Текст книги "Вуду"
Автор книги: Линкълн Чайлд
Соавторы: Дъглас Престън
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 30 страниц)
49.
Марти Уортик скръсти потните си ръце върху ръба на катедрата и огледа тълпата, събрана на площада пред сградата на „Жилищно настаняване“. Това беше първата му пресконференция и беше едно както обезкуражаващо, така и сензационно – ако трябваше да е искрен – преживяване. От лявата и от дясната му страна стояха неколцина подчинени – които набързо беше хванал, за да изглеждат нещата с по-голяма тежест, – както и двама-трима униформени полицаи. Катедрата беше сложена на по-ниско и отзад се виеха безброй кабели.
Очите му обходиха малката група протестиращи, събрани в единия ъгъл на площада, удържани от няколко пръснати наоколо полицаи. Скандирането им беше неуверено, което го окуражи да си помисли, че ще спре веднага, след като той започне да говори.
Той прочисти гърлото си и чу усиления звук по радиоуредбата. Огледа се, докато тълпата се успокои.
– Добър ден – започна той. – Дами и господа журналисти, ще ви прочета предварително подготвеното си изказване.
Започна да чете и постепенно всички утихнаха. Юридическият процес, обясни той, беше в ход. Щяха да бъдат предприети мерки, ако обвиненията срещу Вилата се потвърдяха. Правата на всички трябваше да бъдат уважавани. Процесът ще се наблюдава. И трябва да се спазват ред и спокойствие.
Гласът му звучеше монотонно, изтърканите фрази имаха сънотворен ефект върху групата журналисти. Беше кратко изказване, не повече от страница, написано от комисия и прегледано от половин дузина юристи. Имаше свойството да не казва нищо, да не съобщава информация, да не дава обещания, докато в същото време създава впечатлението, че е съобразено с исканията на всички. Най-малкото, това беше идеята.
Беше прочел половината страница, когато чу един вулгарен глас, който дойде от мегафон измежду групата на протестиращите. Той продължи без да се колебае, без дори да поглежда нататък. Шумът се увеличи.
– Що за глупости!
Той издигна глас, надвиквайки крясъците.
– Ами животните?
– Ами убийството на Смитбак?
– Спрете убийците!
Уортик продължи с малко по-силен монотонен глас, забол очи в страницата, с наведена надолу плешива глава.
– Приказки! Само празни приказки! Искаме действия!
С ъгълчето на очите си можеше да види щръкналите микрофони и камерите, които се отдалечаваха от него и се обръщаха към протестиращите. Последваха още няколко вика, избухна спор, едно ченге издърпа развят лозунг. И това беше. Безредицата беше туширана; протестиращите – сплашени. Броят им не бе достатъчен, за да задейства манталитета на тълпата.
Уортик завърши, сгъна листа на две и най-накрая вдигна поглед.
– А сега очаквам въпросите ви.
Камерите и микрофоните отново се насочиха към него. Във въздуха висеше разочарование. Протестиращите останаха в ъгъла си, като размахваха плакати и скандираха, но гласовете им сега бяха тихи и заглушени от силния трафик на Чеймбърс стрийт.
Въпросите бяха предсказуеми и той отговори на всичките. Да, те бяха предприели действия срещу Вилата. Не, нямаше да е утре; юридическият процес е този, който ще определи графика. Да, той знаеше за обвиненията в убийство срещу групата; не, нямаше доказателства, разследването продължаваше, никой не е обвинен в престъпление. Да, изглежда от Вилата не притежават валиден документ за мястото; всъщност, мнението на градските власти беше, че те не са установили право на насрещно владение.
Въпросите започнаха да замират и той погледна часовника си: един без четвърт. Кимна на помощниците си и вдигна глава към журналистите за последен път.
– Благодаря ви, дами и господа, че присъствахте на тази пресконференция.
Думите му бяха посрещнати с още няколко дюдюкания от протестиращите. „Само приказки, никакви действия! Само приказки, никакви действия!“
Доволен от себе си, Уортик пъхна листа обратно във вътрешния джоб на сакото си и се заизкачва нагоре по стъпалата. Беше протекло точно както се бе надявал. Почти виждаше вечерните новини: няколко изречения от речта му, отговорите на един-два въпроса, няколко секунди, посветени на демонстрантите – това щеше да е. Беше спазил основните принципи като хвърли по кокал на всички присъстващи, демонстрирайки трезвото, скучно лице на нюйоркската бюрокрация. Що се касае до нюйоркските демонстранти, те бяха доста анемична групичка. Очевидно това бе допълнителна атракция към планираното от главната група. Той бе чул, че се готви втори протест срещу Вилата, много по-голям от първия, но слава богу, нямаше да е в неговия район. Доколкото не протестираха тук, това наистина не го засягаше. Ако тръгнеха да подпалват Вилата – ами, това би било едно удобно разрешение на неговия проблем.
Той стигна до най-горното стъпало и се насочи с двамата си помощници към въртящата се стъклена врата. Беше време за обедна почивка и от голямата сграда по стълбите се изливаха потоци общински чиновници. Беше като да плуваш срещу вълните.
Докато той и колегите му си пробиваха път срещу течението, Уортик усети, че някой от минаващите го блъсна силно с рамо.
– Ако обичате! – започна той с раздразнение, но изпита странно усещане. Дръпна се назад, инстинктивно хващайки се за диафрагмата, и удивлението му нарасна още, когато почувства – и забеляза – един много дълъг нож да се измъква от тялото му, точно през стиснатите му ръце. Внезапно усети горещина и лед едновременно; лед във вътрешностите, в корема си; горещина, която го заливаше отвън и се спускаше надолу. Той вдигна очи и забеляза някакво подпухнало, противно лице; мръсна, стърчаща коса; напукани устни, които се бяха разтегнали и разкриваха изгнили зъби.
След което непознатият изчезна.
Занемял, Уортик залитна напред. Тълпата, носеща се покрай него, изглежда се поколеба, хората се струпаха и се заблъскаха един в друг.
Една жена извика в ухото му.
Уортик продължаваше да не разбира, съзнанието му беше празно и той, залитайки, направи още една стъпка.
– О-ох… – простена той тихо, повече на себе си.
Последва друг вик, хор от шумове, рев като на Ниагарския водопад изпълни въздуха. Краката му започнаха да се огъват и той чу несвързани викове, видя да се втурват сини униформи: полицаите бясно си проправяха път през тълпата. Около него настъпи безредие: хората тичаха – едни напред, други назад.
С върховно усилие той направи друга стъпка и се свлече; няколко чифта ръце го хванаха и го преместиха на земята. Чуха се нови разтревожени викове, няколко настоятелни думи пробиха врявата:
– Линейка! Лекар! Намушкан е! Кърви!
Той се запита за какво е целият този хаос, докато лежеше на земята и се унасяше в сън. Марти Уортик беше много, много изморен, а Ню Йорк беше толкова шумен град.
50.
Тя бавно се носеше, гмуркаше се и изплуваше от тежкия сън. Спеше, наполовина будна, после потъваше отново. Най-после съзнанието й се върна напълно. Наоколо беше тъмно като в рог и миришеше на пръст и мокър камък. Тя остана да лежи известно време, беше объркана. След това всичко случило се я връхлетя и тя простена от ужас. Ръцете й напипаха влажната слама върху студения бетонен под. Опита се да седне, но й се зави свят и тя се отпусна обратно с чувство на гадене.
Направи усилие да потисне импулса да изкрещи. След няколко минути отново се опита да седне бавно и този път успя. Господи, чувстваше се толкова слаба и немощна. Нямаше лампа, нямаше нищо, само плътен черен мрак. Ръката я болеше на мястото, където е била системата, и върху нея нямаше превръзка.
Започна да й се изяснява, че е била отвлечена от болничната стая. Но от кого? Мъжът в униформа на санитар беше непознат. Какво се беше случило на полицая, който охраняваше пред вратата й?
Тя се изправи неуверено на крака. С протегнати ръце, като стъпваше внимателно, тръгна напред, докато ръцете й не докоснаха нещо – влажна, студена стена. Опипа я. Беше от груби, измазани с хоросан камъни, които се ронеха под пръстите. Вероятно се намираше в някакво мазе.
Тя тръгна покрай стената, тътрейки крака. Подът беше гол, нямаше препятствия, освен тук-там разхвърляна слама. Стигна до един ъгъл, продължи нататък, като пресмяташе разстоянието в стъпки. Още десет стъпки и стигна до ниша, която отмина – блъсвайки се в рамка на врата, а след това и в самата врата. Дървена. Опипа я отгоре, после спусна ръка по повърхността. Дървена, с железни ленти и нитове.
Лека светлинка се процеждаше през една пукнатина във вратата. Тя прилепи око до нея, но не успя да види нищо.
Вдигна юмрук; поколеба се; после удари силно по вратата: веднъж, два пъти. Последва дълга тишина, после се чу приближаване на стъпки. Тя притисна ухо към вратата и се ослуша.
Съвсем внезапно над главата й се чу стържещ звук. Когато погледна нагоре, заля я ослепителна светлина. Тя инстинктивно покри лицето си и отстъпи. Обърна се и присви очи срещу цепнатината във вратата. След известно време очите й започнаха да се адаптират към ярката светлина и тя бавно се обърна.
– Помогнете ми – успя да каже с дрезгав глас.
Нямаше отговор.
Тя преглътна.
– Какво искате?
Отново никакъв отговор. Но се чу звук – ниско бръмчене. Нора се взря в ослепителното сияние. Сега различи малък правоъгълен отвор високо във вратата. Светлината идваше оттам. Но имаше и нещо друго: лещите на една видеокамера, дебели и големи, пъхнати в отвора и насочени право в нея.
– Кой… кой сте вие? – попита тя.
Лещите внезапно бяха издърпани. Бръмченето спря. И един нисък и предразполагащ глас отговори:
– Няма да живеете чак толкова дълго, че името ми да промени нещо.
След което лампата беше угасена, отворът – затворен шумно, и тя отново потъна в тъмнина.
51.
Кени Ройбол, отпаднал от гимназията ученик, седеше на една пейка край бейзболното игрище и бързо скубеше плевелите, изтръскваше семената и ги свиваше на дебела цигара. Запали я и пое дълбоко, след което я подаде на приятеля си, Роки Мартинели.
– Следващата година – Мартинели взе джойнта, като кимна към полето отвъд тъмното бейзболно игрище – ще приберем всичката трева, дето расте тук.
– Ъхъ – издиша Роки. – Първокачествена е.
– Мамка му, така е.
– Обещаваш ли?
– Обещавам.
Ройбол погълна още една серия дим, върна цигарата и шумно издиша. Чакаше Мартинели да смукне, джойнтът пропукваше, връхчето се разгоря моментално, осветявайки продълговатото унесено лице на Мартинели с оранжев блясък. Ройбол взе отново джойнта, изтръска внимателно праха и префасонира крайчеца. Канеше се да я запали отново, когато видя през сгъстяващия се мрак една полицейска кола да намалява към отсрещния паркинг.
– Идва насам! – Той скочи зад пейките, следван от Мартинели. Те погледнаха през металните и дървените подпори. Полицейската кола спря и един прожектор обходи мрака, плъзгайки се по игрището.
– Какво прави?
– Откъде да знам, по дяволите?
Момчетата изчакаха свити, когато лъчът бавно заигра по пейките. Сякаш се поколеба, когато мина върху тях.
– Не мърдай – изсъска Ройбол.
– Не мърдам.
Лъчът продължи, после бавно се върна. Беше заслепяващ и проникваше между пейките. Възможно ли беше ченгетата да са ги видели, присвити отзад? Ройбол се съмняваше.
Той чу сумтене и видя, че шибаният Мартинели тича с пълна сила през игрището и после през полето, насочвайки се към гората. Светлината подскочи нагоре и го хвана в кръга си.
– По дяволите! – Ройбол хукна след Мартинели. Сега лъчът се спря върху него. Имаше чувството, че бяга, за да хване сянката си. Той прескочи ниската ограда от мрежа и зацепи през полето към гората, следвайки бързия неясен силует на приятеля си.
Продължиха да тичат, докато вече не можеха. Най-сетне Мартинели започна да намалява, после падна по очи, спъвайки се в един пън. Ройбол се свлече до него, останал без дъх.
– Гонят ли ни? – най-после успя да попита Мартинели.
– Не трябваше да се отделяш от мен, човече – озъби се Ройбол. – Онова ченге нямаше да ни види, ако не беше хукнал.
– Вече ни беше видял.
Ройбол се вгледа напрегнато в стената от дървета, но не можа да види нищо. Мартинели беше пробягал дълго разстояние. Той опипа джоба на ризата си. Беше празен.
– Заради теб изпуснах парите.
– Казвам ти, щяха да ни пипнат.
Ройбол се изплю. Не си струваше да спори. Той измъкна тънката хартия от джоба си. Притисна две от хартийките една към друга и тръсна малко марихуана във вдлъбнатината.
– Не мога да видя нищо в шибаната тъмнина.
Въпреки всичко процеждащата се през клоните лунна светлина му позволи да отчопли няколко семена, да свие цигара, да я запали и да смукне от нея. Той задържа дима за момент, издиша, пое нова глътка и отново издиша шумно. Започна да се смее, хъхрейки.
– Човече, ама ти изхвърча направо като заек, подгонен от ловджийска хрътка.
– Казвам ти, полицаят ни видя. – Мартинели смукна от джойнта и се огледа. – Знаеш ли какво? Онова шибано странно място, Вилата, е тук някъде.
– Отвъд блатото.
– Не, човече, право надолу от реката.
– Е? Да нямаш намерение пак да хукнеш? Ху-ху-у-у-у, тук идват зомбитата! – Ройбол размаха ръце над главата си. – Умници! Умници-и-и-и!
– Млъкни, мътните да те вземат!
Те си размениха няколко пъти цигарата в тишина, докато най-накрая Ройбол внимателно подряза фаса и го пусна в тънка кутийка за бонбони. Внезапно в тъмнината се разнесоха заглушените звуци на клетъчен телефон.
– Обзалагам се, че е майка ти – каза Ройбол.
Мартинели извади апарата от джоба си.
– Не отговаряй.
– Тя побеснява, ако не вдигна.
– Да ти го начукам!
– Ало? Да. Здрасти.
Ройбол слушаше раздразнен разговора. Той вече бе напуснал дома си, имаше си собствена бърлога. А Мартинели все още живееше с майка си.
– Не, в библиотеката съм. Двамата с Кени учим за теста… Ще внимавам… Тук няма престъпници… Ама, мамо, още е едва единайсет!
Той затвори рязко телефона.
– Трябва да се прибирам.
– Ако е въпросът, още няма дванайсет. Гадно е, човече.
Мартинели стана и Ройбол го последва. Краката му се бяха схванали от тъпото тичане. Мартинели тръгна обратно през гората, вървеше бързо, дългите му крака едва се виждаха в мрака. Скоро спря.
– Не си спомням това паднало дърво – каза той.
– Как може да си спомняш нещо? Тичаше като ненормален – изхъхри Ройбол.
– Щях да си спомня, че съм го прескачал, или нещо такова.
– Давай, давай, не спирай – побутна го по гърба Ройбол.
Стигнаха до друг дънер и Мартинели пак спря.
– Вече съм сигурен, че не сме минавали оттук.
– Продължавай да вървиш.
Но Мартинели не помръдна.
– Каква е тази миризма? Човече, ти ли размириса така, да не се изпусна?
Ройбол подуши шумно. Огледа се, но беше твърде тъмно, за да види земята добре.
– Аз ще водя. – Той прескочи пъна и краката му потънаха в нещо твърдо, което поддаде. – Какво е това, по дяволите? – Той измъкна крака си и се наведе да види.
– Мамка му! – извика и се дръпна назад. – Труп! Да му се не види! Току що стъпих върху труп!
Сега и двамата се наведоха надолу. Лунната светлина освети едно лице – бледо, съсипано, окървавено, невиждащите очи гледаха стъклено.
Мартинели се закашля.
– О, Господи!
– Обади се на 911!
Като се запрепъва назад, Мартинели измъкна телефона си и започна да набира с трепереща ръка.
– Не мога да повярвам, това е труп!
– Ало? По дяволите… – Той внезапно се преви на две и повърна върху телефона.
– Мамка му, човече…!
Мартинели продължи да се надува, клетъчният телефон падна на земята, хлъзгав от повръщаното.
– Опитай се да се обадиш!
Поредни конвулсии.
Ройбол отстъпи с още една крачка. Невероятно, чу от телефона да идва глас.
– Кой е? – поиска да знае тънкият глас. – Ти ли си, Роки? Роки! Всичко наред ли е?
Той обърна отново очи към трупа, който лежеше настрани, усукан, с едната ръка вдигната нагоре, блед и разложен на лунната светлина. Това беше пълна бъркотия. Тогава той се обърна и хукна през гората: далече, далече, далече…
52.
Беше четири сутринта, когато Д’Агоста и Пендъргаст пристигнаха в чакалнята към моргата. Доктор Бекстейн вече ги очакваше, изглеждаше странно весел. Или може би, помисли си Д’Агоста, просто беше свикнал да се мотае тук посред нощ. Д’Агоста се чувстваше отвратително; единственото, което искаше, беше да се прибере вкъщи и да се хвърли в леглото.
А това бе последното, което можеше да направи. Нещата се случваха по-бързо, отколкото успяваше да ги проумее. От всички последни събития най-лошото според него беше отвличането на Нора Кели без следа за местонахождението й. Полицаят, поставен да я охранява – дрогиран от прибавен към кафето му наркотик – бе намерен заключен в банята на Нора. За пореден път я беше изпуснал.
А сега и това.
– Е, господа – каза Бекстейн и надяна чифт ръкавици. – Мистерията се задълбочава. Моля ви, обслужете се. – И той кимна към една близка кофа.
Д’Агоста облече престилката, сложи си маска и хирургическа шапчица и надяна ръкавици. Чувството за страх се усили, докато се опитваше да се подготви за изпитанието, което трябваше да понесе. Нещо в смесицата от мъртва студена плът, клинични лампи и блестяща стомана караше стомаха му да се свива. Как щеше да издържи това? Той погледна към Пендъргаст, който, потопен заради щорите в нереална светлина на бели и зелени ивици, изглеждаше по-скоро като клиент на моргата, отколкото като посетител. Беше си точно на място.
– Докторе, преди да влезем – Д’Агоста се опита да говори с естествен глас, – искам да ви задам няколко въпроса.
– Разбира се. – Патологът спря.
– Трупът е бил намерен в Инууд Хил Парк, така ли? Недалеч от Вилата?
Бекстейн кимна.
– Двама тийнейджъри са го открили.
– И сте сигурни за самоличността на жертвата? Че става въпрос за Колин Фиъринг?
– Напълно. Портиерът в сградата на Фиъринг потвърди, а аз го смятам за надежден свидетел. Двама от наемателите, които са познавали Фиъринг, също идентифицираха тялото. Това се потвърждава и от татуировката и родилния белег. И за да сме сигурни, поръчахме да направят ДНК тестове, но си залагам кариерата, че това е Колин Фиъринг.
– Ами първият труп – на самоубиеца, скочил от моста? Онзи, който доктор Хефлър идентифицира като Фиъринг? Как се е случило?
Бекстейн прочисти гърлото си.
– Изглежда доктор Хефлър е направил грешка – обяснима грешка, предвид обстоятелствата – добави той бързо. – Аз определено също бих приел идентификацията, извършена от родна сестра, като надеждна и сигурна.
– Любопитно – промърмори Пендъргаст.
– Какво? – попита Д’Агоста.
– Това поставя въпроса чие тяло тогава е аутопсирал доктор Хефлър?
– Да.
– Погрешната идентификация – обади се Бекстейн, – не е чак такава рядкост. Виждал съм подобни случаи няколко пъти. Когато комбинирате скръбта и шока на близките с неизбежните промени, които смъртта причинява на тялото – особено при потъване във вода или разложение на горещо слънце…
– Да, да – побърза да каже Д’Агоста. – Само дето външните доказателства сочат, че това е една преднамерена измама. И като връх на всичко, доктор Хефлър е проявил също така небрежност при установяването на самоличността на сестрата.
– Стават грешки – каза неуверено Бекстейн.
– Намирам, че арогантността, от която доктор Хефлър страда – припя Пендъргаст, – е благодатната почва за процъфтяването на грешки.
Д’Агоста още не бе свършил с анализа на това последно изречение, когато Бекстейн им направи знак да го последват в залата за аутопсии. Вътре тялото на Фиъринг лежеше върху една стоманена маса под ярка лампа, и Д’Агоста се оживи значително, когато откри, че е скрит под бяло полиетиленово покривало.
– Още не съм започнал да работя по него – обясни Бекстейн. – Чакаме санитаря. Извинявам се за закъснението.
– Не мислете за това – каза Д’Агоста малко припряно. – Ние сме ви признателни за бързата работа. Тялото е било докарано около полунощ, нали?
– Точно така. Извърших подготвителните работи и имаше някои… любопитни неща около трупа. – Бекстейн повдигна с пръст края на покривалото. – Може ли?
Любопитни.Д’Агоста можеше само да си представя какво би могло да е.
– Ами…
– Чудесно! – каза Пендъргаст.
Д’Агоста се стегна, задиша тежко през устата. Щеше да е отвратително: почерняло, подпухнало тяло, отделена от костите плът, разложена тлъстина… Господи, колко мразеше трупове!
Чаршафът се нагъна, когато Бекстейн го дръпна.
– Ето – каза той.
Това бе трупът на един нормално изглеждащ човек: чист, безупречен и толкова скорошен, че можеше да мине за заспал. Лицето беше прясно избръснато, косата сресана и намазана с гел, единственото доказателство за смърт беше отвратителната рана от куршум над дясното ухо и няколкото вейки и листа, залепнали отзад на главата.
Д’Агоста погледна Пендъргаст и видя, че агентът от ФБР е слисан колкото самия него.
– Добре! – каза Д’Агоста с облекчение. – Дотук с твоите зомбита и ходещи мъртъвци, Пендъргаст. Както ти повтарях през цялото време, цялата тази работа е номер – скалъпен от Вилата. Човекът сигурно е бил спипан от крадец.
Пендъргаст не каза нищо, просто оглеждаше тялото с блестящите си сребристи очи.
Д’Агоста се обърна към Бекстейн:
– Определихте ли времето на смъртта?
– Аналната проба сочи, че е бил мъртъв от около два и половина часа, когато са го намерили в Инууд Хил Парк. Било е към единайсет, което прави времето на смъртта около осем и половина.
– Причина за смъртта?
– Най-вероятно сериозната огнестрелна рана над дясното ухо.
Д’Агоста хвърли бърз кос поглед.
– Няма изходна рана. Прилича на калибър .22.
– Сигурен съм, че е така. Разбира се, няма да знаем със сигурност, докато не го отворим. Предварителните прегледи, които направих, показват, че е бил прострелян отзад, от близко. Няма белези за борба или насилие, нито свидетелства за удряне, драскане или стягане.
Д’Агоста се обърна.
– Какви изводи си правиш от това, Пендъргаст? Няма вуду, няма оби, само някакво шибано убийство с огнестрелно оръжие, каквито са половината в този град. Доктор Бекстейн, убиецът бил ли е in situ 3434
На място (лат.). – Бел.прев.
[Закрыть], или тялото е било изоставено?
– Нямам информация по въпроса, лейтенант.
– Да, разбира се. Ще трябва да говорим с екипа за събиране на доказателства, когато привършат. – Д’Агоста не можеше да сдържи нотката на триумф в гласа си. – За мен е съвършено ясно, че се занимаваме с някакви глупости, подклаждани от онези кучи синове от Вилата, за да плашат хората и да ги държат далеч.
– Споменахте някакви любопитни аспекти? – обърна се Пендъргаст към Бекстейн.
– Да. Първият може да ви се стори познат. – Бекстейн взе шпатула от един буркан, разкъса стерилната опаковка и я мушна в устата на трупа. Там, прикрепено към езика, се виждаше мъничко снопче пера и косми. Съответстваше почти точно на онова, намерено в устата на Бил Смитбак.
Д’Агоста го погледна невярващо.
– Има и друго. Ще ми трябва малко помощ да обърна трупа. Лейтенант?
С огромна неохота Д’Агоста помогна на Бекстейн да обърнат тялото. Между плешките беше нарисувана с дебел маркер сложна стилизирана рисунка на две змии, заобиколени от звезди, хиксове и стрели, и подобни на ковчези кутии. Странна рисунка на растение изпълваше гърба.
Д’Агоста преглътна. Разпозна рисунките.
– Амулет – промърмори Пендъргаст, – подобен на онзи, който видяхме върху стената в апартамента на Смитбак. Странно… – Той млъкна.
– Кое? – последва незабавният въпрос на Д’Агоста.
Вместо да отговори направо, Пендъргаст бавно поклати глава.
– Искаше ми се мосю Бертен да можеше да види това – промърмори той. След което се изправи. – Скъпи ми Винсънт, не мисля, че този джентълмен е бил „спипан от крадец“, както казваш. Това е преднамерено убийство, екзекуция със съвсем определена цел.
Д’Агоста го изгледа за момент. След това обърна очи към трупа на масата.
