355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Вуду » Текст книги (страница 21)
Вуду
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 18:24

Текст книги "Вуду"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 30 страниц)

57.

Пендъргаст седеше в едно дебело кресло в салона на апартамента си на Дакота, прехвърлил крак върху крак, с отпусната върху свитите си пръсти брадичка. В също такова кресло от боядисана в бургундско червено кожа, на другия край на скъпия турски килим седеше Рен, а могъщата мебел почти бе погълнала дребното му птиче тяло. Между тях стоеше маса, върху която бе сложен чайник с чай Ей-Ли-Шан Джин Ксюан, кошничка с кифлички, кутия с масло и гърненца с мармалад и конфитюр от цариградско грозде.

– На какво дължа удоволствието от тази неочаквана визита посред бял ден? – попита Пендъргаст. – Би отнело доста време човек да ви измъкне в такъв час от бърлогата ви.

Рен кимна кратко.

– Вярно е, не съм привърженик на деня. Но открих нещо, което мисля, че трябва да знаете.

– За щастие, в апартамента ми рядко е ден. – Пендъргаст наля две чаши чай, сложи една пред госта си, след това вдигна другата към устните си.

Рен погледна към чашата си, но не я докосна.

– Все се каня да попитам. Как е прелестната Констанс?

– Получавам редовни съобщения от Тибет. Всичко се движи по график – или поне дотолкова, доколкото такива неща могат да стават по график. Надявам се да пътувам дотам в недалечно бъдеще. – Пендъргаст отпи нова глътка. – Казахте, че сте открил нещо. За бога, продължете.

– Докато проучвах историята на Вилата и нейните обитатели – и предшественици – аз, естествено, използвах голям брой счетоводни книги, вестникарски съобщения, обзори, ръкописи, стари издания и други документи. И докато го правех, забелязах нещо любопитно.

– И какво може да е то?

Рен се наведе напред.

– Че не съм първият, който прави подобно пътешествие във времето.

Пендъргаст остави чашата си.

– Наистина ли?

– На всеки, който проучва редки или исторически документи, му се издава идентификационен номер от библиотеката. Установих, че същият идентификационен номер се е появявал в базата данни за документите, които бях теглил за проучване. В първия момент си помислих, че е съвпадение. Но след като това се случи няколко пъти, влязох в базата данни и проверих на кого е този идентификационен номер. Напълно сигурно е: всеки документ за Вилата, за обитателите й, за тези, свързани с историята й, с историята на предишните й жители – със специално внимание, както изглежда, към основателите – са били също така проучвани от този друг изследовател. Бил е доста старателен – всъщност, сетил се е да изследва няколко вестника, които не ми хрумна да погледна. – Рен се засмя и поклати глава тъжно.

– И кой е този мистериозен изследовател?

– Там е въпросът – неговият, или нейният файл са били изтрити от архивите на библиотеката. Като че ли не е искал никой да знае, че е бил там. Единственото, което е останало, са следите, тъй да се каже, от минаването му. Знам, че е бил професионалист – това личи от представката на идентификационния му номер. Освен това съм убеден, че е бил нает за тази работа, а не че е проявявал личен интерес. Направено е прекалено бързо и методично за много кратък период от време, за да е просто хоби.

– Разбирам. – Пендъргаст отпи от чая. – И кога се е случило?

– Започнал е да изследва библиотечните материали преди осем месеца. Тегленията са продължили приблизително една седмица. И рязко са прекъснали преди два месеца.

Пендъргаст го погледна.

– Завършил ли е проучванията си?

– Да. – Рен се поколеба. – Съществува, разбира се, и друга възможност.

– И каква е тя?

– Търсил е нещо – нещо много специално. И рязкото спиране на работата му означава, че го е намерил.


След като гостът му си тръгна, Пендъргаст стана от креслото, напусна салона и тръгна по централния коридор на апартамента, докато стигна до малка, старомодна лаборатория. Съблече сакото на черния си костюм и го закачи на една закачалка зад вратата. Стаята беше доминирана от лабораторна маса от стеатит, върху която имаше химическа апаратура и една Бунзенова лампа. Стари дъбови шкафове стояха около стените, стъклени бутилки се състезаваха за място с парцаливи списания и добре подвързани справочници.

Той измъкна един ключ от джоба си и отключи един от шкафовете. Оттам извади чифт гумени ръкавици, лакирано ковчеже от орехово дърво, една стойка за епруветки с етикети и запушалки и една увеличителна лупа с месингов обков. Подреди всичко това на масата. Крачейки из стаята, той надяна гумените ръкавици и отключи втори шкаф. Миг по-късно в ръцете му се появи един череп – черепът, който той и Д’Агоста бяха изкопали от гроба край речния бряг. По челюстта и очните дупки още имаше пръст. Той внимателно остави черепа на масата и отвори сандъчето, за да извади комплект зъболекарски инструменти от 19 век с дръжки от слонова кост. С безкрайно внимание почисти черепа, отстранявайки мръсотията, част от която прехвърли в многобройните епруветки, като слагаше съответните етикети. В бурканите бяха пуснати проби белезникав прах, един зъб също отиде в една епруветка, заедно с част от кожа, косми и мастна тъкан.

Когато свърши, агентът остави черепа върху масата и се вгледа в него. Секундите минаваха, превръщаха се в минути. Стаята беше напълно тиха. И тогава Пендъргаст рязко стана. Сребристите му очи блестяха, осветени от вътрешен плам. Той взе лупата и се зае да изследва черепа от близко разстояние, като се фокусира най-накрая върху дясната очна кухина. Остави лупата и вдигна черепа, оглеждайки кухината от всички посоки. Виждаха се няколко тънки, разкривени рисунки във вътрешността й, същите като тези върху вътрешната задна стена на черепа.

Пендъргаст отиде до трети шкаф. Оттам извади странен инструмент, отмъкнат тайно от олтара във Вилата: остро, огънато парче метал, което стърчеше от дървена дръжка и приличаше на разгънат чудат тирбушон. Той го занесе до лабораторната маса и го сложи до черепа. Подпря се замислено на плота с две ръце, очите му неспокойно се местеха от черепа към огънатия метал.

Най-накрая седна пред масата. После с изтънчена бавност взе черепа с дясната си ръка и инструмента с лявата и приближи изкривения край на куката към очната кухина. Бавно, внимателно плъзна куката по бледите знаци и я завъртя по такъв начин, сякаш искаше да я пъхне през горната орбитална фисура – дупката в дъното на очната кухина. Върхът се плъзна перфектно в дупката. Сякаш решаваше пъзел, Пендъргаст проникна с куката в черепната кухина, като напредваше все по-дълбоко, следвайки надрасканите знаци върху костта, докато един зъб в металния инструмент не се захвана за орбиталната фисура и изкривеният край не хлътна още по-дълбоко.

С внезапна сръчна манипулация – леко завъртане на дръжката – Пендъргаст накара изкривения връх на инструмента да направи кръгово режещо движение. Завъртя назад и напред – назад и напред, и малката остра кука влезе в мозъчната кухина с идеална малка дъга.

Безрадостна усмивка освети лицето на специален агент Пендъргаст и той промърмори една-единствена дума:

– Брока.

58.

Нора Кели лежеше в тъмното и се ослушваше. Стаята беше тиха като гроб. Колкото и да се опитваше, тя не откриваше нормалните, успокояващи звуци от външния свят: коли, гласове, стъпки, вятър в дърветата. Във влажното подземие не се чуваха дори мишки или плъхове.

След като съзнанието й се върна и успя да потисне страха си, тя проучи набързо затвора си: веднъж, после още веднъж. Бяха минали часове. Трябваше да работи по усет – единствената светлинка, която бе проникнала в килията й, бе, когато я снимаха, а по онова време тя бе доста дезориентирана и разтревожена, за да използва възможността да запомни обкръжението си.

Въпреки това доби някаква представа за мястото. Подът беше бетонен, скорошен и влажен, със силна миризма на цимент. Беше покрит със слама. Размерите на затвора й, които бе измерила добросъвестно с крачки, бяха приблизително десет на шестнайсет стъпки. Стените бяха от грубо изсечен камък, по всяка вероятност гранит, и абсолютно монолитни, без какъвто и да е отвор, освен за вратата. Тя беше от тежко дърво с метални нитове; имаше чувството, че е нова, изработена по поръчка за килията, тъй като рамката й беше по-ниска и по-тясна от стандартните. Таванът беше с нисък купол от циментирани тухли, който ставаше по-висок към средата. Имаше няколко ръждясали железни куки върху стената и тавана, показващи, че помещението някога е било използвано за сушене на месо.

В килията имаше две неща: кофа в единия ъгъл, която да служи за отходно място, и пластмасова бутилка, пълна с вода. През цялото време на затворничеството й не й бяха давали храна. В плътния мрак бе трудно да се каже колко време е минало, но тя бе сигурна, че е прекарала тук най-малко двайсет и четири часа. Странно, нямаше нищо против да не яде; това изостряше способността й да мисли.

„Няма да живееш чак толкова дълго, че името ми да е от значение.“ Това й бе казал човекът, който я бе затворил тук, и тя знаеше, че наистина го мисли.

Изглеждаше невъзможно да бъде спасена. Сътрудничеството не съществуваше като опция – по-скоро би сключила сделка със собствената си смърт. Трябваше да избяга.

Със същата методичност, с която класифицираше глинените съдове, Нора проучи всеки възможен начин за бягство, за който се сети. Дали можеше да прокопае някак си не изцяло бетонирания под? С пластмасовата кофа и бутилката с вода не можеше да се направи нищо, а джобовете й бяха изпразнени. Нямаше обувки, нито колан: все още бе облечена в размъкнатия болничен халат. Куките бяха здраво прикрепени към тавана. Не разполагаше с нищо, освен с нокти и зъби, с които да стърже, което бе невъзможно.

След това си помисли за измазаните с хоросан стени. Приближи се внимателно до едната, опипа всеки камък, проучвайки мазилката между тях. Без късмет. Камъните бяха здраво иззидани. Изглежда бяха скоро поставени и там нямаше дори пукнатина, в която да пъхне нокътя си.

Вратата бе невъзможен изход: неподвижна и изключително здрава. Отвътре нямаше ключалка, дори дупка за ключ: по всяка вероятност бе занитена и заключена с катинар от другата страна. Имаше обаче едно малко прозорче, с решетки от вътрешната страна, с метален капак, който оставаше затворен и заключен. Стаята бе толкова тиха, сигурно се намираше под земята и бе звукоизолирана.

Налице оставаше една опция: да надвие тъмничаря си, когато той се върне. Но за да го направи, трябваше да има план. И оръжие.

Помисли си първо за ръждясалите куки в стените и тавана; но те бяха от дебело желязо и прекалено здрави, за да ги разхлаби или отчупи. Дори кофата нямаше дръжка. Разполагаше единствено с ръцете, краката, ноктите и зъбите си като оръжие. Това е.

Явно му беше нужна жива, поне засега. Но защо? Той трябваше да докаже на някого, че тя е жива. Заради откуп ли беше? Може би. Или пък да я използва като заложница? Нямаше откъде да знае. Знаеше единствено, че след като веднъж получеше онова, което искаше, той щеше да я убие.

Беше съвсем просто.

Учуди се на спокойствието си. Защо не се страхуваше? Това също беше просто. След смъртта на Бил не й бе останало за какво да се страхува. Най-лошото вече се беше случило.

Тя седна и направи трийсет коремни преси, за да раздвижи кръвообращението си. От внезапното упражнение, комбинирано с липсата на храна и мозъчното сътресение, веднага й се зави свят. Но когато главата й се проясни, се почувства по-свежа от всякога.

План. Дали не можеше да симулира болест, да се престори, че е в безсъзнание, за да го накара да влезе, и тогава да го нападне? Нямаше да проработи: беше изтъркан трик и той не би се хванал на въдицата.

Може би следващия път, когато се появеше, щеше да бъде, за да я убие. Трябваше да е сигурна, че когато тъмничарят й се върне, не би могъл да я екзекутира с изстрел през процеп във вратата. Не, трябваше да се позиционира така, че да е необходимо той да отвори вратата и да влезе вътре, ако иска да я убие. Това място очевидно бе зад вратата. Тъмнината щеше да е нейният единствен съюзник. И когато той влезеше – настъпваше нейният момент. Трябваше да е готова да действа. Щеше да се цели право в очите. Това беше човекът, който бе убил съпруга й – сигурна беше. Тя позволи на омразата да я изпълни с енергия.

Започна да разиграва предстоящата сцена в съзнанието си – представи си как вратата се отваря, как тя скача, той пада назад, а тя забива пръсти в очите му. След което щеше да потърси оръжието му, да го вземе и да го убие…

Неочакван звук я прекъсна, съвсем лек, едва различим. Тя отскочи като котка към далечния край на вратата и се сви в тъмнината, протягайки единия си крак напред, готова за скок. Чу отключване на катинар и дръпване на тежко резе. Леко изскърцване – и върху пода падна мъждива светлина. При отварянето си вратата се блъсна в крака й и спря.

– Време за кино – произнесе гласът. – Влизам. – Светлината от камерата се включи, осветявайки килията й с ярка бяла светлина, която временно я заслепи. Тя изчака напрегнато, опитваше се да фокусира очите си.

Ярката светлина внезапно се завъртя около вратата и се спря точно върху лицето й. Тя замахна и насочи пръсти към главата на тъмничаря си. Но като изсумтя, мъжът хвана китката й като в менгеме, изпускайки камерата. Тя почувства силен ритник в стомаха и се намери на пода. Лампата изтрака на бетона, но мъжът веднага я вдигна и отстъпи няколко крачки.

Светлината се фокусира отново върху нея, лещите отдолу примигваха; мъжът зад тях оставаше напълно невидим в мрака. През съзнанието й мина отново мисълта: Това е човекът, който уби съпруга ми.

Като си поемаше въздух на пресекулки, тя се изправи и изтича, заби нокти в него, но той бе готов. Един неочакван силен удар с глава, и в следващия момент тя вече лежеше на пода, главата й звънтеше и пред очите й танцуваха звезди.

Осветлението на камерата изгасна; силуетът се отдръпна и вратата започна да се затваря. Нора се опита да коленичи, усети внезапна слабост и главата й запулсира, но резето изтрака, преди да е успяла. Тя се хвана за вратата и се изправи нагоре, усещайки болка в цялото тяло.

– Мъртъв си – задъхано произнесе тя и стовари юмрук по вратата. – Кълна се, ще те убия!

– Тъкмо обратното, малка вещице – дойде гласът от другата страна. – Очаквай ме – скоро.

59.

Д’Агоста стоеше в дъното на залата в полицейския участък скръстил ръце пред гърдите си, загледан в редиците от седящи офицери пред него, и слушаше как Хари Числит важно ги инструктира за предстоящото „шествие“ – както надутият задник го наричаше, – което щеше да се състои извън Вилата. Шествие, дрън-дрън, помисли си Д’Агоста нетърпеливо. Само защото Естебан и Плок бяха осигурили разрешение за протестна демонстрация не означаваше, че планират да минат покрай Вилата с отмерена крачка, пеейки „Дайте шанс на мира“. Д’Агоста бе видял с очите си колко грозно и бързо се бе разраснала онази първа тълпа. За разлика от Числит – той практически бе напуснал преди шибаният протест да започне. А ето го сега тук – сочеше, изпълнен с увереност в собствената си върховна значимост, към диаграмите върху дъската, дрънкаше за защита, за контролиране на тълпата и различни тактически нюанси толкова спокойно, сякаш планираше бала на „Дъщерите на Американската Революция“.

Докато слушаше нескопосаното развиване на плановете, Д’Агоста усети, че ръцете му се свиват в юмруци. Беше се опитал да обясни на Числит, че съществува голяма вероятност Нора Кели да е държана във Вилата и че всяка проява на насилие от страна на протестиращите може да провокира смъртта й. Бе нещо много повече от логистика; животът на Нора Кели можеше да бъде поставен на карта. Но заместник-шефът не виждаше нещата по този начин.

– Бремето на доказателствата лежи на вашите плещи – бе подчертал той помпозно. – Къде са ви доказателствата, че Нора Кели е във Вилата?

Д’Агоста направи всичко, за да не забие юмрук в тлъстата физиономия на този глупак.

– Ще имаме три контролни пункта – тук, тук и тук – произнесе напевно Числит с поредно почукване на показалката. – Два на централните точки за влизане и излизане, един на входа към Инууд Хил Парк. Една верига полицаи ще се влее от тази позиция тук към предните полеви позиции…

– Изглежда на заместник-началник Числит наистина му убягва същността – произнесе един познат глас досами лявото ухо на Д’Агоста.

Той се обърна и видя Пендъргаст, изправен зад него.

– Добър ден, Винсънт – провлачи напевно агентът.

– Какво правиш тук? – изненада се Д’Агоста.

– Дойдох да те търся.

– Къде е приятелчето ти Бертен?

– Върна се на сигурно място у дома си. Само ти и аз отново, скъпи ми Винсънт.

Д’Агоста усети да се надига в него надежда – нещо, което не бе чувствал от дни. Добре поне, че Пендъргаст разбираше важността на ситуацията.

– Тогава би трябвало да знаеш, че не можем да чакаме повече – каза той. – Трябва да нахлуем веднага и да спасим Нора.

– Напълно съм съгласен.

– Ако този протест се проведе, докато Нора е във Вилата, съществува голяма вероятност да бъде убита веднага.

– Отново ще се съглася – ако допуснем, че е във Вилата.

– Ако допуснем?Че къде другаде може да е? Изгледах видеото и чух звуците.

– Знам – каза Пендъргаст. – Експертите изглежда не са съгласни с теб, че това са звуци, издавани от животни.

– Да вървят по дяволите всички експерти! Повече не мога да чакам. Отивам.

Пендъргаст кимна, сякаш го бе очаквал.

– Много добре. Само още едно нещо, Винсънт – не трябва да разединяваме силите си. Вилата е замесена по някакъв начин, така е. Но как? Това е загадката. Нещо става там, а още не мога да установя какво – нещо не е наред.

– Дяволски си прав, че не е наред. Нора Кели ще умре.

Специалният агент поклати глава.

– Не това имам предвид. Имам ли думата ти, Винсънт, че ще действаме заедно?

Д’Агоста го погледна.

– Имаш я.

– Отлично. Колата ми чака долу до стъпалата.

60.

Ричард Плок стоеше срещу паркинга на метростанцията на 207-а улица и гледаше гъстите редици на влакчетата в ярката светлина на късното следобедно слънце. Дворът беше тих, почти сънлив: някакъв работник пресече релсите и изчезна в работилницата; един машинист бавно вкара редица вагони в страничния коловоз, близо до депото за инспекция.

Плок огледа улицата в двете посоки зад оградата. Западна 215-а улица също беше тиха. Той изсумтя от задоволство и погледна часовника си: шест и петнайсет.

Един от цветово кодираните клетъчни телефони в джоба на якето му започна да звъни. Той го извади и видя, че е червеният. Трябва да беше Траум, който се намираше при Манастирите.

Той го отвори.

– Дай ми последните данни.

– Започнаха да идват през последните двайсет минути.

– Колко са?

– Двеста, може би двеста и петдесет.

– Добре. Дръж ги разпилени, нека изглеждат колкото е възможно по-неорганизирани. Не искаме да ни извият ръцете преждевременно.

– Ясно.

– Дръж ме в течение. Излизаме след петнайсет минути. – Плок внимателно затвори телефона и го пусна обратно в джоба си. Беше почти време да се присъедини към собствената си група, която се събираше в южния край на двора на метрото.

Знаеше, че съвсем не изглежда като роден лидер. И ако го признаеше пред себе си, губеше също така и лидерската си харизма. Но той имаше страстта, убедеността – а това значеше повече. Факт беше, че хората го бяха подценявали през целия му живот. Щяха да го подценят и днес.

Рич Плок разчиташе на това.

След първия неуспешен митинг Плок бе непрестанно в действие: тайно достигна до различни организации в града, щата и дори страната, събирайки най-ревностните групи хора за вечерната акция. И сега идваше време да събира плодовете. Близо две дузини различни организации – „Хора за Други Животни“, „Вегетарианска милиция“, „Амнистия без граници“, „Зелените бригади“ – се събираха в Уест Сайд точно в този момент. А симпатизантите съвсем не бяха само вегетарианци и защитници на животните: убийствата на двамата журналисти и градския чиновник, заедно с отвличането на Нора Кели, бяха подбудили хората по забележителен начин. С подобно обществено одобрение Плок бе убедил няколко отцепнически групи с наистина сериозни искания да излязат от мълчанието си. Някои, които при други обстоятелства биха погледнали с подозрение едни на други – например „Световна артилерия“ и „Да си върнем Америка“ сега бяха привлечени, и благодарение на пламенността на Плок, всички бяха открили в лицето на Вилата общ враг.

Плок не искаше да рискува. Беше обмислил всичко перфектно. За да избегне преждевременно разпръскване или потушаване на митинга от ченгетата, различните групи се събираха на десет различни, предварително уточнени места: Виенския стадион, Дикман Хауз, Хай Бридж Парк. По този начин нямаше да привлекат вниманието на властите… докато Плок не дадеше заповед да се слеят в едно. А в този момент вече щеше да е прекалено късно да бъдат спрени. Полицаите нямаше да имат подкрепа – не и този път.

Когато си спомни първия протест, лицето на Плок доби студен израз. Погледнато ретроспективно, бе много добре, че Естебан се беше уплашил. От него вече нямаше полза. Беше направил нужното: известното му име увеличи популярността им, осигури им жизненоважното финансиране, което бе дало възможност на Плок да събере достатъчно сила за работата си. Ако Естебан бе дошъл днес, сигурно щеше да ги посъветва да бъдат внимателни, да напомни на всички, че не могат да са сигурни, че става дума за заложничество, че няма доказателства, че именно Вилата стои зад убийствата.

Заради страха на Естебан бяха прекъснали последната си акция – но, с Божията помощ, това днес нямаше да се случи. Онези от Вилата щяха да бъдат спрени – веднъж завинаги. Безпричинната жестокост, убийството на безпомощни животни, както и убийствата на журналисти, симпатизиращи на каузата им, никога повече нямаше да се случат.

Плок бе израснал във ферма в северен Ню Хемпшир. Всяка година като малко момче направо се разболяваше, когато настъпеше време да се колят агнетата и прасетата. Баща му не го разбираше, биеше го и го наричаше страхливец, мамино синче, когато Плок се опитваше да се измъкне и да не участва. Спомняше си как баща му колеше кокошки със секирата и се смееше, когато нещастната птица започнеше да се мята, рисувайки странни, неуверени татуировки в праха, с шуртяща от шията кръв. След един такъв ден Плок завинаги напусна дома. Дори не си взе багаж – само няколко книги – и потегли на юг.

Никога не се обърна назад. Не бе получил от баща си нито обич, нито подкрепа, нищо.

Това не беше съвсем вярно, помисли си той и съзнанието му се върна отново към Вилата. Баща му го бе научил на едно нещо. Беше го научил да мрази.

Сега започна да звъни друг от клетъчните му телефони. Синият. Макмолтри, до университета „Йешива“. Когато Плок го взе да отговори, видя нещо любопитно: една яркозелена тролейбусна кола, която пресичаше Десето авеню по пътя си на север и един лекар с пълно оборудване за спешни случаи на волана. Но телефонът продължаваше да звъни и след минута-две той откъсна очи от него. Като прочисти гърлото си, Плок отвори клетъчния телефон и го притисна уверено към ухото си.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю