Текст книги "Вуду"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 25 (всего у книги 30 страниц)
72.
Полицейският патрулен катер с Пендъргаст на румпела пореше водите на река Харлем с петдесет възела, като зави покрай северния край на остров Манхатън и се насочи на юг. Той профуча през поредицата от мостове: мостът на Западна 207-а; мостът Уошингтън; мостът Алигзандър Хамилтън; мостът Хай; мостът на 145-та улица; и най-накрая мостът на Уилис авеню. Тук река Харлем се разширяваше в залив, близо до мястото, където се пресичаше с Ийст ривър. Но вместо да тръгне към Ийст ривър, Пендъргаст обърна кораба с рязък завой и го насочи към Бронкс Кил: тясна, мръсна рекичка, разделяща Бронкс от Рандалс Айлънд.
Като намали скоростта до трийсет възела, той се спусна по Бронкс Кил – наподобяващ повече клоака и бунище, отколкото воден канал – корабът оставяше кафява диря, миризма на блатен газ и канализация се виеше като миазма. Напред се издигаше тъмна железопътна линия и той мина под нея, шумът от дизеловия двигател отекна странно, докато преминаваше през късия тунел. Нощта бе обвила безрадостния пейзаж и Пендъргаст стисна ръкохватката на корабния прожектор, насочвайки лъча към различните препятствия напред, докато корабът криволичеше между стърчащи останки от стари кораби, прогнили стълбове на отдавна изчезнали мостове и потънали скелети на влакчета, използвани някога в метрото.
Съвсем неочаквано Бронкс Кил се разшири отново до широк залив, отваряйки се към горен Хел Гейт и северния край на Ийст ривър. Големият затворнически комплекс на Рикърс Айлънд се показа право насреща, покритите с позорна слава циментови кули, оформени като „Х“, окъпани в безмилостна жълта светлина, се издигаха срещу черното небе.
Пендъргаст увеличи скоростта и катерът бързо остави Манхатън зад себе си; силуетът на Мидтаун се оттегли, когато той пое по Ийст ривър към началото на Лонг Айлънд Саунд. След като мина между фара Степинг Стоунс Лайт и Сити Айлънд, Пендъргаст сви към Саунд и даде пълна газ. Вятърът бучеше, летяха пръски във всички посоки, мощният воден съд разсичаше с плясък водите, люшкайки се от една страна на друга, когато се стрелна към Саунд. Отражението на пълната луна се набръчка, деформира се и се разля в блестяща жълта маса, за да се възстанови след малко отново. Беше тиха вечер, виждаха се само няколко кораба. Маркиращите шамандури блестяха меко на лунната светлина.
Всяка минута бе от значение. Може би дори вече бе твърде закъснял.
Когато Сендс Пойнт Лайт се показа, агентът зави към брега, пресече широкото устие на Глен Коув, и се насочи право към сушата на отсрещната страна, като оглеждаше едно след друго разположените непосредствено до бреговата линия имения, минавайки покрай тях. Скоро в зрителното му поле се появи дълъг кей и той пое натам. Отвъд се простираше широка тъмна морава, която се изкачваше към кулите и покритите с дървена облицовка стени с фронтони на голямо имение на Голд Коуст.
Пендъргаст стигна до кея с ужасяваща скорост, като превключи двигателите в последния момент и завъртя катера така, че да сочи обратно към Саунд. Още преди водният съд да е спрял, той застопори протектора между щурвала и дросела, скочи от носа на корабчето върху кея и затича към тъмната притихнала къща. Останалият без управление кораб, пуснат на малък ход напред, изпухтя от кея и скоро изчезна в широтата на Лонг Айлънд Саунд, червените му и зелени кърмови светлини постепенно се сляха с мрака.
73.
Капитан Лора Хейуърд гледаше гневно в разбитата врата, която водеше към тъмния търбух на Вилата; отвътре се чуваха трясък и викове. Протестната акция, оказа се, е била идеално планирана. Страховете й се бяха сбъднали. Това не беше необмислено, неорганизирано събиране: това бе група с ясен план за действие. Числит беше безкрайно изумен и объркан. През петте критични минути, в които тълпата се обедини, той гледаше шокиран, не правеше нищо и стоеше в безсилна изненада. Ценни минути бяха изгубени; минути, в които полицията можеше поне да забави настъплението или да се вклини в предните редици на демонстрантите. Когато Числит най-накрая дойде на себе си, той започна да крещи противоречиви заповеди, които само объркваха още повече подчинените му. Тя видя как някои от полицаите на предните линии вземат нещата в свои ръце и тичат със сълзотворен газ и снаряжение за справяне с масовите безредици към вратите на Вилата. Но беше прекалено късно: демонстрантите бяха вече вътре и създаваха една изключително трудна и комплексна тактическа ситуация.
Но все пак не това безпокоеше Хейуърд. Мислите й се въртяха около телефонния разговор с Пендъргаст. „Животът му е в опасност“, беше казал той. А Пендъргаст нямаше склонност към преувеличения.
Лицето й потъмня. Не за пръв път сдружението на Вини с Пендъргаст завършваше с катастрофа – за Вини, разбира се. Пендъргаст някак си винаги се измъкваше невредим – както и този път, оставяйки Вини да се оправя сам както може.
Тя се опита да се отърси от гнева си. Щеше да има достатъчно време да се конфронтира по-късно с Пендъргаст. Точно сега трябваше да действа.
Лора тръгна към Вилата, търсейки начин да избегне сблъсъка в църквата. Главната врата зееше широко отворена, отвътре идваше слаба трепкаща светлина. Когато направи още няколко крачки напред, можеше да види полицейския отряд за борба с размириците да влиза, въоръжен подобаващо за такива случаи. Лора стисна готовото си оръжие и ги последва. Зад вратата се простираше стара тясна алея, от двете страни на която се редяха килнати на една страна дървени постройки. Тя последва униформените офицери покрай тъмните входни врати и прозорци със спуснати капаци. Отпред се чуваше врявата на много гласове.
Те завиха зад ъгъла и излязоха на каменен площад, отвъд който се издигаше тромавата сграда на самата църква. Сцената, която се разкри пред погледа й беше толкова странна, че тя се закова на място. На площада цареше отчаяна бъркотия, като в кошмар на Фелини: мъже и жени в кафяви мантии бягаха от църквата, някои кървяха, други стенеха и плачеха. Демонстрантите междувременно обръщаха с главата надолу мястото, тичаха наоколо, разбиваха прозорци и чупеха всичко, което им се изпречи на пътя. Чу се неописуема врява от вътрешността на църквата. Безброй животни – овце, кози, пилета – тичаха по петите на бягащите хора, добавяйки жално блеене и врещене към общата бъркотия. И сред всичко това полицаите се въртяха без никакъв ред, без план – несигурни и объркани, опитвайки се да овладеят хаоса.
Това не беше добре. Тя трябваше да намери достъп до подземията долу, където Вини бе слязъл да търси Нора Кели.
Като остави зад гърба си сцената, Лора напусна площада и изтича по друга, покрита с чакъл алея, опитвайки вратите, докато минава. Повечето бяха заключени, но една се отвори към някаква работилница, нещо като цех за щавене на кожи или примитивна галантерия. Тя се огледа бързо, но не откри достъп за надолу. Върна се на улицата и хукна отново, като продължи да проверява вратите. Една тежка дървена врата, няколко сгради по-нататък, поддаде на натиска и тя влезе вътре, затваряйки след себе си. Шумовете изведнъж заглъхнаха.
Тази сграда също изглеждаше изоставена. Приличаше на месарски магазин. Докато се движеше покрай редица стъклени кутии в една задна стаичка, тя забеляза стълбище, което се спускаше към мазе. Лора извади фенерче от джоба на сакото си и го включи, докато слизаше. Долу се озова в студена стая, чиито стени бяха облицовани със стари цинкови панели: килер. Бутове, ребра, тлъсти наденици и парчета месо висяха от тавана, опушени. Тя се движеше внимателно между тях, обхождайки стените и тавана с лъча на фенерчето. В дъното на килера имаше врата, която водеше към друго стълбище, облицовано с камък, и явно далеч по-старо, което се спускаше в тъмното. От дълбините се носеше неприятна миризма. Хейуърд се поколеба, спомняйки си другото, което Пендъргаст й беше казал: „Същество, което някога е било човек, превърнато в нещо изключително опасно. Повтарям: Винсънт се нуждае от помощ. Животът му може да е в опасност.“
Неговият живот може да е в опасност.
Без да мисли повече, Хейуърд освети стъпалата и с оръжие в ръка заслиза надолу.
74.
Алигзандър Естебан обърна от Понд Роуд, мина през автоматичните врати и пое към безукорната чакълеста алея, която се виеше сред дебелите стволове на дъбовете, оформящи подхода към имението му. Шофираше бавно, наслаждавайки се на чувството от завръщането вкъщи. До него на седалката лежеше обикновен документ от два листа, подписан, подпечатан, нотариално заверен и юридически непробиваем.
Документ, който би го направил, след известна борба, без съмнение, един от най-богатите мъже в света.
Беше късно, почти девет часът, но край на бързането. Край на режисьорството, на продуцентството. То бе изяждало практически всеки негов миг, докато беше буден, в продължение на месеци наред. Но това вече бе зад него. Шоуто бе завършило перфектно с овации на крака от публиката и сега оставаше само една свободна нишка, която трябваше да завърже. Едно последно падане на завесата: един финален поклон.
Когато колата намали още, за да спре пред хамбара, Естебан усети, че неговият Блекбъри започва да вибрира. Погледна го с раздразнение: задната кухненска врата регистрираше аларма. Гърбът му се вдърви. Сигурно беше фалшива тревога – такива често се случваха в голямото му имение, един от недостатъците да имаш такава широка охранителна система. И все пак трябваше да се увери. Той бръкна в жабката и извади любимото си оръжие, мощен деветмилиметров Браунинг с подвижен мерник. Провери пълнителя и се убеди, че е напълно зареден с тринайсет патрона. Като го пъхна в джоба си, той излезе от колата и благоуханията на нощта го обгърнаха. Огледа внимателно прясно заравнения чакъл на алеята – никакви следи от автомобилни гуми. Прекоси широката ливада, хвърли поглед към пустия кей, към бляскащите светлини отвъд Саунд, и установи, че всичко е наред. С оръжие в ръката мина покрай оранжерията, влезе в една оградена със стени градина и се приближи към задната врата на кухнята, онази, която бе регистрирала алармата, като се движеше безшумно. Спря пред вратата и опипа бравата. Беше затворена и заключена. Старата месингова ключалка не показваше белези за насилие, никакви драскотини по зеления меден окис, никакви счупени стъкла, нищо, което да сочи нередност.
Фалшива тревога.
Изправи се и погледна часовника си. Почти очакваше онова, което предстоеше. Перверзно удоволствие, да, но и древно, кодирано в самите гени: удоволствието да убиваш. Той го бе правил преди и установи, че е необичайно пречистващо преживяване. Може би ако не беше филмов режисьор, щеше да е станал отличен сериен убиец.
Като се усмихна на себе си, оценявайки тази малка духовитост, той извади ключа си, отвори вратата и набра кода, изключвайки алармената система на къщата. Но когато прекоси кухнята и тръгна към вратата, водеща в подземието, усети колебание. Защо фалшива аларма точно сега? Обикновено се случваха по време на гръмотевични бури или силен вятър. А нощта бе тиха, ясна, без полъх на вятър. Да не би да беше станало късо съединение, случайно изпразване на статично електричество? Изпита безпокойство, а това бе чувство, което се бе научил никога да не игнорира.
Вместо да се насочи към подземието, той се обърна и тръгна тихо през тъмните коридори към кабинета си. Включи компютъра си Макинтош, въведе паролата и влезе в уебсайта, който управляваше охранителните датчици. Ако някой беше проникнал през кухненската врата, той би трябвало да мине през ливадата зад старата оранжерия, където би го засякъл някой от датчиците. На практика нямаше начин да се влезе в къщата, без човек да бъде видян – покритието беше повече от сто процента – но ако реши да опита, страната откъм кухнята с оградената градина и започналата да се руши оранжерия, беше може би най-слабото място в цялата система. Той въведе втората парола и живата картина от камерите подскочи на екрана. Проверявайки Блекбърито си, той видя, че е регистриран алармен сигнал в осем и четиридесет и една минути. Натисна 8:36 върху дигиталната клавиатура, избра камерата и се приготви да гледа.
Беше минало залез-слънце и образът беше тъмен – нищо не нарушаваше нощната картина. Той се заигра с контролните уреди, увеличавайки изображението до краен възможен предел. Чудеше се на параноята си; както винаги, обръщаше внимание и на най-дребното нещо. Помисли си с иронична усмивка, че това беше едновременно и най-лошото, и най-доброто му качество. И все пак чувството за безпокойство си оставаше…
Точно тогава видя нещо черно да прекосява ъгъла на екрана.
Естебан спря движението, върна назад и го пусна на бавен ход. Ето отново: една фигура в черно, която прелетя на самия ръб на полето на камерата. Усети, че гръбнакът му се вледенява. Много, много умно; ако той самият се опитваше да се вмъкне в къщата, точно така щеше да го направи.
Спря и отново върна, кадър по кадър. Бягащият човек се мярна само в шест от кадрите, за по-малко от една пета от секундата, но камерата с висока резолюция го беше уловила добре; и в централния кадър Естебан ясно видя бледото лице на мъжа и бледите му ръце.
Той стана рязко, блъскайки стола. Това беше агентът от ФБР, онзи, който го бе посетил преди една седмица. Мигновено вълна на паника заплаши да го залее, усети, че се задушава и че гърдите го стягат. Всичко дотук беше минало перфектно – а сега това. Как е разбрал? Как е разбрал?
С огромно усилие на волята той прогони паниката. Да мисли под напрежение беше едно от най-силните му качества, нещо, което бе научил във филмовия бизнес. Когато се случеше нещата на снимачната площадка да се объркат по средата на снимките, и всички стояха наоколо при хиляда долара на минута, чакайки го да измисли нещо, той трябваше светкавично, за част от секундата да взема правилни решения.
Пендъргаст. Така се казваше агентът от ФБР. Беше сам. Бе оставил мускулестия си приятел, онзи, с италианското име. Защо? Това означаваше, че е надушил нещо, работейки сам, необвързан. Ако разполагаше с твърди доказателства, щеше да дойде със спецотряд, с бълващи огън оръжия. Това беше първо.
Второто беше, че Пендъргаст не знаеше, че е разкрит. Може би беше видял Естебан да идва с кола или е предположил, че ще дойде. Но не знаеше, че Естебан знае, че той е тук. Това даваше на Естебан несъмнено преимущество.
Трето: Пендъргаст не познаваше плана на имението, особено този на обширното и объркващо подземие. А Естебан можеше да се движи из него със затворени очи.
Той се върна на бюрото си, мислейки трескаво. Пендъргаст трябва да се бе насочил към подземието – в това беше сигурен. Дошъл е да търси жената. Вероятно се е спуснал долу през задното кухненско стълбище, много близо до вратата, през която е влязъл. И несъмнено сега се намираше там: под къщата, като търсеше пипнешком сред стария филмов реквизит, пробивайки си път през южните изби. Щеше да му отнеме поне петнайсет минути да намери пътя през цялата тази бъркотия към тунела, който водеше към хамбара.
За щастие, момичето беше в избата под хамбара. За нещастие, имаше тунел, който свързваше подземието на къщата с подземието на хамбара.
Внезапно Естебан взе решение. Пъхна пистолета в колана си и се изправи, след което бързо излезе през входната врата и тръгна през ливадата към хамбара. Докато крачеше, тънка усмивка разтегна лицето му: планът придоби форма. Този нещастник нямаше представа в какво се забърква. Тази малка драма щеше да има очарователен финал – много очарователен. Не по-различен от последния му филм „Бягство“. Жалко, че не можеше да го заснеме.
75.
Рич Плок стоеше в тъмнината, виковете и крясъците на обитателите на Вилата и на демонстрантите се смесваха с тези на животните, вуду заклинанията и биенето на барабани. След първоначалното нахлуване в църквата местните се бяха окопитили, но само за кратко, и сега отстъпваха отново, мнозина се измъкваха през страничните врати в тесните ветровити алеи и лабиринта от сгради, които съставляваха Вилата.
За Плок това бе неочакван обрат и дори малко разочароващ. Наистина, бяха освободили успешно животните, но – осъзна той сега – нямаше къде да ги съберат, нито къде да ги държат, и те бягаха уплашено, повечето даже бяха изчезнали през разбитите врати в двора. Не бе помислил предварително за това и сега не знаеше какво да прави. Планът му беше да изгонят местните оттук, но не си бе дал сметка колко голямо и объркващо място е Вилата; нито пък бе очаквал, че тези странни, облечени в кафяви наметала и качулки хора ще изчезнат така внезапно, ще избягат някъде в тъмното, вместо да се вкопчат в дълга битка, по време на която да бъдат прогонени. Бяха като старите индианци, които бягаха от пряка конфронтация.
Трябваше да ги намери.
И докато ги търсеше с групата си, щяха да търсят и отвлечената жена. Защото Плок започна да осъзнава, че ако не спасяха жената като начин да оправдаят нападението си над Вилата, те можеха – не, щяха! – здравата да си изпатят, когато цялата тази дандания отминеше. Щяха да минат през Вилата, да я прочистят, да изгонят касапите, да им покажат, че няма къде да се скрият – и междувременно да спасят живота на онази жена. Ако изпълнеха това, общественото мнение щеше твърдо да е на тяхна страна. И щяха да имат все пак някакво юридическо оправдание. Ако не…
Демонстрантите продължаваха да прииждат през разбитите врати на църквата, да пълнят помещението, докато последните обитатели на Вилата изчезнаха. Единственият, който остана, беше лидерът им, Босонг, който стоеше като статуя, неподвижен, с течаща от челото му кръв, и гледаше ставащото с опасен поглед.
Когато и последните демонстранти влязоха в църквата, Плок се качи на издигнатата платформа.
– Хора! – извика той и вдигна ръце.
Сред множеството настъпи тишина. Той се опита да игнорира Босонг, който стоеше в ъгъла, гледаше, и цялото му присъствие излъчваше безкрайната му неприязън.
– Трябва да сме заедно! – извика Плок. – Палачите се скриха и трябва да ги открием, да ги прогоним! И преди всичко – да спасим жената!
Внезапно Босонг заговори от мястото си в ъгъла.
– Това е наш дом.
Плок се обърна към него, лицето му беше пламнало и изкривено от гняв.
– Ваш дом! Това място на мъчения? Вие не заслужавате дом!
– Това е наш дом! – повтори той с нисък глас. – Така ние почитаме нашия Бог.
Плок се изпълни с ярост.
– Как почитате вашия Бог? Като режете гърлата на беззащитни животни? Като отвличате и убивате хора?
– Напуснете веднага. Напуснете, докато можете.
– О-о-о, колко съм уплашен. Казвайте: къде е жената? Къде сте я затворили?
Тълпата кипна, подкрепяйки думите му.
– Ние почитаме животните, като ги принасяме в жертва за храна на… на нашия покровител. С благословията на нашите богове ние…
– Спестете си тези глупости! – разтрепери се от възмущение Плок. – Кажете на хората си, че с тях е свършено, и че е по-добре да се махат. Иначе ние ще ги изхвърлим! Разбрахте ли? Вървете някъде другаде с откачената си религия!
Босонг вдигна пръст и посочи към Плок.
– Страхувам се, че вече е прекалено късно за вас – произнесе той тихо.
– Ау, разтрепериха ми се мартинките! – Плок разпери ръце нагоре. – Убийте ме, богове на мъчителите на животни! Хайде!
В този миг настъпи внезапно раздвижване в един от тъмните кораби на църквата, ахване от демонстрантите, миг на колебание. После някой изпищя и тълпата се люшна назад като отливна вълна със смазваща сила – породена в нея и подхранвана от нея самата – сякаш носеща в себе си самоубийствен нагон, който не можеше повече да бъде сдържан. И тогава една гротескна, безформена фигура изникна сякаш от нищото и тръгна с тежки стъпки в трепкащата полусветлина. Плок зяпна от ужас и невяра при вида на тази твар – но не, това не беше твар. Беше човек. Плок гледаше втренчено покритите със струпеи устни, прогнилите зъби, широкото плоско лице; бледата, покрита със слуз мускулатура, която се движеше под мръсните дрипи. Едната ръка държеше окървавен нож. Воня изпълни цялото помещение, съществото изви глава назад и измуча като ранено теле. Единственото мътно око се завъртя в очната кухина и се спря върху Плок.
То направи стъпки напред, после още една, движеше се с бавна, ужасяваща отмереност. Плок стоеше замръзнал, вкопан в земята, неспособен да помръдне, да отмести поглед, дори да говори.
Във внезапното затишие се чу шумолене на дрехи и Босонг коленичи, като сведе глава и вдигна ръце в смирена молитва.
– Envoie – произнесе той тихо, почти тъжно.
В миг съществото подскочи нагоре към платформата, извъртайки се с рачешко движение, наведе се, отвори прогнилата си уста и се хвърли върху Плок.
Плок намери гласа си и се опита да извика, но вече беше прекалено късно да излезе звук от прерязаната му дихателна тръба; в агонизиращата тишина се чу само едно кратко издихание.
