Текст книги "Вуду"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 30 страниц)
64.
Те спряха. Намираха се в мъждиво осветен коридор с една врата в дъното. Внезапно чукане по вратата, която току-що бяха заключили, ги накара да се задействат. Хукнаха по коридора, но вратата на края му се оказа заключена. Д’Агоста отстъпи назад и се приготви да я разбие с ритник.
– Чакай. – Една бърза манипулация с шперца на Пендъргаст – и проблемът беше решен. Влязоха и Пендъргаст заключи отново след тях.
Намираха се в най-горната част на площадка с дървено стълбище, водещо надолу към зловонен мрак. Пендъргаст светна фенерчето си и лъчът му опипа тъмнината.
– Този… този човек… – задъхано произнесе Д’Агоста. – Какво, по дяволите, правят? Почитат ли го?
– Може би това не е идеалният момент за хипотези – отвърна Пендъргаст.
– Ще ти кажа едно: това е същото нещо, което ме нападна край Вилата. – Той чу думкането по вратата, последвано от звук на счупено дърво.
– След теб – посочи Пендъргаст стълбите.
Д’Агоста смръщи нос.
– Имаме ли друг избор?
– Уви, никакъв.
Двамата се спуснаха по старото стълбище, стъпалата простенваха шумно под краката им. Стигнаха до полуплощадка, която водеше към второ стълбище, този път от камък, и се спускаше спираловидно надолу към чернотата. Когато най-накрая стигнаха до дъното, Д’Агоста видя тухлен коридор, който се простираше пред тях, пълен с паяжини и мухъл. Въздухът миришеше на пръст и плесен. Отзад и отгоре идваха заглушени викове, думкане с юмруци по дърво.
Д’Агоста извади собственото си фенерче.
– Трябва да намерим каменна зидария, отговаряща на тази във видеото – каза Пендъргаст и плъзна лъча по влажните стени. Той се движеше бързо в мрака, а мантията му се влачеше след него.
– Още малко, и тези ненормалници ще ни настигнат – каза Д’Агоста.
– Не те са това, което ме плаши – промърмори агентът. – А той.
Двамата минаха под няколко свода и едно каменно стълбище, което водеше нагоре. Отвъд тунелът се разклоняваше и след кратко обмисляне, Пендъргаст избра пътя наляво. Миг по-късно се озоваха в голяма кръгла стая с ниши, изсечени на равни разстояния в стените. Във всяка от нишите бяха струпани човешки кости като наръчи съчки.
– Прелестно – промърмори Д’Агоста.
Пендъргаст рязко се закова.
Тогава Д’Агоста разбра какво го е спряло: от мрака зад тях се чуваше някакво тътрене. Извън обсега на фенерчето му някой подсмръкна шумно, сякаш душеше въздуха. Тежки провлачени стъпки, които ускоряваха ход, движеха се по невидим коридор, очевидно успореден на помещението, в което се намираха. Д’Агоста усети силната животинска миризма на конска плът, която се разнасяше във влажния въздух.
– Подуши ли това?
– И още как. – Пендъргаст фокусира фенерчето си върху един проход, от който миризмата изглежда се носеше заедно с полъх чист въздух.
Д’Агоста извади „Глока“ си и усети да го пронизва чувство за страх.
– Това нещо е тук. Ти застани отляво, аз ще заема дясната страна.
Пендъргаст измъкна четиридесет и петкалибровия си пистолет изпод мантията и те изпълзяха към входа.
Оттатък не се виждаше нищо, освен голи стени от влажни тухли. Пендъргаст посочи към пода, където серия кървави отпечатъци водеха към мрака. Д’Агоста коленичи и докосна една; кръвта бе още прясна, дори не беше успяла да се съсири.
Той се изправи.
– Проклето нещо – промърмори той.
– Това е също загуба на време, което нямаме. Да продължаваме. Хайде.
Те се измъкнаха заднишком от стаята и притичаха през отворения некропол в един коридор в отсрещната страна. Той скоро ги изведе до друго, подобно на пещера пространство, грубо изсечено в живата скала. Влязоха и осветиха наоколо с фенерчетата си.
– И тук стените не са като онези във видеото – каза Пендъргаст полугласно. – Това са шисти, не гранит, и са изсечени по съвсем друг начин.
– Прилича на лабиринт.
Пендъргаст кимна към един нисък свод.
– Да опитаме оттук.
Те се приведоха и тръгнаха по ниския тунел.
– Исусе, тази миризма – промърмори Д’Агоста. Беше задушаваща воня от конска кръв, плътна, с намек за желязо, и поради това, че бе прясна – още по-ужасна. Беше придружена от периодични завихряния студен въздух, идващи от някакъв невидим вентилатор от другата страна. В далечината отекваха виковете и крясъците на преследвачите им, които изглежда се бяха събрали в подземието и се бяха пръснали да ги търсят.
Продължиха през тунела. Пендъргаст се движеше толкова бързо, че Д’Агоста трябваше да подтичва, за да го настигне, цапайки през локвите вода и тиня. Селитра и паяжини покриваха изпотените стени, от време навреме притичваха бели паяци и се скриваха в дупките в тухления зид. Червените очи на плъховете проблясваха в плътния мрак.
Наближиха място, в което се срещаха и пресичаха три тунела, оформяйки шестоъгълно пространство. Пендъргаст забави, сложи пръст върху устните си и направи знак на Д’Агоста да се движи плътно покрай стената на тунела, а той се притисна към другата.
Когато стигнаха до възела, Д’Агоста по-скоро почувства, отколкото видя, рязко движение над себе си. Той приклекна и се претърколи на една страна точно когато нещото – зомбито! – се спусна долу, дрипите на древните одежди изплющяха и зашумоляха над възлестите му крайници като скършени корабни платна под бурен вятър. Д’Агоста стреля, но създанието бе готово и се отмести толкова неочаквано, че изстрелът му отиде нахалост. Куршумът прекоси зрителното му поле, проблесна в лъча на фенерчето му и когато Д’Агоста се отпусна на земята, за да избегне атаката, мигновен ужасяващ отпечатък се вряза в ретините му: единственото висящо око; спиралите и кръговете на амулет, изрисувани или залепени върху кожата му; влажните устни, потръпващи в гримаса на отчаяно веселие. Но нямаше нищо неопределено или веселяшко в движенията му – то пристъпяше решително, с ужасяваща целенасоченост.
65.
Д’Агоста стреля отново, но това бе безсмислено: нещото се отдръпна назад в мрака и изчезна. Той легна на земята и освети наоколо с фенерчето.
– Пендъргаст?
Специалният агент излезе приведен от тъмнината на един тунел, стиснал „Колта“ с двете си ръце.
Настъпи тишина, нарушавана единствено от звука на капеща вода.
– Още е тук – промърмори Д’Агоста, надигна се и се завъртя на триста и шестдесет градуса с насочен пистолет. Напрегна се да види в тъмното.
– Наистина. Не мисля, че ще се махне, освен ако не умрем – или пък тойне умре.
Секундите минаваха и се превръщаха в минути. Най-накрая Д’Агоста се изправи и отпусна пистолета си.
– Няма време да си играем на чакане, Пендъргаст. Трябваше да…
Зомбито се появи като неясна светкавица отстрани, хвърли се право срещу фенерчето му, изби го с ръка и го запрати в тъмнината с трясък. Д’Агоста стреля, но то избяга от полезрението му и се върна в относителната защита на тъмнината. Отнякъде чу „Колта“ на Пендъргаст, който стреля почти едновременно с него, но след оглушителния двоен изстрел преследвачът им се докопа и до неговото фенерче и то бе разбито в стената.
Проходът потъна в пълен мрак – и почти веднага след това той чу звук от отчаяна борба.
Приближи се нататък, прибра пистолета и извади ножа, значително по-подходящ за близка битка на тъмно и по-малко вероятно да нарани неволно Пендъргаст, който вероятно се бе вкопчил в битка на живот и смърт с отвратителното създание. Той се блъсна в зомбито и замахна към него с ножа, но то бе дяволски силно и бързо, обърна се и сграбчи Д’Агоста като пантера, обвивайки го в задушлива смрад. Ножът бе избит от ръцете му и той се хвърли с юмруци напред, търсейки слабините, корема, главата му, като парираше жилестите ръце, които го драскаха. В тъмното, омотан в ужасната мантия, той бе в неизгодна позиция; дрипавото създание, от друга страна, изглежда бе в стихията си: без значение колко се въртеше и се бореше Д’Агоста, то държеше надмощие, подпомагано от хлъзгавината на тялото си, покрито с пот, кръв и мазнина.
Какво, по дяволите, се беше случило на Пендъргаст?
Една ръка се уви около врата му и се стегна като стоманен кабел. Д’Агоста се дръпна, като едновременно се опитваше да отхвърли нападателя си и да вдигне пистолета си. Но хлъзгавото същество имаше мускули като тиково дърво: както и да се бореше Д’Агоста, желязната ръка не отпускаше хватката си, спирайки въздуха му, докато другата бе приковала ръката му с оръжието. Вик на триумф, който напомняше по-скоро стенание на банши 4040
В ирландските легенди – женски дух, който издава тъжни протяжни звуци като предупреждение, че някой скоро ще умре. – Бел.прев.
[Закрыть]изригна от зомбито.
Бели светкавици заиграха пред очите на Д’Агоста. Осъзна, че му остават броени мигове. С последно усилие се дръпна и освободи дясната си ръка, вдигна пистолета и стреля, осветявайки погребалния тунел. Изстрелът прозвуча оглушително в тясното пространство.
– Ииииииииииииии! – изпищя зомбито и в същия миг Д’Агоста усети силен удар по главата. Пред очите му заиграха още звезди. Нещото отново бе приковало ръката му и я блъскаше в пода, опитвайки се да избие оръжието от пръстите му. – Ииииииииии! – подзе то отново. Макар и замаян, Д’Агоста усети, че е улучил нападателя си – възбудата му, острите му пронизителни викове, всичко говореше за това, – но все пак онова нещо изглеждаше по-силно от всякога, изпълнено с нечовешка ярост. То настъпи с тежките си крака ръката му и той чу как костите му изпукват и се чупят. Почувства неописуема болка точно над китката; пистолетът излетя и нещото стъпи върху него още веднъж, стегнало ръце около шията му.
Д’Агоста се усукваше и въртеше в напразни опити да се освободи, но усещаше как силите му бързо се стопяват.
– Пендъргаст! – задавено извика той.
Стоманените пръсти се стегнаха още. Той се надигна, но без кислород битката беше изгубена. Усети странно трептене над себе си, придружено от бръмчащ звук. Протегна ръка, заби нокти в пода и заопипва за ножа. Вместо това докопа парче тухла; стисна го, замахна с цялата си сила и го стовари в главата на зомбито.
– Иииииааааааахххххх! – изквича то от болка и го пусна. Той отвори уста и хрипливо пое въздух, замахна с тухлата и отново удари противното създание. Последва нов остър писък и отвратителната твар отскочи от него.
Като кашляше и жадно поемаше въздух, Д’Агоста залитна и се втурна в тъмнината. След малко чу босите тежки крака да шляпат след него по хлъзгавия каменен под.
66.
От удобното си място за наблюдение в една широка дупка на телената ограда, където се бе разположил, Рич Плок огледа прииждащата тълпата с хладно задоволство. Десет първоначални групи от по близо двеста човека във всяка – това означаваше две хиляди – по-малко, отколкото бе очаквал, но пък непреодолимо решителни. Като за Ню Йорк може и да не беше голяма демонстрация, но определено бе различна. Тези хора се бяха посветили на делото. Те бяха упорити. Онези раздразнителните със слабите сърца, еднодневките и приятелите само докато нещата вървяха добре – от рода на Естебан – този път си бяха останали вкъщи. Още по-добре. Групата се беше изчистила – хора с цел, а не такива, които се огъват пред най-малката пречка и насилие. Въпреки че нямаше как да има много насилие – жителите на Вилата сигурно бяха десетина пъти по-малко на брой от протестиращите. Може би щяха да се съпротивляват отначало, но бързо щяха да бъдат разбити.
Нещата вървяха като по часовник, да ти е драго да гледаш. Полицията беше напълно изненадана. Първоначалната група протестиращи, екипирани така, че да не изглеждат заплашително, бяха приспали бдителността на ченгетата и ги бяха накарали да си мислят, че става въпрос за малък, несполучлив протест, много шум за нищо. След което само за няколко минути пространството се напълни с останалите групи, които идваха тихо, пеша, от различни посоки – и веднага, както беше планирано, тълпата се задейства като едно цяло и всички се отправиха решително през полето към пътя за Вилата. Полицията не разполагаше с време да вдигне барикада, нямаше време да арестува лидерите, да премества позициите на предните си отряди или да вика подкрепление. Единственото, което можеше да направи, беше да вика в мегафоните и да призовава към ред, докато един-единствен полицейски „Чопър“ кръжи отгоре и отправя неразбираеми предупреждения. Той можеше да чуе безполезните сирени и мегафони зад тях, докато полицията полагаше закъснели усилия да спре тълпата да не отива към Вилата.
Без съмнение подкрепленията вече бяха тръгнали за насам. Нюйоркското полицейско управление не беше сила, с която да си играеш. Но докато пристигнеха, Плок и хората му щяха да са във Вилата и на път да осъществят целта си – разгромяване на убийците и, може би, откриване на отвлечената Нора Кели.
Последните от тълпата минаха през портата и се стекоха в игрището, обърнати към предния вход на Вилата, разгъвайки се като войскова част. Те се разделиха на две, когато Плок понечи да мине отпред, за да каже няколко последни думи. Самата Вила стоеше мълчалива във вечерния здрач, мрачна и монолитна, единственият признак за живот бяха няколко жълти прозорци високо в сградата на църквата. Предната врата беше затворена и заключена, но това не представляваше пречка за мъжете с тарани, застанали мълчаливо начело на тълпата, готови за действие.
Плок вдигна ръка и тълпата притихна.
– Скъпи приятели. – Той понижи глас, което доведе до още по-дълбока тишина. – За какво сме дошли? – Тук си позволи една пауза. – Нека си изясним всичко. За какво сме тук?
Той се огледа.
– Тук сме, за да разбием тази врата и да изгоним навън тези мъчители и убийци. Ще направим това, облягайки се на нашия непреклонен морал и нашето числено превъзходство. Ще ги притиснем откъм игрището. Ще освободим животните от тази дяволска дупка.
Полицейският хеликоптер кръжеше отгоре и продължаваше да излъчва неразбираеми послания. Той го игнорира.
– Искам да ви кажа нещо важно: ние не сме убийци. Ние сме тези, които ще опазят и ще спазват висшия морал. Но не сме и пацифисти, и ако те изберат да се бием – ще се бием! Ще защитавамесебе си, ще защитавамеи животните.
Той си пое дълбоко въздух. Знаеше, че не е красноречив оратор, но пък имаше силата на убеждението си и можеше да види, че тълпата е наелектризирана.
Полицаите прииждаха сега откъм пътя, но броят им бе смешно малък, сравнен с техния, и Плок не им обърна внимание. Той и хората му щяха да бъдат във Вилата, преди още полицията да се е прегрупирала.
– Готови ли сте? – извика той.
Отговорът беше:
– Готови!
Той протегна ръка напред:
– Да вървим!
Тълпата се устреми с рев напред към главните порти на Вилата. Те изглежда наскоро бяха ремонтирани и подсилени. Двамата мъже с тараните застанаха начело и удариха вратите, като се засилваха – първо единия, после другия. Гредите потрепериха и се разцепиха и след по-малко от минута тълпата се втурна нататък и избута останките настрани. Плок се присъедини към масата, когато ги видя да се изливат в една тъмна тясна алея, покрай която се редяха наклонени дървени сгради. Беше странно пусто, никой от обитателите не се виждаше. Воят на тълпата се надигна като животински рев, усилен от тясното пространство, и те се понесоха бързо, завиха зад ъгъла и се озоваха срещу древната църква.
При вида й тълпата се разколеба. Постройката изглеждаше заплашително; стоеше като чудата средновековна структура, изкривена, наполовина изградена с груби греди, стърчащи във въздуха, настръхнали и масивни. Порталът към църквата стоеше пред тях – втора серия дървени врати, обковани с метални ленти и нитове.
Колебанието трая само един миг. След това ревът беше подет отново, този път по-силен, и мъжете с тараните за пореден път застанаха най-отпред от двете страни на вратата, полюлявайки тараните в асинхронен ритъм: Бум… бум!Бум… бум!Бум… бум!Силно пропукване извести поддаването на стария дъб, когато неумолимите удари продължиха. Тези врати бяха много по-дебели от предишните, но накрая и от тях се разхвърчаха трески и парчета. Огънаха се навътре, после се срутиха под собственото си тегло с оглушителен трясък.
И тогава в полумрака на входа те видяха да стоят двама мъже. Единият беше висок и странен, облечен в дълго кафяво наметало, с дръпната назад качулка, тежки вежди, почти скриващи черните очи и масивни челюсти; бледата му кожа блестеше на светлината на току-що изгрялата луна, носът му напомняше острие на нож, извит и наточен. Другият мъж, по-нисък и с по-груби черти, бе облечен в странно украсена церемониална мантия. Очевидно бе вуду-жрец или някакъв свещеник. Той гледаше нашествениците със злоба.
Вродената сякаш сила на по-високия мъж мигновено подчини тълпата. Той вдигна едната си ръка:
– Не влизайте! – Гласът беше тих, погребален, с лек акцент, който Плок не разпозна – и въпреки това излъчващ огромна власт.
Плок мина отпред и го погледна.
– Кой сте вие?
– Името ми е Босонг. А това е моята община, която вие осквернявате с присъствието си.
Плок изправи гръб. Прекрасно знаеше, че ръстът му е наполовина по-малък от този на опонента му, но за сметка на това беше два пъти по-широк от него. Независимо от това, когато започна да говори, гласът му изхрущя убедено:
– Ние ще влезем, а пък вие ще се дръпнете. Нямате право да сте тук!
Мъжът стоеше неподвижно, и за своя изненада Плок видя в червеникавия полумрак зад него най-малко стотина души.
– Не вредим на никого – продължи Босонг. – Искаме само да ни оставите.
– Не вредите ли? А как наричате прерязването на гърлата на беззащитни животни?
– Това са свещени жертви според нашата религия…
– Глупости! А какво ще кажете за жената, която отвлякохте? Къде е тя? И къде са животните? Къде ги държите? Отговорете ми!
– Не знам нищо за никаква жена.
– Лъжец!
При тези думи жрецът рязко вдигна хлопката в едната си ръка и едно странно изглеждащо снопче с пера в другата, след което поде силно, с треперлив глас да нарежда монотонно някакви думи на чужд език, сякаш отправяше проклятие към нахълталите.
Плок се пресегна и изби снопчето от ръката му.
– Разкарай това мъмбо-джъмбо от лицето ми! Дръпни се или ще те съборим.
Мъжът гледаше без да казва нищо. Плок пристъпи напред, сякаш се канеше да мине през него; в този миг тълпата зад гърба му отговори с вик и се втурна, изтласка го въпреки волята му към жреца и той го блъсна назад; само след миг мъжът бе съборен; тълпата нахлу в тъмната църква, изтласквайки грубо Босонг на една страна; събраните вътре послушници изглеждаха все по-разколебани при вида на падналия жрец, викаха от страх, гняв и обида заради осквернената си светиня.
– Към животните! – извика Плок. – Намерете животните! Освободете животните!
67.
Дрехите на Пендъргаст бяха разкъсани и кървави, а ухото му още звънтеше от удара. Той се подпря и се изправи несигурно на краката си. Сблъсъкът с отвратителното създание го бе оставил в безсъзнание за няколко минути и когато дойде на себе си, наоколо бе пълен мрак. Облече сакото си, извади едно малко фенерче, което носеше за непредвидени случаи като този, и обходи с лъча наоколо. Бавно и методично претърси влажния под за оръжието си, но то не се виждаше никъде. Успя да различи леки признаци на борба от кървавите отпечатъци на очевидно избягалия Д’Агоста, както и следите от босите крака на преследвача му.
Той изгаси светлината и остана в мрака. Направи една бърза сметка и взе решение. Това същество, това зомби, бе държано от своите пазачи с ужасната цел да убива. На свобода, то представляваше смъртна заплаха и за двама им. А Пендъргаст имаше вяра на Д’Агоста – пълна вяра. Ако някой можеше да се грижи за себе си, това бе лейтенантът.
Но Нора – Нора още чакаше да бъде спасена.
Пендъргаст светна отново фенерчето и освети помещението. Беше истински некропол с дървени ковчези, положени върху редици повдигнати каменни пиедестали, някои струпани по два-три един върху друг, много от тях се бяха срутили и изсипали съдържанието си на пода. Изглеждаше сякаш голяма част от избените пространства на Вилата, първоначално строени с друга цел, бяха превърнати в складове за мъртъвци.
Но когато се обърна, приготвяйки се да поднови търсенето на Нора, забеляза с ъгълчето на окото си нещо – една необичайна гробница. Нещо в нея привлече вниманието му. Той се приближи да я изследва по-отблизо, и тогава – след кратък размисъл – сложи ръка отгоре.
Беше ковчег, направен от тежка оловна ламарина. Вместо да стои на постамент като останалите, той бе сложен в каменния под и само горната му част стърчеше над земята. Това, което задържа погледа на агента, беше открехнатият капак. Подземната гробница беше плячкосана, както изглежда, съвсем неотдавна.
Той се вгледа по-внимателно. През миналите векове оловото често е било използвано при погребения на важни персони заради консервиращите му качества. Като освети с фенерчето вътре, той забеляза колко внимателно е бил запечатан ковчегът – оловният капак беше запоен здраво към горната част. Но някой беше успял да го разбие с брадва, разсичайки безжалостно печата, бе откъртил капака и разкрил вътрешността. Бе направено не само съвсем скоро, но също и много припряно. Следите в мекия метал бяха отчетливи и ясни, нямаше белези от окисляване.
Пендъргаст надникна вътре. Тялото – мумифицирано в запечатаното обкръжение – беше грубо разместено, нещо бе изтръгнато от извитите му ръце, превърналите се в кости пръсти бяха счупени и пръснати, едната ръка бе изтръгната.
Той бръкна вътре и опипа прашния труп, преценявайки доколко е сух. Това се бе случило толкова скоро, че дори не бе имало време влажният въздух в помещението да нахлуе в ковчега. Плячкосването трябва да се бе случило преди не повече от трийсет минути.
Случайно съвпадение? Категорично не.
Пендъргаст насочи вниманието си към мъртвото тяло. Беше забележително добре запазен труп на възрастен мъж с гъста бяла брада и дълга бяла коса. Към очите му бяха притиснати две златни монети. Лицето беше спаружено като стара ябълка, изсъхналите устни разкриваха зъбите, кожата с цвят на фина стара слонова кост беше потъмняла. Тялото бе облечено в обикновени, прилични на квакерски, одежди – редингот в убит цвят, риза, кафява жилетка и светли панталони – но около гръдния кош дрехите бяха разкъсани и разбъркани при грабежа, копчета и парченца плат се виждаха разхвърляни в очевидно бясното претърсване. Върху раздърпаните дрехи Пендъргаст можеше да види следите от натиск, причинени от неголям предмет – вероятно контейнер.
Това, заедно с изпочупените пръсти, говореше достатъчно. Крадецът беше изтръгнал кутия от прашната хватка на ръцете на мъртвеца.
На пода зад ковчега Пендъргаст забеляза останки от нещо, което би могло да е единствено самата кутия, изтръгнатия прогнил капак. Той се наведе и се вгледа внимателно в него, подуши го, прецени размерите. Слабата миризма на пергамент затвърди първоначалното му впечатление, че кутията е съдържала документ с големина една четвърт от обикновен лист.
Пендъргаст бавно обиколи около капака на ковчега. В горния му край, отпечатан в оловото, той видя надпис, неясен от белезникавия цвят на окиса. Изтърка го с ръкава си и прочете написаното.
Илайя Естебан,
Напуснал този живот на 22 ноември 1745 г.
На петдесет и петгодишна възраст.
Колко скръбен е звукът,
Колко голям – ударът,
Който нанася смъртоносната рана.
Живя
И стигна до земята,
В която няма дълго да лежиш.
Пендъргаст се взира дълго в името върху гробницата. След това в един миг внезапно всичко си дойде на място и той разбра. Лицето му потъмня, когато си помисли за катастрофалната грешка, която бе направил.
Този плячкосан ковчег не беше случайност, маловажна, странична случка в шоуто – това бе главното събитие.
