намали, обърна, после насочи нос към залива, спирайки до покрития с камъчета бряг. Беше голям патрулен катер с мощен двигател, последният модел на НПУ. Вътре имаше двама души – един сержант от полицията и един офицер от флотската служба.
– Кой сте вие? – Сержантът хвърли фаса от цигарата си във водата. Беше ниско подстриган, с месесто лице, осеяно с белези от някогашно акне, дебели устни, солиден врат и малки пръсти. Партньорът му, застанал до таблото за управление, приличаше на човек, прекарващ цялото си извънслужебно време във фитнес залата. Мускулите на врата му бяха опънати като кабелите на Бруклинския мост.
– Човече, изглеждаш като газен от мечка.
Пендъргаст върна обратно значката си в джоба.
– Специален агент Пендъргаст.
– Така ли? ФБР? Случва се непрекъснато, нали, Чарли? – Той сръга партньора си. – ФБР идва твърде късно и с твърде малко. Как успявате да го правите, момчета?
– Сержант…? – Пендъргаст нагази във водата, приближи се към планшира на корабчето и сложи ръка върху него.
– Съсипваш си обувките, приятел – каза сержантът и смигна на партньора си.
Пендъргаст погледна табелката с името на мъжа.
– Сержант Мълвани, боя се, че настоявам да използвам този катер.
Сержантът го изгледа – изправен в скъсания си костюм, нагазил във водата, – и пусна една усмивка.
– Боиш сеи настоявашда използваш този катер? – провлачи думите той. – Е, аз пък се боя, че настоявамда видя пълномощното ти за това. Защото не мога просто ей така да отстъпя полицейска собственост на някого, та дори той да е Джей Едгар Хувър 4141
Джей Едгар Хувър (1895–1972). Първият директор на ФБР. – Бел.прев.
[Закрыть].
Партньорът му раздвижи мускули и изсумтя.
– Повярвайте ми, сержант, спешно е. Позовавам се на Раздел 302, алинея „б“, точка 2 от Кодекса на…
– Охо, имали сме си и адвокат тук. Спешност.Виж ти, виж ти, и какво е толкова спешно? – Мълвани повдигна колана си, раздрънка белезниците и ключовете си и зачака, наклонил глава на една страна.
– Животът на много хора е в опасност. Много приятно си поговорихме, но се боя, че нямам повече време за размяна на любезности с вас, сержант. Първо и последно предупреждение.
– Виж, имам заповед. Да държа под око подстъпите по вода към Вилата. И няма да ти отстъпя този катер само защото ми казваш да го направя. – Сержантът скръсти тежките си ръце и се усмихна на Пендъргаст.
– Господин Мълвани? – направи знак специалният агент към Мълвани, сякаш да му прошепне нещо тайно на ухото. Онзи се приведе да чуе; в този миг юмрукът на Пендъргаст се заби в слънчевия му сплит, изкарвайки въздуха от дробовете му, и мъжът увисна над планшира. С бързо движение Пендъргаст го блъсна във водата, където той цопна с плясък.
– Какво правиш, мамка му…? – Партньорът на ченгето се изправи гневно и посегна за пистолета си.
Пендъргаст издърпа мокрото ченге, взе му оръжието и го насочи към морския офицер:
– Хвърлете оръжието си на брега.
– Не можеш…
Отговорът на пистолета го накара да подскочи.
– Добре, добре. Исусе! – Мъжът извади пистолетите си и ги хвърли върху чакъла. – Това по протокола на ФБР ли е?
– Оставете ме аз да се грижа за протокола – каза Пендъргаст, като продължаваше да държи задъхания Мълвани. – Единственото, което трябва да направите, е да излезете от катера. Веднага.
Партньорът му предпазливо скочи във водата. За миг Пендъргаст се озова на мостика. Обърна катера и го отдалечи от брега.
– Ужасно съжалявам, че ви обезпокоих, господа – извика той, завъртя руля и блъсна лоста напред. Включи двигателя и с ръмжене изчезна зад завоя.
70.
Като събра цялото присъствие на духа си, Д’Агоста задиша по-бавно и се фокусира върху мисията си. Трябваше да освободи Нора. По някакъв начин тази мисъл го накара да се успокои. Проблемът не беше в това, че е в капан, а че стените са прекалено хлъзгави; нямаше как и в какво да се хване, особено при положение, че само едната му ръка бе здрава. Бе изпочупил ноктите си в напразни усилия, но онова, от което наистина се нуждаеше, беше нещо остро и здраво, с което да се захване към стената и да се измъкне.
Да се захване…
Там, на шест инча от ръката му, лежеше човешка челюстна кост, окичена с всичките си зъби. Той се изви отчаяно, опитвайки се да протегне достатъчно здравата си ръка, за да хване мандибулата. След това се обърна странично и притисна зъбите на челюстта към една пукнатина в тавана на нишата; от едновременния натиск и въртене най-накрая успя да се освободи.
Изпълзя навън с огромно облекчение и се изправи в залата, дишайки учестено. Навсякъде беше тихо. Явно зомбито и преследвачите му се бяха върнали да се разправят с протестиращите.
Д’Агоста се върна към централния коридор и предпазливо щракна запалката си да огледа. Коридорът нямаше изход. Виждаха се няколко груби погребални зали от всяка страна, изкопани в същата тежка глина и укрепени с греди, но те нямаха нищо общо с измазаните с хоросан каменни стени, заснети на видеото. Нищо, което бе видял до този момент, не напомняше на онази конструкция – самият камък бе различен. Трябваше да търси другаде.
Като се върна по стъпките си, движейки се покрай кладенеца, той се озова отново в района на сводестия некропол. По дължината на стените имаше голям брой малки железни врати, които водеха вероятно към семейни крипти; разгледа ги една по една, но нямаше и следа от Нора.
С нарастващо безпокойство се помъчи да възстанови маршрута си по пътя на проби и грешки, попадайки най-накрая в централната крипта. Тук остана за миг и се опита да състави карта на избените помещения в главата си, като мислено попълни секциите, през които бе минавал в полусъзнание. Имаше врати във всички посоки; една водеше към катакомбите, друга – осъзна той – към коридора без изход, от който току-що се бе върнал. Оставаха още две, които предстоеше да провери.
Избра една напосоки.
Тя отново водеше към тунел. Но по някакъв начин изглеждаше по-обещаващо: стените бяха от грубо изсечен камък. Не точно такива като във видеото, но доста подобни.
Откъм коридора се носеше отвратителна смрад. Д’Агоста спря и щракна запалката си за миг, като се опитваше да пести горивото. Коридорът беше мръсен, камъните – оплескани с тиня и покрити с плесен, подът предизвикваше неприятно чувство при допир.
Когато освети наоколо с пламъчето, от тъмнината напред чу слаб, заглушен вик, пълен с ужас.
– … Нора?
Като държеше запалката пред себе си, той спринтира по коридора по посока на звука.
71.
Плок поведе решително демонстрантите през църквата, шумната възбудена тълпа преобръщаше вуду олтарите и окичените с фетиши гробници. Когато жрецът им падна на земята, облечените в мантии и качулки фигури се дръпнаха объркано встрани, превъзхождани значително по численост от нашествениците. Плок осъзна, че предимството бе на негова страна; трикът беше да се възползват от него и да го задържат. С тълпата след себе си той тръгна към централния олтар. Тук имаше един дървен стълб, изпръскан с кръв, където явно стояха животните, които трябваше да бъдат принесени в жертва, и прясна локва кръв.
– Разрушете тази касапница! – извика Плок, когато тълпата започна да настъпва към издигнатата платформа. Те не чакаха втора покана – събориха стълба, счупиха отворените ковчези и започнаха да хвърлят на всички страни мощите.
– Богохулници! – избоботи дълбокият глас на Босонг. Той стоеше над падналия жрец, изоставен и стъпкан от възбудената тълпа. Самият Босонг също не бе пощаден – когато тръгна към централната пътека, Плок видя, че по челото му се вие тънка струйка кръв.
Гласът на Босонг имаше стимулиращ ефект върху обитателите на Вилата. Те спряха да отстъпват и останаха като в някакъв ступор. В ръцете на някои блеснаха ножове.
– Касапин! – изкрещя един от протестиращите към Босонг.
Плок осъзна, че не трябва да спират, той трябваше да ги изведе от църквата. Безизходното положение можеше бързо да прерасне в насилие.
Една от фигурите в роби и качулки внезапно се хвърли напред с вик, удряйки демонстранта; завърза се кратка ожесточена битка между двамата, която бързо възпламени тълпата, хората от двете групи се втурнаха да защитават своите. Чу се вик: някой беше прободен с нож.
– Убийци!
– Убийци!
Възелът от хора, които се блъскаха, удряха и ритаха се затегна. Гледката бе почти сюрреалистична. За броени минути няколко души лежаха на каменния под окървавени.
– Животните! – внезапно извика Плок. Той можеше да ги чуе и помирише, приглушената врява и шум зад една врата до олтара. – Насам! Намерете животните и ги освободете! – Изпълнен с чувство за мисия, той хукна към вратата и заблъска по нея.
Първите от групата натиснаха, тараните отново се появиха. Разтърсващ, съкрушителен удар – и те минаха под един каменен свод в стаята отвъд, оградена с масивна желязна решетка. От другата страна се разкри ужасна сцена: дузина малки животни – агнета, ярета, телета – дори котенца – затворени в голяма каменна камера, по пода на която имаше разхвърляна слама. Животните се разврещяха, агнетата започнаха да блеят, котетата мяукаха жално.
За миг Плок остана безмълвен. Беше ужасен. Това бе по-отвратително, отколкото си бе представял.
– Отворете на животните да излязат! – извика той. – Освободете ги! Да разрушим това свърталище на варвари и мъчители!
– Не! – изкрещя Босонг, докато си пробиваше път напред, но бе издърпан назад и повален на пода.
Тараните заблъскаха желязната решетка, но тя се оказа по-здрава от дървените врати. Отново и отново те удряха желязото, зад което животните се бяха скупчили и врещяха.
– Ключ? Дайте ключ! – извика Плок. – У него сигурно има ключ. – Той посочи към Босонг, който се бе изправил и се бореше с няколко от протестиращите.
Тълпата връхлетя върху него и той изчезна в мелето.
– Ето го! – Един мъж вдигна връзка с ключове. Тя бързо бе предадена напред и Плок започна да пъха тежките ключове в ключалката един след друг. Единият стана. Той отвори широко вратата.
Хората от челните редици се втурнаха и изкараха животните, като се опитваха да ги държат заедно, но това бе трудна задача.
Вдигна се прах и църквата се превърна в дяволска сцена на ожесточена борба. Животните тропаха с копита, тичаха на всички страни и скачаха, когато обитателите на Вилата се опитваха да ги хванат.
– Сега е моментът! – изкрещя Плок. – Да прогоним тези касапи! Да ги прогоним! Сега!
