355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Вуду » Текст книги (страница 5)
Вуду
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 18:24

Текст книги "Вуду"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 30 страниц)

13.

„Диджитал Върасити Инк.“ се помещаваше в един от гигантските офиси на стъклените кули по протежението на „Авеню ъв Америкас“. Д’Агоста и Пендъргаст се срещнаха в главното фоайе и след кратко спиране до охранителния пункт се насочиха към трийсет и седмия етаж.

– Носиш ли копие от писмото? – попита Пендъргаст.

Д’Агоста потупа джоба на сакото си.

– Разполагаш ли с нещо за произхода на Клайн, което аз трябва да знам?

– Всъщност, да. Нашият господин Лукас Клайн е израснал в бедно семейство на Авеню Джей в Бруклин, обикновено детство, отлични оценки, винаги последният избран за отбора, „приятно момче“. Завършил Нюйоркския университет, след което започнал работа като журналист – което, както изглежда, му е лежало на сърцето. Но не потръгнало добре: докопал се до сензационна новина – нечестно, по всяка вероятност, но кога ли пък журналистиката е била нещо честно – в резултат на което бил уволнен. Бездействал известно време, докато най-накрая станал компютърен програмист в една банка на Уол Стрийт. Очевидно имал талант за това: стартирал ДВИ няколко години по-късно и изглежда стигнал далеч. – Той погледна Д’Агоста. – Обмисляш ли заповед за претърсване?

– Мисля първо да видя как ще мине интервюто.

Вратите на асансьора се отвориха към елегантно обзаведено фоайе. Няколко дивана, тапицирани с черна кожа, бяха разположени върху старинни ярко боядисани вълнени килими. Пет-шест големи африкански скулптури – воини с внушителни шлемове, големи маски със зашеметяващо сложни мотиви – украсяваха мястото.

– Май ще излезе, че нашият господин Клайн е „стигнал повече от далеч“ – каза Д’Агоста като се огледа.

Те дадоха имената си на рецепционистката и седнаха. Д’Агоста измъкна един брой „Пийпъл“ и „Ентъртейнмънт Уикли“ сред купчината „Къмпютъруърлд“ и „Дейтабейз Джърнал“ и започна да прелиства. Изминаха пет минути, после десет. Тъкмо се накани да се изправи и да изрази досадата си, когато от бюрото на рецепционистката се чу звънец.

– Господин Клайн е готов да ви приеме – съобщи тя, като стана и ги покани да минат през една необозначена врата.

Влязоха в дълъг, осветен в мека светлина коридор, който завърши с друга врата. Рецепционистката ги въведе във външен офис; една красива секретарка седеше и пишеше на компютър. Тя ги погледна крадешком, преди да се върне към работата си. Имаше напрегнат, сплашен вид на бито куче.

Отвъд друга двойка врати бяха отворени към обширен ъглов офис. Двете стъклени стени предлагаха зашеметяващ изглед към Шесто авеню. Зад бюрото с четири персонални компютъра стоеше изправен около четиридесетгодишен мъж. Беше с гръб към тях и говореше по безжичен телефон със слушалки на двете уши, обърнат към прозорците.

Д’Агоста огледа офиса: още черни кожени дивани, още образци на племенно изкуство по стените: господин Клайн, изглежда, беше колекционер. В един красив стъклен шкаф се виждаха няколко прашни артефакта, глинени лули, закопчалки и огънати парчета желязо с етикет за произход от автентичното холандско селище Ню Амстердам. В няколкото шкафа, поместени в ниши, стояха книги по финанси и езици за компютърно програмиране, в рязък контраст с похотливите, леко нарушаващи реда, маски.

Като завърши телефонния си разговор, мъжът затвори и се обърна да ги види. Имаше слабо, забележително младо лице, което още носеше следите от битка с младежко акне. Д’Агоста забеляза, че е сравнително нисък, не по-висок от метър и седемдесет. Косата му стърчеше отзад, като на дете. Само очите му бяха възрастни и много студени.

Той премести поглед от Пендъргаст към Д’Агоста и после обратно.

– Да? – произнесе накрая с мек глас.

– Аз ще седна, благодаря. – Пендъргаст се отпусна на един стол и кръстоса крак върху крак. Д’Агоста го последва.

Мъжът се усмихна леко, но не каза нищо.

– Господин Лукас Клайн? – произнесе Д’Агоста. – Аз съм лейтенант Д’Агоста от НПУ.

– Досетих се, че вие трябва да сте Д’Агоста. – Клайн погледна към Пендъргаст. – А вие трябва да сте специалният агент. Вече знаете аз кой съм. А сега, какво желаете? Защото съм доста зает.

– Така ли? – Д’Агоста се облегна назад, карайки дивана да изскърца по възможно най-удовлетворяващ начин. – И с какво точно сте зает, господин Клайн?

– Изпълнителен директор съм на ДВИ.

– Това наистина не ми говори нищо.

– Ако ви интересува историята на моето превръщане от дрипльо в богаташ, можете да прочетете ей това. – Клайн посочи към половината дузина еднакво изглеждащи книги, стоящи една до друга на една от лавиците. – Как съм стигнал от скромен АБД до шеф на собствена компания. Това е задължително четиво за всички мои служители: великолепен и проникновен том, за който те са привилегировани да платят четиридесет и пет долара. – Той ги дари с неодобрителна усмивка. – Секретарката ми ще приеме чека ви или парите в брой на излизане.

– АБД – произнесе Д’Агоста. – Какво е това?

– Администратор база данни. Едно време фалшифицирах данните, за да се прехранвам, поддържах ги тъй да се каже в „здравословно състояние“. И отделно от това пишех програма за автоматично нормализиране на големи финансови бази данни.

– Нормализиране? – повтори Д’Агоста.

Клайн махна с ръка презрително.

– Дори не питайте. Във всеки случай моята програма работеше много, много добре. Оказа се, че има голям пазар за нормализиране на бази данни. Назначих още администратори база данни. И създадох всичко това. – Брадичката му се вирна леко нагоре, самодоволна усмивка пропълзя от единия до другия край на розовите му момичешки устни.

Безмерното его на този наглец накара Д’Агоста да изскърца със зъби. После щеше да се наслаждава на това. Той се облегна небрежно в седалката си, предизвиквайки поредните протести на скъпата кожа.

– Всъщност, повече се интересуваме от извънслужебните ви занимания.

Клайн ги изгледа по-внимателно.

– Като например?

– Като например увлечението ви да назначавате красиви секретарки, да ги принуждавате със заплаха да правят секс с вас, а след това да ги тормозите или да им плащате, за да си мълчат.

Изражението върху лицето на Клайн не се промени.

– А-а-а. Значи сте тук във връзка с убийството на Смитбак.

– Използвате властовата си позиция, за да злоупотребявате и да доминирате тези жени. Те са се плашели от вас, страхували са се да не изгубят работата си, да не се изпуснат да кажат нещо. Но Смитбак не се е уплашил. Показал е на света що за човек сте.

– Нищо не е показал – каза Клайн. – Голословни твърдения, нищо не беше доказано и неуредиците, ако такива изобщо съществуват, са завинаги преустановени. За съжаление на вас и на Смитбак, никой не заведе дело.

Д’Агоста сви рамене, сякаш да каже: Няма значение, все някога истината ще излезе наяве.

Пендъргаст се размърда в стола си.

– Колко ли неприятно трябва да е било за вас, след като статията на Смитбак е била публикувана и капитализацията на борсовите акции на ДВИ е паднала с петдесет процента. – Лицето на Клайн остана спокойно.

– Знаете пазарите. Толкова са несигурни. ДВИ почти се върна там, където беше.

Пендъргаст скръсти ръце.

– Сега сте изпълнителен директор и никой няма да започне да ви натяква или да ви вземе парите за обяд. Никой няма да спре да ви уважава, прав ли съм, господин Клайн? – Пендъргаст се усмихна благо и погледна Д’Агоста. – Писмото?

Д’Агоста бръкна в джоба си, измъкна писмото и започна да чете:

– „Обещавам, без значение колко време ще ми отнеме и колко ще ми струва, че ще съжаляваш задето си написал тази статия. Не можеш да знаеш как ще действам, или кога, но те уверявам: ще го направя.“ – Той вдигна очи. – Вие ли го написахте, господин Клайн?

– Да – каза той; лицето му продължаваше да е под контрол.

– А вие ли го изпратихте на Уилям Смитбак?

– Аз.

– Вие ли…

Клайн го прекъсна.

– Лейтенант, толкова сте досаден. Нека си задавам аз въпросите и да ви спестя всичкото това време. Дали съм сериозен? Абсолютно. Дали аз съм отговорен за неговата смърт? Възможно е. Дали съм доволен, че е мъртъв? Да, доволен съм, благодаря. – Той примигна.

– Вие… – започна Д’Агоста.

– Въпросът е – Клайн отново извиси глас над него, – че никоганяма да разберете. Имам най-страхотните адвокати в града. Прекрасно знам какво мога и какво не мога да кажа. Никога няма да ме пипнете.

– Можем да ви приберем – каза Д’Агоста. – Можем да го направим още сега.

– Разбира се, че можете. А аз ще си мълча, докато не дойде адвокатът ми и след това ще си тръгна.

– Можем да ви обвиним за предполагаемо престъпление.

– Блъфирате, лейтенант.

– Писмото си е чиста заплаха.

– Мога да отговоря за всичките си действия по време на убийството. Най-изтънчените юридически мозъци в окръга са проверявали това писмо. В него няма нищо осъдително, за което да се хванете.

Д’Агоста се ухили.

– По дяволите, Клайн, можем обаче малко да се позабавляваме, да ви изведем надолу по стълбището, след като предупредим пресата.

– Всъщност това би било отлична реклама. Ще се върна в офиса си след час, вие ще изпаднете в неловко положение, а враговете ми ще видят, че съм недосегаем. – Клайн се усмихна отново. – Не забравяйте, лейтенант: бях квалифициран програмист. Работата ми се състоеше в това да пиша дълги, сложни програми, в които съвършената логика беше от първостепенно значение. Това е първото, което научавате като програмист, най-същностното. Да премислите всичко, както напред, така и в обратна посока. Да се уверите, че сте се подсигурили за всякакви неочаквани изходи. И да не оставяте дупки. Нито една.

Д’Агоста усети, че пламва. В огромния офис настъпи тишина. Клайн седеше, скръстил ръце, и го гледаше.

– Нефункционално – каза Д’Агоста. Поне бе изтрил онази самодоволна усмивка от дребното лице на този мръсник.

– Извинете? – вдигна вежди Клайн.

– Ако не бях толкова отвратен, можех дори да изпитам съжаление към вас. Единственият ви начин на действие е да размахвате пачки и да се перчите с власт, да тормозите и да насилвате. Това не ви ли се струва нефункционално? Не? Да опитаме тогава друга дума: покъртително. Онова момиче във външния офис – кога планирате да я изхвърлите, като я замените с модела на годината?

– Ритни се отзад – долетя отговорът.

Д’Агоста се изправи.

– Това е заплаха за насилие, Клайн. Срещу полицейски служител. – Той сложи ръце върху белезниците. – Мислите се за много умен, но прекрачихте границата.

– Ритни се отзад, Д’Агоста – прозвуча отново гласът.

Д’Агоста не разбра, че не е на Клайн. Гласът беше малко по-различен. И не идваше откъм бюрото: бе дошъл зад вратата в отсрещната стена.

– Какво е това? – попита той. Толкова се беше ядосал, че направо трепереше.

– Онова там ли? – отвърна Клайн. – О, това е Чонси.

– Изхвърлете го оттам. Веднага.

– Не мога да го направя.

– Какво? – произнесе Д’Агоста през стиснати зъби.

– Той е зает.

– Ритни се отзад – чу се гласът на Чонси.

– Зает?

– Да. Обядва.

Без да каже друго, Д’Агоста отиде до вратата и я отвори.

Оттатък се намираше малка стая, не по-голяма от килер. В нея нямаше нищо, освен една Т-образна пръчка на височината на гърдите – и на нея се мъдреше голям розово-оранжев папагал. В ноктите си стискаше бразилски орех. Той го погледна кротко, свенливо скрил масивния си клюн в перушината на бузите си, качулката на главата му леко се изправи, сякаш въпросително.

– Лейтенант Д’Агоста, запознайте се с Чонси – с издевателска сериозност каза Клайн.

– Върви по дяволите, Д’Агоста – изкрещя папагалът.

Д’Агоста пристъпи напред. Птицата нададе пронизителен крясък и изпусна ореха, като размаха широките си крила и поръси Д’Агоста с перушина.

– Вижте сега какво направихте – укоризнено произнесе Клайн. – Развалихте му обяда.

Д’Агоста отстъпи още една крачка назад, дишайки тежко. Внезапно осъзна, че не може да направи нищо, абсолютно нищо. Клайн не беше нарушил закона. Какво щеше да направи, да закопчее в белезници качулатото какаду и да го замъкне в центъра на града? Щеше да стане за смях в управлението. Дребният никаквец наистина бе помислил за всичко. Той стисна силно писмото в ръката си. Чувството за безсилие бе мъчително.

– Откъде знае името ми? – промърмори той, докато изтръскваше перушината от сакото си.

– О, това ли – каза Клайн. – Виждате ли, Чонси и аз… ами-и-и-и… ви обсъждахме точно преди да дойдете.


Когато влязоха в асансьора на път към първия етаж, Д’Агоста погледна Пендъргаст. Специалният агент се тресеше в безгласен смях. Д’Агоста извърна поглед и се намръщи. Най-накрая Пендъргаст се успокои и прочисти гърлото си.

– Мисля си, скъпи ми Винсънт – каза той, – че май ще трябва да се сдобиеш с прословутата заповед за претърсване възможно най-бързо.

14.

Кейтлин Кид пресече и спря колата в предназначената само автобуси лента срещу Нюйоркския природонаучен музей. Преди да излезе, разтвори един брой на вчерашния „Уест Сайдър“ – с нейната статия и напечатаното й с едър шрифт име – върху таблото. Това, заедно с журналистическата й карта, можеше да помогне да избегне втори фиш за глоба в последните дни.

Тя бързо пресече Мюзиъм драйв, вдишвайки мразовития есенен въздух. Беше пет без петнайсет и, както бе предположила, голяма група хора излизаха целеустремено от една немаркирана врата на първия етаж на огромната постройка. Носеха чанти и служебни куфарчета – очевидно бяха служители, не посетители. Тя си проби път през тълпата и тръгна към вратата.

Отвъд нея лежеше тесен коридор, водещ към будката на охраната. Няколко души показваха в момента служебните си пропуски и тя видя как двамата скучаещи охранители им махат с ръка да влизат. Кейтлин разрови чантата си и измъкна журналистическия си пропуск.

Пристъпи напред и го показа на охранителя.

– Само за служители – отсече той.

– Аз съм от „Уест Сайдър“ – отвърна тя. – Пиша история на музея.

– Имате ли насрочена среща?

– Имам насрочено интервю с… – Тя погледна табелката върху гърдите на един куратор, който току-що влизаше в малкия охранителен пункт. Щяха да минат поне няколко минути, преди да стигне до офиса си.

– Доктор Прин.

– Момент. – Мъжът погледна в една книга със служебни телефони, вдигна слушалката и набра един номер. Отсреща не вдигна никой. Мъжът отправи сънливите си очи към нея:

– Не е стигнал. Трябва да почакате тук.

– Може ли да седна? – Тя посочи една пейка, отдалечена по-навътре в коридора.

Охранителят се поколеба.

– Бременна съм. Не бива да стоя дълго на крака.

– Вървете.

Тя седна на пейката, кръстоса крака, отвори една книга, без да изпуска от очи охраната. След малко пристигнаха група служители и се струпаха на входа – портиери, ако се съдеше по вида им, които идваха за нощната смяна. В момента, когато охранителите бяха погълнати напълно от проверката на пропуски и отбелязваха имената, Кейтлин бързо се изправи и се присъедини към потока служители, които вече бяха минали контролния пункт.

Стаята, която търсеше, се намираше в сутерена – пет минути ровене в Интернет – и се беше сдобила със справочник на служителите и план на музея – но мястото представляваше ужасен лабиринт от пресичащи се пасажи и безкрайни, неотбелязани коридори. Присъствието й не усъмни никого, дори като че ли никой не я забеляза, а няколко добре обмислени въпроса най-после я изведоха до дълъг, мъждиво осветен коридор, двете стени на който бяха осеяни с врати, с монтирани върху тях прозорци с матирани стъкла. Кейтлин тръгна бавно по коридора, като четеше имената върху вратите. Във въздуха се носеше миризма – леко неприятна, която не можеше да идентифицира. Някои от вратите бяха отворени и зад тях се виждаха лабораторно оборудване, претъпкани офиси и – странно! – затворени в буркани животни и гледащи свирепо препарирани същества.

Тя спря пред една врата с табелка „Кели, Н“. Вратата беше открехната и отвътре се чуваха гласове. Един глас, осъзна след миг. Нора Кели говореше по телефона.

Тя направи крачка напред и се заслуша.

– Скип, не мога – казваше гласът. – Просто не мога сега да се прибера вкъщи.

Настъпи пауза.

– Не, не е това. Ако отида в Санта Фе точно сега, може повече никога да не се върна в Ню Йорк. Не разбираш ли? Освен това за мен е жизненоважно да разбера какво наистина се е случило, да открия убиеца на Бил. Само това ме държи в момента.

Това бе доста лично. Кейтлин се пресегна да отвори вратата по-широко и прочисти гърлото си. В лабораторията отзад цареше ред. Половин дузина керамични парчета лежаха на една работна маса до малък лаптоп. Жената, която говореше по телефона, я погледна. Беше слаба, привлекателна, с боядисана в бронзово-златист цвят коса, която се сипеше по раменете й, и объркан поглед в лешниковите очи.

– Скип – произнесе жената. – Ще ти се обадя пак. Да. Добре, довечера. – Тя затвори и се изправи иззад бюрото. – Мога ли да ви помогна?

Кейтлин си пое дълбоко дъх.

– Нора Кели?

– Точно така.

Кейтлин извади журналистическия си пропуск от чантата си и й го подаде.

– Аз съм Кейтлин Кид, от „Уест Сайдър“.

Нора Кели изведнъж избухна:

– Авторката на онази отвратителна статия? – Гласът й беше остър, изпълнен с гняв и скръб.

– Госпожо Кели…

– Пълен боклук. Още една такава и може да получите покана от „Уикли Уърлд Нюз“. Предлагам ви да напуснете, преди да съм извикала охраната.

– Чели ли сте всъщност статията ми? – избухна Кейтлин.

По лицето на Нора премина несигурност. Кейтлин беше предположила вярно: тази жена не беше чела статията й.

– Получи се добър материал, верен на фактите и безпристрастен. Аз не пиша заглавията, само отразявам новините.

Нора направи крачка напред и Кейтлин инстинктивно се отдръпна. В продължение на миг Нора я гледа с втренчени, пламтящи очи. След което се върна до бюрото си и вдигна телефона.

– Какво правите? – извика Кейтлин.

– Обаждам се на охраната.

– Госпожо Кели, моля ви, не го правете.

Нора спря да набира и зачака телефонът от другата страна да звънне.

– Само си причинявате болка. Защото аз мога да ви помогна да намерите убиеца на съпруга си.

– Да? – произнесе Нора в слушалката. – Нора Кели е, от лабораторията по антропология.

– И двете искаме едно и също – изсъска Кейтлин. – Моля ви, позволете ми да ви покажа как мога да ви помогна. Моля ви.

Тишина. Нора я изгледа, след което каза в телефона.

– Съжалявам, набрала съм погрешен номер. – Тя бавно остави слушалката на мястото й.

– Две минути – произнесе тя.

– Окей. Нора – мога ли да ви наричам Нора? Познавах съпруга ви. Споменавал ли ви е за мен? Често се засичахме на журналистически мероприятия, пресконференции, сцени на местопрестъпления. Понякога тичахме след една и съща история, но… ами… за мен беше малко трудно, неопитен репортер в сензационен таблоид като „Уест Сайдър“… да се съревновава с „Таймс“.

Нора не каза нищо.

– Бил беше добър човек. Казвам ви – двете с вас имаме обща цел – да намерим неговия убиец. Всяка от нас има уникални ресурси на разположение; ще ги използваме. Вие го познавате по-добре от всеки друг. А зад мен стои вестник. Можем да обединим талантите си и да си помогнем една на друга.

– Все още очаквам да чуя как.

– Знаете за онази история, върху която работеше Бил, за правата на животните, нали? Беше ми споменал за нея преди няколко седмици.

Нора кимна.

– Вече казах това на полицията. – Тя се поколеба. – Мислите ли, че има връзка?

– Интуицията ми подсказва. Но все още нямам достатъчно информация. Кажете ми нещо повече, ако знаете.

– Става въпрос за онази история с жертвоприношенията на животни в Инууд. В началото около това се вдигна голям шум, после всичко секна. Но Бил продължи да се интересува. Остави я на заден план, но продължи да търси други гледни точки.

– Много неща ли ви е казвал?

– Имах чувството, че някои хора не са били в особен възторг от интереса му, но не е нещо ново. Нищо не го правеше по-щастлив от това да изкарва хората от равновесие. И по-специално – неприятните. Страшно ненавиждаше типовете, които малтретират животни. – Тя си погледна часовника. – Изтекоха трийсет секунди. А вие все още не сте ми казали как можете да ми помогнете.

– Аз съм неуморен изследовател. Питайте когото и да е от колегите ми. Знам как да се оправям с полицията, с болниците, с библиотеките, с моргата – искам да кажа – с вестникарската морга, сиреч със справочния отдел. Журналистическата карта ми осигурява достъп до места, до които вие не можете да стигнете. Мога да посветя нощите и дните си на това, двайсет и четири часа, седем дена в седмицата. Вярно е, че искам история. Но в същата степен искам да постъпя правилно по отношение на Бил.

– Двете ви минути свършиха.

– Окей, тръгвам си. Искам да направите нещо – колкото за себе си, толкова и за мен. Извадете записките му по темата. По въпроса с правата на животните. Дайте да ги прегледам. Помнете: ние, репортерите, се грижим за своите. Искам да стигна до дъното на това почти толкова, колкото и вие. Помогнете ми да го направя, Нора.

При тези думи тя се усмихна кратко, подаде на Нора визитната си картичка, след което се обърна и излезе от лабораторията.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю