Текст книги "Вуду"

13.

„Диджитал Върасити Инк.“ се помещаваше в един от гигантските офиси на стъклените кули по протежението на „Авеню ъв Америкас“. Д’Агоста и Пендъргаст се срещнаха в главното фоайе и след кратко спиране до охранителния пункт се насочиха към трийсет и седмия етаж.

– Носиш ли копие от писмото? – попита Пендъргаст.

Д’Агоста потупа джоба на сакото си.

– Разполагаш ли с нещо за произхода на Клайн, което аз трябва да знам?

– Всъщност, да. Нашият господин Лукас Клайн е израснал в бедно семейство на Авеню Джей в Бруклин, обикновено детство, отлични оценки, винаги последният избран за отбора, „приятно момче“. Завършил Нюйоркския университет, след което започнал работа като журналист – което, както изглежда, му е лежало на сърцето. Но не потръгнало добре: докопал се до сензационна новина – нечестно, по всяка вероятност, но кога ли пък журналистиката е била нещо честно – в резултат на което бил уволнен. Бездействал известно време, докато най-накрая станал компютърен програмист в една банка на Уол Стрийт. Очевидно имал талант за това: стартирал ДВИ няколко години по-късно и изглежда стигнал далеч. – Той погледна Д’Агоста. – Обмисляш ли заповед за претърсване?

– Мисля първо да видя как ще мине интервюто.

Вратите на асансьора се отвориха към елегантно обзаведено фоайе. Няколко дивана, тапицирани с черна кожа, бяха разположени върху старинни ярко боядисани вълнени килими. Пет-шест големи африкански скулптури – воини с внушителни шлемове, големи маски със зашеметяващо сложни мотиви – украсяваха мястото.

– Май ще излезе, че нашият господин Клайн е „стигнал повече от далеч“ – каза Д’Агоста като се огледа.

Те дадоха имената си на рецепционистката и седнаха. Д’Агоста измъкна един брой „Пийпъл“ и „Ентъртейнмънт Уикли“ сред купчината „Къмпютъруърлд“ и „Дейтабейз Джърнал“ и започна да прелиства. Изминаха пет минути, после десет. Тъкмо се накани да се изправи и да изрази досадата си, когато от бюрото на рецепционистката се чу звънец.

– Господин Клайн е готов да ви приеме – съобщи тя, като стана и ги покани да минат през една необозначена врата.

Влязоха в дълъг, осветен в мека светлина коридор, който завърши с друга врата. Рецепционистката ги въведе във външен офис; една красива секретарка седеше и пишеше на компютър. Тя ги погледна крадешком, преди да се върне към работата си. Имаше напрегнат, сплашен вид на бито куче.

Отвъд друга двойка врати бяха отворени към обширен ъглов офис. Двете стъклени стени предлагаха зашеметяващ изглед към Шесто авеню. Зад бюрото с четири персонални компютъра стоеше изправен около четиридесетгодишен мъж. Беше с гръб към тях и говореше по безжичен телефон със слушалки на двете уши, обърнат към прозорците.

Д’Агоста огледа офиса: още черни кожени дивани, още образци на племенно изкуство по стените: господин Клайн, изглежда, беше колекционер. В един красив стъклен шкаф се виждаха няколко прашни артефакта, глинени лули, закопчалки и огънати парчета желязо с етикет за произход от автентичното холандско селище Ню Амстердам. В няколкото шкафа, поместени в ниши, стояха книги по финанси и езици за компютърно програмиране, в рязък контраст с похотливите, леко нарушаващи реда, маски.

Като завърши телефонния си разговор, мъжът затвори и се обърна да ги види. Имаше слабо, забележително младо лице, което още носеше следите от битка с младежко акне. Д’Агоста забеляза, че е сравнително нисък, не по-висок от метър и седемдесет. Косата му стърчеше отзад, като на дете. Само очите му бяха възрастни и много студени.

Той премести поглед от Пендъргаст към Д’Агоста и после обратно.

– Да? – произнесе накрая с мек глас.

– Аз ще седна, благодаря. – Пендъргаст се отпусна на един стол и кръстоса крак върху крак. Д’Агоста го последва.

Мъжът се усмихна леко, но не каза нищо.

– Господин Лукас Клайн? – произнесе Д’Агоста. – Аз съм лейтенант Д’Агоста от НПУ.

– Досетих се, че вие трябва да сте Д’Агоста. – Клайн погледна към Пендъргаст. – А вие трябва да сте специалният агент. Вече знаете аз кой съм. А сега, какво желаете? Защото съм доста зает.

– Така ли? – Д’Агоста се облегна назад, карайки дивана да изскърца по възможно най-удовлетворяващ начин. – И с какво точно сте зает, господин Клайн?

– Изпълнителен директор съм на ДВИ.

– Това наистина не ми говори нищо.

– Ако ви интересува историята на моето превръщане от дрипльо в богаташ, можете да прочетете ей това. – Клайн посочи към половината дузина еднакво изглеждащи книги, стоящи една до друга на една от лавиците. – Как съм стигнал от скромен АБД до шеф на собствена компания. Това е задължително четиво за всички мои служители: великолепен и проникновен том, за който те са привилегировани да платят четиридесет и пет долара. – Той ги дари с неодобрителна усмивка. – Секретарката ми ще приеме чека ви или парите в брой на излизане.

– АБД – произнесе Д’Агоста. – Какво е това?

– Администратор база данни. Едно време фалшифицирах данните, за да се прехранвам, поддържах ги тъй да се каже в „здравословно състояние“. И отделно от това пишех програма за автоматично нормализиране на големи финансови бази данни.

– Нормализиране? – повтори Д’Агоста.

Клайн махна с ръка презрително.

– Дори не питайте. Във всеки случай моята програма работеше много, много добре. Оказа се, че има голям пазар за нормализиране на бази данни. Назначих още администратори база данни. И създадох всичко това. – Брадичката му се вирна леко нагоре, самодоволна усмивка пропълзя от единия до другия край на розовите му момичешки устни.

Безмерното его на този наглец накара Д’Агоста да изскърца със зъби. После щеше да се наслаждава на това. Той се облегна небрежно в седалката си, предизвиквайки поредните протести на скъпата кожа.

– Всъщност, повече се интересуваме от извънслужебните ви занимания.

Клайн ги изгледа по-внимателно.

– Като например?

– Като например увлечението ви да назначавате красиви секретарки, да ги принуждавате със заплаха да правят секс с вас, а след това да ги тормозите или да им плащате, за да си мълчат.

Изражението върху лицето на Клайн не се промени.

– А-а-а. Значи сте тук във връзка с убийството на Смитбак.

– Използвате властовата си позиция, за да злоупотребявате и да доминирате тези жени. Те са се плашели от вас, страхували са се да не изгубят работата си, да не се изпуснат да кажат нещо. Но Смитбак не се е уплашил. Показал е на света що за човек сте.

– Нищо не е показал – каза Клайн. – Голословни твърдения, нищо не беше доказано и неуредиците, ако такива изобщо съществуват, са завинаги преустановени. За съжаление на вас и на Смитбак, никой не заведе дело.

Д’Агоста сви рамене, сякаш да каже: Няма значение, все някога истината ще излезе наяве.

Пендъргаст се размърда в стола си.

– Колко ли неприятно трябва да е било за вас, след като статията на Смитбак е била публикувана и капитализацията на борсовите акции на ДВИ е паднала с петдесет процента. – Лицето на Клайн остана спокойно.

– Знаете пазарите. Толкова са несигурни. ДВИ почти се върна там, където беше.

Пендъргаст скръсти ръце.

– Сега сте изпълнителен директор и никой няма да започне да ви натяква или да ви вземе парите за обяд. Никой няма да спре да ви уважава, прав ли съм, господин Клайн? – Пендъргаст се усмихна благо и погледна Д’Агоста. – Писмото?

Д’Агоста бръкна в джоба си, измъкна писмото и започна да чете:

– „Обещавам, без значение колко време ще ми отнеме и колко ще ми струва, че ще съжаляваш задето си написал тази статия. Не можеш да знаеш как ще действам, или кога, но те уверявам: ще го направя.“ – Той вдигна очи. – Вие ли го написахте, господин Клайн?

– Да – каза той; лицето му продължаваше да е под контрол.

– А вие ли го изпратихте на Уилям Смитбак?

– Аз.

– Вие ли…

Клайн го прекъсна.

– Лейтенант, толкова сте досаден. Нека си задавам аз въпросите и да ви спестя всичкото това време. Дали съм сериозен? Абсолютно. Дали аз съм отговорен за неговата смърт? Възможно е. Дали съм доволен, че е мъртъв? Да, доволен съм, благодаря. – Той примигна.

– Вие… – започна Д’Агоста.

– Въпросът е – Клайн отново извиси глас над него, – че никоганяма да разберете. Имам най-страхотните адвокати в града. Прекрасно знам какво мога и какво не мога да кажа. Никога няма да ме пипнете.

– Можем да ви приберем – каза Д’Агоста. – Можем да го направим още сега.

– Разбира се, че можете. А аз ще си мълча, докато не дойде адвокатът ми и след това ще си тръгна.

– Можем да ви обвиним за предполагаемо престъпление.

– Блъфирате, лейтенант.

– Писмото си е чиста заплаха.

– Мога да отговоря за всичките си действия по време на убийството. Най-изтънчените юридически мозъци в окръга са проверявали това писмо. В него няма нищо осъдително, за което да се хванете.

Д’Агоста се ухили.

– По дяволите, Клайн, можем обаче малко да се позабавляваме, да ви изведем надолу по стълбището, след като предупредим пресата.

– Всъщност това би било отлична реклама. Ще се върна в офиса си след час, вие ще изпаднете в неловко положение, а враговете ми ще видят, че съм недосегаем. – Клайн се усмихна отново. – Не забравяйте, лейтенант: бях квалифициран програмист. Работата ми се състоеше в това да пиша дълги, сложни програми, в които съвършената логика беше от първостепенно значение. Това е първото, което научавате като програмист, най-същностното. Да премислите всичко, както напред, така и в обратна посока. Да се уверите, че сте се подсигурили за всякакви неочаквани изходи. И да не оставяте дупки. Нито една.

Д’Агоста усети, че пламва. В огромния офис настъпи тишина. Клайн седеше, скръстил ръце, и го гледаше.

– Нефункционално – каза Д’Агоста. Поне бе изтрил онази самодоволна усмивка от дребното лице на този мръсник.

– Извинете? – вдигна вежди Клайн.

– Ако не бях толкова отвратен, можех дори да изпитам съжаление към вас. Единственият ви начин на действие е да размахвате пачки и да се перчите с власт, да тормозите и да насилвате. Това не ви ли се струва нефункционално? Не? Да опитаме тогава друга дума: покъртително. Онова момиче във външния офис – кога планирате да я изхвърлите, като я замените с модела на годината?

– Ритни се отзад – долетя отговорът.

Д’Агоста се изправи.

– Това е заплаха за насилие, Клайн. Срещу полицейски служител. – Той сложи ръце върху белезниците. – Мислите се за много умен, но прекрачихте границата.

– Ритни се отзад, Д’Агоста – прозвуча отново гласът.

Д’Агоста не разбра, че не е на Клайн. Гласът беше малко по-различен. И не идваше откъм бюрото: бе дошъл зад вратата в отсрещната стена.

– Какво е това? – попита той. Толкова се беше ядосал, че направо трепереше.

– Онова там ли? – отвърна Клайн. – О, това е Чонси.

– Изхвърлете го оттам. Веднага.

– Не мога да го направя.

– Какво? – произнесе Д’Агоста през стиснати зъби.

– Той е зает.

– Ритни се отзад – чу се гласът на Чонси.

– Зает?

– Да. Обядва.

Без да каже друго, Д’Агоста отиде до вратата и я отвори.

Оттатък се намираше малка стая, не по-голяма от килер. В нея нямаше нищо, освен една Т-образна пръчка на височината на гърдите – и на нея се мъдреше голям розово-оранжев папагал. В ноктите си стискаше бразилски орех. Той го погледна кротко, свенливо скрил масивния си клюн в перушината на бузите си, качулката на главата му леко се изправи, сякаш въпросително.

– Лейтенант Д’Агоста, запознайте се с Чонси – с издевателска сериозност каза Клайн.

– Върви по дяволите, Д’Агоста – изкрещя папагалът.

Д’Агоста пристъпи напред. Птицата нададе пронизителен крясък и изпусна ореха, като размаха широките си крила и поръси Д’Агоста с перушина.

– Вижте сега какво направихте – укоризнено произнесе Клайн. – Развалихте му обяда.

Д’Агоста отстъпи още една крачка назад, дишайки тежко. Внезапно осъзна, че не може да направи нищо, абсолютно нищо. Клайн не беше нарушил закона. Какво щеше да направи, да закопчее в белезници качулатото какаду и да го замъкне в центъра на града? Щеше да стане за смях в управлението. Дребният никаквец наистина бе помислил за всичко. Той стисна силно писмото в ръката си. Чувството за безсилие бе мъчително.

– Откъде знае името ми? – промърмори той, докато изтръскваше перушината от сакото си.

– О, това ли – каза Клайн. – Виждате ли, Чонси и аз… ами-и-и-и… ви обсъждахме точно преди да дойдете.

Когато влязоха в асансьора на път към първия етаж, Д’Агоста погледна Пендъргаст. Специалният агент се тресеше в безгласен смях. Д’Агоста извърна поглед и се намръщи. Най-накрая Пендъргаст се успокои и прочисти гърлото си.

– Мисля си, скъпи ми Винсънт – каза той, – че май ще трябва да се сдобиеш с прословутата заповед за претърсване възможно най-бързо.