355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Линкълн Чайлд » Вуду » Текст книги (страница 8)
Вуду
  • Текст добавлен: 7 октября 2016, 18:24

Текст книги "Вуду"


Автор книги: Линкълн Чайлд


Соавторы: Дъглас Престън
сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 30 страниц)

21.

Нора слезе на станцията на метрото на 207-а улица. Тръгна към северния край на платформата, после изкачи стълбите до нивото на улицата, където се сливаха Бродуей, Ишам и Западна 21-а. Това беше квартал, в който никога досега не бе идвала, най-северният край на Манхатън, и тя се огледа с любопитство. Сградите й напомняха на Харлем: солидни предвоенни многоетажни блокове. Имаше и немалко градски къщи от червеникавокафяв камък. Изглежда обитателите бяха смесица от доминикански работници и напредващи мобилни млади белокожи: смесени магазини, кръчми и салони за маникюр, наблъскани до смрадливи ресторанти и пекарни за пълнозърнести хлябове. В съседство, тя знаеше, беше Дикман хауз: последната холандска колониална ферма, останала в Манхатън. Това бе място, което все се канеше да посети с Бил в някой слънчев следобед през уикенда. Така и не успяха…

Тя отпъди тези мисли от съзнанието си. Провери документите, които бе принтирала по-рано – сателитен изглед на квартала с обозначени улици – ориентира се и тръгна на север и запад, покрай Ишам, изкачвайки височината към Сийман авеню и залязващото слънце.

Пресече широкото, натоварено с коли авеню и продължи по асфалтовата пътека с тенис кортове от лявата й страна и голямо бейзболно игрище отдясно. Спря. Пред нея, отвъд ливадите, се простираше вековна гора. Картата показваше разширение на Индиан роуд, минаващо през северния край на Инууд Хил Парк, и свързано със спретнат малък неотбелязан квартал, в който тя предполагаше, че се намира Вилата. Пътеката беше по-пряка и, както й се струваше, по-безопасна. Тя пресичаше полето и се губеше в тъмен гъсталак от червени дъбове и магнолии, чиито дълги сенки се преплитаха сред скалните шубраци. Листата им блестяха с есенно великолепие, червеникавокафяви и жълти, с пръски от кървавочервено, оформяйки почти непробиваема стена, която я предизвикваше да премине. Беше чувала, че това е последната дива гора в Манхатън и наистина изглеждаше такава.

Нора погледна часовника си: пет и половина. Нощта се спускаше бързо и в есенния въздух се усещаха почти ледени нотки. Тя направи стъпка напред, после отново спря, гледайки несигурно мрачния гъсталак. Досега никога не бе идвала в Инууд Хил Парк – всъщност, не знаеше някой да го е правил – и нямаше представа доколко е безопасно на смрачаване. Не се ли говореше за един бегач, който бе убит тук преди няколко години…?

Челюстта й се стегна. Не беше била целия този път, за да се върне обратно. Все още бе достатъчно светло. Като тръсна глава нетърпеливо, тя тръгна напред към стената от дървета, сякаш предизвиквайки ги да я спрат.

Пътеката изви леко надясно, мина покрай малка полянка, преди да потъне между първите масивни дънери. Вървеше бързо, усещаше сянката на тежките клони да пада върху нея. Пътеката се раздвои, после се раздвои още веднъж, с покарала в асфалтовите пукнатини трева, с нападали листа, а храстите от двете страни сякаш се опитваха да превземат малкото останало място. Тя мина покрай една случайна газена лампа, навярно елегантна на времето, но сега ръждясала и отдавна неизползвана. Редицата от дъбове и магнолии – някои с огромни дънери – бе прекъсвана от време на време от кучешки дрян и гинко. Тук-таме каменистото дефиле се показваше в основата на гората като острие на нож.

Скоро асфалтираната пътека отстъпи място на черен път, който криволичеше между стволовете и катереше цялата височина. През една пролука в дърветата Нора можеше да види стръмен склон, който се спускаше рязко към речен басейн, пълен с тиня и населен от шумни водни птици. Крясъците им я следваха все по-слабо, докато продължаваше да изкачва ветровитата пътека и разбутваше с крака купчините нападали листа.

След петнайсет минути тя спря в края на стара каменна стена, която времето и стихиите не бяха пощадили и сега се ронеше между невъзмутимите вековни дънери. Грохотът на Манхатън беше избледнял до звука на вятъра, стенещ в короните на дърветата. Слънцето беше потънало зад хълма и гневно оранжево зарево къпеше октомврийското небе. Хладината на нощта се спусна и я обгърна с враждебен полъх. Нора почувства, че я побиват тръпки. Плъзна поглед по скупчените около нея дебели стволове, студените скални блокове и коварните дупки, пръснати наоколо. Изглеждаше почти невъзможно на най-градския от всички острови да съществува такава дива гора, простираща се на двеста акра. Знаеше, че наблизо се намираха руините на старото имение Строс. Исидор Строс бил на времето конгресмен и съсобственик на „Мейсис“. След като той и съпругата му загинали на „Титаник“, селската им къща в Инууд Хил Парк постепенно се разрушила. Може би тази останала стена някога е била част от имота.

Пътеката продължи да се движи на запад, отклоняваше се от посоката, в която тя трябваше да върви. Нора погледна сателитната карта на гаснещата светлина и като се поколеба само миг, реши да кара напряко през пущинаците на север. Изостави пътя и започна да се провира през храстите.

Теренът рязко стана стръмен, тук-там се виждаха шелфове гнайс. Тя изкатери дефилето, като се хващаше за жилавите храсти и малките дънери. Пръстите й сега бяха студени и тя горчиво съжали, че не си беше взела ръкавици. Подхлъзна се и падна върху набраздена с рудни жили скала. Изруга и се изправи, изритвайки листата, прехвърли раницата си през рамо и се ослуша. Нямаше никакви звуци на птици или шумолене на катерици, само леките въздишки на вятъра. Въздухът миришеше на мъртви листа и влажна пръст. След няколко минути тя тръгна с бърза крачка, чувствайки се все повече самотно сред тишината на гората.

Това беше лудост. Беше се мръкнало много по-бързо, отколкото мислеше. Светлините на Манхатън бяха удавили последната дрезгавина на залеза, хвърляйки зловещ блясък по небето; черните силуети на полуголите дървета се очертаваха върху тях и придаваха на сцената нереалност като в платно на Магрит 33
  Рене Магрит (1898–1967), белгийски художник сюрреалист. – Бел.прев.


[Закрыть]
 – светло отгоре, долу тъмно. Напред Нора можа да различи билото, осеяно с призрачни дървета. Тя ускори ход, като отчасти тичаше, отчасти се катереше към него. Добра се до височината и спря за миг да си поеме дъх. На запад минаваше стара ограда от ръждясала мрежа, но тя беше сведена и изкривена, изоставена от немарливост, и Нора скоро откри един хлабав участък, под който се провря. Направи няколко стъпки напред и заобиколи група масивни камъни; после отново спря рязко.

Гледката, която се разкри пред нея, накара дъха й да спре. Пред краката й теренът изчезваше в дълбока урва, каменистите склонове се спускаха към водата долу. Беше стигнала до най-отдалечения край на Манхатън. Далече долу мрачните води на река Харлем заобикаляха на запад Спайтън Дайвъл и се носеха към огромното дефиле на река Хъдзън с цвят на тъмна стомана на гаснещата светлина – необятна водна шир, искряща под изгряващата нащърбена луна. Оттатък Хъдзън високите скали на Джърси Палисейдс стояха черни на фона на последните лъчи на залеза; в средата на местността улица Хенри Хъдзън Паркуей се извиваше над река Харлем по изящен мост на север към Бронкс. Плътен поток от жълти фарове се носеше по нея, хората се прибираха към къщи от работа. Право отсреща през реката се намираше Ривърдейл, почти така плътно заобиколен от дървета, както самият Инууд Хил Парк. А на изток, зад река Харлем, лежаха опушените хълбоци на Бронкс, пронизан от една дузина мостове, заблестели с милион светлини. Пейзажът създаваше объркващ, чудат и великолепен спектакъл на геоложко величие: разпръснати сцени на древното и космополитното, събрани в едно по висш каприз в хода на развитието на града през вековете.

Но Нора остана да се любува само няколко минути. Защото когато погледна отново надолу, на четвърт миля встрани и сто крачки под нея, тя видя – полускрити в гъстите дървета – група мръсни тухлени постройки, в които примигваха светлините на евтини жълти крушки. Намираха се на равно, разположени наполовина между назъбен, осеян с боклуци каменист бряг по течението на реката, и мястото, на което тя стоеше на върха на билото. Оттук бе невъзможно да се стигне до тях – всъщност, не бе сигурна как изобщо би могло да се стигне, макар че през дърветата успя да мерне тясна асфалтова ивица, която сигурно се свързваше по някакъв начин с Индиан роуд. Докато гледаше, Нора осъзна, че околните гъсти дървета правеха общността невидима от почти всеки ъгъл: откъм улицата, откъм речния бряг, откъм стръмните скали отвъд реката. В центъра на групата имаше една по-голяма сграда, явно стара църква, разширявана безразборно отново и отново, докато накрая напълно бе изгубила всякакво архитектурно единство. Тя бе плътно обградена от малки стари постройки с дървено скеле, разделени от дълбока уличка.

Вилата: целта на последната статия на Бил. Мястото, което според него бе главният източник на жертвоприношенията на животни в града. Тя го гледаше със смесица от боязън и интерес. Голямата постройка в сърцето му изглеждаше почти толкова стара, колкото самия Манхатън Пърчъс: в голяма степен разрушен, отчасти тухлен, отчасти построен от шоколадови на цвят греди, ниски, грубо заострени върхове, издигащи се зад масивен покрив. Докато по-ниските прозорци бяха зазидани с тухли, напуканите стъкла на горните етажи проблясваха с бледа жълта светлина, която – тя бе напълно сигурна – можеше да идва само от свещи. Мястото изглеждаше сънливо на сребристата лунна светлина, като от време навреме потъваше в по-дълбок мрак, когато по небето преминеше облак.

Докато стоеше, загледана в мигащите светлини, тя осъзна лудостта на стореното от нея. Защо всъщност беше дошла – да се взира в някаква група от къщи? Какво се надяваше да постигне сама? Какво я бе накарало да смята, че тайнаталежи тук: тайната към смъртта на съпруга й?

Вилата остана обгърната в тишина и когато студеният нощен бриз раздвижи листата около нея.

Нора потрепери. После – като се загърна по-плътно в сакото си – тя се обърна и започна да си проправя път колкото може по-бързо назад през тъмните дървета към гостоприемните улици на града.

22.

– Странно, тук винаги изглежда сякаш има мъгла – каза Д’Агоста, когато големият Ролс се плъзна по еднопосочната улица, която пресичаше Литъл Гавърнърс Айлънд.

– Трябва да е от блатата – промърмори Пендъргаст.

Д’Агоста погледна през прозореца. В тъмнината наистина се простираха блата, отделяха миазмичните си изпарения, които се носеха сред тръстиките и стръковете папур на фона на издигащия се някак нелепо нощен силует на Манхатън. Отминаха група изсъхнали дървета и стигнаха до желязна врата с бронзова табелка.

БОЛНИЦА „МАУНТ МЪРСИ“
ЗА ДУШЕВНОБОЛНИ ПРЕСТЪПНИЦИ

Колата намали до малката будка на пазача и от нея изскочи униформен мъж.

– Добър вечер, господин Пендъргаст – поздрави мъжът, очевидно изобщо не беше изненадан от късния час. – Дошли сте да посетите госпожица Корнелия?

– Добър вечер и на вас, господин Гот. Да, благодаря. Имаме среща.

Кратко изтракване и вратите започнаха да се отварят.

– Лека нощ – пожела им пазачът.

Проктър прекара колата през нея и те стигнаха до главната къща: огромна сграда с възстановена готическа архитектура, построена от кафяви тухли, изправена като неумолим страж сред тъмни, тежки ели, огънати под тежестта на старите си клони.

Проктър зави към паркинга за посетители. След минута Д’Агоста вече вървеше след един лекар по дългите, облицовани с плочки болнични коридори. „Маунт Мърси“ навремето е била най-големият нюйоркски санаториум за туберкулозни. Сега беше превърната във високоохраняема болница за убийци и други буйстващи престъпници, които не бяха сметнати за виновни поради невменяемост.

– Как е тя? – попита Пендъргаст.

– Все така – дойде ясният отговор.

Към тях се присъединиха двама пазачи и те продължиха по отекващите, облицовани с плочки коридори, докато най-накрая спряха пред метална врата със зарешетен прозорец. Единият мъж отключи вратата и влязоха в малката „спокойна стая“ зад нея. Д’Агоста помнеше стаята от първото си идване тук, с Лора Хейуърд, последния януари. Изглеждаше сякаш преди векове, но помещението не се бе променило ни на йота с пластмасовите си мебели, занитени към пода, и зелените си стени, лишени от картини и каквито и да било декорации.

Двамата служители изчезнаха през една тежка врата в дъното на стаята. Минута или две по-късно Д’Агоста дочу приближаването на лек скърцащ шум и един от пазачите влезе, бутайки пред себе си инвалидна количка. Старата дама бе облечена с викторианска строгост, в дълбок траур, черната й тафтена рокля и черната дантела шумоляха при всяко движение, но Д’Агоста виждаше отдолу белите ремъци.

– Вдигнете воалетката ми – долетя недоволната команда.

Един от служителите направи каквото му бе наредено. Показа се едно невероятно сбръчкано лице, оживено от злоба. Двете малки черни очи, които по някакъв начин напомняха на Д’Агоста за мънистените очи на змия, го накараха да се вгледа в тях внимателно. Тя пусна лека сардонична усмивка, знак, че го е разпознала. След това блестящите очи се спряха върху Пендъргаст.

Агентът направи крачка напред.

– Господин Пендъргаст? – чу се раздразненият глас на доктора. – Сигурен съм, че не е нужно да ви напомням да спазвате определена дистанция.

При звука на името старата дама се сепна.

– Защо? – извика тя с неочаквано висок глас. – Как си, скъпи ми Диоген? Каква очарователнаизненада! – Тя се обърна към най-близкия санитар и произнесе отчетливо с пронизителен глас: – Донесете най-доброто „Амонтилядо“. Диоген ни е дошъл на посещение. – Тя се обърна и се усмихна широко, при което набръчканото й лице се разкриви гротескно. – Или може би предпочиташ чай, прескъпи ми Диоген?

– Нищо, благодаря ви – каза Пендъргаст със студен глас. – Алойзиъс е, лельо Корнелия, не Диоген.

– Глупости! Ах, ти, Диоген, ах ти лошо момче, не се опитвай да дразниш старата жена. Не мислиш ли, че познавам собствения си племенник?

Пендъргаст се поколеба за момент.

– Никога не бих се шегувал с вас, лельо. Минавахме оттук и решихме да се отбием.

– Колко мило. Да, виждам, че си довел и брат ми Амбъргрис.

Пендъргаст погледна кратко към Д’Агоста, преди да кимне.

– Имам няколко минути, преди да започна да се приготвям за вечерното парти. Знаеш как е с прислугата в наши дни. Трябваше да ги уволня всичките и да се оправям сама.

– Наистина.

Д’Агоста изчака, докато Пендъргаст въвлече леля си в нещо, което изглеждаше като безкраен незначителен разговор. Агентът бавно насочи разговора към неговото собствено детство в Ню Орлиънс.

– Питам се дали си спомняте онова… ъ-ъ-ъ… недоразумениес Мари Лебон, една от прислужничките на долния етаж – попита той накрая. – Ние, децата, й викахме мис Мари.

– Онази, която изглеждаше като дръжка на метла? Никога не съм я харесвала. Тя ме плашеше. – И леля Корнелия потръпна.

– Беше намерена мъртва един ден, нали?

– Най-неприятно е, когато слугите вдигат скандал вкъщи. А Мари беше най-лошата от всички. Освен, разбира се, онзи ужасенмосю Бертен. – Старата жена поклати глава с отвращение и промърмори нещо под нос.

– Бихте ли ми казали какво се случи с мис Мари? Тогава бях само дете.

– Мари беше от блатата, разюздана жена, като повечето от ония, които живеят там. Смесица от индианци микмак и кой знае какви други още. Започна да се навърта около един коняр, който беше женен – спомняш ли си, Диоген, онзи, с прическа помпадур, който се мислеше за джентълмен? А беше пълен боклук.

Тя се огледа.

– Къде ми е питието? Гастон!

Един от санитарите поднесе метално канче към устните й и тя отпи жадно през сламката.

– Предпочитам джин, както знаете – каза тя.

– Да, мадам – кимна санитарят, като се ухили на партньора си.

– Какво се случи? – попита Пендъргаст.

– Жената на коняря – бог да я благослови, – не даваше пет пари, че Мари Лебон се среща със съпруга й. Но добре си отмъсти. – Тя се изкикоти. – Оправи си сметките със секирата за кайма. Не мислех, че я носи със себе си.

– Името на ревнивката беше госпожа Дюшарм.

– Госпожа Дюшарм! Огромно женище с ръце като френски чукове. Знаеше как да замахне с онази секира!

– Господин Пендъргаст! – обади се докторът. – Предупреждавал съм ви за този тип разговори преди.

Пендъргаст го игнорира.

– Нямаше ли нещо странно около… трупа?

– Странно? Какво имаш предвид?

– Ами… вуду магия.

– Вуду? Диоген! Не беше вуду, а оби 44
  Магически практики, използвани от местното население в Гвиана и отчасти в някои райони на Югоизточна Азия и Малайския архипелаг. – Бел.прев.


[Закрыть]
. Трябва да знаеш, че има разлика. Ама, разбира се, че знаеш! Определено повече отколкото брат ти, нали? Макар че и той не си падаше по-долу. – При тези думи старицата започна да хихика неприятно.

– Говорехме за трупа… – опита се да я върне към разговора Пендъргаст.

– Сега, като го споменаваш, се сещам, че наистина имаше нещо странно. На езика й имаше забоден амулет – оанга.

–  Оанга?Изглежда знаете доста за оби, лельо Корнелия.

Внезапно изражението на леля Корнелия се промени и стана предпазливо.

– Чувала съм слугите да си говорят. Приятно е, че такъв комплимент идва от твоитеуста. Мислиш ли, че съм забравила твоя… как да го наречем – малък експеримент – и злощастната реакция, която той провокира у презряната тълпа.

– Разкажете ми за оанга – прекъсна я Пендъргаст, като хвърли кратък поглед към Д’Агоста.

– Много добре. Разправят, че оанга е фетиш от скелет или труп, накиснат в бульон, приготвен от пепелта на трупове изгорени на Шроув Тюсдей 55
  Карнавал, провеждан в последния четвъртък преди Великите пости. – Бел.прев.


[Закрыть]
; свинска жлъчка; вода от ковачница, използвана за каляване на желязо; кръв на девствена мишка; и плът на алигатор.

– А целта е?

– Да извади душата на мъртвеца и да го направи роб. Зомби. Всички го знаят, Диоген!

– И все пак, бих искал да го чуя от вас, лельо Корнелия.

– След като трупът се изгори, очаква се той да се върне като роб на човека, който е сложил оангата.И знаеш ли какво? Шест месеца по-късно това момче умря на улица „Айбървил“ – намерили го задушен до смърт в завързан чувал – и разправят, че бил зомбито на мис Мари, защото момчето било съсипало прането на госпожа Дюшарм. А после провериха гроба на мис Мари и откриха, че е празен, или поне така казаха. Едва ли е нужно да добавям, че семейство Дюшарм бяха изхвърлени. Не можеш да държиш слуги, които поставят в неудобно положение един благовъзпитан дом.

– Времето изтече, господин Пендъргаст. – Докторът стана решително. Санитарите скочиха и заеха местата си от двете страни на инвалидната количка. Докторът кимна и те я обърнаха, насочвайки я към вратата в дъното.

Внезапно леля Корнелия завъртя главата си към тях, като спря погледа си върху Д’Агоста.

– Днес беше отвратително мълчалив, Амбъргрис. Да не си си глътнал езика? Следващия път със сигурност ще ти приготвя някои от любимите ми малки сандвичи с кресон. Семейството ти винаги ги е обожавало.

Д’Агоста успя само да кимне. Докторът отвори вратата за количката.

– Беше мило, че се отби, Диоген – каза леля Корнелия през рамо. – Винаги си ми бил любимецът, знаеш го. Толкова се радвам, че най-после си направил нещо за това твое ужасно око.


Когато минаха с колата през портата и фаровете на Ролс Ройса прорязаха плътните слоеве мъгла, Д’Агоста не издържа.

– Извини ме, Пендъргаст, но се налага да попитам: наистина ли вярваш в тези врели-некипели за оангаи зомбита?

– Скъпи ми Винсънт, не вярвамв нищо. Не съм свещеник. Работя с доказателства и вероятности, не с вяра.

– Хм, знам. Но имах предвид такива неща като Нощта на живите мъртъвци? Доказани и вероятни? Няма начин.

– Това е твърде категорично изявление.

– Но…

– Но какво?

– Ясно ми е, че си имаме работа с някой, който се опитва да ни подведе с тези вуду глупости и ни праща за зелен хайвер.

–  Ясно? – Пендъргаст повтори думата и дясната му вежда леко се повдигна.

Д’Агоста произнесе раздразнено:

– Виж, само искам да знам дали мислиш, че съществува дори отдалечена вероятност да си имаме работа с истинско зомби. Това е всичко.

– Предпочитам да не казвам какво мисля. Но има един стих в „Хамлет“, който може би е добре да имаш наум.

– И какъв е той?

– „Съществуват повече неща на небето и земята, Хорацио.“ – Нужно ли е да продължавам?

– Не. – Д’Агоста се облегна в луксозната кожена седалка, като си мислеше, че понякога е по-добре да остави Пендъргаст във властта на неизвестните му мисли, отколкото да се опитва да насилва нещата.

23.

В девет часа на другата сутрин, свела надолу очи, Нора крачеше бързо по дългия коридор на петия етаж в музея, докато минаваше покрай вратите на колегите си. Добре поне, че не се втурнаха към нея, както бяха направили преди няколко дни.

Стигна до собствения си офис, завъртя ключа и бързо влезе, като затръшна вратата след себе си и заключи. Обърна се, а там, с очертан срещу прозореца силует, стоеше специален агент Пендъргаст и разлистваше небрежно една монография. Д’Агоста седеше в един стол в ъгъла с тъмни кръгове под очите.

Агентът се изправи.

– Извинете за нахълтването в офиса ви, но не исках да ме видят да се мотая наоколо. Като се има предвид миналата ми история с тази институция, някой може да се противопостави на присъствието ми.

Тя пусна раницата си на бюрото.

– Разполагам с резултатите.

Пендъргаст бавно остави монографията.

– Изглеждате много изморена.

– Няма значение. – След пътешествието й до Инууд бе успяла да поспи няколко часа, но все пак трябваше да стане посред нощ, за да завърши гел електрофорезата на ДНК.

– Може ли? – Пендъргаст посочи втория празен стол.

– Моля.

Той се настани.

– Кажете ми какво открихте.

Нора извади дебела папка от раницата си и я остави на масата.

– Преди да ви дам това, трябва да ви кажа нещо. Нещо важно.

Пендъргаст наклони глава.

– По-предишната нощ, докато правех първоначалните тестове на PCR-a, Фиъринг се показа в прозореца на лабораторията. Гоних го по коридора и в едно от хранилищата.

Пендъргаст я гледаше настойчиво.

– Напълно ли сте сигурна, че е бил Фиъринг?

– Имам доказателство.

– Идеята да го преследвате е била лоша – произнесе той остро. – Какво се случи?

– Знам, че беше невероятно глупаво. Реагирах импулсивно, без да мисля. Подмами ме да изляза от лабораторията. Имаше нож, гони ме из цялото хранилище. Ако един пазач не беше дошъл… – Тя не завърши изречението.

Д’Агоста се беше изправил, сякаш изстрелян от освободена пружина.

–  Кучи син – намръщи се той.

– А вашето доказателство? – попита Пендъргаст.

Тя се усмихна мрачно.

– Порязах го с едно парче стъкло и изследвах кръвната проба. Фиъринг е, ясно? – Тя отвори папката, извади снимките от електрофорезата и ги тръсна пред агента. – Погледнете.

Пендъргаст взе снимките и започна да ги разглежда.

– За да обобщя – каза Нора, – пробите, които взехте от… апартамента ми, съдържат кръв на двама души. Едната е на съпруга ми. Другата ще нарека „Х“. Пробата „Х“ съвпада идеално с митохондриалната ДНК на майката на Фиъринг. Освен това е идентична с тази на човека, който ме преследва в хранилището. Следователно: „Х“ е Фиъринг.

Пендъргаст кимна бавно.

– Точно това повтарям непрекъснато – каза Д’Агоста. – Кучият син още е жив. Сестра му или се е объркала, или – по-вероятно – е излъгала, когато е идентифицирала тялото – нищо чудно, че е изчезнала. А патологът е претупал нещата.

Пендъргаст не каза нищо, докато разглеждаше снимките.

– Можете да ги задържите – каза Нора. – Имам друг комплект. И разполагам с пробите, скрити на дъното на хладилника на PCR лабораторията, в случай, че ви потрябват. С фалшиви етикети, разбира се.

Пендъргаст пъхна снимките обратно в папката.

– Нора, това ще ни е от изключителна полза. А аз заслужавам най-строго порицание, че ви изложих на опасност. Не очаквах това нападение, особено в музея, и много съжалявам. От този момент нататък няма да се занимавате със случая. Ние ще се справим. Докато заловим убиеца, трябва да бъдете особено внимателна. Никакво оставане до късно в музея.

Нора погледна в сребристите очи на агента.

– Имам още информация за вас.

Едната вежда на агента се повдигна въпросително.

– Прегледах скорошните статии на Бил. Пишеше серия истории за издевателства над животни в Ню Йорк – борби с петли, с кучета… и жертвоприношения на животни.

– Настина ли?

– Има малка община в Инууд, известна като Вилата. Намира се дълбоко във вътрешността на Инууд Хил Парк, отрязана от останалата част на града. Както изглежда, някои от живеещите на Индиан роуд са се оплаквали, че чуват как измъчват животни във Вилата. Една група, занимаваща се с правата на животните, се е намесила – говорителят им, на име Естебан, се изказвал против това повече от веднъж. Полицията направила повърхностно разследване, но нищо не било доказано. Както и да е, Бил се поразтърсил. Беше написал една статия и работеше по втора. Очевидно неговото… ъ-ъ-ъ… последно интервю, е било с жител на Инууд, един от хората, които са се оплаквали. Някой си Пизети.

Д’Агоста си водеше бележки.

От почти нетърпеливия блясък в очите на Пендъргаст тя виждаше, че тези новини бяха посрещнати с голям интерес.

– Вилата – повтори той.

– Както ми се струва, ще се наложи да поискаме още една заповед за претърсване – промърмори Д’Агоста.

– Ходих там миналата нощ – каза Нора.

– Господи, Нора! – извика Д’Агоста. – Не можеш да предприемаш сама подобни стъпки. Остави ни ние да се занимаваме с това.

Тя продължи, сякаш не го бе чула.

– Стигнах до самото място, до което явно води само един път. Приближих се от южната страна, една висока скала в парка гледа към Вилата.

– И какво видя?

– Нищо, освен група разпадащи се постройки. С изключение на няколко крушки, няма белези на живот. Зловещо място.

– Ще го проуча, ще говоря с този Пизети – каза Д’Агоста.

– Във всеки случай, като се замислих, осъзнах, че странните неща, които започнаха да се появяват пред вратата ни – малките фетиши, изписания прах – започнаха точно по времето, когато Бил публикува първата си статия за Вилата. Не знам точно как и защо, но си мисля, че може да са свързани по някакъв начин с всичко това.

– Недоказаното самоубийство на Фиъринг е извършено наблизо до там – каза Д’Агоста. – От люлеещия се мост на Спайтън Дайвъл, близо до Инууд Хил Парк.

– Това е изключително важна информация, Нора – каза Пендъргаст, без да отмества от нея внимателния си поглед. – А сега ме послушайте, моля ви. Умолявам ви да спрете по-нататъшните разследвания. Направили сте повече от достатъчно. Сторих ужасна грешка като ви помолих да ни помогнете с ДНК пробите – явно смъртта на съпруга ви е замъглила преценката ми.

Нора отвърна на погледа му.

– Съжалявам, вече е твърдекъсно да ме спрете.

Пендъргаст се поколеба.

– Не можем едновременно да ви пазим и да се занимаваме с разрешаването на убийството на съпруга ви.

– Мога да се грижа за себе си.

– Настоявам да се вслушате в съвета ми. Вече изгубих един приятел в лицето на Бил – не искам да губя и втори.

Той задържа очите си върху нейните миг по-дълго. След това отново й благодари за ДНК резултатите, кимна за довиждане и последва Д’Агоста на излизане от офиса.


Нора остана до бюрото си, докато стъпките им заглъхнаха. Известно време тя не правеше нищо, само потропваше с химикал разсеяно по бюрото. Най-накрая вдигна телефона и се свърза с Кейтлин Кид.

– Нора Кели е – каза тя, когато репортерката вдигна. – Имам информация за вас. Да се срещнем тази вечер в полунощ на ъгъла на Индиан роуд и Западна 240-а.

– Двеста и четиридесета? – дойде отговорът. – Какво може да има толкова далече?

– Имам за вас една история – голямаистория.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю