Текст книги "Вуду"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 30 страниц)
3.
Д’Агоста влезе в кабината на охраната на Уест Енд авеню 666, последван от призрачната фигура на Пендъргаст. Портиерът, закръглен джентълмен от Доминиканската република на име Енрико Москеа, седеше на метален стол, разтворил крака. Носеше тънки мустачки и прическа в стил трийсетте години. Мъжът скочи на крака с изненадваща пъргавина, когато те влязоха.
– Хванете този кучи син – произнесе той разпалено. – Хванете го. Смитбак беше добър човек. Казвам ви…
Д’Агоста внимателно сложи ръка върху спретнатата кафява униформа на портиера.
– Това е специален агент Пендъргаст от ФБР. Той ще ни помага.
Очите на мъжа се спряха на Пендъргаст.
– Добре. Много добре.
Д’Агоста си пое дълбока глътка въздух. Още не беше схванал последиците от документа, който Пендъргаст му показа. Може би си имаха работа с близнак. Може би имаше двама Колин Фиъринг. Ню Йорк беше голям град и половината британци в града сигурно се казваха Колин. А може би от Патологическия бяха направили отвратителна грешка.
– Знам, че вече сте отговорили на много въпроси, господин Москеа – продължи Д’Агоста, – но агент Пендъргаст иска да ви зададе още няколко.
– Няма проблем. Ще отговоря десет пъти още, още двайсет пъти, ако това ще помогне да заловите онзи кучи син.
Д’Агоста извади един бележник. Онова, което наистина искаше, беше Пендъргаст да чуе какво щеше да каже мъжът. Той беше един наистина заслужаващ доверие свидетел.
Пендъргаст заговори меко.
– Господин Москеа, опишете какво видяхте. От самото начало.
– Онзи мъж, Фиъринг, дойде, когато настанявах друг човек в едно такси. Видях го да влиза. Не изглеждаше много добре, сякаш се е бил. Подпухнало лице, може би с насинено око. Кожа със странен цвят, прекалено бледа. Освен това вървеше доста странно. Някак бавно.
– Кога беше последният път, когато го видяхте – преди този случай?
– Може би преди две седмици. Мислех, че е напуснал.
– Продължавайте.
– Той мина покрай мен и влезе в асансьора. Малко по-късно госпожа Кели се върна в сградата. Може би след пет минути. После той излезе. Неузнаваем. Беше покрит с кръв, държеше нож, залиташе, сякаш е бил ранен. – Москеа спря за момент. – Опитах се да го хвана, но той замахна към мен с ножа, след което се обърна и избяга. Тогава се обадих на полицията.
Пендъргаст плъзна ръката си с цвят на слонова кост по брадичката си.
– Предполагам, че когато сте настанявали човека в таксито – когато Фиъринг е дошъл – сте му хвърлили макар и кратък поглед.
– Хвърлих му даже доста дълъгпоглед. Не кратък. Както казах, той вървеше бавно.
– Казахте, че лицето му е било подпухнало? Възможно ли е да е бил някой друг?
– Фиъринг живее тук от шест години. Отварял съм вратите на този кучи син по три-четири пъти на ден.
Пендъргаст направи пауза.
– А после, когато е излизал, лицето му е било покрито с кръв, предполагам.
– Лицето не. Никаква кръв по лицето, или може би съвсем малко. Кръв имаше по целите му ръце, по дрехите. По ножа.
Пендъргаст замълча за момент, после каза:
– Ами ако ви кажа, че тялото на Колин Фиъринг е намерено в река Харлем преди десет дни?
Очите на Москеа се присвиха.
– Тогава ще кажа, че грешите.
– Боя се, че не, господин Москеа. Идентифициран, аутопсиран.
Мъжът се изпъна с всичките си пет фута и три инча, гласът му придоби мрачна важност.
– Ако не вярвате, моля: погледнете записа. Мъжът на онази лента е Колин Фиъринг. – Той спря, хвърляйки на Пендъргаст предизвикателен поглед. – Не ме интересува някакво си тяло в реката. Убиецът е Колин Фиъринг. Сигурен съм.
– Благодаря ви, господин Москеа – кимна Пендъргаст.
Д’Агоста прочисти гърлото си.
– Ако се наложи да говорим отново с вас, ще ви се обадя.
Портиерът кимна, като гледаше подозрително Пендъргаст.
– Убиецът е Колин Фиъринг. Трябва да намерите този кучи син.
Те излязоха на улицата, студеният октомврийски въздух беше свеж и хрупкав след потискащото затворено пространство на апартамента. Пендъргаст посочи към Ролс Ройса „Сребрист призрак“, модел 59-а, сякаш случайно кацнал върху бордюра на тротоара, и Д’Агоста видя солидните контури на Проктър, шофьора на Пендъргаст, в седалката зад кормилото.
– Какво ще кажеш да направим една обиколка из града?
– Може. Вече е три и половина, и без това няма да мога да заспя тази нощ.
Д’Агоста се настани в тапицираното с ароматизирана кожа пространство и Пендъргаст се плъзна до него.
– Да хвърлим един поглед на записа от охранителната камера. – Агентът натисна копче върху облегалката за ръце и от тавана се спусна плосък екран.
Д’Агоста извади едно DVD от куфарчето си.
– Ето копие. Оригиналният запис е вече в управлението.
Пендъргаст го пъхна в плейъра. Миг по-късно фоайето на Уест Енд 666 подскочи върху екрана в едър план и лещата тип рибешко око обхвана пространството от асансьора до входната врата. В единия ъгъл се виждаше часът и отминаващите секунди. Д’Агоста гледаше – може би за десети път – как портиерът излиза с един от наемателите, както можеше да се предположи, за да спре такси. Докато беше навън, една фигура мина през вратата. Имаше нещо неизказано смразяващо в начина, по който вървеше – странно тромаво, почти неориентирано, с тежки стъпки, без следа от бързане. Новодошлият погледна веднъж към камерата с оцъклен поглед, като сляп. Беше облечен чудато, в обсипана с пайети одежда върху ризата си, в много цветове върху червен фон, със завъртулки, сърца и тракащи кости. Лицето му беше подпухнало и безформено.
Пендъргаст превъртя напред, докато в обсега на камерата влезе друг човек: Нора Кели, понесла кутия с торта. Тя отиде до асансьора и отново изчезна. Още едно бързо превъртане и после Фиъринг, който с безумен вид излезе от кабинката на асансьора, олюлявайки се. Дрехата му сега беше разкъсана и пропита с кръв, дясната му ръка стискаше масивен десетинчов леководолазен нож. Портиерът тръгна към него, опита се да го хване; вместо това Фиъринг замахна към него и излезе, тътрейки крака, през двойната врата; нощта го погълна.
– Нещастник – изръмжа Д’Агоста. – Иска ми се да разкъсам вътрешностите му, да ги опека и да натъпча устата му с тях.
Той погледна Пендъргаст. Агентът бе потънал в дълбоки мисли.
– Трябва да признаеш, лентата е дяволски ясна. Сигурен ли си, че тялото в река Харлем е било на Фиъринг?
– Сестра му е идентифицирала трупа. Имало няколко родилни петна, татуировки, които съвпадали. Патологът, който е обработил трупа, е надежден, макар и малко темерут.
– Как е умрял?
– Самоубийство.
Д’Агоста изсумтя.
– Няма ли други близки?
– Майка му е невменяема, в старчески дом. Друг няма.
– А сестрата?
– Върнала се е в Англия, след като е идентифицирала тялото. – Той млъкна, след което Д’Агоста го чу да мърмори полугласно: – Интересно, много интересно.
– Кое?
– Скъпи ми Винсънт, в един и без това вече объркан случай, има едно нещо в тази касета, което ми се струва особено объркващо. Забеляза ли какво прави той, когато влиза във фоайето за първи път?
– Какво?
– Поглежда към камерата.
– Знаел е, че е там. Живеел е в тази сграда.
– Точно така. – И агентът от ФБР изпадна отново в съзерцателно мълчание.
4.
Кейтлин Кид седеше в шофьорската седалка на нейния джип Тойота RAV4, крепейки сандвича си за закуска от метрото в една ръка и голяма чаша черно кафе в другата. Беше забола нос в списание „Венити Феър“, което лежеше подпряно на волана. Отвън сутрешният натоварен трафик по Уест 79-а стрийт бучеше с вой на клаксони и рев на двигатели в изнервящо остинато 11
Натрапчиво повтаряне на музикален мотив. – Бел.прев.
[Закрыть].
Полицейското радио, сложено на таблото, пропука и Кейтлин погледна към него веднага.
– … 2527, обади се на 10–50 на ъгъла на Сто и осемнайсета и Трета…
Интересът й изчезна така бързо, както бързо пламна. Тя отхапа нова хапка от сандвича и прелисти страницата на списанието с върха на свободния си пръст.
Като репортер, отразяващ престъпленията в Манхатън, Кейтлин трябваше да прекарва много време в колата си. Престъпленията често се случваха на отдалечени ъгълчета на острова и ако човек познаваше пътя наоколо, можеше да избегне с колата си надземната част на метрото или воя на такситата. А радиото на полицейски честоти й помагаше в това да е сигурна, че е на пътя на най-интересните истории. Една голяма сензация – на това се надяваше тя. Една наистина голяма журналистическа сензация.
На седалката до нея клетъчният й телефон се обади. Тя го взе и го прилепи между брадичката и рамото си, изпълнявайки тройно жонглиране, включващо сандвич, телефон и кафе.
– Кид.
– Кейтлин, къде си?
Тя позна гласа. Лари Басингтън, писач на некролози в „Уест Сайдър“, ежедневно излизащ таблоид, в който те двамата работеха. Вечно се натъкваше на нея. Беше се съгласила да му позволи да й купи обяда, главно защото беше малко притеснена с финансите, а пари щеше да получи едва в края на седмицата.
– На терена – каза Кид.
– Толкова рано?
– Получавам най-страхотните обаждания на разсъмване. Точно тогава откриват труповете.
– Не знам защо толкова се натягаш – „Уест Сайдър“ не ти е „Дейли Нюз“. Хей, не забравяй…
– Изчакай една секунда. – Кид отново насочи вниманието си към полицейското радио.
– … Управлението до 3133, докладва за 10–53 на Бродуей 1579, моля отговорете.
– 3133 до Управлението, 10-4…
Тя го изключи и се върна на телефона.
– Извинявай. Какво казваше?
– Казвах да не забравиш за срещата ни.
– Това не е среща. Обяде.
– Позволи ми да си помечтая, окей? Къде искаш да отидем?
– Ти черпиш, ти ще решиш.
Пауза.
– Какво ще кажеш за виетнамския на Трийсет и втора?
– Ъ-ъ-ъ, не, благодаря. Ядох там вчера и съжалявах цял следобед.
– Добре, ами в „Алфредос“?
Кид отново се заслуша в полицейското радио.
– … Съобщение, съобщение, тук 7477, относно убийство 10–29, обърнете внимание, че жертвата Смитбак, Уилям, е в момента на път за Патологията за аутопсия. Шефът напусна местопрестъплението.
– 10–4, 7477…
Тя едва не изпусна кафето си.
– По дяволите! Чу ли това?
– Какво да съм чул?
– Предава се по полицейския радиоканал. Имало е убийство. А аз познавам жертвата – Бил Смитбак. Това е онзи тип, който пише за „Таймс“ – срещнах го на конференцията на журналистите в Колумбия миналия месец.
– Откъде знаеш, че е същият?
– Колко души от тези, които познаваш, са с името Смитбак? Виж, Лари, трябва да тръгвам…
– Гледай ти, жалко за него. Ами сега… за обяда…
– По дяволите обяда. – Тя побутна телефона да го затвори с брадичка, остави го да падне в скута й и запали двигателя. Маруля, домати, зелена чушка и бъркани яйца се разлетяха, когато натисна амбреажа и се включи в трафика.
Беше работа за пет минути да стигне до Уест Енд авеню и Деветдесет и втора. Кейтлин беше експерт по градско движение и Тойотата й беше достатъчно очукана и с достатъчно драскотини, за да се притеснява, че една повече или по-малко има значение. Тя насочи колата точно срещу един пожарен кран – с малко късмет щеше да получи историята си и да си тръгне преди пътните ченгета да забележат нарушението. Ако пък не станеше, какво толкова, по дяволите, дължеше за глоби повече, отколкото струваше колата й.
Тя тръгна бързо надолу към пряката, като извади в движение дигитален магнетофон от джоба си. Отстрани на Уест Енд авеню 666 се виждаха паркирани в две редици патрулни коли, един Краун Вик без опознавателни знаци и линейка. Една кола на моргата току-що потегли. Две униформени ченгета стояха на горното стъпало пред входа на сградата, пропускайки вътре само живеещите тук, но на тротоара се бяха скупчили група любопитни и разговаряха шепнешком. Лицата им бяха притеснени и изопнати, сякаш – отбеляза наум иронично Кид – бяха видели призрак.
С отработена лекота тя се вмъкна в неспокойната, мърмореща група, вслушвайки се в няколко разговора едновременно, умело филтрирайки страничното бръщолевене и насочвайки се към онези, от които й се струваше, че може да научи нещо. Тя се обърна към един плешив, набит мъж с кожа с цвят на нар. Въпреки пронизващия студ във въздуха той се потеше обилно.
– Извинете ме – каза тя и се приближи към него. – Кейтлин Кид, журналистка. Истина ли е, че Уилям Смитбак е бил убит?
Той кимна.
– Репортерът?
Мъжът кимна отново.
– Трагедия. Беше приятен човек, носеше ми безплатни вестници. Колежка ли сте му?
– Работя в криминалния отдел на „Уест Сайдър“. Значи сте го познавали добре?
– Живееше надолу по коридора. Вчера го видях. – Той поклати глава.
Точно от това се нуждаеше.
– И какво точно се е случило?
– Стана късно миналата нощ. Някакъв тип с нож го намушка наистина лошо. Чух всичко. Отвратително.
– А убиецът?
– Видях го и го познах, живее в същата сграда. Колин Фиъринг.
– Колин Фиъринг. – Кид го повтори бавно за магнетофона.
Изражението на мъжа се промени в нещо, която тя не би могла да определи веднага.
– Вижте, точно в това е проблемът, обаче.
Кид се наведе при тези думи.
– Да?
– Изглежда Фиъринг е умрял почти преди две седмици.
– О, нима? Как така?
– Открили тялото му да се носи по реката близо до Спайтън Дайвъл. Идентифицирали са го, направили са му аутопсия, всичко.
– Сигурен ли сте в това?
– Полицаите казали на портиера. После той го каза на нас.
– Не разбирам – сви рамене Кид.
Мъжът поклати глава.
– Нито пък аз.
– Но сте сигурен, че мъжът, когото сте видели миналата нощ, също е бил Колин Фиъринг?
– Без никакво съмнение, според мен. Питайте и Хайди, ето я тук, тя също го позна. – И той посочи една жена с уплашен вид, която стоеше до него. – Портиерът, той също го е видял. Борил се е с него. Ето го, сега излиза от сградата. – Мъжът посочи към вратата, от която излезе нисък, спретнат мъж с латино физиономия.
Кейтлин бързо взе имената им, както и други подробности. Можеше само да си представи каква уводна статия в „Уест Сайдър“ щеше да излезе от всичко това.
Започнаха да прииждат и други репортери, спускаха се като ястреби, спореха с ченгетата, които се бяха раздвижили и бяха започнали да гонят обитателите обратно в сградата. Тя стигна до колата и намери талон за глоба, пъхнат под чистачката.
Но не й пукаше. Беше намерила голямата си сензация.
5.
Нора Кели отвори очи. Беше нощ и навсякъде бе тихо. Лек градски бриз нахлу през прозореца на болничната й стая и прошумоля в непретенциозните завеси, спуснати около празното легло до нея.
Замайването от болкоуспокоителните беше преминало и когато осъзна, че сънят няма да се върне, тя остана да лежи напълно неподвижно, опитвайки се да отблъсне вълната на ужас и скръб, заплашваща да я залее. Светът беше жесток и непредсказуем, и самият акт на дишане изглеждаше безсмислен. И все пак тя се опита да овладее скръбта, да се фокусира върху лекото туптене на бинтованата си глава и звуците от голямата болница наоколо. Треперенето на крайниците й бавно се успокои. Бил – нейният съпруг, нейният любим, нейният приятел – беше мъртъв. Не просто защото го беше видяла; а защото можеше да го почувства с цялото си същество. Усещаше в себе си липса, празнота. Той беше напуснал земята.
Шокът и ужасът от трагедията сякаш нарастваха с всеки изминал час и яснотата на мислите й бе мъчителна. Как изобщо можа да се случи? Беше кошмар, брутален акт на безмилостен бог. Едва миналата вечер бяха празнували първата годишнина от сватбата си. А сега… сега…
Тя отново се опита да отблъсне вълната от непоносима болка. Ръката й се вдигна да натисне алармения бутон, да поиска нова доза морфин, но се спря. Това не беше отговорът. Насили се да затвори отново очи, надявайки се на милостивата прегръдка на съня, макар да знаеше, че той няма да дойде. Може би никога повече нямаше да дойде.
В този момент до слуха й достигна шум и нещо й подсказа, може би чувство за дежа вю, че това е бил шумът, който я е събудил. Отвори широко очи. Приличаше на сумтене, бе дошло от съседното легло в двойната стая. Внезапният пристъп на паника утихна; сигурно бяха настанили някого на леглото, докато е спяла.
Тя обърна глава нататък, като се опитваше да разбере какъв е човекът от другата страна на завесата. Сега се чу лек звук от дишане, накъсано, хрипливо. Завесите се полюшнаха и тя осъзна, че това изобщо не е от движението на въздуха в стаята, а по-скоро от въртенето на човека в леглото. Въздишка, шумолене на колосани чаршафи. Полупрозрачните завеси бяха осветени отзад от прозореца и тя успя да различи тъмен силует. Докато се взираше, той бавно се изправи с поредна въздишка и хъхрещи гърди от усилието.
Една ръка се протегна и докосна леко завесите отвътре.
Нора видя леката сянка на ръката да опипва и да се плъзга по прозрачните гънки. Пръстите намериха отвора, плъзнаха се навън и хванаха ръба на завесата.
Нора гледаше с широко отворени очи. Ръката беше мръсна. Беше нашарена с тъмни, влажни ивици – почти като кръв. Колкото по-дълго се взираше на слабата светлина, толкова по-сигурна ставаше, че това наистинае кръв. Може би беше някой, току-що излязъл от операция, или пък шевовете му току-що се бяха отворили. Някой наистина много болен.
– Добре ли сте? – попита тя. Гласът й прозвуча високо и дрезгаво в тишината.
Още едно сумтене. Ръката започна да се изтегля назад съвсем бавно. Имаше нещо ужасно в предпазливостта с която металните халки на завесата се плъзнаха по релсата. Те изтракаха със студен, парализиращ ритъм. Нора още веднъж се облегна непохватно върху релсата на леглото си да достигне бутона за повикване.
Завесата се дръпна и разкри тъмна фигура, облечена с дрипи, покрити с тъмни петна. Лепкавата сплъстена коса стърчеше на главата. Нора затаи дъх. Докато гледаше, фигурата бавно извърна глава, за да я погледне. От отворената уста излезе гърлен звук, напомнящ засмукване на вода от канализацията.
Нора намери бутона и започна да го натиска бясно.
Фигурата спусна крака към пода, изчака за миг, след това се изправи несигурно на крака. Залюля се напред-назад на мъждивата светлина, след което направи малка, сякаш опитна крачка, към нея. В този момент лицето попадна в процеп бледа светлина, която се процеждаше от прозорчето на вратата, и Нора за миг зърна изцапаните, размазани черти, подпухнали и мокри. Нещо в тях, нещо в тромавите движения й се стори ужасно познато. Още една несигурна крачка напред, треперещата ръка се протегна към нея…
Нора изкрещя, като се дърпаше назад, борейки се да се освободи от хватката на това странно същество, а краката й се заплетоха в чаршафите. Тя извика по-силно и заудря паникбутона. Защо сестрите се бавеха толкова? Успя да се освободи от обърканите чаршафи, измъкна се от леглото и блъсна стойката на системата, строполявайки се на пода, обхваната от ужас и паника…
След един дълъг момент на замаяност и объркване тя чу бягащи стъпки, гласове. Лампите светнаха и една сестра се надвеси над нея, вдигна я внимателно от пода, като не спираше да говори утешително в ухото й.
– Успокойте се – говореше жената. – Имали сте кошмар…
– То беше тук! – извика тя, като се опита да се отскубне. – Точно тук! – Опита се да вдигне ръка, за да покаже, но сестрата хвана ръката й и нежно, но твърдо я задържа.
– Хайде сега да легнете в леглото – каза тя. – Кошмарите са нещо често срещано след подобно сътресение.
– Не! То беше истинско, кълна се!
– Разбира се, че е изглеждало истинско. Но сега вече сте добре. – Сестрата я побутна към леглото и дръпна завесите.
– Вижте! Зад завесите! – Главата й пулсираше и тя едва бе в състояние да мисли.
Дотича още една сестра с готова подкожна инжекция.
– Знам, знам. Но сега сте в безопасност… – Тя внимателно попи челото й с хладна кърпа. Нора усети краткото убождане в горната част на ръката си. В стаята влезе трета сестра и се зае да оправя системата.
– … Зад завесата… в леглото… – Макар да полагаше свръхусилия, Нора усети как цялото й тяло се отпуска.
– Тук ли? – попита сестрата и стана. Дръпна края на завесата с една ръка, разкривайки грижливо оправено легло, опънато като кожа на барабан. – Виждате ли? Било е просто сън.
Нора лежеше по гръб с натежали като олово крайници. Значи все пак не е било истинско.
Сестрата се наведе над нея и оправи завивката й, подпъхвайки я отстрани по-стегнато. Нора видя неясно как втората сестра закачва бутилка физиологичен разтвор и нагласява отново системата. Всичко сякаш започна да се отдалечава много бързо. Нора се почувства изморена, толкова изморена. Разбира се, било е сън. Установи, че вече не я е грижа и си помисли колко чудесно е да не те е грижа за нищо…
6.
Винсънт Д’Агоста спря до отворената врата на болничната стая и почука плахо. Сутрешното слънце обливаше коридора, позлатявайки лъскавото болнично оборудване, подредено покрай облицованите с плочки стени.
– Влез.
Не очакваше да му отговори толкова силен глас.
Той влезе неловко, сложи шапката си на единствения стол, след това я вдигна отново и седна. Никога не го беше бивало в това. Погледна я малко колебливо и се изненада от онова, което видя. Вместо пострадалата, объркана, скърбяща вдовица, каквато бе очаквал, той завари жена, която изглеждаше забележително спокойна. Очите й бяха зачервени, но ясни и решителни. Превръзка, покриваща част от главата й и лека сянка от посиняло под дясното око, бяха единствените белези от нападението преди две вечери.
– Нора, съжалявам, толкова много съжалявам… – Гласът му секна.
– Бил те смяташе за добър приятел – отвърна тя. Избираше думите си бавно, внимателно, сякаш знаеше какво трябва да се каже, без в действителност да го разбира.
Пауза.
– Как си? – попита той и си помисли колко нелепо звучи.
В отговор Нора само поклати глава и върна въпроса:
– А тикак си?
Д’Агоста отвърна честно.
– Гадно.
– Той щеше да е доволен, че ти се занимаваш… с това.
Д’Агоста кимна.
– Докторът ще ме прегледа, и ако всичко е наред, ще ме изпише по обяд.
– Нора, има нещо, което искам да знаеш. Ще пипнем копелето. Ще го намеря, ще го заключа и ще изхвърля ключа.
Нора не отговори.
Д’Агоста разтърка оголялото си теме.
– За да го направя, се налага да ти задам още няколко въпроса.
– Давай. Говоренето… говоренето всъщност помага.
– Окей. – Той се поколеба. – Сигурна ли си, че беше Колин Фиъринг?
Тя го погледна спокойно.
– Както съм сигурна, че съм тук в този момент, в това легло. Беше Фиъринг, ясно?
– До каква степен го познаваше?
– Хвърляше ми похотливи погледи в коридора. Веднъж ме покани на среща – макар да знаеше, че съм омъжена. – Тя потрепери. – Истинска свиня.
– Даваше ли знаци за психическа нестабилност?
– Не.
– Разкажи ми за времето, когато той, ами… те покани на среща.
– Случи се така, че се качихме заедно в асансьора. Обърна се към мен, с ръце в джобовете, и ме попита с онзи свой ласкателен британски акцент – дали съм искала да отида в неговата квартира и да видя офортитему.
– Наистина ли каза така? Офорти?
– Предполагам си е мислел, че е ироничен.
Д’Агоста поклати глава.
– А виждала ли си го наоколо, да кажем, през изминалите две седмици?
Нора не отговори веднага. Сякаш правеше усилие да си спомни и Д’Агоста изпита съчувствие към нея.
– Не. Защо питаш?
Той още не бе готов да обяснява.
– Имал ли е гадже?
– Аз поне не знам.
– А познаваше ли сестра му?
– Дори не знаех, че има сестра.
– А дали е имал близки приятели? Други роднини?
– Не го познавах достатъчно добре, за да кажа. Изглеждаше малко саможив. Прибираше се в необичайни часове – актьор, както знаеш, работеше в театър.
Д’Агоста направи справка с бележника си, където беше надраскал няколко рутинни въпроса.
– Още малко формалност, за протокола. От колко време сте женени с Бил? – Той не успя да зададе въпроса в минало време.
– Това беше първата ни годишнина.
Д’Агоста се опита да запази гласа си спокоен и неутрален. Но сякаш гърлото му беше запушено и той преглътна мъчително.
– От колко време работеше в „Таймс“?
– От четири години. Преди това е бил в „Поуст“. А преди това беше на свободна практика, пишеше книги за музея и бостънския Аквариум. Ще ти изпратя копие на резюметата за книгите. – Тук гласът й притихна още. – Ако искаш.
– Благодаря ти, ще е от полза. – Д’Агоста си отбеляза нещо. След това вдигна поглед към нея. – Нора, съжалявам, но трябва да те попитам. Имаш ли някаква представа защо Фиъринг го е направил?
Тя поклати глава.
– Някакви спорове? Омраза?
– Не и такива, за които да знам. Фиъринг беше просто един от хората, които живеят в сградата.
– Знам, че въпросите са трудни за теб и оценявам…
– Това, което е трудно, лейтенант, е да знам, че Фиъринг е на свобода. Питай за всичко, което е необходимо да знаеш.
– Окей. Мислиш ли, че е възнамерявал да те задява?
– Възможно е. Макар че не е улучил момента. Дошъл е в апартамента точно след като аз съм излязла. – Тя се поколеба. – Мога ли да задам и аз един въпрос, лейтенант?
– Разбира се.
– По това време на нощта би трябвало да очаква да сме си двамата вкъщи, нали? Но единственото, което е носел, е било нож.
– Точно така. Само нож.
– Но човек не нахълтва в нечий апартамент с нож, ако очаква да се натъкне на двама души. Обикновено носи пистолет.
– Съвсем вярно.
– Какво мислиш, тогава?
Д’Агоста бе размишлявал над това доста.
– Добър въпрос. А ти сигурна ли си, че е бил той?
– За втори път ми задаваш този въпрос.
Д’Агоста поклати глава.
– Просто искам да съм сигурен, това е.
– Но все пак го търсиш, нали?
– По дяволите, разбира се. – Включително и в гроба му.Те вече бяха подготвили документите за ексхумация. – Само още няколко въпроса. Имаше ли Бил врагове?
За пръв и единствен път Нора се засмя. Но в смеха й нямаше веселие; само ниски, безрадостни нотки.
– Репортер на „Ню Йорк Таймс“? Разбира се, че имаше.
– Някой по-конкретно?
Тя се замисли за момент.
– Лукас Клайн.
– Кой?
– Ръководи компания за софтуер тук, в града. Обича да върти любов със секретарките си, после ги принуждава да си държат устата затворена. Бил го разобличи.
– Защо се сещаш точно за него?
– Изпрати на Бил писмо. Заплашително писмо.
– Бих искал да го видя, ако може.
– Няма проблем. Клайн не беше единственият, обаче. Например защитниците на правата на животните. И онези странни пакети…
– Какви странни пакети?
– Получи два през последния месец. Малки кутии със странни неща в тях. Миниатюрни куклички, ушити от бархет. Животински кости, мъх, пайети. Когато се прибера вкъщи… – Гласът й секна, но тя прочисти гърлото си и се окопити бързо. – Когато се прибера, ще се разровя из вестникарските му изрезки и ще събера всички скорошни материали, които може да са разгневили някого. Трябва да говориш с шефа му в „Таймс“, за да разбереш над какво е работел.
– Вече е в списъка ми.
Тя замълча за минута, гледайки го с тези зачервени, решителни очи.
– Лейтенант, не мислиш ли, че това е прекалено абсурдно престъпление? Фиъринг влиза и си излиза без изобщо да му пука за свидетели, без никакво усилие да се дегизира или да избегне охранителната камера?
Това беше другият момент, върху който Д’Агоста беше размишлявал: толкова глупав ли наистина беше Фиъринг? Ако се приемеше, че изобщо е бил той.
– Все още има много неща за изясняване.
Тя задържа очите си върху него по-дълго. След това се наведе към чаршафите.
– Апартаментът още ли е запечатан?
– Не. Днес след десет сутринта ще го отворят.
Тя се поколеба.
– Днес следобед ме изписват и аз… искам де се прибера колкото е възможно по-скоро.
Д’Агоста разбираше.
– Вече съм го подготвил за завръщането ти. Наех една компания, която го изчисти много бързо.
Нора кимна и извърна главата си.
Това беше знак да си тръгва и Д’Агоста се изправи.
– Благодаря ти, Нора. Ще те информирам за развоя на разследването. Ако се сетиш за още нещо, ще ме уведомиш, нали? Ще държим връзка.
Тя отново кимна, без да го погледне.
– И не забравяй какво ти казах. Ще открием Фиъринг – имаш думата ми.
