355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Вуду » Текст книги (страница 3)
Вуду
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 18:24

Текст книги "Вуду"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 30 страниц)

7.

Специален агент Пендъргаст се плъзна тихо по дългия слабо осветен централен коридор на своя апартамент на Уест стрийт 72-а. Мина покрай елегантна библиотека; стая, посветена на ренесансови и барокови маслени платна; изба с контролирана от климатична система температура, натъпкана от пода до тавана с висококачествени вина в каси от тиково дърво; салон с кожени фотьойли, скъпи копринени килими и терминали, свързани с половин дузина база данни, принадлежащи на силите на реда.

Това бяха публичните помещения в апартамента на Пендъргаст, въпреки че може би по-малко от десет души изобщо някога ги бяха виждали. Сега той се беше насочил към частните стаи, познати само на него и на Киоко Ишимура, глухонямата икономка, която живееше в апартамента и го поддържаше.

За няколко години Пендъргаст дискретно бе придобил още два съседни апартамента, когато се появиха на пазара и ги бе присъединил към своя. Сега жилището му бе обърнато в голямата си част към Дакота стрийт 72 и дори отчасти към Сентръл парк Уест; необятно, с безброй пристройки, и все пак крайно лично обиталище.

Достигайки края на коридора, той зави и отвори вратата на нещо, което имаше вид на килер. Малката стая обаче беше празна, с изключение на още една врата в отсрещната стена. Като изключи охранителната система, той отвори вратата и влезе в частните си покои. Премина бързо и през тях, кимна на госпожица Ишимура, която стоеше в просторната кухня и готвеше супа от рибешки глави на печка от ресторантски клас. Както всички помещения на Дакота, кухнята имаше необикновено висок таван. Най-сетне той стигна до края на друг коридор с поредна безлична на вид врата. Отвъд нея се намираше дестинацията му: третият апартамент, неговата светая светих, в която дори госпожица Ишимура влизаше само в крайно редки случаи.

Той отвори вратата към втора стая с размери на килер. Този път обаче на отсрещната стена имаше шоджи, плъзгаща се преграда от дърво и панели от оризова хартия. Пендъргаст затвори вратата след себе си, после пристъпи напред и внимателно дръпна настрана панелите.

Зад тях се разкри тиха градина. Звуци на кротко струяща вода и птичи песни изпълваха въздуха, вече натежал от мирис на бор и евкалипти. Светлината беше слаба и коса, подсказвайки късен следобед или ранна вечер. Някъде в плътната зеленина изгука гълъб.

Тясна пътека от плоски камъни, от двете страни на която стояха каменни фенери, се виеше напред между вечнозелени растения. Като дръпна шоджи, Пендъргаст стъпи върху облите камъчета и тръгна надолу по пътеката. Това беше укироджи, вътрешната градина на един чаен павилион. Дълбоко скритото, почти тайно място излъчваше спокойствие и приканваше към съзерцание. Пендъргаст бе живял с това толкова дълго, че почти бе изгубил способността да оцени колко необичайно е то: съвършена и самостоятелна градина дълбоко в една масивна манхатънска сграда.

Напред, между храстите и дърветата-джуджета, изникна ниска дървена постройка, обикновена и без всякаква украса. Пендъргаст мина покрай церемониалната купа за измиване, стигна до входа на чайния павилион и бавно дръпна плъзгащите се паравани настрана.

Зад тях се намираше самото помещение за чай, декорирано с елегантна пестеливост. Пендъргаст остана на входа за момент и очите му се плъзнаха по висящия свитък в нишата, украсата от церемониални цветя кабана, рафтовете с изрядно чисти бъркалки, лъжички за чай и други принадлежности. След това, като затвори плъзгащата се врата и седна в поза „сейза“ върху едно татами, той започна да изпълнява строгите ритуали на самата церемония.

Чайната церемония беше същината на ритуал на изящество и съвършенство, поднасянето на чай на малка група гости. Макар че Пендъргаст беше сам, изпълни церемонията за гост: за гост, който не бе в състояние да присъства.

Той внимателно взе кутийката, премери стрития на прах чай, разбърка го до идеална консистенция, след това го изля в две изящни чаени чаши от седемнайсети век. Едната сложи пред себе си; другата постави на отсрещната страна на татамито. Остана да седи за момент, загледан в парата, която се издигаше на фини кълба от неговата чаша. После – бавно, замислено – вдигна чашата към устните си.

Отпи и позволи на някои спомени да оформят картини в съзнанието му една по една, като се спираше на всяка, преди да премине към следващата. Обектът на всички спомени беше един и същ. Уилям Смитбак Джуниър му помага да стигне навреме и да взриви вратите на Гробницата на Сенеф, и да спаси затворените вътре хора. Смитбак лежи ужасен на задната седалка на едно откраднато такси, докато Пендъргаст, наклонил колата на една страна, се врязва в трафика, опитвайки се да се изплъзне от брат си, Диоген. Още по-отдавна, Смитбак гледа с възмущение и потрес, докато Пендъргаст изгаря рецептата на Арканума до гроба на Мери Грийн. И още по-назад във времето, отново Смитбак, как стои до него по време на ужасната битка със злото, дълбоко под улиците на Ню Йорк сити.

Когато чашата с чай се изпразни, нямаше вече спомени, върху които да размишлява. Пендъргаст остави чашата на татамито и затвори очи за миг. След като ги отвори, той се взря в другата чаша, още пълна, която седеше срещу него. Въздъхна тихо и заговори:

–  Аа заненда, сайонара – произнесе той. – Сбогом, приятелю.

8.

Пладне. Д’Агоста натисна копчето на асансьора отново и изруга под нос. Погледна часовника си.

– Девет минути. По дяволите – девет скапани минути откак сме тук.

– Трябва да се научиш добре да оползотворяваш свободното си време, Винсънт – промърмори Пендъргаст.

– Нима? Защо ли ми се струва, че и теб вече не те свърта.

– Напротив. През последните девет минути размишлявах – с огромно удоволствие, при това – над призива на Милтън в трета книга на „Изгубения рай“; върнах се мислено на второто склонение на латинските съществителни – някои латински склонения могат да бъдат едно почти заемащо цялото време занимание – и съчиних наум едно превъзходно писмо, което възнамерявам да изпратя на инженерите, проектирали този асансьор.

Скърцащо изтрополяване извести пристигането на кабината. Вратите се отвориха шумно и претъпканата вътрешност изсипа лекари, медицински сестри и – най-накрая – един труп на носилка. Те влязоха вътре и Д’Агоста натисна бутона, отбелязан с В2.

Почакаха известно време и вратата се затвори с изтракване. Асансьорът започна да се спуска толкова бавно, че изобщо не се усещаше движение. След едно сякаш безкрайно пътуване спря, вратите се отвориха и разкриха облицован с плочки коридор в сутерена, окъпан в зеленикава флуоресцентна светлина и въздух, изпълнен с миризма на формалдехид и смърт. Един портиер зад плъзгаща се преграда охраняваше две заключени стоманени врати.

Д’Агоста се приближи и измъкна значката си.

– Лейтенант Д’Агоста, Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“, специален агент Пендъргаст, ФБР. Тук сме, за да се срещнем с доктор Уейн Хефлър.

– Документите във ваничката – долетя лаконичният глас.

Те сложиха значките си в една плъзгаща се вана. Миг по-късно значките им се върнаха, придружени от два пропуска. Стоманените врати се открехнаха с метално изщракване.

– В дъното на залата, втория коридор, лявото рамо на „Т“-то със секретарката.

Жената беше заета и отне още двайсет минути, докато се срещнат с доктора. Докато вратата най-после се отвори и ги въведоха в елегантния офис, Д’Агоста вече си търсеше повод за скандал. И мига, в който видя арогантното, раздразнено лице на помощник патолога, той знаеше, че ще го има.

Патологът стана иззад бюрото си и съвършено умишлено не им предложи да седнат. Беше красив възрастен мъж, жилав и слаб, облечен с вълнена жилетка и папийонка, и колосана бяла риза. На облегалката на стола му висеше сако от туид. Оредялата му сребриста коса беше сресана назад над високото чело. Очите му бяха сини и студени като лед зад очилата с рогови рамки. На облицованите с дървена ламперия стени висяха репродукции на ловни сцени, заедно с колекция знаменца с емблеми на шампионати с яхти в голям стъклен шкаф. Студенокръвен провинциален джентълмен, помисли си Д’Агоста раздразнено.

– Какво мога да направя за вас? – попита мъжът, без да се усмихва, с ръце на бюрото.

Д’Агоста с подчертан жест придърпа за себе си един стол, печелейки време, преди да седне. Пендъргаст се отпусна на съседния стол. Д’Агоста извади един документ от служебното си куфарче и го плъзна върху огромното бюро.

Мъжът дори не го погледна.

– Лейтенант… ъ-ъ-ъ, Д’Агоста, припомнете ми подробностите, ако обичате. Нямам време да чета рапорти точно сега.

– Става въпрос за аутопсията на Колин Фиъринг. Вие сте били на смяна. Спомняте ли си?

– Разбира се. Намереното в река Харлем тяло. Самоубийство.

– Да – каза Д’Агоста. – Ами, аз разполагам с петима надеждни свидетели, които се кълнат, че той е извършителят на убийството на Уест Енд авеню миналата нощ.

– Това е напълно невъзможно.

– Кой идентифицира тялото?

– Сестра му. – Той разлисти нетърпеливо една отворена папка на бюрото си. – Кармела Фиъринг.

– Други от семейството?

Още нетърпеливо разлистване.

– Само майка. Невменяема, в частна клиника.

Д’Агоста хвърли поглед към Пендъргаст, но специалният агент изучаваше спортните репродукции с очевидно отвращение и, както изглежда, не следеше хода на разпита.

– Потвърждаващи самоличността белези? – продължи той.

– Фиъринг имаше много необичайна татуировка на хобит върху левия си делтоиден мускул и родилно петно на десния глезен. Проверихме шаблона в ателието за татуировки – беше съвсем скорошна. А родилното петно беше потвърдено от свидетелството му за раждане.

– Зъбен картон?

– Не можахме да намерим такъв.

– И защо?

– Колин Фиъринг е израснал в Англия. След това, преди да се премести в Ню Йорк сити, е живял известно време в Сан Антонио, Тексас. Сестра му посочи, че всичките му зъби са правени в Мексико.

– И вие не се обадихте в клиниката в Мексико или Лондон? Колко време отнема да се сканира и да се изпрати по имейла комплект рентгенови снимки?

Патологът изпусна дълга, раздразнена въздишка.

– Родилно петно, татуировка, идентификация от заклет свидетел и надежден кръвен роднина – направили сме дори повече, отколкото го изисква законът, лейтенант. Сигурно нямаше да успея да си свърша работата, ако тръгнехме да издирваме зъбните картони всеки път, когато някой чужденец се самоубие в Ню Йорк.

– Запазихте ли някакви тъканни или кръвни проби от Фиъринг?

– Имаме само рентгенови снимки; държим тъканни и кръвни проби само ако има въпроси около смъртта. Тук става въпрос за открит-и-закрит случай на самоубийство.

– Откъде знаете?

– Фиъринг е скочил от моста срещу Спайтън Дайвъл в река Харлем. Тялото му е било намерено в Спайтън Дайвъл от полицейска лодка. При скока белите му дробове са се разкъсали и черепът се е счупил. Освен това има оставена предсмъртна бележка. Но вие знаете всичко това, лейтенант.

– Прочетох го в папката. Което не означава, че го знам.

Докторът остана прав и с предизвикателен жест затвори папката на бюрото си.

– Благодаря ви, господа, това беше всичко, нали? – Той погледна часовника си.

При тези думи Пендъргаст се надигна.

– На кого разрешихте да вземе тялото? – Гласът му беше бавен, почти сънлив.

– На сестра му, разбира се.

– Какъв документ за самоличност представи сестрата? Паспорт?

– Доколкото си спомням, беше нюйоркска шофьорска книжка.

– Имате ли копие от нея?

– Не.

Лека въздишка долетя откъм Пендъргаст.

– Някакви очевидци на това самоубийство?

– Не знам за такива.

– Направеното съдебно проучване констатира ли, че оставената бележка е написана с почерка на Фиъринг?

Колебание. Папката отново се отвори. Патологът я погледна.

– Изглежда не.

Д’Агоста поднови задаването на въпроси.

– Кой е намерил бележката?

– Полицаят, открил тялото.

– А сестрата – разпитахте ли я?

– Не. – Хефлър се извърна от Д’Агоста, несъмнено с надеждата да го накара да млъкне.

– Господин Пендъргаст, може ли да попитам какъв е интересът на ФБР по случая?

– Не можете, доктор Хефлър.

Д’Агоста продължи:

– Вижте, докторе. Тялото на Бил Смитбак е във вашата морга, и ако трябва да продължим нашето разследване, то трябва да бъде аутопсирано бързо. Освен това са ни необходими ДНК тестове на кръвни проби и проби от косата, също бързо. И тест на ДНК от майката на Фиъринг за сравнение, тъй като не сте се погрижилида запазите никакви проби от аутопсията.

– Колко бързо ви трябват?

– Четири дни най-много.

Лека усмивка на надменен триумф мина по устните на доктора.

– Много съжалявам, лейтенант, но е невъзможно. В момента тук е доста напечено, но дори и да не беше, за четири дни и дума не може да става. Ще са готови най-рано след десет дни, може би дори три седмици за аутопсията. Колкото до ДНК резултатите, това дори не е в моята юрисдикция. Ще трябва да получите съдебна заповед за вземане на кръв от майката, което може да отнеме месеци. И като прибавите и работата на лабораторията, ще сте късметлии ако получите финалните резултати след половин година.

Пендъргаст поклати глава.

– Колко неприятно. – Той се обърна към Д’Агоста. – Предполагам, че просто ще трябва да почакаме. Освен ако доктор Хефлър не успее – как да го нарека? – да направи спешнотази аутопсия.

– Ако правех спешни аутопсии за всеки агент от ФБР или детектив от отдел „Убийства“, които ме молят – а те всичкиго правят, – никога нямаше да свърша нищо друго. – Той пусна документите обратно на бюрото. – Съжалявам, господа. А сега, бихте ли ме извинили?

– Разбира се – кимна Пендъргаст. – Много съжалявам, че трябваше да отнемем от ценното ви време.

Д’Агоста погледна недоверчиво към агента, който се надигна да си тръгне. И какво, щяха да приемат тези дрънканици тук и просто да си излязат?

Пендъргаст се обърна и се насочи към вратата, след което се поколеба.

– Странно, че така бързо и ефективно сте се справили с трупа на Фиъринг. Колко дни ви отне?

– Четири. Но това си беше съвършено ясно самоубийство. Освен това имахме проблем със съхранението.

– Ами хубаво, тогава! Да приемем, че имате проблем със съхранението – бихме искали аутопсията на Смитбак да бъде завършена в рамките на четири дни.

Къс смях.

– Господин Пендъргаст, май не ме слушате. Ще ви уведомя кога може да влезе в графика. А сега, ако не възразявате…

– Тогава я направете за три дни, доктор Хефлър.

Патологът го зяпна.

– Моля?

Пендъргаст се обърна към него.

– Казах: три дни.

Хефлър присви очи.

– Вие сте нахален, сър.

– А вие страдате от нечувана липса на етика.

– За какво говорите, по дяволите?

– Ще е пълен срам, ако се разчуе, че офисът ви е продавал мозъците на починали бедняци.

Настъпи дълга тишина. Когато патологът заговори отново, гласът му бе студен като лед.

– Господин Пендъргаст, заплашвате ли ме?

Пендъргаст се усмихна.

– Колко сте умен, докторе.

– Онова, за което предполагам, че говорите, е напълно разрешена и легитимна практика. И е за благородна кауза – за медицински изследвания. Ние вземаме непотърсените трупове заради органите им, не само заради мозъците. Това спасява животи и е изключително важно за медицинските изследвания.

– Оперативната дума тук е продажба.Десет хиляди долара за един мозък – такава е цената, на която върви, нали? Кой би помислил, че един мозък може да е толкова скъп?

– За бога, ние не ги продаваме, господин Пендъргаст. Просто по този начин си възстановяваме направените разходи. Отделянето и обработването на органите ни струва пари.

– Разлика, която читателите на „Ню Йорк Поуст“ може и да не оценят.

Лицето на мъжа побледня.

– „Поуст“? Да не са написали нещо?

– Още не. Но не виждате ли вече уводното заглавие?

Доктор Хефлър се зачерви и папийонката му потрепери от ярост.

– Знаете много добре, че това е дейност, която не вреди никому. Води се строга отчетност на парите – за какво и как се харчат; освен това те обезпечават работата ни тук. Предшественикът ми е правел същото, както го е правел и патологът преди него. Единствената причина да го пазим под сурдинка, е да не се чувстват хората притеснени. Наистина, господин Пендъргаст, тази заплаха е неоснователна. Напълно неоснователна.

– Наистина. Три дни, тогава?

Патологът го гледаше втренчено с твърди, блестящи очи. Кратко кимване.

– Два дни.

– Благодаря ви, доктор Хефлър. Във висша степен съм ви задължен. – И Пендъргаст се обърна към Д’Агоста. – А сега наистина не бива да отнемаме повече от многонатоварения ден на доктор Хефлър.


Когато двамата излязоха от сградата на Пето авеню и тръгнаха към Ролса, Д’Агоста не се сдържа и се ухили.

– Как извади този заек от шапката си?

– Не знам защо става така, Винсънт, но има някои хора на властови позиции, които изпитват удоволствие да пречат на другите. Боя се, че аз в същата степен изпитвам удоволствие да ги дразня. Лош навик, знам, но толкова трудно е на моите години да се отървеш от пороците си.

– Той беше наистина дяволски „нелюбезен“.

– Страхувам се, обаче, че доктор Хефлър беше прав за ДНК резултатите. Не е нито в неговата, нито в моята власт да ускорим този процес, особено получаването на съдебна заповед. Необходим е алтернативен подход. Така че този следобед ще направим посещение в Уилоуби Менър, в Керхонксън, за да предадем съболезнованията си на Гладис Фиъринг.

– Защо? Ами че тя е невменяема.

– О, да, скъпи ми Винсънт, но имам чувството, че госпожа Фиъринг може да се окаже изненадващо сладкодумна.

9.

Нора Кели тихо затвори вратата към антропологичната си лаборатория на приземния етаж, облегна се на нея и стисна очи. Главата й пулсираше, а гърлото й бе грапаво и сухо.

Беше далеч по-лошо, отколкото си го бе представяла, да минава покрай колегите си с техните добронамерени съболезнования, с трагичните им погледи, предложенията да излезе за няколко дни в отпуск. Няколко дни в отпуск? И какво щеше да прави? Да се върне в апартамента, където съпругът й беше убит и да седи сама единствено с мислите си. Истината беше, че след изписването от болницата тя дойде право в музея. Въпреки думите, които бе казала на Д’Агоста, се оказа, че не може да се върне и да влезе в апартамента – поне не веднага.

Тя отвори очи. Лабораторията си беше каквато я бе оставила преди два дни. И все пак изглеждаше различно. Всичко след убийството изглеждаше различно. Сякаш целият свят се беше променил напълно.

Ядосана, тя се опита да отблъсне безплодната върволица от мисли. Погледна часовника си: два часът. Единственото, което би я спасило сега, бе да потъне в работата си. Да потъне изцяло, напълно.

Тя заключи вратата и се обърна към компютъра си. След като той зареди, тя отвори базата данни на глинените си съдове. Отключи чекмеджето с таблички, отвори го и извади десетина полиетиленови торбички, пълни с безброй керамични парчета. Отвори първата торбичка, подреди съдържанието й върху покривката на масата и започна да ги класифицира по тип, дата и район. Беше досадна, безсмислена работа – но точно от каквато се нуждаеше в момента. Безсмислена работа.

След половин час тя спря. В лабораторията беше тихо като в гробница, с лекото съскане на въздушната система под налягане като неспирен шепот в тъмнината. Кошмарът в болницата я беше изплашил – сънят беше толкова реален. Повечето сънища избледняваха с времето, но този, кой знае защо, изглежда ставаше все по-ясен.

Тя поклати глава, разтревожена от склонността на ума си напоследък да превърта все едни и същи ужасяващи сцени. Като натискаше клавишите на компютъра по-силно, отколкото бе необходимо, тя записа последните данни, запази файла, след което започна да прибира керамичните парчета и да освобождава масата за следващата торба.

Откъм вратата дойде тихо почукване.

Не и поредните съболезнования.Нора погледна през малкото стъклено прозорче на вратата, но коридорът от другата страна беше толкова слабо осветен, че не можа да различи нищо. След кратко колебание сложи ръка на бравата, готова да я натисне. После отново се спря.

– Кой е?

– Праймъс Хорнби.

С известно съмнение Нора отключи вратата и пред нея застана в пълния си блясък нисичкият закръглен куратор антрополог – в едната си ръка стискаше сгънат сутрешния вестник, а с другата чешеше нервно оплешивялото си теме.

– Радвам се, че те заварвам тук. Може ли да вляза?

Нора неохотно се отмести встрани и го пусна да мине. Разрошеният мъж се обърна към нея.

– Нора, ужасносъжалявам. – Ръката му продължи нервно да разтрива плешивината. Тя не отговори – не можеше да отговори. Не знаеше какво да каже и как да го каже.

– Радвам се, че се върна на работа. Според мен работата лекува всичко.

– Благодаря ти за загрижеността. – Може би сега вече щеше да си тръгне. Но той имаше вид на човек, който има нещо наум.

– Изгубих съпругата си преди няколко години, когато бях на разкопки в Хаити. Загинала в автомобилна катастрофа в Калифорния, докато ме нямаше. Знам какво чувстваш.

– Благодаря, Праймъс.

Той влезе по-навътре.

– Керамични съдове… виждам, виждам. Колко са красиви. Пример за човешкия стремеж да създава красота дори в най-обикновените предмети.

– Да, така е.

Кога най-после ще си тръгне?Нора внезапно усети вина заради реакцията си. По свой начин този човек се опитваше да бъде мил. Но това не бе нейният начин да скърби, всички тези разговори и съчувствие, безкрайни съболезнования.

– Прощавай, Нора… – Той се поколеба. – Но трябва да попитам. Планираш ли да погребеш съпруга си, или ще го кремираш?

Въпросът беше толкова странен, че за миг Нора се обърка. Точно този въпрос отчаяно се бе опитвала да избягва, макар да знаеше, че ще се сблъска с него скоро.

– Не знам – каза тя по-рязко, отколкото възнамеряваше.

– Разбирам. – Хорнби изглеждаше необяснимо уплашен. Тя се зачуди какво ли следваше сега. – Както казах, тогава бях на разкопки в Хаити.

– Да?

Вълнението на Хорнби сякаш се засили.

– В Дезалайн, където живеех, понякога използват формалазен като балсамираща течност вместо обичайната смес от формалин, етанол и метанол.

Разговорът вземаше сюрреалистична насока.

– Формалазен – повтори Нора.

– Да. Далеч по-отровен и трудно се работи с него, но го предпочитат поради… ами, поради някаква причина. Понякога го правят дори по-токсичен, като разтварят в него отрова за плъхове. В някои необичайни случаи – някои видове смърт – дори молят собственика на погребалното бюро да зашие устата. – Той отново се поколеба. – И в тези случаи погребват мъртвеца с лицето надолу, с устата към пръстта, с дълъг нож в едната ръка. Понякога изстрелват куршум или забиват парче желязо в сърцето на покойника, за да… ами, за да го убият отново.

Нора гледаше втренчено странния куратор. Винаги бе знаела, че е ексцентричен, че е повлиян до известна степен от необичайния характер на проучванията си, но това бе до такава степен не на място, че тя не можеше да повярва.

– Колко интересно – едва успя да каже.

– В Дезалайн могат да проявят изключително внимание по отношение на погребението. Следват стриктни правила, но на висока цена. Едно прилично погребение може да струва две-тригодишна заплата.

– Разбирам.

– И отново, страшно много съжалявам. – С тези думи кураторът разгъна новия вестник, който носеше под мишница, и го остави на масата. Беше брой на тазсутрешния „Уест Сайдър“.

Нора впери очи в заглавието:

РЕПОРТЕР НА „ТАЙМС“ УБИТ ОТ ЗОМБИ?

Хорнби потупа по вестника с късия си пръст.

– Заниманията ми бяха съсредоточени в тази област. Вуду. Магия. Зомбита. Разбира се, „Уест Сайдър“ схваща всичкопогрешно. – Той подсмръкна.

– Какво…? – Нора беше останала без думи, взираше се невярващо във вестника.

– Ами, ако решиш да погребеш съпруга си, надявам се да вземеш предвид това, което ти казах. Ако имаш някакви въпроси, Нора, винаги съм на твое разположение.

С тези финални думи и тъжна усмивка тантурестият куратор си тръгна, оставяйки вестника на масата.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю